Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 3194 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 26.11.2018г. по гр.д. № 31330/2018г. Софийски районен съд, 35 състав
признал за установено по отношение на „Н.И.О.“ ЕООД, ЕИК *********, че дължи на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, по предявения иск с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД сумата 200.61 лв. за периода м. 10.2015г. - м.
04.2017г., представляваща стойност на доставена топлинна енергия, ведно със
законната лихва от 13.03.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 16815/2018г. на СРС, 35 състав, като отхвърлил иска за главница за
потребена топлинна енергия за разликата над 200.61 лв. до пълния му предявен
размер от 202.05 лв., както и иска за сумата от 34.50 лв., представляваща
главница за дялово разпределение за периода м. 10.2015г. - м. 04.2017г., както
и исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 29.45 лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 01.12.2015г. до
01.03.2018г., и за сумата 5.61 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение, като неоснователни и недоказани. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
424.69 лв. – разноски в исковото производство, и сумата 55.39 лв. – разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 16815/2018г. на СРС, 35 състав,
съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника сумата 78.42 лв. – разноски в исковото
производство, и сумата 78.42 лв. – разноски в заповедното производство по
ч.гр.д. № 16815/2018г. на СРС, 35 състав, съразмерно с отхвърлената част от
исковете. Решението е постановено с участието на „Б.“ ООД, като трето лице помагач
на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Н.И.О.“ ЕООД, който
го обжалва в частта, с която главният иск е уважен, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Навежда неотносими за спора доводи
за недоказване от ищеца между страните да е било налице облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за стопански/небитови
нужди. Поддържа, че по делото следвало да бъде установено, че ответното
дружество е ползвало реално имота като търговски обект, което не било сторено.
Ищецът не доказал и как е формирана стойността на начислените суми по партидата
на имота. Дружеството основавало вземанията си на извлечение от сметки, което
ответникът оспорил. Оспорено било и твърдението в имота да е доставена топлинна
енергия в претендираното количество и стойност. Моли съда да постанови решение,
с което да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли изцяло иска. Претендира разноски съгласно
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата на ищеца и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в атакуваната
част като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 202.05
лв. - главница, представляваща стойност на ползвана от ответното дружество
топлинна енергия в периода м. 10.2015г. - м. 04.2017г. в топлоснабден имот на
адрес: гр. София, ул. „*********ет. 4, код на платеца 015869;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 34.50
лв. - главница, представляваща стойност на ползвана от ответника услуга дялово
разпределение за същия период;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 29.45
лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
01.12.2015г. - 01.03.2018г., и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5.61
лв. - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за същия период.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 13.03.2018г., до окончателното плащане. За
вземанията е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 16815/2018г.
на СРС, 35 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение е депозирано в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК, а установителният иск е предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК
и същият е допустим. Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното
решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата е правилно в обжалваната част по следните съображения:
Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. Съгласно ал. 2 на същия член, това право възниква, когато няма
друг иск, с който обеднелият може да се защити. Предпоставките на иска за
неоснователно обогатяване, които следва да са налице кумулативно, са:
обедняване на ищеца; обогатяване на ответника - под формата на реално
увеличение на имуществото му или под формата на спестяване на разходи, които
нормално би направил; липса на правно основание за имотното разместване.
Според дадената в т. 33а на § 1 ДР ЗЕ (нова, ДВ бр. 54/2012г., в сила от
17.07.2012г.) легална дефиниция, „небитов клиент” е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за небитови нужди се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди.
В случая страните не спорят, че такъв договор между тях не е бил сключен.
От приетия нотариален акт № 55/2006г. се установява, че на 12.09.2006г.
ответното дружество е закупило процесния топлоснабден имот. В качеството си на
собственик, ответникът разполага и с правомощието да го ползва, а същият не е
изложил твърдения, нито е ангажирал доказателства имотът му да се е ползвал от
трето лице в процесния период. Същевременно за какви точно нужди ответното
дружество е ползвало имота е неотносимо за спора. Следователно при доказване,
че в имота е доставяна топлинна енергия, именно ответникът се е обогатил в
размер стойността на доставеното.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ, което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК
се установява, че в процесния период ищецът е доставил в имота на ответника топлинна
енергия на стойност 200.61 лв. Вещото лице от СТЕ не е основало заключението си
на извлечение от сметки, а на документите за извършените метрологични проверки
на общия топломер, справката за показанията на общия топломер, документите за
извършените реални отчети, подписани за „клиент“ (приети по делото и неоспорени)
и дяловите разпределения, изготвени от ФДР „Б.“ ООД (също приети). При
установеното количество ТЕ, доставено в процесната сграда - етажна собственост,
измерена с годно СТИ, извършения реален отчет и заключението на експерта, че
дяловото разпределение е извършено в съответствие с нормативните изисквания,
ищецът е доказал количеството на доставената в имота на ответника ТЕ, като
размерът на сумата, с която се е обогатил ответника, следва да бъде определен
съобразно установените от КЕВР цени на ТЕ. Поради това неоснователни са
доводите на въззивника по делото да не било доказано количеството и стойността
на доставената в имота му топлинна енергия. Останалите наведени в жалбата
доводи са неотносими за основателността на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради
което не следва да се обсъждат.
Ето защо правилно СРС е уважил предявения главен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД до размер от 200.61
лв., и го е отхвърлил за разликата до пълния му предявен размер. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в атакуваната част.
При този изход и изричаната претенция, въззивникът следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство в размер на 100 лв., определено по реда на чл. 78, ал.
8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.)
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.11.2018г., постановено по гр.д. № 31330/2018г. на Софийски
районен съд, 35 състав в обжалваната
част, с която е признато за установено по иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че „Н.И.О.“ ЕООД, ЕИК *********,
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, сумата 200.61 лв. – стойност на доставена в
периода м. 10.2015г. - м. 04.2017г. топлинна енергия в топлоснабден имот на
адрес: гр. София, ул. „*********ет. 4, код на платеца 015869, с която ответникът
неоснователно се е обогатил, ведно със законната лихва от 13.03.2018г. – датата
на подаване на заявление по чл. 410 ГПК, до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Н.И.О.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00
лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 52316/2018г. на Софийски
районен съд, 35 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца - въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.