РЕШЕНИЕ№ 187
гр. Враца, 18.06.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВРАЧАНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публичното заседание на осми юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВ ДОСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА П.
мл. с. СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ
при секретаря М. Костадинова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Георгиев ВГД
№254/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№168/19.03.2018г., постановено по гр. д. № 5105/2017г., поправено поради
допусната очевидна фактическа грешка с Решение №247/11.04.2018 г., на РС- Враца
е отхвърлен предявеният от К.Н.П., ЕГН **********, срещу Н.Н.К., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 880,60лв.,
представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на иска- 26.10.2017г., до окончателното
ѝ заплащане. Съдът на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъдил ищцата да
заплати на ответника сумата от 1100лв., представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение.
Срещу решението в
срока по чл. 259 ГПК е подадена въззивна жалба от К.Н.П., чрез адв. М.Г., с
която се поддържа, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно. Твърди
се, че след като ищцата не е поискала встъпване по реда на чл. 23 ЗЖСК, то тя
разполага с възможност да претендира стойността на половината от имота, тъй
като ответникът, увеличавайки своя имуществен комплекс, се е обогатил за нейна
сметка. Поддържа се, че ответникът е придобил процесното имущество в резултат
на качеството си на наследник, а не въз основа на друг юридически факт, поради
което е приложим чл. 5 от ЗН. Твърди се, че невземането на становище от ответника
по твърдените от ищеца обстоятелства следва да се приравни на неоспорване,
респ. признание. Моли се решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
решение, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК от Н.Н.К., чрез адв. К.Т., е постъпил отговор на въззивната
жалба, в който се твърди, че атакуваното решение е законосъобразно. Поддържа
се, че изложеното във въззивната жалба е неотносимо към предмета на делото.
Моли се решението да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
С
въззивната жалба се навеждат доводи за допуснати от районния съд процесуални
нарушения и се правят доказателствени искания, които са оставени без уважение
(с изключение на искането за прилагане по делото на копие от Заповед №203/25.2.1980г. на Общински народен
съвет- Враца) от настоящата инстанция с Определение
№351/21.05.2018г..
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните,
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
РС- Враца е бил сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Възникването на спорното материално право се обуславя
от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
обогатяване без наличие на годен юридически факт, пораждащ действително материално
правоотношение; 2. обедняване без правно основание (преминаване на имуществено
благо от един патримониум в друг имуществен комплекс без да е налице годен юридически
факт); 3. връзка между обедняването и обогатяването, която не следва да е
причинно-следствена, а да е предпоставена от един или от няколко общи факта; 4.
стойностно съотношение между обогатяването и обедняването (обогатилият се без
правно основание е длъжен да върне само това, с което се е обогатил, но до
размера на обедняването) и 5. липса на друг ред за възстановяване на
неоснователното имуществено разместване.
С уреждане на института на неоснователното обогатяване
законодателят е регламентирал общата забрана определено материално благо да
преминава от патримониума на един правен субект в имуществения комплекс на друг
правен субект без правно основание, т. е. без да е налице годен юридически
факт, който да поражда субективно право и корелативно нему правно задължение за
това имуществено разместване. В този смисъл ирелевантно е обстоятелството дали
това преминаване на имуществени блага от един патримониум в друг при липса на
годен юридически факт се дължи на виновно поведение на определен правен субект.
Следователно, във фактическия състав, пораждащ правото да се иска връщане на
дадено без правно основание или на равностойността на имущественото благо,
което не е постъпило в имуществения комплекс на определен правен субект, не се
включва субективен елемент – вината. Обогатяването на един правен субект за
сметка на друг при липса на годен юридически факт е от обективно естество и
след като се установи това неоснователно имуществено разместване, имущественият
баланс трябва да бъде възстановен.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на РС- Враца, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
Въззивната инстанция е длъжна да се произнесе по
наведените от въззивниците доводи за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение.
От удостоверение за наследници изх.
№10093/01.07.2015г. се установява, че страните са наследници по закон на баща
си- Н.К.К., починал на 27.10.2012г..
От протокол от 19.06.2001г. на общо събрание на
живущите във вход "***" на ЖСК ***се установява, че бащата на
страните Н.К.К. е получил склад №5 от 9,89кв. м..
От Заповед №203/25.2.1980г. на Общински народен съвет-
Враца за коригиране на допусната грешка в Заповед №74/22.01.1980г. относно
конкретизация на отчуждени собственици в ЖСК ***се установява, че в обезщетение
на общия наследодател Н.К.К. е предоставено жилище ***, както и обезщетение в
размер на 505лв..
От протокол от 13.12.2012г. за проведено общо събрание
на собствениците на жилища и обекти в жилищна сграда ЖСК ***се установява, че е
взето решение ответникът Н.Н.К. да бъде приет като член- кооператор на мястото
на баща си- Н.К.К., собственик на ап. 49.
От нотариален акт от 28.12.2012г. за констатиране на
право на собственост върху недвижими имоти №149, том III, рег. №8331, дело
№381/2012г. се установява, че ответникът Н.Н.К. е признат на основание чл. 587,
ал. 1 ГПК за собственик на процесните недвижими имоти.
От писмо вх. № 1338/29.01.2018г. на нотариус С.Б. се
установява, че нотариално дело №381/2012г. е унищожено поради изтекъл срок на
съхранение.
От удостоверение на гл. архитект на Община Враца се
установява, че строеж "Жилищна кооперация ***в кв. ***" е изграден с
одобрен на 30.11.1983г. ивестиционен проект и строително разрешение
№354/05.12.1983г.. Посочено е, че сградата представлява заварен строеж по
смисъла на §21 от ЗР на ЗУТ и не подлежи на въвеждане в експлоатация.
Във въззивната жалба, както и в представената писмена
защита в срока по реда на чл. 149, ал. 3 ГПК, се поддържа, че ответникът е
придобил процесното имущество в резултат на качеството си на наследник, а не
въз основа на друг юридически факт, поради което е приложим чл. 5 от ЗН. Въззивният
съд намира тези доводи за неоснователни. Правото на наследяване на останалото
имущество на починалия член-кооператор (в конкретния случай това е бащата на
страните) не включва правото на встъпване в членственото правоотношение,
доколкото това правоотношение по естеството си е свързано с личността на
член-кооператора и със специфичната цел, за която кооперацията е създадена и то
не може да премине към наследниците нито по закон, нито по завещание. Доколкото
към момента на смъртта на член- кооператора фактическият състав предвиден в
закона за придобиване на недвижим имот чрез участие в ЖСК все още не се е
осъществил, то наследникът по закон или по завещание не може да встъпи по
общите правила на наследяването, установени в ЗН в особеното правоотношение,
както не би могъл да встъпи и в преддоговорните отношения на своя наследодател
по осъществяването на други способи за придобиване право на собственост върху
недвижим имот, освен в хипотезата на чл.19, ал.3 ЗЗД (в този смисъл решение
№220/05.04.2005г., постановено по гр.д.№814/2005г. по описа на ВКС, І ГО и решение
№431/28.07.2010г. по гр.д.№177/2009г. на ВКС, ІV ГО).
Със смъртта на кооператора членственото правоотношение
се прекратява на основание чл. 19 , т. 4 ЗЖСК, а не се наследява по правилата
на закона за наследството. Възможността, която чл. 23, изречение първо ЗЖСК
създава за членовете на семейството на починалия член-кооператор не се основава
на наследствени права, а на преминаване върху тях на права и задължения,
свързани с членственото правоотношение. Този извод се обуславя и от факта, че
правната норма визира не наследници, а членове на семейството.
Допълнителен аргумент е и това, че в
ЗЖСК се говори за отказ от членуване от страна на членовете на семейството, при
който отказ наследникът има право на вземане на равностойността на дела на наследодателя,
което означава, че той не е изгубил качеството си на наследник. Изводът е, че
щом отказът от встъпване в членственото по арг. от чл. 23 ЗЖСК не е равнозначно
на отказ от наследство следователно и правото на членство не е елемент от
наследството (така А.С. – Наследяване на неимуществени права, сп. Съвременно
право, Брой 2, 1995 г.). Следователно неоснователни са доводите във въззивната
жалба, че ответникът е придобил процесното имущество в резултат на качеството
си на наследник, а не въз основа на друг юридически факт.
Във въззивната жалба се поддържа, че след като ищцата
не е поискала встъпване по реда на чл. 23 ЗЖСК, то тя разполага с възможност да
претендира стойността на половината от имота, тъй като ответникът, увеличавайки
своя имуществен комплекс, се е обогатил за нейна сметка. Съдът намира и тези
доводи за неоснователни. Институтът на неоснователното обогатяване изисква
наличие на обогатяване на едната страна по правоотношението и обедняване на
другата. Както вече беше посочено, с уреждане на института на неоснователното
обогатяване законодателят е регламентирал общата забрана определено материално
благо да преминава от патримониума на един правен субект в имуществения
комплекс на друг правен субект без правно основание. Както вече беше изложено
съдът приема и че правото на членство не е елемент от наследството и не се
наследява по правилата на ЗН. В конкретния случай липсват данни, а и не се
твърди в исковата молба и в уточненията към нея, ищцата да е поискала встъпване
по реда на чл. 23 ЗЖСК. Единствената причина ищцата да не встъпи в членствените
права и задължения на общия наследодател не е поведението на ответника, а
нейното собствено бездействие, изразяващо се в непредприемане на действия по
реда на чл. 23 ЗЖСК. Следователно се налага извод, че в нито един момент членствените
права и задължения не са се намирали в патримониума на ищцата, за да е налице впоследствие
обедняване, респ. обогатяването на ответника за нейна сметка. При гореизложените
съображения въззивният съд намира, че ищцата не доказва наличието на необходимите
кумулативно предвидени материалноправни предпоставки за уважаване на иска по
чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а именно: обогатяване без наличие на годен юридически факт,
пораждащ действително материално правоотношение; обедняване без правно
основание и връзка между обедняването и обогатяването.
Във въззивната жалба се поддържа, че невземането на становище
от ответника по твърдените от ищеца обстоятелства следва да се приравни на
неоспорване, респ. признание. Действително съдът може да обяви известни факти
за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното с доклада
на делото /чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК/. Това съдът може да стори само при
наличие на съвпадащи си твърдения на двете страни за същите факти, а не при
липса на такива от една от страните, респективно при липса на изрично оспорване
на фактите от другата страна, на която се противопоставят по делото от
насрещната. Следователно, съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се
от доказване не поради липса на изрично тяхно оспорване от другата страна, на
която се противопоставят от насрещната, а само при наличие на становища и на
двете страни и то не какви да е, а само такива, при които страната, на която
тези факти се противопоставят признае изрично истинността им, т.е. само при
съвпадащи си твърдения на страните относно фактите, а не мълчание на една от
тях по отношение на твърдени от другата такива /аргумент от чл. 153 и чл. 175
от ГПК/. Поради това еднакво спорни са, поради което се нуждаят и от доказване,
както тези твърдени от едната страна факти по делото, които другата изрично е
оспорила, така и тези твърдени от едната страна факти, по които другата не е
взела никакво становище. Именно поради това нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК не
придава никакво правно значение на обстоятелството, дали страната е оспорила
изрично или мълчаливо /с неявяването си по делото, с неподаването на отговор, с
невземането на становище или с липсата на изрично оспорване/ твърдян от другата
страна правнорелевантен факт – и в двата случая страната, която черпи изгодни
правни последици от него, следва да го докаже, защото е спорен и то пълно и пряко,
без оглед на това дали оспорването е изрично или мълчаливо от другата страна.
Поради това и в случая е без правно значение дали ответникът изрично е оспорил
или не твърдените от ищеца факти. След като ответникът не ги е признал изрично
по делото, съдът нито може да предполага, нито може да ги приеме за безспорни
между страните по смисъла на чл. 153 от ГПК, нито пък за ненуждаещи се от
доказване по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК и то въпреки липсата на
изрично оспорване от ответника по делото.
С оглед на обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства изцяло на
правните съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като
неоснователна.
При този изход на въззивното производство
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК въззиваемият има право на
сторените в производството разноски
в размер на 1100лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за
представителство пред въззивната инстанция.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№168/19.03.2018г., постановено по гр. д. № 5105/2017г. на РС- Враца.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
К.Н.П., ЕГН **********, да заплати на Н.Н.К., ЕГН **********, сумата от на 1100лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
за представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба
пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните!
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.