РЕШЕНИЕ
гр.
София, 05.04.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Б въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети март през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ВАСИЛ
АЛЕКСАНДРОВ
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Васил
Александров в. гр. д. № 7798/2017 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 52933/06.03.2017 г., постановено по гр. д.
№ 18759/2016 г. по описа на СРС, Г. О., 33-ти състав е признато за установено
по отношение на В.М.П. и М.Р.М.,*** е собственик на недвижим имот с идентификатор
68134.1942.479, с площ от 569,00 кв. м., находящ се в гр. София, кв. ******,
при съседи: имот с идентификатор 68134.1942.480, имот с идентификатор
68134.1942.12, имот с идентификатор 68134.1942.1219.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника, в която се поддържа, че последното е недопустимо и
неправилно, като е поставено в нарушение на материалния закон и е необосновано.
Твърди, че по делото било безспорно установено, че на ищците е било учредено
право на строеж върху имота, но не били обсъдени правопораждащите факти на
правото на общинска собственост върху имота. Излага съображения, че имотът е
бил собственост на ТКЗС, което е било прекратено, като общината била станала
собственик на имота от 01.01.2003 г. по силата на чл. 27 и чл. 30 от ЗСПЗЗ, а
актът за общинска собственост единствено бил констатирал това. Развива подробни
съображения, че имотът не може да се придобие по давност. Иска отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивна жалба, в който се твърди, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно. Поддържа, че въззивната жалба е подадена от ненадлежна страна.
Навежда доводи, че неоснователност и недоказаност на оплакванията на
въззивника. Излага съображения, че е удостоверено и доказано, че за процесния
имот няма заявител по ЗСПЗЗ с реституционни претенции. Навежда доводи, че
процесният имот никога не е бил публична държавна собственост, като по давност
не можело да се придобиват единствено имоти публична общинска собственост,
каквато собственост имотът никога не е бил. Излага съображения, че в случая е
налице непрекъснато владение за период повече от 10 години – 22 години, което
било признато от жалбоподателят. Твърди, че районната администрация била
предприела незаконосъобразни действия по издаване на акт за общинска
собственост, тъй като имотът нито се държал, нито се ползвал от общината. Иска
прекратяване на производството, евентуално потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендира разноски.
На основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия
въззиваем М.Р.М. са конституирани неговите наследници по закон М.С.М. и М.М.М..
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
гласни и писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба и отговора пороци
на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК от
легитимирано лице, като е насочена срещу акт на съда, който подлежи на въззивна
проверка, поради което e процесуално
допустима.
СРС, 33-ти състав е бил сезиран с първоначално
активно, субективно съединени отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
I. От фактическа страна
Представен е Нотариален акт за дарение на недвижим
имот № 98, том LXXI, нот д. 14094/1994 г. от
който се установява, че М.П.М.е дарил на дъщеря си В.С.П. следния недвижим
имот: 1/2 ид. ч. от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр. ******, състоящ
се от дневна, кухня, баня-клозет и сервизни помещения на първи етаж със
застроена площ от 50,00 кв. м. или разгъната площ на двата етажа 100,00 кв. м.,
като двата етажа се съединяват с вътрешна стълба, заедно със съответните
идеални части на сградата и отстъпеното право на строеж върху парцел III-479 с от кв. 63 с
обща квадратура 631 кв. м., при съседи от два страни: улици, парцел II-480, IV-478 и XXVI-479.
От Нотариален акт за замяна на недвижим имот № 49, том
VIII, нот. д. № 1218/1991 г. се установява, че М.П.М.прехвърля
на М.Р.М., следния невижим имот: 1/2 ид. ч. от двуетажна жилищна сграда,
находяща се в гр. ******, състоящ се от дневна, кухня, баня-клозет и сервизни
помещения на първи етаж със застроена площ от 50,00 кв. м. или разгъната площ
на двата етажа 100,00 кв. м., като двата етажа се съединяват с вътрешна стълба,
заедно със съответните идеални части на сградата и отстъпеното право на строеж
върху парцел III-479 с от кв. 63 с обща квадратура 631 кв. м., при съседи
от два страни: улици, парцел II-480, IV-478 и
XXVI-479.
Приложен е Нотариален акт за учредяване правото на
стоеж-суперфиция № 158/05.04.1969 г., том VIII, нот. д. № 1436/1969 г. от който се установява, че
ТКЗС „Георги Кирков“ е отстъпило право на строеж на М.П.М.върху внесеното в
стопанството дворно място от 631,00 кв. м., съставляващи парцел VI-90 от кв. 67 по плана на гр. София, Бояна, зона за
малоетажно строителство с вилообразен характер, при съседи от две страни улици,
парцел XVIII-90
и V-5-63.
Представен е Акт за частна общинска собственост №
2930/01.09.2014 г. за следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор
68134.1942.479, с площ от 569,00 кв. м., по ПУП УПИ III-479, кв. 63, м. кв. „Бояна“, при граници на имота – имот с
идентификатор 68134.1942.480, имот с идентификатор 68134.1942.12, имот с
идентификатор 68134.1942.1219, като за правно основание е вписано – чл. 2, ал.
1, т. 7 ЗОС и чл. 59 ЗОС.
От Удостоверение изх. № П0-07-165/15.12.2014 г. на
Министерството на земеделието и храните се изяснява, че поземлен имот с
идентификатор 68134.1942.479, с площ от 569,00 кв. м., с адрес: гр. София,
район „Витоша“, ул. „******не попада на територията на Стопански двор и за
същия няма съставен акт за държавна собственост.
От Удостоверение от 09.01.2015 г, на Областният управител се установява, че за
поземлен имот с идентификатор 68134.1942.479 няма съставен АДС по реда на ЗДС.
Приложено е Удостоверение изх. № ВС-30-2006/10.12.2014
г. от ОСЗ „Овча купел“ за поземлен имот с идентификатор 68134.1942.479, от
което се установява, че за имота не може да се посочи конкретен заявител или
собственик по ЗСПЗЗ и не са известни реституционни претенции по същия закон.
Представени са скица № 8226/13.02.2014 г. на АГКК,
скица № 15-416362/14.11.2014 г. на АГКК за имот с идентификатор 68134.1942.479
и скица № 8227/13.02.2014 г. АГКК за имот с идентификатор 68134.1942.479.1 и
скица № 8238/13.02.2014 г. АГКК с идентификатор 68134.1942.479.2.
Приложена е комбинирана скица за пълна или частична
идентичност (л. 42 в кориците на делото
пред СРС).
По делото са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпит на св. Б.Р.. При разпита на св. Р.се изяснява, че познавал М.М. от
2000 г. по работа. Станали приятели, а оттам се запознал и с майка му. Знаел за
имот в кв. Бояна, където М. живеел. Имотът представлявал малка къща на три
етажа или два етажа и половина. Изяснява, че стаите на къщата са малки, за това
казвал, че къщата е малка. В нея имало по две стаи на етаж. Свидетелства, че
имотът е ограден, като по преценка на свидетеля дворното място нямало декар.
Изяснява, че не бил чувал някои да оспорва собствеността. Знаел, че били
отстъпени 30-40 см на съседа при слагане на оградата, за да се избегнали
спорове с него. Не бил чувал да има проблеми с общината. От приятелят му знаел,
че неговия дядо бил направил замяна, като той се преместил да живее в
апартамент, а М. в къщата.
Настоящата инстанция намира, че следва да кредитира
показанията на св. М., тъй като преценени съобразно правилото на чл. 172 ГПК са
последователни и житейски логични. Въпреки наличието на противоречия в някой
детайли, това не може да доведе до извод за противоречивост, нелогичност и
непоследователност на показанията. Нещо повече, логично е с оглед изминалия
период, свидетелите да си спомнят случая по-общо, допускай неточности в някои
детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на човешката памет.
Следва да се отбележи, че макар и свидетелят да не е разпитван подробно по
отношение на процесния имот, последният в достатъчна степен е изяснил,
релевантните обстоятелства за това къде се намира имота, какво има в него като
постройка, както и че последният е ограден, като оградата е била поставена от
един от ищците.
II. От правна страна
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК за собственост, ищецът цели да установи със сила на пресъдено нещо,
че ответникът не е собственик на една вещ. За да налице обаче правен интерес за
ищеца да води такъв иск, освен състоянието на правен спор за принадлежността на
правото на собственост, ищецът трябва да докаже, макар и не пълно и главни, че
той притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо
състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника
(така Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК), а ответникът трябва
да изчерпи всички правни основания за придобиване на сложното субективно
материално право на собственост, тъй като уваженият отрицателен установителен
петиторен иск се ползва с разширени обективни предели на силата на пресъдено
нещо, поради което ако ответникът не е доказал, годно правно основание за
придобиване на вещното право, то се счита, че правото му е отречено на всички
основания.
В случая безспорно е установено, че между страните е
налице състояние на правен спор, доколкото е представен Акт за частна общинска
собственост № 2930/01.09.2014 г., като ответникът твърди, че именно с него е
констатирано възникналото право на собственост.
Фактическият
състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент
на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи
като своя. За да е налице обаче фактът на владение е необходимо в обективната
действителност да са се породили и неговите допълнителни елементи, а именно: 1) да е постоянно – т.е. фактическата
власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен характер, а да са
израз на воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ евентуалното
владение на други лица; 2) да е
непрекъснато – в смисъл да не е било
прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца – чл. 81 ЗС; 3) да е несъмнено – да няма съмнение, че владелецът държи вещта,
като и за това, че я държи за себе си; 4)
да е спокойно – такова е, когато не е установено с насилие; 5) да е явно – владението е явно,
когато фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това, да не е установено
по скрит начин, тайно от предишния владелец.
Владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането
е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен –
упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus possessionis) и субективен - намерението да се държи вещта
като своя (animus domini rem sibi habendi). При държането фактическата
власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според
презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща
гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага
за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не
права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата
презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението
за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено
става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно
субективния признак на владението (animus
domini rem
sibi habendi) – намерението да се държи
вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния признак на
владението (corpus possessionis) – упражняване на фактическа
власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички
лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е
доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и
предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции,
доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я
обори - така ТР № 1/2012 г. от 6 август 2012 г.
по тълкувателно дело № 1 по описа за 2012 г. на ОСГК; ТР № 4/2012 г. от 17
декември 2012 г. по тълкувателно дело № 4 по описа за 2012 г. Няма
пречка предмет на владението, като юридически факт да бъдат и вещи, които не
могат да бъдат придобити по давност, поради някаква причина. Това е така, тъй като
се касае до установено фактическо отношение
на едно лице спрямо вещта, то следва да приемем, че всички вещи могат да
бъдат предмет на владение - без значение
дали са частна, държавна (частна или публична), общинска (частна или
публична) или кооперативна собственост, дали са вещи на гражданския оборот или
извадени от него. Това разграничение е
от значение единствено за последиците на
владението – не всяка вещ може да бъде придобита по давност в резултата на
владение в рамките на законовия срок (пример ограниченията на чл. 86 ЗС). В
действащото законодателства няма норма, която да е аналогична на чл. 306 ЗИСС
(отм.), в който текст изрично е уреден, че владението на вещи, на които
собствеността не може да бъде придобита, няма юридическо действие – в този
смисъл Решение № 106 от 28.12.2015 г. по гр.д. № 2687/2015 г., II г.о. на
ВКС.
В случая от
казаното от св. Р., безспорно се установява, че въззиваемите-ищци владеят
процесният недвижим имот, като единият от тях го е оградил.
Съдът намира, че безспорно е установено, че между
страните е налице състояние на правен спор, доколкото е представен Акт за
частна общинска собственост № 2930/01.09.2014 г., като ответникът твърди, че
именно с него е констатирано възникналото право на собственост.
Съгласно т.
1 от Тълкувателно решение № 1 от
9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната
инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените
от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и
ползването на семейното жилище.“
С оглед
отразеното в представения по делото АОС основание за придобиване на правото на
собственост – чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС и чл. 59 ЗС и фактическите твърдения,
мнозинството на съдебният състав намира, че въззивната страна е доказала, че е
придобила правото на собственост по силата на чл. 6 ЗС (в редакцията изм. – ДВ, бр.
31 от 1990 г.), доколкото след прекратяването и ликвидирането на ТКЗС
ничиите вещи стават собственост или на държавата, или на общината по силата на
закона – ex lege, доколкото
правният ред не допуска наличието ничии вещи, т. нар. res nullius.
В случая, макар
и въззивникът С.О.да се позовава на различно правно основание – чл. 30 ЗСПЗЗ,
последното представлява правна квалификация, като от твърденият в отговора на
исковата молба, така и във въззивната жалба се изяснява, че доводите на
страната са, че е собственик на процесния имот по силата на закона. Тоест,
придобивното основание е самият закон. В този смисъл, доколкото се касае за
императивни материалноправна норма, въззивният съд е длъжен да приложи
последната, макар и приложението и да не е изрично въведено като довод във
въззивната жалба от въззивника и доколкото същата се явява придобивното
основание, на което въззивникът-ответник е станал собственик, каквито твърдения
последният е въвел, но при неправилна правна квалификация.
По делото
безспорно е установено, че процесният урегулиран имот е бил внесен в ТКЗС.
Мнозинството на съдебният състав намира, че това е станало при действието на Примерен устав на трудовокооперативно земеделско стопанство от 1958 г., като съгласно нормата на чл. 11, ал. 1 внесената от членовете на кооперативното
стопанство за общо ползуване земя остава собственост на лицата, които са я
притежавали до включването й в стопанството, но не в реалните й граници, а в
границите на кооперативните блокове. Следва да се
изясни, че дори да се приеме, че имота е внесен в ТКЗС, при действието на Примерен устав на трудовокооперативно земеделско стопанство от 1968 г., то в случая ще намери приложение чл.
10, ал. 1, която разпоредба има аналогично съдържание. С оглед на това, по
делото нито се твърди, нито се доказва, че процесният имот е внесен в ТКЗС от М.П.М..
Ето защо, с аргумент от противно следва да се приеме, че имотът е бил внесе в
ТКЗС от трето лице. При това положение, трябва да се направи извод, че към
ликвидиране на ТКЗС към 1991 г. собствеността върху имота не е била в
патримониума на М.П.М., като праводател на въззиваемите, но същевременно по
делото безспорно е установено, че действителния собственик, които е внесъл
имота в ТКЗС не го е заявил, за да му бъде реституиран, респ. за да получи
обезщетение, ако е била налице пречка за това.
С оглед на
горното съдът намира, че следва да се вземе предвид, по отношение на процесния
имот, че когато се касае за отношения между Държавата и Общината относно
придобито право на собственост по отношение на недвижим имот (към 1991 г.),
следва да се извърши преценка между разпоредба на чл. 6 ЗС (редакция ДВ.
бр. 92/1951 г.) и чл. 2 ЗОбС (в редакцията му ДВ. бр. 44/1996 г.), съгласно която
стават общинска собственост „недвижимите имоти, на територията на общината,
чиито собственик не може да бъде установен“ – вж. Решение № 107 от 6.01.2017
г. на ВКС по гр. д. № 2173/2016 г., II г. о., ГК. В тази хипотеза при липса на спор, за който би
била налице тежест на доказване между Държавата и Общината, а и с оглед
страните по настоящият спор – не се формира СПН досежно правото на собственост между
Държава и Общината, за да установи, че към момента на издаване на акта за
държавна, респ. общинска собственост, описания в акта недвижим имот е
принадлежал на друг собственик, респ. такъв не е установен, което да е надлежно
отразено в съответния акт. Тоест, в случая ответника-община извежда правото си
от отрицателен факт, поради което следва да се приеме тезата, че отрицателните
факти не подлежат на доказване, поради което страната която се ползва от
отрицателния факт, няма тежестта на доказване, като в случая не може да бъде възложена
доказателствена тежест досежно този факт, а е достатъчно, че С.О.е посочила
общото придобивно основание по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, доколкото с него се
констатира вече настъпило придобиване на правото на собственост на основание чл.
2 ЗОбС, в редакцията му ДВ. бр. 44/1996 г. (по силата на закона). С други думи,
ако ищецът е следвало да установи, че не са били налице съответните
предпоставки за придобиване на имота от въззивника-ответник – в случая, че е
придобил имота, респ. че последният е имал друг собственик. Отделно от това
седи въпросът, дали изобщо е релевантно обстоятелство, дали имотът е станала
държавна или общинска собственост (извън уреждането на отношенията Държава –
Община), в светлината на приложението и тълкуването на ЕКЗПЧОС за правната
сигурност и правото на всеки мирно да се ползва от собствеността, доколкото
общината е частно проявление на Държавата. Следва да се отбележи, че ликвидирането на
ТКЗС не е придобивно основание досежно процесния имот (съобразно § 12 ЗПСЗЗ и
чл. 27 ЗПСЗЗ) по отношение на ищците (положителен факт), а същите не са
доказали и наличието на друго придобивно основание, с което да отрекат правото
на собственост на ответника, доколкото липсват каквито и да било доказателства
по отношение периода на давностното владение. В случая доколкото общината твърди,
че право й на собственост по отношение процесния имот произтича от наличието на
един и същ отрицателен факт – липсата на собственик, каквото по съществото си
представлява твърдението за липса на реституционна претенция, който факт, би
могъл да се установи доколкото страните спорят по него, поради което всяка една
от страните носи тежестта на доказване на отразения, респ. твърдения от нея факт
(придобивно основанование) – за което обстоятелство, досежно ответника,
безспорно са предствени доказателства – Удостоверение изх. №
ВС-30-2006/10.12.2014 г. от ОСЗ „Овча купел“ за поземлен имот с идентификатор
68134.1942.479. С оглед на изложеното към 1996 г., С.О.е била собственик на
имота. При това положение, с оглед предявеният иск ищците носят тежестта да
докажат, че правата на въззивника са отпаднали, тъй като е налице разпореждане
с имота или придобиването му от въззиваемите по давност. По делото не са
ангажирани достатъчно доказателства, за да може съдът да приеме, че е
процесният имот е придобит по давност от въззиваемите. От показанията на св. Р.се
установява, че въззиваемите-ищци владеят имота, но не се установява периода на
изтеклата погасителна давност, а с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. С оглед
на това е безпредметно обсъждането на развитите във въззивната жалба
съображения, дали имотът изобщо може да бъде придобит по давност. За пълнота
следва да се отбележи, че не може да се придобие право на собственост на
основание давностно владение върху имот, който е бил внесена в кооперативно
стопанство (за което обстоятелство страните по делото не спорят), тъй като по
отношение на тези земи давността не е намирала приложение по разпореждане на
закона – чл. 86 ЗС в първоначална редакция във вр. с чл. 2 ЗС – така Решение
№ 420 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 412/2009 г., I г. о., ГК.
Тъй като
правните изводи на въззивният съд не съвпадат с правните доводи на
първоинстанционният съд, обжалваното решение е неправилно и като такова на
основание чл. 271, ал. 1, пр. 2 ГПК трябва да бъде отменено, а предявените
искове да бъдат отхвърлени.
При този изход
на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполага единствено
въззивникът. Последният е поискал присъждането на разноски и е доказал, че е сторил такива,
поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК трябва да му
бъде присъдена сумата от 164,47 лева, представляващи заплатена държавна такса
за въззивното производство и сумата от 200,00 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и въззивното
производството на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПрПом, във вр. чл. 25, ал. 2, във вр. ал. 1 НЗПП или
общо сумата от 364,47 лева.
Решението подлежи на обжалване в
едномесечен срок от получаването му от страните пред ВКС, при условията на чл.
280 ГПК – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение
№ 52933/06.03.2017 г., постановено по гр. д. № 18759/2016 г. по описа на СРС,
Г. О., 33-ти състав, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
искове
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК предявен от В.М.П., ЕГН: ********** и
конституираните по чл. 227 ГПК М.С.М., ЕГН: ********** и М.М.М., ЕГН: **********
всички с адрес: *** срещу С.О.за
признаване за установено по отношение на
В.М.П., ЕГН: ********** и конституираните по чл. 227 ГПК М.С.М., ЕГН: **********
и М.М.М., ЕГН: **********,*** е
собственик на недвижим имот с идентификатор 68134.1942.479, с площ от
569,00 кв. м., находящ се в гр. София, кв. ******, при съседи: имот с
идентификатор 68134.1942.480, имот с идентификатор 68134.1942.12, имот с
идентификатор 68134.1942.1219.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК В.М.П., ЕГН: **********, М.С.М., ЕГН: ********** и М.М.М.,
ЕГН: ********** *** от 364,47 лева,
представляваща деловодни разноски за първоинстанционното и въззивното
производство и юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване в
едномесечен срок от получаването му от страните пред ВКС, при условията на чл.
280 ГПК.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
(О. М.)
Особено
мнение на мл. съдия Васил Александров по в. гр. д. № 7798/2017 г. по описа на
СГС, IV-Б
въззивен състав
Подписвам решението с особено мнение,
тъй като в качеството на съдия-докладчик не споделям изводите на мнозинството на
съдебния състав, като съображенията ми за това са следните:
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК за собственост, ищецът цели да установи със сила на пресъдено нещо,
че ответникът не е собственик на една вещ. За да налице обаче правен интерес за
ищеца да води такъв иск, освен състоянието на правен спор за принадлежността на
правото на собственост, ищецът трябва да докаже, макар и не пълно и главни, че
той притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо
състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника
(така Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК), а ответникът трябва
да изчерпи всички правни основания за придобиване на сложното субективно
материално право на собственост, тъй като уваженият отрицателен установителен
петиторен иск се ползва с разширени обективни предели на силата на пресъдено
нещо, поради което ако ответникът не е доказал, годно правно основание за
придобиване на вещното право, то се счита, че правото му е отречено на всички
основания.
В случая безспорно е установено, че между страните е
налице състояние на правен спор, доколкото е представен Акт за частна общинска
собственост № 2930/01.09.2014 г., като ответникът твърди, че именно с него е
констатирано възникналото право на собственост. Тоест, спорът между страните е
концентриран върху оборването на констатацията за собственост в предствения по
делото АОС.
Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал.
1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективния елемент вещта да се държи като своя. За да е налице обаче фактът на
владение е необходимо в обективната действителност да са се породили и неговите
допълнителни елементи, а именно: 1)
да е постоянно – т.е. фактическата власт върху вещта и държането й като своя да
нямат случаен характер, а да са израз на воля, трайно да се държи вещта по
начин препятстващ евентуалното владение на други лица; 2) да е непрекъснато – в смисъл
да не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца – чл. 81 ЗС; 3) да е несъмнено – да няма съмнение,
че владелецът държи вещта, като и за това, че я държи за себе си; 4) да е спокойно – такова е, когато не
е установено с насилие; 5) да е явно
– владението е явно, когато фактическата власт се упражнява така, че всеки
заинтересован да може да научи за това,
да не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец.
Владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането
е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен –
упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus possessionis) и субективен - намерението да се държи вещта
като своя (animus domini rem sibi habendi). При държането фактическата
власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според
презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща
гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага
за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не
права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата
презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението
за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено
става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно
субективния признак на владението (animus
domini rem
sibi habendi) – намерението да се държи
вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния признак на
владението (corpus possessionis) – упражняване на фактическа
власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички
лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е
доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият
факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената
тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори - така ТР № 1/2012 г. от 6 август 2012 г.
по тълкувателно дело № 1 по описа за 2012 г. на ОСГК; ТР № 4/2012 г. от 17
декември 2012 г. по тълкувателно дело № 4 по описа за 2012 г. Няма
пречка предмет на владението, като юридически факт да бъдат и вещи, които не
могат да бъдат придобити по давност, поради някаква причина. Това е така, тъй
като се касае до установено фактическо отношение на едно лице спрямо вещта, то следва да
приемем, че всички вещи могат да бъдат предмет на владение - без значение дали са частна, държавна (частна или
публична), общинска (частна или публична) или кооперативна собственост, дали са
вещи на гражданския оборот или извадени от него. Това разграничение е от
значение единствено за последиците на владението – не всяка вещ може да
бъде придобита по давност в резултата на владение в рамките на законовия срок
(пример ограниченията на чл. 86 ЗС). В действащото законодателства няма норма,
която да е аналогична на чл. 306 ЗИСС (отм.), в който текст изрично е уреден,
че владението на вещи, на които собствеността не може да бъде придобита, няма
юридическо действие – в този смисъл Решение № 106 от 28.12.2015 г. по гр.д.
№ 2687/2015 г., II г.о. на
ВКС.
В случая от
казаното от св. Р., безспорно се установява, че въззиваемите-ищци владеят
процесният недвижим имот, като единият от тях го е оградил. Следва да се отбележи
и обстоятелството, че въззивникът – С.О.не е оспорил факта на владението, както
и че въззиваемите-ищци се намират фактически в имота. Не е оспорен и периода на
владението, а са развити единствено доводи по отношение правната възможност
имотът да бъде придобит по давност.
Намирам, че по
делото не са представени доказателства за твърдяното от въззивника ответник
придобивно основание – чл. 30, ал. 2 ЗПСЗЗ. Макар и страните да не спорят, че
сградите в процесния имот са построени по силата на учредено вещно право на
строеж от ТКЗС, по делото липсват доказателства, че за процесният имот не е
имало реституционна претенция. Действително, това обстоятелство за ответника се
явява отрицателен факт, от който обаче въззивникът извежда своето право.
Отрицателният факт може да бъде доказан с такава съвкупност от положителни
факти, че да не остане съмнение, че той не се е проявил в обективната
действителност. В случая въззивникът не е ангажирал никакви доказателства, с
които да докаже, твърдяното придобивно основание,
включително обстоятелството, че имотът изобщо попада в обхвата на реституцията
по ЗСПЗЗ. С оглед на това при
неблагоприятните последици на правилно указана с доклада по делото
доказателствена тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил
се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Трябва да се
отбележи, че дори съдът, да приеме, че с
представеното удостоверение Удостоверение
изх. № ВС-30-2006/10.12.2014 г. от ОСЗ „Овча купел“ е доказано пълно и главно,
че за процесният имот няма реституционни претенции, то следва да се отбележи,
че придобивното основание по чл. 30, ал. 2 ЗПСЗЗ, отново е неприложимо. По
делото е безспорно установено, че в процесният имот е изградена сграда, поради
което е налице реституционната пречка по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, съобразно която
възстановяват се правата на собствениците върху земеделски земи, притежавани
преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни
земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в
други, образувани въз основа на тях селскостопански организации и включени в
границите на урбанизираните територии (населени места), определени с подробен
устройствен план или с околовръстен полигон, освен ако върху тях при спазване на всички нормативни изисквания са
построени сгради от трети лица или ако е отстъпено право на строеж и законно
разрешеният строеж към 1 март 1991 г. е започнал. Възстановяването на
собствеността се извършва по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ. След като е
налице реституционна пречка, то е правно и житейски логично за имотът да няма
реституционна претенция, респ. образувана преписка. Ето защо, per argumentum a fortiori, след като имотът
не може да бъде възстановен на собствениците към момента на обобществяването,
то той не може да бъде придобит и от общината по реда на чл. 30, ал. 2 ЗСПЗЗ.
Правилни са изводите на районният съд,
че ответникът не е доказал и придобивните основания посочени в приложения по
делото АОС. Както вече беше изяснено в случая придобивното основание по чл. 2,
ал. 1, т. 7 от ЗОС – имотите и вещите, придобити от общината чрез правна
сделка, по давност или по друг начин, определен в закон е недоказано,
включително и във връзка с придобивното основание по чл. 30, ал. 2 ЗСПЗЗ.
Следва да се изясни, че според чл. 5 ЗОС
актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, има
качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира
собствеността на общината, без да я поражда. Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от
21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС досежно
доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл.
179, ал. 1 ГПК актът за общинска собственост се ползва с обвързваща материална
доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на
общината следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която
актуваният имот се счита за общинска собственост, до доказване на противното,
като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен
актът за общинска собственост (така Решение
№ 149/12.06.2013 г., гр. д. № 647/12 г., IV г. о. на ВКС). Това обаче е
вярно само в случаите, когато в акта за общинска собственост е посочено
конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което
собствеността върху актувания имот е придобита от общината. Когато в акта е
посочена само правната норма, послужила като основание за актуването (какъвто
именно е конкретният случай – като основание за актуване на имота е цитиран
чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, възпроизвеждащ общата норма на чл. 77 ЗС), същият
няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината, тъй като
собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона
начин (чл. 77 ЗС), и следователно актовете, които по силата на закона имат
легитимиращ ефект по отношение на собствеността, формират това си действие само
по отношение на посочения в тях способ за придобиване на правото от лицата, в
чиято полза са издадени. По изключение, когато по силата на нормативен акт
определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. от
държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна
собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява
наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от
общината или държавата (така Решение №
134 от 22.05.2013 г. по гр. д. № 51/13 г. на II г. о. на ВКС) – така Решение № 67 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр.
д. № 3533/2016 г., II г. о., ГК. Ирелевантно е в случая посочването на чл.
59 ЗОС, тъй като в тази норма не е предвиден фактическият състав на оригинерно
или дериватнивно придобивно основание, нещо повече в представения АОС, няма
отбелязвания да са налице предходни АДС или АОС.
С оглед на горното не споделям изводите
на мнозинството на съдебният състав, че въззивникът С.О.е доказал пълно и главно, че е станал собственик на имота ex lege, доколкото извън твърденията за
приложението на чл. 30 ЗСПЗЗ, не е сочено друго придобивно основание, било то и
друга права норма, въз основа на която общината е станала собственик по силата
на самия закон. От приетото от мнозинството, възниква логичният въпрос, може ли
съдът да приеме, че едно лице е доказало правото си на собственост при предявен
отрицателен установителен иск срещу него, ако не е твърдяло конкретно
придобивно основание, което макар и да е по силата на закона и да касае
императивна материалноправна разпоредба, не е въведено по делото като такова от
ответника. Считам, че при отрицателният
установителен иск, макар и да са налице разширени предели на силата на
пресъдено нещо, именно ответникът трябва да изчерпи основанията на които твърди
да е собственик. Извън тях, съдът няма нито правомощие, нито задължение да
изследва всички останали възможни придобивни способи, пък били и те такива
регламентирани в императивни материалноправни разпоредби. В тази насока следва
да се отбележи, че подобно произнасяне на съда на практика винаги изненадва
една от страните, тъй като макар и ищецът в случая да не носи доказателствена
тежест, той може да провежда насрещно доказване, което по правило не е пълно и
главно, с което да оборва предпоставките от хипотезата на императивната
материалноправна норма. Тоест, т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013
г., ОСГТК следва да се разбира в смисъл, че съдът е длъжен да приложи
императивната материалноправна разпоредба, дори да няма довод във въззивната
жалба в тази насока, но в рамките на заявеното от въззивник-ответник конкретно придобивно основание. По този
начин се постига баланс между основните принципи на българското гражданско
процесуални право – служебното начало (чл. 7 ГПК), диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) и състезателното начало (чл. 8 ГПК). Този баланс е изключително важен,
доколкото фетишизирането на един от основните принципи в гражданския процес не
води нито до законосъобразни, нито до справедливи резултати. В случая, очевидно
служебното начало мотивира мнозинството съставът, за да приложи незаявена от
община императивна материалноправна разпоредба, което обаче намирам, че пряко
нарушава състезателното начало и поставя страните в ситуация на „процесуална
изненада“. Съдът не може да е своеобразна „патерица“ на Държавата или Общината,
чийто юрисконсулти очевидно не изпълняват надлежно и с необходимата доза
дължима грижи служебните си задължения – да оказват адекватна правна помощ, за
което получават трудово възнаграждение. В този смисъл, може да се повдигне и
въпросът, дали в случая не се нарушава чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, и чл.
6 от ЕКЗПЧОС, доколкото страните, включително при спорове за право на
собственост трябва да бъдат третирани еднакво. Независимо дали се касае за
частна или държавна, респ. общинска публична или частна собственост, съдът не
следва да дава предимство на нито една от тях нито с оглед страната, нито с
оглед статута на собствеността. Напротив, именно частната собственост се нужда
от по-голяма защита и именно тя е неприкосновена от посегателствата на
Държавата (арг. чл. 17, ал. 3 КРБ), защото чисто исторически именно тя е била
засягана. Друг е въпросът, че очевидно в случая Общината не само, че не е
доказала собствеността си, но в период от повече от двадесет години не е
направила абсолютно нищо по отношение на процесния имот на който претендира да
е собственик, което обстоятелство при липсата на оспорване на владението на
ищците, води и до логичният въпрос, дали в периода 1996-2006 г., ищците не са
станали собственици на имота по давност.
Не споделям и изводът на мнозинството на
съдебният състав, че въззиваемите-ищци следва да докажат собствени права, с
който да отрекат правото на въззивника-ответник. Този извод е в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г.
на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК и обръща доказателствената тежест по
делото. При отрицателният установителен иск ищецът носи тежестта да докаже,
макар и не пълно и главно, наличието на собствени права или фактическо
състояние, които брани с предявяването на иска. Това обаче касае правният му
интерес, а не установяването на собствено право, каквато доказателствена
тежест, той ще носи, но при предявяването на положителен установителен иск. При
отрицателният установителен иск, тежестта да се докаже придобивно основание е
за ответника. Нещо повече, установяването на самостоятелни права от ищеца не
формира и СПН по отношение на неговото придобивно основание, а е от значение
само за правния интерес. В този смисъл, ако ответникът не успее да докаже
правата си искът ще бъде уважен, но това не означава, че ищецът е собственик на
процесният имот.
Отделно от горното по делото са налице данни от
представената по делото Комбинирана скица (л. 42 в кориците на делото пред
СРС), че към 1958 г. имотът е бил в регулация – по стар регулационен план на с.
Бояна и в. з. „Киноцентъра Бояна“, одобрен със Заповед № 5292/27.08.1958 г. на
министъра на Комуналното стопанство, благоустройството и пътищата, съответно
поземлен имоти № 8 и № 479, к. л. № 614 и 638 по стар кадастрален план.
От Нотариален акт за учредяване правото на
стоеж-суперфиция № 158/05.04.1969 г., том VIII, нот. д. № 1436/1969 г. се
установява, че М.П.М.е бил член-кооператор в ТКЗС, като му е учредено право на
строеж върху внесеното в стопанството дворно
място от 631,00 кв. м., съставляващо парцел VI-90 от кв. 67 по плана на гр.
София, Бояна, зона за малоетажно строителство с вилообразен характер, при
съседи от две страни улици, парцел XVIII-90 и V-5-63. От описаните в нотариалния
акт документи се установява, че при изповядването на сделката към нотариалното
дело е било представено Удостоверение от 15.10.1968 г. за семейно и имотно
положение на М.П.М.. С оглед на това са налице достатъчно индиции, за да се
направи извод (макар и това обстоятелство да не е отбелязано в нотариалния
акт), че правото на строеж е учредено по реда на Правилника за приложение на
указа за регулиране на правни сделки с някои недвижими имоти издаден от
държавен комитет по строителство и архитектура и министерство на правосъдието
(Обн. ДВ. бр.46 от 8 Юни 1962г., изм. ДВ. бр.92 от 25 Ноември 1966г., отм. ДВ.
бр. 29 от 11 Април 1969 г.) в хипотезата на разпоредбната на чл. 4 (Изм. - ДВ, бр.
92 от 1966 г.), в която е предвидено, че трудово-кооперативните земеделски
стопанства могат без посредничеството на общинския народен съвет да отстъпват
на свои членове право на строеж върху урегулирани имоти в жилищни или курортни
части на населените места, когато в същото населено място те нямат жилище или
друг урегулиран имот (парцел) за застрояване. В тези случаи цената на правото
на строеж се определя от изпълнителния комитет на общинския народен съвет в
рамките на Тарифата за недвижимите имоти, отчуждени за държавна или обществена
нужда или отредени за мероприятия по Закона за планово изграждане на населените
места. Другите правни сделки на трудово-кооперативните земеделски стопанства за
прехвърляне на вещни права върху урегулирани имоти (парцели) се извършват
съгласно § 1 от този правилник.
При това положение следва да се вземат предвид
постановките на Тълкувателно
решение № 104 от 26.06.1964 г. по гр. д. № 87/1964 г., ОСГК на ВС, а
именно – при действието на чл. 11 и чл. 12 от Примерния
устав на ТКЗС земеделските кооператори запазват правото си на собственост в
реални граници върху земята, внесена в ТКЗС, когато тя е включена в
регулационния план на населеното място. Такъв имот е допустим предмет на
разпоредителна сделка и може да се придобива по давност, ако по отношение на
него не действат други законови забрани (напр. чл. 29 ЗСГ). В
тълкувателното решение е разяснено, че собствеността на членовете на ТКЗС върху
внесената от тях земя, включена в регулационния план на селището, се запазва в
нейните реални граници по силата на чл. 11, ал. 2 от Примерния устав на ТКЗС
от 1950 г.
По силата на ПМС №
216/08.11.1961 г. стопаните-кооператори запазват правото си на собственост
в реални граници върху дворното място с жилищните и стопанските сгради и когато
дворните места са били включени в регулационния план при приемането им за
членове на ТКЗС, но по-късно тези дворни места са били изключени от
регулационния план.
Когато има действащ
регулационен план на населеното място и извън него се намира дворното място с
жилищните и стопанските постройки на члена на ТКЗС или членовете на неговото
домакинство, те запазват правото си на собственост в реални граници до размер
на един урегулиран дворен парцел по нормите на Закона за планово изграждане
на населените места и Правилника за неговото приложение, независимо
от това дали същото дворно място допълнително е било включено в регулационния
план на населеното място или не, ако те нямат друго дворно място с жилищни и
стопански постройки, включено в регулационния план на същото или на друго
населено място. В тези случаи се имат пред вид конкретните жилищни и стопански
нужди на домакинството на земеделския стопанин-кооператор, като на
домакинството може да се остави от дворното място площ в размер и повече от
един урегулиран дворен парцел.
Разяснено е още, че дори
когато за населеното място няма утвърден регулационен план, земеделските
стопани-кооператори запазват правото на собственост в реалните граници на дворното
място, ако то се намира в самото селище и е застроено с жилище и обслужващи го
постройки.
Направен е анализ и на нормата чл. 12
от ПУ на ТКЗС, който дава право на земеделския стопанин-кооператор да запази
правото си на собственост върху стопанските постройки и тогава, когато те се
намират вън от регулационния план на населеното място, но в стопанския му двор,
тоест там, където е и жилището му. От там е направен извод, че
кооператорът следва да запази правото на собственост в реални граници и на съответна
площ от дворното му място, върху която са построени тези жилищни и стопански
сгради.
Тези принципни постановки
налагат заключението, че кооперативните членове на ТКЗС могат да се разпореждат
със земеделската земя, ако тя има селищен характер, както и че такъв характер е
признат и за имотите в регулационните граници, и за определени земи в
населените места, за които няма утвърден регулационен план. Няма пречка тези
имоти да се придобиват по давност, стига да не е съществувала забраната на чл.
29 ЗСГ.
Отстъпено право на строеж
за задоволяване на жилищните нужди на праводателя на въззиваемите-ищци на основание чл. 4 от Правилника за приложение на Указа
за урегулиране на правни сделки с някои недвижими имоти. Разпоредбата предвижда
възможност за отстъпване на право на строеж от страна на ТКЗС без
посредничеството на общинските съвети на свои членове върху урегулирани имоти в
жилищни или курортни части на населени места, когато в същото населено място те
нямат жилище или друг урегулиран имот за застрояване. Урегулираният имот е
идентичен с процесния, в регулация, поне от 1958 г., като с оглед индиицте по
делото може да се направи изводи и че такъв е
неговият статут към образуване на ТКЗС.
Съгласно чл. 11, ал. 2 ПУ на
ТКЗС правото на собственост върху имота е запазено в реални граници за
кооператора, който го е внесъл в ТКЗС. Съответно без вещно-транслативен ефект е
договорът по Нотариален
акт за учредяване правото на стоеж-суперфиция № 158/05.04.1969 г., том VIII, нот. д. № 1436/1969 г., но представлява годно
правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС за установяване на владение върху
ограниченото вещно право на строеж и върху сградата в усвояване на правото. От
друга страна процесният УПИ, доколкото попада в приложното поле на чл. 11, ал.
2 ПУ на ТКЗС, може да се придобива по давност при допълнителната преценка, дали
за него не съществуват други законови ограничения и в частност чл. 29 ЗСГ
(отм, но действал в част от релевантния период) – в този смисъл Решение № 88/17.07.2015 г., постановено по
гр. д. № 6225/2014 г. по описа на ВКС, Г. К, I Г. О.; Решение № 798/16.11.2010 по гр. д. № 3303/2008 г., Г. К., I Г. О. на ВКС.
С оглед на горното следва в случая, че нито е
приложимо придобивно основание по ЗСПЗЗ – чл. 19, чл. 25, ал. 1 или чл. 27, във
вр. чл. 30 ЗСПЗЗ, нито е приложимо друго придобивно основание – по силата на
закона ЗОС, ЗМСМА и т.н., въз основа на което С.О.да е станала собственик на
процесния недвижим имот. Последният не е бил res nullius – ничия вещ както към 1991 г.,
така и към 1996 г., поради което и приетото от мнозинството придобивно
основание за правото на собственост от страна на въззивника-ответник С.О.е
неприложимо, а правният извод се явява неправилен. Трябва да се отбележи, че
изводът, че след като няма данни, че имотът е бил внесен в ТКЗС от праводателя
на въззиваемите-ищци, то следва да се приеме, че той е внесен от трето лице е
необоснован. Нещо повече, дори този извод да се приеме и с оглед
обстоятелството, че в случая са неприложими правилата на ЗСПЗЗ е налице
логическо противоречие, тъй като ако това е така, то това би изключило правото
на собственост на въззивника.
За пълнота следва да се отбележи и
обстоятелството, че в случая доколкото и в настоящото особено мнение,
фактическата страна на делото се обсъжда от гледна точка на косвени
доказателства – т. нар. индиции, то би следвало въззивният съд да отмени хода
си по същество и да допусне служебно изслушването на заключението на СТЕ, което
да изясни въпросите за регулационния статут на имотите, респ. обстоятелствата
свързани с внасянето на процесния недвижим имот в ТКЗС, тъй като именно
изясняването на тези обстоятелства – пълно и главно е от значение за правилното
разрешаване на спора – в този смисъл Решение
№ 100/23.07.2010 г. по гр. д. № 3426/2008 г. на ВКС, IV Г. О.; Решение № 88/10.04.2014 г. по гр. д. № 6773/2013 г. на ВКС, I Г. О.
Неизпълнението на това задължение на въззивният съд, представлява процесуално
нарушение, което в крайна сметка влияе и на обосноваността на изводите на съда.
Така мотивиран, като съдия-докладчик подписвам
решението с особено мнение.
СЪДИЯ-ДОКЛАДЧИК: