РЕШЕНИЕ
№ 128
гр. гр. Лом, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОМ, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Й. Любенова Димитрова
при участието на секретаря Моника Ц. В.а
като разгледа докладваното от Лилия Й. Любенова Димитрова Гражданско
дело № 20241620100020 по описа за 2024 година
Производството е образувано по депозирана искова молба от
„*********“ ЕООД, предишно наименование „*******“ ООД, ЕИК *******,
представлявано от ****** П. И., чрез пълномощник юрисконсулт К. И. К.,
седалище и адрес на управление: гр. ********* , ул. ********** № *, адрес за
призоваване: гр. ******* , бул.****** № ***, ет. *, срещу Д. А. П., ЕГН
**********, с адрес: Област Монтана, с. ******, общ. *******, ул. ******, №
**, за установяване дължимост на суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ЧГД 821/2023г. по
описа на РС Лом – правна квалификация по чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.2 от
ГПК вр. чл. 342, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 13.06.2019г. между „*******“ ЕООД,
ЕИК ******* в качеството на лизингодател и ответника в качеството на
лизингополучател бил сключен Договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността № ********. В изпълнение на задълженията си
лизингодателят придобил от лизингополучателя собствеността върху
посочения от лизингополучателя лек автомобил (т. нар. обратен лизинг) -
марка „******“ модел „******“, идентификационен номер на рама ********,
peг. № ******* и предоставил ползването му на лизингополучателя, за което
бил съставен приемо-предавателен протокол от 13.06.2019 г.
Ищецът твърди, че автомобилът е оценен на 3441.18лева,
лизингополучателят е имал самоучастие (чрез прихващане) и размерът на
финансирането бил 2925лева. Всички съществени условия били подробно
описани в Договора, приетите от клиента Общи условия и приложенията -
1
неразделна част от Договора.
В исковата молба се твърди, че лизингополучателят е поел задължение за
заплащане на месечни вноски, както и да използва вещта лично по
предназначение и с грижата на добър стопанин. Срокът на договора бил 84
месеца и изтичал на 10.06.2026г. съгласно приложения погасителен план -
неразделна част от Договора за финансов лизинг. Ищецът сочи, че бил
договорен фиксиран лихвен процент в размер на 41,16 %, съответно размер на
месечни анюитетни вноски - 106,60 лева. Твърди се още, че
лизингополучателят е преустановил плащания по договорения погасителен
план, като последното плащане било в размер на 214 лева, на 11.07.2022 г. В
ИМ се излагат твърдения, че към 02.11.2022г. неплатени били вноски №38 по
погасителен план с падеж 10.08.2022 г. до вноска №40 с падеж 10.10.2022г.
Релевира се, че предвид допуснатото неизпълнение на договорни задължения
лизингодателят е развалил едностранно договора. Лизингополучателят е
предал лизинговия актив на представител на лизингодателя на 27.09.2022 г., за
което бил съставен протокол. Ищецът твърди, че последният дължи
заплащането на договорените месечни вноски по погасителен план от 38- ма
(с падеж 10.08.2022 г.,) до 40-та с падеж 10.10.2022 г. и част от 41-ва вноска
пропорционално на дните ползване в общ размер от 398.89 лева, в това число
главница в размер на 85.75 лева и възнаградителна лихва в размер на 313.14
лева.
На основание чл. 15.1 от приложимите ОУ предвид допуснатата забава в
плащанията на 38-ма до 40-та вноски ищецът сочи, че била начислена
неустойка в размер на 0,97 лева към 02.11.2022 г. в размер на законната лихва
за забава за всеки ден просрочие върху главницата, включена в месечната
вноска, както следва: за забава в плащането на вноска №38 с падеж 10/08/2022
г. - 0,50 лева; за забава в плащането на вноска №39 с падеж 10/09/2022 г. -0,32
лева; за забава в плащането на вноска №40 с падеж 10/10/2022 г. - 0,15 лева.
Твърди се, че на основание чл.15.5 от приложимите към Договора Общи
условия лизингополучателят дължи на лизингодателя неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в трикратен размер
на договорената месечна вноска или общо 319.80 лева, дължима еднократно
към датата на прекратяване на Договора, а на осн. чл. 8.6. във вр. с чл. 8.7.5 от
ОУ дължи да възстанови на лизингодателя направените разходи за заплащане
на застрахователна премия по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“. Твърди се, че премиите са заплатени от
собственика на основание чл. 483 от КЗ по сметка на застрахователния брокер.
Твърди се още, че на основание чл. 8.6. във вр. с чл. 8.7.4 от ОУ
лизингополучателят дължи да възстанови на лизингодателя направените
разходи за заплащане на данъци на основание чл. чл.52-61 от Закона за
местните данъци и такси в общ размер на 140.55 лева за 2022 г.
Иска се да бъде постановено съдебно решение, с което да се признае за
установено, че Д. А. П., ЕГН **********, с адрес: област Монтана, с. *******,
ул. ****** № **, дължи на „*********“ ЕООД, предишно наименование
„*******“ ООД, ЕИК *******, представлявано от ****** П. И., следните
2
суми, произтичащи от сключен между страните Договор за финансов лизинг
№ ********, както следва:
-85.75 лева /осемдесет и пет лева и седемдесет и пет ст./, представляваща
незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с
падеж 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.;
-313.14 лева /триста и тринадесет лева и четиринадесет ст./,
представляваща незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в
анюитетните вноски с падеж от 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.;
-0,97 лева /нула лева и деветдесет и седем ст./, представляваща неустойка
за забавени плащания за период от 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.;
-319.80 лева /триста и деветнадесет лева и осемдесет ст./, представляваща
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучател;
-140.55 лева /сто и четиридесет лева и петдесет и пет ст./, представляващи
данъчни задължения;
-68.40 лева /шестдесет и осем лева и четиридесет ст./, представляващи
застрахователни премии, които суми са част от присъдените суми в заповедта
за изпълнение по ЧГД № 821/2023г. на РС Лом,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по
чл. 410 - 19.04.2023г. до изплащане на вземането.
Претендират се и разноските, сторени в заповедното и в исковото
производство.
Писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил от назначения
особен представител на ответника. В същия се сочи, че сделката, от която
произтича вземането на ищеца, е нищожна - въведено е възражение, че е
фидуциарна и цели заобикаляне на закона и по-специално въведената с чл.
152 и чл. 209 от ЗЗД - забрана за обратно изкупуване. В случая според
ответната страна не става въпрос за „обратен лизинг“, а за прехвърляне на
собственост с цел гарантиране на заема и с уговорка за обратно изкупуване.
Извършено е позоваване на съдебна практика в подкрепа на наведените
възражения. Твърди се, че получаването на заем се установява от приложените
с исковата молба доказателства, а именно „Стандартен Европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредит“. Наведени са
възражения, че Договорът е сключен при неравноправни клаузи. Твърди се, че
тъй като договорът е за потребителски кредит, то следва приложимото право
да е Закона за защита на потребителите. Така в чл. 143 от ЗЗП е определено
кои клаузи са неравноправни. В приложените Общи условия, раздел 15
„Обезщетения и неустойки“ /и не само там/ клаузите са уговорени изцяло в
полза на „*********“ ЕООД.
Твърди се, че са предявени искове и по чл. 86, ал. 1 и по чл. 92, ал. 1 от
ЗЗД, което е недопустимо. Сочи се, че буди недоумение, твърдяното заплащане
на застраховка „Гражданска отговорност“ и дължимите местни данъци от
страна на ищеца, при положение, че няма приложени доказателства за това.
Освен това, сочи ответната страна, съгласно ОУ задължение на
лизингополучателя/кредитополучателя е да заплати дължимите такива - т. 8.6
3
и т. 10.1. Излага се още, че не става ясно колко точно е надплатила П..
Поддържа се, че претенцията за неплатени вноски е недоказана по размер.
Ответницата може да е изплатила предсрочно цялата дължима сума и искът
да се явява неоснователен.
Във връзка с претенцията за три броя вноски с падежи: № 38, с падеж
10.08.2022 г.; № 39, с падеж 10.09.2022 г.; № 40, с падеж 10.10.2022 г. също са
направени възражения. Сочи се, че на 27.09.2022 г. ответницата е предала с
приемо-предавателен протокол автомобила предмет на лизинга, от което
следва, че от същата дата 27.09.2022 г. не се дължи, тъй като Договорът е
прекратен и вещта е във владение на собственика. Наведени са възражения
досежно размера на лихвите за просрочие върху главницата и самата
главница. Според ответната страна буди недоумение защо ищецът не се
удовлетворил по отношение претендираните суми от предаденият му с
приемо-предавателен протокол автомобил, негова собственост.
С оглед гореизложеното е отправена молба за отхвърляне на предявения
иск като неоснователен, недоказан и произтичащ от нищожна сделка, а
издадената заповед за изпълнение се иска да бъде обезсилена.
В случай че се приеме, че сделката е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД, ответната страна моли да бъде приложена разпоредбата на чл.
34 от ЗЗД.
В откритото съдебно ищецът не се представлява. Депозирано е писмено
становище, като се сочи, че исковата претенция се поддържа.
Ответницата се представлява от назначения й особен представител
адв.П.М. от МАК. Поддържа се, че не се дължат сумите, поради което се иска
да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни, недоказани и
най-вече произтичащ от нищожна сделка, като съответно бъде обезсилена
издадената заповед за изпълнение.
Доказателствата по делото са писмени, изготвена и приета е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът като анализира и прецени доказателствата по делото
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е специален положителен
установителен иск, който принадлежи на кредитора. Чрез него той може да
постигне защита със сила на присъдено нещо като се признае за установено
срещу длъжника съществуването на вземането му. Предявяването му е
обусловено от наличието на правен интерес, който е абсолютна процесуална
предпоставка за съществуването на правото на иск. С предявяване на този иск
се постига стабилизирането й като титул за осъществяване на принудително
изпълнение. В случая искът е предявен на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
В изпълнение на задълженията си да осъществи служебно самостоятелна
преценка на специалните положителни процесуални предпоставки за
допустимост на иска, съдът констатира, че е налице издадена заповед за
изпълнение в хода на заповедното производството за вземането, предмет на
4
настоящата искова молба. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ГПК. Предвид това на заявителя /ищец/ са дадени
указания, че може да предяви иск за установяване на вземанията си. Актът на
съда е връчен на ищеца на 01.12.2023г., като на 02.01.2024г. /чрез куриер/ е
депозирана и исковата молба, входирана в съда на 03.01.2024г. Следователно е
спазен срокът за предявяване на установителния иск. Ето защо исковата
претенция се възприема за допустима. Налице е и правен интерес от търсената
защита. Искът е предявен от и срещу надлежна страна. С оглед изложеното,
налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск
при постановяване на съдебното решение, които обуславят неговата
допустимост. Предвид това съдът следва да разгледа исковата претенция и да
се произнесе по нейната основателност.
За основателността на предявените претенции ищецът следва да установи
следните кумулативни предпоставки: между ответника и ищеца да е
съществувало валидно облигационно отношение от сочения вид, по силата на
което ищецът е изпълнявал своите задължения да престира на ответника
съгласно договорените параметри, настъпила изискуемост на вземанията,
неизпълнение от страна на ответника на неговите задължения по сключения
договор, разваляне на договора, възникването на обстоятелства, обуславящи
претендираната неустойка.
На 13.06.2019г. между ищеца като купувач и ответницата като продавач е
сключен договор за покупко-продажба на следното МПС: марка и модел
********, рег. № ** ** ** **, рама № ********, за сумата от 3441,18лв. Бил
съставен и приемо-предавателен протокол от същата дата за предаване на
посочения автомобил от продавача на купувача.
На 13.06.2019г. ответницата като лизингополучател е сключила с ищеца
„*********“ ЕООД /с предишно наименование „*******“ ООД/ като
лизингодател договор за финансов лизинг № ******* за придобиване
собствеността върху лек автомобил марка *******, модел *****,
идентификационен номер на рама ********.
Лизингодателят предоставил ползването на автомобила на
лизингополучателя, за което по делото не се спори.
Лизинговата стойност на горепосоченото МПС, видно от чл. 2 от
приложения по делото договор за лизинг, е в размер на 3441,18лв. Същата
сума е посочена и като стойност на лизинга. Първоначалната вноска, платена
от лизингополучателя при сключване на договора е в размер на 516,18лв.
Срокът на лизинга е бил 84 месеца. Към договора е приложен и погасителен
план. В чл.6 от процесния договор е посочено, че общият размер по кредита е
2925лв. и включва главницата по чл.2. Лизингополучателят съгласно
процесния договор е поел задължение за заплащане на възнаградителна лихва
върху тази сума на ищеца, в размер на 41,16%, фиксиран за целия срок на
договора. Общият разход по кредита е определен в размер на 6019,37лв. и
включва уговорената лихва върху главницата. В чл. 9 от договора е посочено,
че ГПР е 49,65% и включва единствено лихвата върху главницата. Така
5
общата сума, дължима от лизингополучателя, е в размер на 8944,37лв. и е
следвало да бъде заплатена съгласно приложения погасителен план, с падеж
на първата вноска 10.07.2019г. и падеж на последната вноска – 10.06.2026г.
В чл. 11 от договора е посочено, че лизингополучателят заплаща следните
първоначални разходи при сключване на договора: такса приоритетно
разглеждане – 200лв., и 120,00лв. такса регистрация в КАТ.
Видно от чл.12.2 от приложимите ОУ при договори със задължително
придобиване на собствеността, какъвто е процесният, лизингодателят
прехвърля правото на собственост върху лизинговия актив на
лизингополучателя след заплащане на последната лизингова вноска и всички
останали суми по договора.
Съгласно чл. 14.1 от ОУ в срок до два работни дни от прекратяване на
договора по каквато и да е причина, с изключение на прекратяване при
изпълнение на всички задължения на страните и придобиване на лизинговия
актив от лизингополучателя, последният е длъжен да предаде на
лизингодателя лизинговия актив, заедно с всичките му принадлежности и
придружаващи го документи на място, посочено от лизиндодателя. Според чл.
14.2 от УО при предаване страните подписват протокол.
В чл. 15.5 е записано, че при прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на три лизингови
вноски. Неустойката се изчислява въз основа на последните три лизингови
вноски с настъпил падеж преди прекратяването на договора.
Между страните по делото не се спори, че лизингополучателят е
преустановил плащанията по договора, като последното извършено плащане е
от 01.07.2022г., като сумата е разпределена на 11.07.2022г., с което е покрита
вноска № 37. Това обстоятелство се установява от заключението на
изготвената счетоводна експертиза.
От приложения по делото приемо-предавателен протокол се установи, че
на 27.09.2022г. лизинговия актив е предаден на представител на лизингодателя
от лизингополучателя. Следователно и при съобразяване на чл.14.1 ОУ би
следвало договорът за лизинг да е прекратен най-много два дни преди тази
дата. Поради горното и при липсата на доказателства за датата на
прекратяване на договора за лизинг, което очевидно е настъпило предвид
връщането на лизинговия актив, за целите на настоящото производство следва
да се приеме, че прекратяването на договора е настъпило най-късно на датата
на предаване на лизинговия актив, т.е. на 27.09.2022г. Още повече, че видно от
заявеното от вещото лице в ОСЗ независимо дали договорът е прекратен на
посочената дата или два дни по-рано, изчисленията, посочени в експертизата,
не биха се променили. С оглед горното съдът намира за недоказани
твърденията на ищеца, че договорът е прекратен на 02.11.2022г.
Съгласно заключението на СчСЕ платените от ответника по договора
суми са в общ размер на 4198,18 лева. Видно от изготвената експертиза от
изпадането в забава (10.08.2022г.) до 27.09.2022г. от ответницата не са за
заплатени следните суми: главница-67,82лв., възнаградителна лихва –
6
251,98лв,. неустойка за забавени плащания-0,97 лв., неустойка за
прекратяване на договора – 319,80лв. – или общо 639,60 лв.
Съдът намира изготвената експертиза за обективна, обоснова и ясна, като
изводите на вещото лице се подкрепят и от другите събрани по делото
доказателствени материали, още повече, че същата е приета без възражения от
страните. Предвид това настоящият състав намира заключението на вещото
лице обосновано и обективно, поради което следва да го кредитира при
постановяване на решението.
Така по делото се прие за установено, че между страните е бил подписан
договор за финансов /обратен/ лизинг, по силата на който ищецът се е
задължил да придобие правото на собствнеост върху лизинговия актив, след
което да го предостави за ползване на ответника срещу съответно
възнаграждение. Ответникът като лизингополучател от своя страна се е
задължил срещу предоставеното му ползване да заплаща уговорената с
договора цена, както и да придобие правото на собственост върху автомобила
след изтичане на срока на договора за лизинг.
В константната практика на ВКС /решение № 294/20.04.2010 г. по гр. д. №
670/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 102/03.08.2010 г. по т. д. №
897/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 65/23.05.2017 г. по т. д. № 904/2016
г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 1030/20.09.2011 г. по гр. д. № 1541/2010
г. на ВКС, ГК, III г. о. и др./ е прието, че с договора за финансов лизинг
лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия,
определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. За разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг
съчетава мандатния елемент - поръчката на лизингополучателя с финансово-
кредитния елемент – придобиването на вещта от лизингодателя с негови
средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на
възнаграждение за ползването - лизингови вноски. За разлика от оперативния
лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото
възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по
такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/,
разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и
клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя. Съдържанието на
договора за финансов лизинг го определя като особен вид инвестиционен
кредит, именно с оглед обстоятелството, че общата стойност на лизинговите
вноски, дължими от лизингополучателя, се изчислява така, че да покрива
цената, по която лизинговата компания е придобила вещта, нейните разноски,
а също така и печалбата й, т. е. налице е правен резултат като при усвоен
кредит, чието погасяване става чрез заплащането на лизинговите вноски. /така
и в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК - решение № 120 от 10.11.2010 г. на
ВКС по т. д. № 1025/2009 г., I т. о., ТК/. Нито в посочените решения на ВКС,
нито в българското законодателство, нито в правната теория е отречена
възможността за сключване на договор за обратен лизинг като разновидност
на договора за финансов лизинг. Съгласно съдебната практика с оглед
принципа на договорната свобода, установена в чл. 9 ЗЗД, който намира
приложение на основание чл. 288 ТЗ и към договора за лизинг, договорът за
обратен лизинг, като разновидност на договора за финансов лизинг, не е
забранен от закона. Спецификата на този вид лизинг се изразява в съвпадане
на лицето-доставчик /продавач/ или производител на стоките и
7
лизингополучателя, като по силата на договора за обратен лизинг
лизингодателят предоставя за временно възмездно ползване на
лизингополучателя вещта, която последният е предоставил или произвел. В
този случай също възникват правоотношения по два договора - договор за
финансов лизинг и договор за покупко-продажба на вещта, като едно лице
встъпва в договорно правоотношение с друго лице – лизингодателя, веднъж в
качеството на продавач по договор за покупко-продажба и втори път като
лизингополучател по договора за финансов лизинг. В този смисъл е напр.
Определение № 60612 от 26.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2327/2020 г., II т. о.,
ТК.
В конкретния случай от представените по делото доказателства се налага
извода, че по силата на договора за покупко-продажба ответникът е продал на
ищеца вещта, която последният му е предоставил за ползване по силата на
договора за финансов лизинг. Предвидено е, че правото на собственост ще се
придобие от лизингополучателя с изтичане на срока на договора, респ. след
заплащане на уговорените лизингови вноски, като за последното не се изисква
заплащане на допълнителна сума.
При тълкуване на уговорките в двата договора според действителния
вложен в тях смисъл, съдът приема, че не се установява твърдяното от
ответника противоречие на договора с разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, според
която съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не
бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко
друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение
на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително.
Т.е. в конкретния случай следва да се установи, че вземанията на кредитора по
договора за лизинг са обезпечени чрез прехвърляне право на собственост
върху вещ, доколкото първото предположение на чл. 152 ЗЗД е неприложимо с
оглед обстоятелството, че ищецът е станал собственик на вещта преди
възникване на вземанията му по договора за лизинг.
По делото е установено, че предхождащият по време договор за продажба
е сключен във връзка и за изпълнение на договора за финансов лизинг, видно
от клаузите му. В този смисъл, въпросът, на който следва да се отговори е дали
продажбата е нищожна, тъй като представлява съглашение, с което е уговорен
различен от предвидения в закона начин на удовлетворяване на кредитора –
лизингодател за вземанията му по лизинговия договор и дали въобще се касае
до действителен/съществуващ договор за лизинг, вземанията по който да са
обезпечени чрез прехвърляне на собствеността върху лизинговата вещ. По
делото не се твърди липса на плащане на продажната цена по договора. По
силата на договора за лизинг вещта е предоставена на ответника в качеството
му на лизингополучател, който се е задължил да заплаща лизинговите вноски,
формирани по описания в договора начин и включващи освен стойността, на
която лизингодателят е придобил вещта, а също и печалба /посочена в
договора като лихва/. Последното съдът приема за резонно, т.к. ищецът е
търговец по правноорганизационната си форма и дейността му е насочена към
реализиране на печалба.
Обстоятелството, че лизинговата вещ е била придобита от лизингодателя
по сключения договор за продажба с ответника, който е и лизингополучател, а
не друго лице, не опорочава сделката. Според установената съдебна практика
/напр.Определение № 1030/20.09.2011 по дело № 1541/2010 на ВКС, ГК, III г.
8
о/, нормата на чл. 342, ал. 2 ТЗ е диспозитивна и няма правна пречка третото
лице, от което се придобива актива, да бъде същото, на което впоследствие се
предава по договора или т. нар. /в практиката и теорията/ обратен лизинг.
Предвид горното не се установява нищожност на това заявено от
ответната страна с отговора основание - чл. 26, ал. 1, пр.1 вр. чл. 152 ЗЗД –
противоречие със закона.
За пълнота следва да се посочи, че в случая цитираната практика от
ответната страна визира различни хипотези от настоящата и във връзка с
недвижими имоти /р.№ 60204 от 25.11.2021г. по гр.д. 3376/2020г. ВКС, р.№
135 от 12.12.2018г. по гр.д. № 4288/2017г. ВКС/, както и симулация при
сделка, касаеща прехвърляне право на собственост върху недвижим имот /р.
№ 311 от 27.01.2020г. по гр.д.3463/2018г. ВКС/, за каквато в случая няма
наведени твърдения, а и депозирани доказателства.
Следва да се посочи че, съгласно чл. 3, ал. 3 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/, разпоредбите на този закон се прилагат и за договорите за наем
или лизинг, при които се предвижда възможност за закупуване на стоката -
предмет на договора, какъвто е разглеждания случай.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като от страна на
ответника впрочем са изложени и доводи в тази насока.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано договорът за
лизинг да е сключен за цели, свързани с професионалната и търговска дейност
на лизингополучателя, то следва да се приеме, че се касае за дейност извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по
делото договор за лизинг по правната си същност е потребителски по смисъла
на ЗПК– страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ответникът
е физическо лице, което използва лизинговия актив за свои лични нужди), и
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед горното процесният договор се
подчинява на правилата на ЗПК и на чл.143 – 148 ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи.
Съгласно част ІІІ, т.2 Стандартния европейски формуляр, заверен препис
от който е приложен към материалите по делото, ГПР е в размер на 49,65%,
(както е упоменато и в чл.9 от Договора) като е посочено при какви
допускания е изчислен, но не е посочено какви компоненти включва. В т.4.3 от
посочения раздел на Стандартния европейски формуляр са посочени другите
разходи, свързани с договора за кредит - административна такса за
регистрация/пререгистрация в КАТ, такса приоритетно разглеждане на искане,
данък МПС, местен данък за придобиване на МПС, нотариални такси,
дължими такси в ЦРОЗ. В чл. 11 от договора са предвидени и други разходи в
тежест на лизингополучателя, посочени по-горе.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
9
кредит.
Тези „първоначални“ разходи обаче не са взети предвид от ищеца при
изчисляване на посочения в договора размер на ГПР, предвид посоченото в
чл. 9 от Договора, а според съда същите представляват преки разходи за
лизингополучателя и на осн. чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъдат включени в
общите разходи по договора при изчисляване на ГПР.
Освен това в практиката на СЕС подобни практики, при които ГПР е
посочен в по-нисък размер в договора, отколкото е в действителност, се
разглежда като „заблуждаваща практика“. Така в цитираното от ответника
Решение на СЕС по дело C‑453/10 се сочи, че „търговска практика като
разглежданата по делото в главното производство, състояща се в посочването
в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци
към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Националният съд трябва да провери дали това е така по делото в главното
производство. Установяването на нелоялния характер на такава търговска
практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4,
параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката
си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит.“.
Не е ирелевантно и обстоятелството, че посочените разходи по кредита
са в размер на 6019.37лв. и включват само лихва върху главницата (така се
сочи в договора) – т.е. са почти двойно на стойността на лизинга и надхвърлят
двойния размер на главницата (след приспадане на първоначалната вноска,
която е 516,18 лв.). Това обстоятелство също буди съмнения относно общия
разход по кредита и какво всъщност се включва в ГПР. Така предвид
формулировките в договора, ОУ и в Стандартния европейски формуляр за
съда, а и за потребителя е невъзможно да определи какви точно такси са
включени в ГПР и как същите се отразяват на размера му, а по силата на чл.
10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит /в
случая договор за лизинг/ се изготвя по ясен и разбираем начин и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК забранява на кредитора да събира от
потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
какъвто именно е характерът на таксата за приоритетно разглеждане, поради
10
което и на това основание уговорката се явява нищожна, т.к. в разпоредбата на
чл. 21, ал. 1 ЗПК е регламентирано, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит /в случая за лизинг/, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
Тези действия на лизингодателя създават невъзможност за потребителя да
прецени какви са реално предложените му условия, предвид което не е ясно
дали същият ако е запознат с реалните условия би сключил договора или не.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Ищецът съгласно разпределената доказателствена тежест е следвало
докаже твърдените в негова полза обстоятелства, вкл. наличието на валидни
облигационни правоотношения с ответника. Въпреки това същият не доказа,
че претенцията му се основава на договорни клаузи, които са валидни и
следователно не са неравноправни, в т.ч. че договорът е действителен.
Поради изложеното съдът приема, че договорът е сключен в нарушение
на чл.10, ал.1, чл.10а, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което води до
недействителност на договора за финансов лизинг на осн. чл.22 ЗПК, поради
което на осн. чл.23 ЗПК ответникът – потребител дължи връщане само на
чистата стойност на кредита.
От заключението на изготвената счетоводна експертиза се установя, че
ответницата е внесла по договора общо сумата от 4198,18лв., след приспадане
от нея на първоначално внесената вноска се установява, че е погасила сума в
размер на 3682лв. Оттук - лизингополучателят е заплатил на кредитора сума,
надвишаваща стойността на усвоената от него сума по договора (чистата сума
по договора).
Следователно поради недействителността на договора ответницата не
дължи на ищеца нито възнаградителна лихва, нито неустойка за забава на
плащане на лизингови вноски, нито неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя. Не дължи и претендираните данъци по ЗМДТ и
застрахователни премии, предвид изводите, до които съдът достигна, а
именно че страните не са били обвързани от валидно облигационно
правоотношение по договора за финансов лизинг. Въз основа на горното -
предявеният иск се явява неоснователен.
По искането, отправено от особения представител на ответника за
обезсилване на заповедта за изпълнение:
Съгласно ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в разпоредбата на чл.422, ал.3
ГПК е посочена последицата при отхвърляне на иска за установяване
съществуването на вземането – изпълнението се прекратява. При издадена
заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК тази последица не настъпва, тъй
като изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта на
изпълнение. Отхвърлянето на иска за установяване на съществуването на
вземането препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно
чл.416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство, решението за
11
отхвърляне на установителния иск е пречка за образуването му. Ако
изпълнително производство е образувано, то същото подлежи на прекратяване
на основание чл.422, ал.3 ГПК. По тези съображения при отхвърляне на
установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният
лист не подлежат на обезсилване.
С оглед отхвърлянето на предявените искове, ответникът не дължи на
ищеца никакви разноски по делото, включително по заповедното
производство.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ищеца искове за признаване по отношение на
Д. А. П., ЕГН **********, с адрес: Област Монтана, с. ******, общ. *******,
ул. ******, № **, че същата дължи на „*********“ ЕООД, предишно
наименование „*******“ ООД, ЕИК *******, представлявано от ****** П.
И., седалище и адрес на управление: гр. *********, ул. ********** № *,
следните суми, произтичащи от сключен между страните Договор за финансов
лизинг № ********, както следва:
-85.75 лева /осемдесет и пет лева и седемдесет и пет ст./, представляваща
незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с
падеж 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.;
-313.14 лева /триста и тринадесет лева и четиринадесет ст./,
представляваща незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в
анюитетните вноски с падеж от 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.;
-0,97 лева /нула лева и деветдесет и седем ст./, представляваща неустойка
за забавени плащания за период от 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.;
-319.80 лева /триста и деветнадесет лева и осемдесет ст./, представляваща
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучател;
-140.55 лева /сто и четиридесет лева и петдесет и пет ст./, представляващи
данъчни задължения;
-68.40 лева /шестдесет и осем лева и четиридесет ст./, представляващи
застрахователни премии,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по
чл. 410 - 19.04.2023г. до изплащане на вземането, които суми са част от
присъдените суми в заповедта за изпълнение по ЧГД № 821/2023г. на РС Лом.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Монтана в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
12
След влизане в сила на решението, да се отдели ЧГД № 821/2023г. по
описа на PС Лом от настоящото дело.
Съдия при Районен съд – Лом: _______________________
13