Р Е Ш Е Н И Е
град София, 05.05.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13973 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №49465 от 16.10.2018г., постановено по гр.д.№7138/2018г. по описа на СРС, Г.О., 145-ти
състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответника – Н.Р.Г. за признаване за установено, че дължи на
ищеца - "Т.С." ЕАД, за разликата над сумата от 62.55 лв.
до пълния предявен размер от 117.34 лв., главница - стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2013г. – м.05.2014г., за топлоснабден имот - гараж, находящ се в
град София, ул."**********, аб.№347206; за разликата над сумата от 18.73 лв. до пълния предявен размер
от 27.84 лв., обезщетение за забава върху главницата
за периода от 15.08.2014г. – 25.07.2017г.; за разликата над сумата от 15.64
лв. до пълния предявен размер от 22.04 лв., главница за услуга дялово
разпределение за периода от м.05.2013г. – м.05.2014г.;
както и за сумата от 4.36 лв., обезщетение за забава върху цената на услугата
за дялово разпределение за периода от 15.08.2014г.
– 25.07.2017г.; както и в частта на неприсъдените в цялост разноски на "Т.С." ЕАД. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на съдебното
решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон.
Твърди се, че неправилно СРС е приел, че за част от исковия период -
м.05.2013г. – м.05.2014г. част от вземанията за главници и мораторни лихви са
погасени по давност, без да отчете факта, че в действащите за периода Общите
условия в чл.32, ал.1 е определен реда и срока, по който купувачите на топлинна
енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми, а именно в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Поддържа се още, че вземането по
фактура за м.06.2014г. става изискуемо през м.07.2014г. и при отчитане, че
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено на
31.07.2017г., поради което следва да се приеме, че не е погасено по давност. Предвид
на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението
на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи
изцяло предявените искове срещу ответницата за главници и обезщетение за забава
в размерите, посочени в исковата молба по отношение на процесния топлоснабден
имот. Претендира присъждане на сторените разноски и юрисконсултско
възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - Н.Р.Г. не депозира писмен отговор,
в съдебно заседание чрез процесуален представител взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за настоящата
инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 100 лв.
Трето лице-помагач - „Техем сървисис” ООД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Н.Р.Г. при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед постъпилата
въззивна жалба от ищеца съдът приема, че постановеното първоинстанционно
съдебно решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД като
необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното гр.д. №52666/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 145-ти
състав,
въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 31.07.2017г. и е
постановена на 10.08.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу Н.Р.Г. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Н.Р.Г. възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които
регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание, допустимо /съдът е разгледал предявените искове като
им е дал правилна правна квалификация/ и по същество правилно. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта,
в която са отхвърлени предявените установителни искове за главница и за
мораторна лихва, първоинстанционният съд е приел, че досежно претендираните
вземания за периода от м.05.2013г.
– м.05.2014г. вкл., предмет на
предявените искове, е основателно направеното от ответницата възражение за
погасяване по давност. Относно претендираното вземане за
мораторна лихва за забава върху услугата дялово разпределение е прието, че не
са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответницата, тъй
като ищецът не е представил доказателства, че е поканил ответницата да заплати
таксата за дялово разпределение за исковия период, респективно липсват
доказателства, че е изпаднала в забава и не дължи обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД за процесния период и така предявения иск е неоснователен и като такъв е
отхвърлен. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи в частта, в която е прието, че предявените искове за главница и
мораторна лихва са неоснователни като погасени по давност и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат
с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Независимо
от това, предвид доводите изложени в жалбата следва да се добави и следното:
В конкретната
хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответницата в
качеството на собственик се явява ползвател на доставяната в имота й топлинна енергия през процесния
период, както и не се оспорва обем и качествените показатели на доставената до
топлоснабдения имот топлинна енергия. Изцяло неоснователен е наведеният конкретен довод във въззивната жалба, че
неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно
претендираните вземания за главница и мораторна лихва. В случая СРС е отхвърлил
иска за главница - стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2013г. – м.05.2014г. за топлоснабден
имот - гараж, находящ се в град София, ул."**********, аб.№347206, тъй като е приел, че тези вземания са погасени по
давност. Правилно
първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи
института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената
съдебна практика е приел, че вземанията
на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответницата
представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона
за задълженията и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен
давностен срок. Противно на поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че
началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан с
настъпване на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/, което
в случая има определен падеж – съгласно действащите за периода Общи условия, одобрени с Решение
№ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., потребителят
дължи плащане на сумите за потребена топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно при съобразяване, че
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е депозирано
в съда на 31.07.2017г. погасени по давност се явяват всички претендирани
вземания за част от исковия период - 01.05.2013г. до 31.05.2014г. вкл.. Относно
претендираното вземане за м.06.2014г. правилно е прието от СРС,
че става изискуемо на 31.07.2014г. и съответно не е погасено по давност.
Изложените във въззивната жалба твърдения, че СРС е приел, че претендираното
вземане за м.06.2014г. е погасено по давност не кореспондират на приетото в
мотивите на обжалвания съдебен акт. В случая СРС правилно е
приложил института на изтеклата тригодишна погасителна давност досежно
процесните вземания, предвид на което са отхвърлени
предявените искове за главница - стойност на незаплатена топлинна енергия,
както и за цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2013г.
до 31.05.2014г. вкл., за топлоснабден имот,
находящ се в град София, ул."**************топлоснабден имот - гараж,
находящ се в град София, ул."**********,
аб.№347206, като погасени по давност.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която са отхвърлени предявените искове за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия и върху цената на
услугата дялово разпределение за част от исковия период. Във въззивната жалба няма
конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в тази част,
предвид на което съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които
счита за правилни и законосъобразни.
Във въззивната жалба е изрично посочено, че се
обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но
конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са
изложени. В случая съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането
на разноски в полза на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата
на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и
заповедното производство са дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК и същите са
изчислени съобразно уважената част на предявените искове.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски имат въззиваемата страна, но
доколкото пред въззивната инстанция не са ангажирани доказателства за реално
сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение, поради което съдът не
следва да присъжда в нейна полза претендирания от процесуалния представител в
съдебно заседание адвокатски хонорар от 100 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №49465 от 16.10.2018г., постановено по
гр.д.№7138/2018г. по описа на СРС, Г.О., 145-ти състав, в обжалваните
части. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./