Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ........................../11.02.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети
ноември през 2021 година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия
СТОЙЧО ПОПОВ
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното от
съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8992 по описа за 2020 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 1365 от 06.01.2020 г., постановено по гр.д. № 49277/2018 г. на
СРС, 34 състав,
е осъден ЧСИ Н.Л.М., с peг. № 841 към
КЧСИ, с район на действие СГС, на основание чл. 441 ГПК, вр.
чл. 45 ЗЗД да заплати на А.М.В., сумата от 2864.04
лева, представляваща обезщетение
за причинени на ищцата
вреди от неправомерни действия на ищеца
по индивидуално принудително
изпълнение, изразяващи се в
незаконосъобразно наложен запор върху
несеквестируеми вземания на
ищцата, извършен в периода
от 01.02.2013 г. до 30.04.2016 г. по изп. дело №
20138410402010/2013г. по описа на ЧСИ Н.М., наложен със запорно съобщение
от 11.03.2013 г., ведно със
законната лихва, считано от 22.02.2018 г. /датата на депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на вземането, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1195.42 лева - разноски
за производството пред СРС по съразмерност,
като е отхвърлен предявения иск за разликата над сумата от 2864.04
лева до пълния предявен
размер от 3076.66 лева. Респективно на основание чл.
78, ал. 3 ГПК е осъдена А.М.В. да заплати на ЧСИ Н.Л.М.,
сумата от 32.83 лева - разноски за производството пред СРС по съразмерност.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на ответника - „ДЗИ - О.З.”
ЕАД.
С последващо определение по
чл.248 от ГПК от 11.06.2020 г., е изменено решението
в частта за разноските по
чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищцата,
като същите са намалени от 1195,42 лв. на 822,46 лв.
Решението е обжалвано от ответника
ЧСИ Н.Л.М. чрез пълномощник адв.А.В., в частта, в
която е уважен частично иска, с искане за отмяната му в тази част и отхвърляне
на иска изцяло, с претендиране на разноски. С въззивната
жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на
материалния и процесуалния закон. Оспорва извода на първоинстанционния
съд за допуснато нарушение при изпълнението, тъй като намира, че след като е
вписал в запорното съобщение до работодателя, че
удръжките от трудовото възнаграждение следвало да се правят при спазване на
чл.446 от ГПК, съдебният изпълнител е спазил закона, а и изпратеното запорно съобщение съответствало и на утвърдения образец в
приложение № 23 по чл.3, т.3 от Наредба № 7/22.02.2008 г. за утвърждаване на
образци на книжа, свързани с връчването по ГПК. Възразява се още, че съдебният
изпълнител няма как да знае какъв е месечния размер на трудовото възнаграждение
н адължника, за да определи конкретния размер на
удръжката, нито е в състояние да посочи какъв е месечния размер на удръжката в
началото на всеки месец, след като крайния размер на трудовото възнаграждение
се определя от работодателя при приключване на месеца. Позовава се и на
отговора на работодателя по запорното съобщение, с
който работодателят е признал вземането, не е направил бележки относно размера
на трудовото възнаграждение, при което съдебният изпълнител е нямало как да
узнае, че са превеждани по изпълнението от работодателя суми, надхвърлящи секвестируемия доход на длъжника, като за това е узнал едва
от подадената искова молба по настоящето дело. Ето защо счита, че не е допуснал
нарушение на процедурните правила в изпълнението, а такова противоправно
поведение е налице от страна на
работодателя, който е превеждал по изп. дело суми в
нарушение на чл.446 от ГПК.
По реда на чл.265, ал.1
от ГПК към жалбата на ответника се присъединява и третото лице-помагач на
ответника- „ДЗИ - О.З.” ЕАД.
Въззиваемата страна – ищец А.М.В. чрез пълномощник адв.С.Д., оспорват жалбата с писмен отговор с доводите, че решението е
правилно и не страда от сочените в жалбата пороци. Възразява, че е задължение в
изпълнението на съдебния изпълнител да събере данни за размера на трудовото
възнаграждение и за наличие на други лица, които длъжникът издържа, и да посочи
размера на удръжката в запорното съобщение до работодателя
съгласно чл.507, ал.2 от ГПК, или да определи начин, по който работодателя да изчисли удръжката. Моли
жалбата да се остави без уважение и се потвърди решението на СРС в обжалваната
от ответника част. Претендират разноски.
Определението по чл.248 от ГПК не е
било обжалвано самостоятелно съгласно чл.248, ал.3 от ГПК.
Подадената от ищцата А.М.В. насрещна
въззивна жалба /инкорпорирана в отговора на въззивната
жалба от ищеца по чл.263, ал.1 от ГПК/, е оставена без разглеждане от въззивния
съд и производството по нея е прекратено с определение на въззивния съд от
открито съдебно заседание на 20.10.2021 г., което определение като необжалвано
е влязло в сила на 27.10.2021 г., при което насрещната въззивна жалба на ищцата
не е предмет на въззивно разглеждане.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в обжалваната от ответника част и допустимо, тъй като има съдържанието по
чл.236 от ГПК, постановено е в рамките на правораздавателната дейност на съда и
от законен състав, и съдът се е произнесъл по предявеният с исковата молба иск
за обезщетение за причинени вреди от незаконосъобразно действие на ЧСИ по
събиране на суми от несеквестируем доход от трудово
възнаграждение.
При произнасянето
си по правилността
на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както обаче и трябва да провери правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Оплакванията с въззивната жалба и отговора по нея очертават и предмета на въззивната проверка за правилност, като предвид същите,
спорен и пред въззивната инстанция е въпроса дали е
налице незаконосъобразност в действията на ЧСИ М.по налагането на запор върху несеквестируем размер и дали е в задължение на съдебния
изпълнител да събира сведения за размера на трудовото възнаграждение на
длъжника и да вписва в запорното съобщение до какъв
размер следва да се счита наложен запора.
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, въз основа на които е приел иска за
частично основателен- за сумата за която приетата по делото и неоспорена ССчЕ е дала заключение, че е събрана в повече, формирана
сумата като разлика между постъпилите по изп. дело от
работодателя по запора парични суми за исковия период, и сумата, формирана от секвестируемата част на месечните трудови възнаграждение на
длъжника/ищец в производството/ определена секвестируемата
част според минималната работна заплата за всеки от месеците в този период и
правилото на чл.446, ал.1, т.1 от ГПК с оглед размера на установеното нетно
трудово възнаграждение за месеците в исковия период. Приел е още първоинстанционния съд, че така формираната разлика от 2864.04
лева е вреда за ищцата като длъжник в изпълнението, тъй като е събрана в нарушение
на чл.446 от ГПК, а ЧСИ М.не е изпълнил точно задължението си по прилагане на
императивните разпоредби на чл. 446 ГПК, като при изпращането на запорното съобщение до работодателя не е посочил и
условията, при които той, като трето задължено лице, да запорира
сумите от трудовото възнаграждение и да превежда удръжките, не е посочил секвестируемия
размер на сумите, получени като възнаграждение за труд, поради което е налице противоправно поведение, от което са произлезли вреди в патримониума на ищцата в размера на 2864.04 лева .
Изложените в обжалваното
решение фактически констатации и правни изводи изводи въззивният
съд, при извършената самостоятелна преценка на същите събрани по делото доказателства, споделя, и на основание чл.272
от ГПК препраща към тях, без да е нужно да ги повтаря подробно.
В допълнение, и по
повод оплакванията с въззивната жалба, които
очертават предмета на въззивна проверка относно фактите, и при направената
преценка за правилното приложение на приложимия материален закон, вкл. и на
императивни материално правни норми, въззивният съд
намира оплакванията на жалбоподателя за неоснователни :
По иска е правно
основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 441 ГПК, ищцата следва
да установи при условията на пълно и главно доказване, наличието на елементите
от фактическия състав на непозволеното увреждане; 1/ деяние /действие/бездействие,
на ответника; 2/ противоправността
на деянието, 3/ вредата, а именно, че е претърпяла твърдените имуществени вреди
в следствие на това, 4/ причинната връзка между противоправното
поведение на дееца и настъпилите вреди, като вината на дееца/ответника/ се
предполага, освен ако не се обори по делото.
В решения на ВКС насочени към правилното и
еднообразно прилагане на закона е прието, че ЧСИ дължат обезщетение за всички
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. ако не не
бе незаконосъобразното действие или бездействие на ЧСИ, не биха настъпили
вредите. При иск предявен на основание чл. 74, ал.1 ЗЧСИ отговорността ще е
налице, когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при
изпълнение на дейността на ЧСИ и причинна връзка. Съдът по деликтния
иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на
съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво
е решението на съда по жалбата. /ср. решение № 264 от 8.04.2010 г. по гр.д. №
474/2009 г., IV г.о.; решение № 139 от 31.05.2011 г. по гр.д. № 1445/2009 г.,
IV г.о. и решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр.д. № 1124/2010 г. на III г.о.,
решение № 238 от 30.01.2013 г. по гр. д. № 1668/2011 г., Г. К., III ГО на ВКС/.
Ето защо следва да бъде извършена преценка, доколко ответникът е нарушил
процесуалните норми при изпълнението върху трудовото възнаграждение на ищцата в
случая.
Въззивният съд намира, че в
конкретния случай е била нарушена императивната разпоредба на чл.446 от ГПК, респективно
чл.507, ал.2 от ГПК. В настоящето дело се установява от приетата ССчЕ, че за релевантния период ищцата е полагала труд и на
същата е начислявано нетно трудово възнаграждение в размер над установения с
ПМС размер на минималната работна за исковия период /като за някой месеци
начисленото нетно трудово възнаграждение е било под минималния размер на
работната заплата/, като въз основа на наложения запор от ЧСИ Н.М.,
работодателят е превел на последния сума
общо за исковия период 3189,30 лв., като от нея сумата общо 2864,04 лв. е
преведена в повече съобразно изчисляване на секвестируемата
част по реда на чл.446, ал.1, т.1 от ГПК. С въззивната
жалба на ответника няма оплакване относно така приетия с обжалваното решение за
основателен размер на вредата от 2864,04 лв., при което с оглед ограничението
на въззивната проверка за правилност относно фактите
по чл.269, изр. второ от ГПК, въззивният съд следва
да приеме, че този размер е преведен от работодателя на ЧСИ Н.М.по процесното изп. дело в повече и
при нарущение на чл.446, ал.1, 1 от ГПК, като с тази
сума е ощетена ищцата-длъжник в изпълнението като неполучено несеквестируемо трудово възнаграждение за месеците,
посочени с иска.
С разпоредбата на чл.
446, ал. 1 от ГПК е въведена абсолютна несеквестируемост
на вземането в размер на една брутна минимална работна заплата, като съгласно
т. 1 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС несеквестируемостта на паричните вземания е забрана да ги
събира друг, освен длъжника. Законодателят изрично е изключил насочването на
принудително изпълнение срещу доходите от трудово възнаграждение в размер под и
равен на установената минимална работна заплата. Запорът на парично вземане е
несъвместим с несеквестируемостта, а когато паричното
вземане е частично несеквестируемо/ т.е. нетното
трудово възнаграждение надвишава минималната работна заплата/, наложеният запор
обхваща само секвестируемата част. Ето защо събиране
на суми, нарушаващи забраната по чл. 446, ал. 1 от ГПК, е незаконосъобразно. Отговорен
за нарушаване на нормата на 446, ал. 1 от ГПК е органът по принудителното
изпълнение, а не третото задължено лице. Ако третото задължено лице погрешно
плати на съдебния изпълнител повече от разполагаемата, с оглед забраната на чл.
446, ал. 1 от ГПК, сума, съдебният изпълнител е длъжен незабавно да върне несеквестриуемата част на длъжника - така и т. 1 на ТР №
2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС.
Видно от приложеното запорно съобщение до работодателя „Добруждански
хляб“ АД от 11.03.2013 г., ЧСИ М.е наложил запор върху трудовото възнаграждение
на А. Георгиева, без да е посочен в съобщението размера на удръжката, което
съставлява нарушение на изискването на чл. 507, ал. 2 ГПК, като съдебният изпълнител е вписал в запорното съобщение бланковото съдържание на същото, а
именно че ежемесечните удръжки от трудовото възнаграждение се правят при
спазване на чл.446 от ГПК. Съгласно чл.507, ал.2 от ГПК именно съдебният
изпълнител е длъжен да посочи в запорното съобщение
точния размер на удръжката или да я определи по начин, по който третото
задължено лице може да я изчисли, респ. да събере сведения за размера на трудовото
възнаграждение на длъжника. В случая въпросът за несеквестируемата
част от трудовия доход на длъжника е останал неизяснен в изпълнителното
производство. С оглед на горното незаконосъобразното бездействие на съдебния
изпълнител, изразяващо се в неизвършване на надлежна проверка на релевантните
обстоятелства във връзка с налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника и непосочване на точния размер на удръжките, обуславя извод за
неспазване изискванията на чл. 446 ГПК. Поради това съдът приема, че тези
изисквания са били нарушени, в резултат на което принудителното изпълнение е
било насочено върху несеквестируемо имущество на
длъжника в размер на общо 2864,04 лв. за посочения в исковата молба период. В
тежест на съдебния изпълнител съществува задължение служебно да проверява дали
правото, обект на изпълнителния процес, е секвестируемо.
Несеквестируемият минимум при запор на трудово възнаграждение е определен
абсолютно - в размер на минималната работна заплата месечно съобразно
утвърдения й размер с ПМС. Секвестируемата част се
определя по различен начин според размера на дохода /след приспадане на
дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски/ и
обстоятелството дали длъжникът е с деца, които издържа.. При запор на трудовото
възнаграждение, налаган на работодателя като трето задължено лице, съдебният
изпълнител следва да се убеди, че превежданите по изпълнението суми от работодателя
по силата на запора са наистина съответни на секвестируемия
размер, независимо от това дали работодателят го е уведомил за наличие на нескевстируем размер и дали работодателят е искал
съдействие от съдебния изпълнител как да определи удръжките от трудовото
възнаграждение. В подкрепа на този извод
е и решението по т.13 от горепосоченото ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, според мотивите на което,
когато трудовото възнаграждение се получава по банкова сметка ***, ако съдебният
изпълнител не е получил необходимата информация от банката при запор на банкова
сметка ***, той не знае произхода на средствата по запорираното
вземане и не може да зачете несеквестируемостта, и задължението
на съдебния изпълнител да зачете несеквестируемостта
възниква когато той бъде уведомен за произхода на постъпленията по сметката,
било от банката (трето задължено лице), било от длъжника, и чак тогава за
съдебния изпълнител възниква задължението да събере незабавно необходимата
информация от банката (за източника на постъпленията и техния размер) и от
платеца на възнаграждението за труд (за размера на възнаграждението, след
приспадане на дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски) и
да върне на длъжника несеквестируемата част от
преведената му сума. В духа на това решение, и по аргумент за обратното, когато
съдебният изпълнител налага запор върху трудовото възнаграждение на длъжника,
той не може да се освободи от задължението сам да събере необходимите сведения
от работодателя за размера на
възнаграждението, след приспадане на дължимите върху него данъци и задължителни
осигурителни вноски, и така да определи секвестируемия
размер и ако той е надвишен, да върне разликата на длъжника, защото още с
налагането на запора знае, че той се налага върху вземане на длъжника за
възнаграждение за труд, при което не може ЧСИ да чака да бъде уведомен нито от работодателя,
нито от длъжника, за наличие на неквестируем размер
от това трудово възнаграждение, за да предприеме действия да го установи. Ето
защо доводът на въззивника-ответник, че не е бил
уведомен от работодателя за размера на трудовото възнаграждение, не освобождава
съдебния изпълнител от задължението му сам да събере необходимата информация за
определяне на секвестируемия размер от трудовото
възнаграждение, защото само запорът върху секвестируемия
размер на трудовото възнаграждение е законосъобразен, респ. само събраната секвестируема сума от трудовото възнаграждение на длъжника
е събрана законосъобразно.
Неоснователно е и оплакването
за обстоятелства, изключващи вината на ЧСИ М.. Вината по смисъла на чл.45 от ЗЗД не е задължително да е умишлена, може и да е непредпазливост, вкл. и
небрежност. Вината, във формата на небрежност, е неполагането на дължимата грижа, както
е в случая, и тя, на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД, се предполага, Презумпцията
за вина, като небрежност, не е оборена, доколкото е извършено деяние, което
съдебният изпълнител е могъл и е трябвало да предотврати. А и в случая ЧСИ М.е
бил уведомен от работодателя, че върху трудовото възнаграждение на длъжника има
и друг запор, при което е трябвало да се увери, че превежданата но процесното изп. дело при ЧСИ М.сума
е в секвестируем размер. Използването на утвърдения
образец на запорно съобщение не освобождава съдебния
изпълнител от вмененото му задължение да определи размера на секвестируеми доход от трудово възнаграждение на длъжника.
По изложените от въззивния
съд доводи, решението в обжалваната от ответника част е правилно и подлежи на
потвърждаване, вкл. и в частта за разноските определени съобразно изменението
им с определението по чл.248 от ГПК, което определение не е било обжалвано самостоятелно и въззивният съд не може да променя така определените с него
разноски в полза на ищеца.
По разноските за въззивната инстанция: Направените от въззивника-ответник
разноски остават в негова тежест, предвид изхода на спора. Въззиваемта
страна, макар да е направила искане за разноски, не е доказала да е сторила
такива за въззивната инстанция, не е представила и
списък по чл.80 от ГПК.
Предмет на делото е
иск в размер под 5000 лв., при което въззивното решение няма да подлежи на
касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо
от ГПК. Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1365 от 06.01.2020 г., постановено по гр.д. № 49277/2018 г. на СРС, 34 състав,
В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които е осъден ЧСИ Н.Л.М., с peг.
№ 841 към КЧСИ, с район на действие СГС, на основание
чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, да заплати на А.М.В. сумата от 2864.04 лева, също и
разноски по чл.78, ал.1 от ГПК съобразно изменението на размера на тези
разноски с определение по чл.248 от ГПК от 11.06.20202 г.
Оставя без уважение исканията на страните за разноски
за въззивната инстанция.
Решението е постановено
при участието на„ДЗИ - О.З.”
ЕАД като помагач на страната на ответника ЧСИ Н.Л.М..
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.