РЕШЕНИЕ
№ 83
гр. Силистра, 17.10.2022
Административен съд – Силистра, в открито заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: Валери Раданов
с участието на секретаря Анета Тодорова разгледа адм.д. № 86 по описа на съда за 2022 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбоподателите Б.М.Б., ЕГН **********, и М.Б.С., ЕГН **********, молят съда да отмени заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-1823 / 26.04.2022 г., издадена от директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ (РДАА) – Русе, поради нарушения на материалния и процесуалния закон.
Ответникът – директорът на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе – оспорва жалбата.
Съдът прие за установени следните факти:
Със заповед № РД-14-1823 / 26.04.2022 г. ответникът, на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „а“, т. 4, б. „б“, ал. 2, т. 1 и т. 3 и ал. 7 ЗАвП е приложил следните принудителни административни мерки: 1/ временно спиране от движение на моторно превозно средство – товарен автомобил, марка ‚,Мерцедес Спринтер‘‘, категория „N1”, рег****, собственост на жалбоподателя М.Б.С., до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, чрез сваляне и отнемане на 1 бр. табела с рег.№****, и отнемане на свидетелство за регистрация №***, издадено в Република България; 2/ временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство №****, – ведно с контролен талон №****, на жалбоподателя Б.М.Б., издадено на 22.03.2018 г. от МВР – Силистра, – до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.
Фактическото основание на заповедта се свежда до следните обстоятелства: на 22.04.2022 г., при извършване на проверка за спазване на ЗАвП, ЗДвП и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове, било констатирано с акт за установяване на административно нарушение № 322195 / 22.04.2022 г., че жалбоподателят Б.М.Б. извършвал международен обществен превоз на седем пътници (един от които е била Н.Н.Р., ЕГН **********) по маршрут от България до Германия с товарен автомобил марка ‚,Мерцедес Спринтер‘‘, категория „N1“, рег.№****, собственост на жалбоподателя М.Б.С.; след направена справка в информационната система на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, се установила, че за гореописания автомобил няма издадено заверено копие от лиценз на Общността и същият не е вписан в списък на моторните превозни средства към лиценз, издаден от МТС.
Съгласно документите, съставляващи л. 15 от делото, процесното моторно превозно средство – товарен автомобил ‚,Мерцедес Спринтер‘‘, рег. №*****, е собственост на жалбоподателя М.Б.С..
В жалбата частично се признават и частично се оспорват обстоятелствата, отразени във фактическото основание на обжалваната заповед, като се твърди, че жалбоподателят Б.М.Б. е управлявал на горепосочената дата процесния автомобил, „пътувайки съвместно със седем лица, включително и Н.Н.Р. от Република България за Германия, но без да им оказва каквато и да било услуга, включително и услугата международен обществен превоз на пътници [...]“ (л. 3 от делото).
Видно от сведението, съставляващо л. 12 от делото, с жалбоподателя Б.М.Б. била уговорена сумата 50 евро за превоза на Н.Н.Р. до Германия.
Според извадката от информационната система на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" за процесното моторно превозно средство няма издаден лиценз (л. 16 – 17 от делото).
С оглед на горното, може да се приеме за установено, че на 22.04.2022 г. жалбоподателят Б.М.Б. е управлявал товарен автомобил ‚,Мерцедес Спринтер‘‘, рег.№****, собственост на жалбоподателя М.Б.С., пътувайки заедно с още седем лица от България за Германия; едно от тези седем лица била Н.Н.Р., за която е била уговорена цена на превоза в размер на 50 евро; за останалите шест лице не е доказано уговарянето на някакво плащане за превоза им.
Предвид
установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи:
Субективно съединените жалби, обективирани като едно общо волеизявление, са подадени в законоустановения 14-дневен срок, но същите са частично недопустими на основание чл. 159, т. 4 от АПК (поради липса на правен интерес от оспорването), както следва: по отношение на жалбоподателя Б.М.Б. в частта, с която се оспорва т. 1 от заповед № РД-14-1823 / 26.04.2022 г. на ответника, и по отношение на втория жалбоподател – М.Б.С., – в частта, с която се оспорва т. 2 от същия индивидуален административен акт. Защото т. 1 от обжалваната заповед засяга единствено правата на собственика М.Б.С. върху процесното моторно превозно средство (относно понятието за „засягане“ вж. решение № 21 / 26.10.1995 г. на КС по к.д. № 18 / 1995 г.), а т. 2 от заповедта има за свой адресат само жалбоподателя Б.М.Б.. С оглед на това, производството по настоящото дело подлежи на частично прекратяване.
В останала си част жалбата е допустима, но неоснователна поради изложените по-долу съображения.
Макар да е доказана възмездността на превоза само по отношение на едно от лицата, пътувало в управлявания от жалбоподателя Б.М.Б. автомобил на процесната дата, това е достатъчно, за да се направи извод за извършването на международен превоз на пътници по смисъла на § 1, т. 14 във вр. с т. 2 от ДР на ЗАвП. Безспорна е липсата на издадено удостоверение за обществен превоз на пътници и на заверено копие към лиценза на Общността. Следователно са налице предпоставките на приложените от ответника разпоредби на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „а“, т. 4, б. „б“, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗАвП, т.е. обжалваната заповед е съобразена с материалния закон. Същата е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 107, ал. 1 ЗАвП. Няма данни за отклонение от целта на закона и от изискванията на административнопроизводствените правила. Спазена са изискванията за писмена форма и реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК, включително относно фактическото правното основание на заповедта.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите. 1/ За да се направи извод за така нареченото „споделено пътуване“, е важна, освен липсата на печалба за превозвача, и целта на пътуването, която самият превозвач преследва. В случая дори не се твърди някаква некомерсиална цел от страна на жалбоподателя Б.М.Б.. При това положение от наличните обективни факти може да се направи извод за една единствена цел, а именно – превозът на седем души от България до Германия. Тази цел, кумулирана с факта, че на жалбоподателя Б.М.Б. се е дължала сумата от 50 евро за превоза на Н.Н.Р., изключва квалификацията „съвместно пътуване“. 2/ Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 АПК изискват подпис от лицето, дало писмените сведения, както и приподписване от длъжностно лице. Тези две изисквания са спазени по отношение на сведението, съставляващо л. 12 от делото. Няма обаче изискване сведението да бъде изписано собственоръчно, следователно законът не забранява диктуването на сведението. Под основния текст на процесното сведение е удостоверено следното: „Горното продиктувах, вярно е записано, за което се подписвам“. Това опровергава твърдението на жалбоподателите, че далото сведение лице не владее български език. 3/ Това, че не са посочени имената на седемте лица, пътуващи за Германия, е без значение, след като жалбоподателите изрично признават както броя на тези лица, така и крайната дестинация на пътуването (л. 3 от делото). 4/ Мястото на извършване на проверката, което в случая съвпада с мястото на нарушението, се изяснява посредством препратката от мотивите на обжалваната заповед към акта за установяване на административно нарушение № 322195 / 22.04.2022 г., съставен от инспектор на РДАА – Русе, а именно: гр. Русе, в района на ГКПП „Дунав мост, изход „България“. Отделно от това трябва да се подчертае, че тук не става дума за реквизити на наказателното постановление, за да се следи спазването на чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН, а за реквизити на административен акт. 5/ Текстовете на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „а“ и т. 4, б. „б“ ЗАвП не боравят с фразата „международен превоз“, но в тях фигурират термините „превоз“ и „обществен превоз“. Тези термини обозначават родовото понятие, чието видово проявление е международният превоз. 6/ Не необходимо да се излагат мотиви за срока на оспорваните принудителни административни мерки, тъй като този срок е определен в закона така: „[...] до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца“ (чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвП); „[...] до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година“ (чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗАвП). Цитираните нормативни формулировки не оставят никакво място за преценка какъв трябва да бъде срокът на принудителната административна мярка; той е строго фиксиран посредством едно несигурно бъдещо действие (отстраняването на нарушението) и едно бъдещо сигурно събитие (изтичането на 12 месеца). С оглед на това административният орган е длъжен да изложи мотиви единствено относно предпоставките на принудителните административни мерки, което той в случая е сторил.
С оглед на горното и на основание чл. 159, т. 4 и чл. 172, ал. 2, пр. посл. АПК, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на Б.М.Б., ЕГН **********, в частта, с която се оспорва т. 1 от заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-1823 / 26.04.2022 г., издадена от директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе, и жалбата на М.Б.С., ЕГН **********, в частта, с която се оспорва т. 2 от същата заповед, и ПРЕКРАТЯВА производството по адм.д. № 86 / 2022 г. на Административен съд – Силистра в тези му части.
ОТХВЪРЛЯ жалбите на Б.М.Б., ЕГН **********, и М.Б.С., ЕГН **********, срещу заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-1823 / 26.04.2022 г., издадена от директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе, в останалата им част.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му пред Върховния административен съд.
СЪДИЯ: ...................................