РЕШЕНИЕ
№
260103
гр. Русе, 31.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговска колегия, в открито заседание на седемнадесети декември две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря ТОДОРКА
НЕДЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.т. дело № 432 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление в гр. София, ул. „Панайот Волов“
№ 29, ет. 3, чрез юрк. И.Т., против Решение №
260026/24.08.2020 по гр.д. № 7193/2019 г. на РС – Русе, с което са били
отхвърлени предявените от въззивника искове срещу М.Е.М., ЕГН: **********, за
установяване дължимостта на сумите от 331,72 лв. –
главница по Договор за кредит „Бяла карта“ № ******/**.**.****г., 56,32 лв. –
договорна лихва за периода 10.08.2014 г. до 06.08.2018 г., неустойка за
неизпълнение на договорно задължение в размер на 66,34 лв., 200,00 лв. разходи
и такса за извънредно събиране на просроченото задължение и лихва за забава
върху непогасената главница в размер на 38,33 лв. за периода от 07.08.2018 г.
до 24.09.2019 г.
Жалбоподателят излага доводи за
неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Твърди, че по делото не
било спорно обстоятелството, че ответникът длъжник не е бил уведомен за
цесията. Това обаче не било пречка за успешното провеждане на иск по реда на
чл. 422 ГПК, тъй като цитираната от процесуалния представител на ответника
съдебна практика касаела само и единствено производствата по реда на чл. 417 ГПК. Ищецът цесионер бил упълномощен от цедента да уведоми длъжника за прехвърлянето на дълга,
което било сторено с исковата молба по чл. 422 ГПК, поради което съобщаването
на цесията безспорно е достигнало до знанието на длъжника. Това уведомяване
представлявало релевантен за спора факт, настъпил след предявяването на иска,
поради което следва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Това
важало не само в случаите, когато е връчено лично на длъжника, но дори и
тогава, когато негов получател е пълномощник на лицето или негов особен представител.
Съгласно назначената по делото съдебна счетоводна експертиза било безспорно
установено усвояването на дълга, като била потвърдена и датата на предсрочната
изискуемост – 06.08.2018 г. Моли за отмяната на първоинстанционното решение и
за постановяване на ново, с което да се приеме за установено, че въззиваемият ответник дължи на ищеца всички претендирани с исковата молба суми. Иска присъждането на
разноски.
Въззиваемата страна М.Е.М., ЕГН: **********,
с адрес ***, чрез адв. Н.Б. ***, със съдебен адрес ***,
офис 17, в законоустановения двуседмичен срок е подала отговор, с който счита
въззивната жалба за неоснователна. Липсвала активна легитимация на
жалбоподателя ищец, тъй като същият не бил кредитор на въззиваемия.
Цесията нямала действия спрямо ответника, тъй като същият не е бил уведомен.
Извършената цесия, освен уведомяване, изисквала и последващи
действия преди образуването на заповедното производство – връчване на съобщения
за обявяване на кредита за предсрочна изискуем и др. Неправилни били доводите
на въззивника относно това, че тези пропуски се санирали
чрез иска по чл. 422 ГПК, доколкото това било един производен процес на
производството по чл. 417 ГПК. Доводите за възможността длъжникът да бъде
уведомен чрез исковата молба били неотносими и несъстоятелни. Поддържа
направеното възражение в отговора на исковата молба за изтекли давностни срокове. Счита целия договор за потребителски
кредит за нищожен, а в условията на евентуалност, при отхвърляне на тези
доводи, то нищожни били неговите клаузи. Договорът бил нищожен поради
противоречие с добрите нрави, както и поради неспазване на нормите на чл. 11,
т. 9 и 10 ЗПК във вр. чл. 22 ЗПК, с произтичащите от
това последици по чл. 23 ЗПК, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на паричния заем. Съгласно чл. 33 ЗПК кредиторът имал право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Налице било
нищожност на уговорената възнаградителна лихва в размер над усвоената главница,
което накърнявало добрите нрави. Налице била значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение. Размерът на формираната от
ищеца печалба надвишавала близо двукратно размера на предоставения заем.
Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за
потребителски кредит, а именно лихвен процент и ГПР, представляват част от
същественото съдържание на договора, което правило цялото съглашение нищожно. В
условията на евентуалност прави възражение за нищожност на неравноправните
клаузи в процесния договор. Моли за потвърждаване на обжалваното решение и за
присъждане на направените по делото разноски.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество,
въззивната жалба се явява ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
От въззивната жалба и подадения
по нея отговор става ясно, че между страните не е спорно обстоятелството
относно липсата на уведомяване на длъжника извън така образуваното исково
производство по чл. 422 ГПК. На **.**.****г. ответникът М.М.
сключил с дружеството „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД Договор за кредит „Бяла карта“ № ******,
съгласно който кредитодателят му е предоставил револвиращ кредит в максимален размер 100,00 лв., усвояван
чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa. В последствие с
анекси от 21.10.2014, 25.09.2015 г. и 10.08.2016 г. кредитният лимит бил
увеличен до 400,00 лв. Съгласно чл. 4 от Договора, предоставеният на кредитополучателя
кредит бил за срок от 2 години при фиксиран годишен лихвен процент 43,2% (0,12%
лихвен процент на ден) и годишен процент на разходите 45,9%. С последните два
анекса срокът на договора бил удължен с още 6 години. Съгласно чл. 16 от Договора,
при незаплащане на текущото си задължение на падежа кредитополучателят се задължавал
в 3-дневен срок след падежа да предостави на кредитодателя
допълнително обезпечение поръчител, отговарящ на определени условия, а според
чл. 21 при неизпълнение на това задължение дължал неустойка в размер на 10% от
усвоената и непогасена главница, включена в текущото задължение за месеца,
която се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението. Начислената
на кредитополучателя неустойка в случая била в размер на 66,34 лв. Тъй като
потребителят изпаднал в забава, кредитодателят счел
кредита за предсрочно изискуем на 06.08.2018 г. В чл. 22, ал. 4 от Договора е
налице клауза, която гласи, че при забава за плащане на текущо задължение или
на сумата по чл.12, ал. 1 кредитополучателят дължи разходи за действия по
събиране на задължението в размер на 2,50 лв. за всеки ден. След настъпване на
предсрочната изискуемост, според уговореното в чл. 22, ал. 4,
кредитополучателят дължи на служител, осъществяващ административна дейност,
такса 200 лв. за извънсъдебно събиране на задължението.
Заключението на назначената по
делото съдебна икономическа експертиза сочи, че усвоеният кредит е в размер на
1 340 лв., а погасителните вноски са за главницата са в размер на 1 008,28
лв., което означава, че за остатъкът, който длъжникът има да доплаща, е 331,72
лв. По отношение останалите суми вещото лице е установило, че дължимата
договорна лихва е в размер на 56,32 лв., разходите и таксата за неизпълнение –
200 лв., а неустойката – 66,34 лв.
Неправилни се явяват изводите на
районния съд относно това, че щом цесията не е била съобщена преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, то искът по
чл. 422 ГПК следва да бъде отхвърлен като неоснователен. В подкрепа на тези
аргументи първата инстанция цитира Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.
д. № 4/2013г., ВКС, ОСГТК, т.4г. Това съждение на районния съд е неправилно,
тъй като визираното Тълкувателно решение в цитираната му част има предвид
хипотезите на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, където съдът е длъжен, на
основание чл. 418, ал. 2 ГПК, да провери не само дали заявлението отговаря на
формалните изисквания, но и да установи изискуемостта на вземането.
Действително уведомяването на длъжника за цесията е предпоставка за изискуемост
на цедираното вземане, но това не касае случаите на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, където, според превалиращата
съдебна практика и в частност Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013
г., I т. о. на ВКС, Решение № 78/9.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.
на ВКС и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. на ВКС, уведомлението
за цесията, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
пр. първо от ЗЗД, поради което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. По делото е представено уведомление от цесионера,
с което той съобщава на длъжника ответник извършената цесия и настъпилата
предсрочна изискуемост. Налице е и упълномощаване от кредитодателя
„АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД
да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне. От това следва изводът, че
цесията е редовно съобщена с връчване на препис от исковата молба на ответника
ведно с приложените към него гореспоменати писмени доказателства.
Възражението на въззиваемия ответник за изтекла погасителна давност е
неоснователно. Съгласно изготвената от вещото лице справка за плащания и
погасявания по процесния договор е видно, че последното плащане по него е било
на 12.06.2018 г., когато длъжникът е внесъл сума в размер на 65,00 лв.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано
пред районния съд на 01.10.2019 г. и тъй като е спазен срокът по чл. 422, ал. 1 ГПК, то искът се смята за предявен именно на тази дата с всички произтичащи от
него последици визирани в чл. 115-116 ЗЗД, а именно че давността се спира и
прекъсва. Към този момент не е изтекъл нито краткият 3-годишен давностен срок,
нито общият 5-годишен такъв.
Въззивният съд намира доводите,
наведени от въззиваемия, за нищожност на някои от
клаузите по договора за потребителски кредит, за основателни, тъй като счита
същите за неравноправни. Става дума за клаузите, уговорени в чл. 20, ал. 1 и
чл. 21, ал. 5 и 6 от Договора, които предвиждат неустойка за неизпълнение и
разходи и такси за събиране на извънсъдебно събиране на вземането. Същите са
уговорени в нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗПК, според който кредитодателят
има право само на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
на неизпълнение. Съществуващите в този вид клаузи по юридическата си природа
представляват уговорки за неустойка, които надвишават размера на законната
лихва, а също така предвиждат и необосновано завишен размер, оправдан като
„разход“ за събиране на задълженията, без дори и да се сочат доказателства дали
реално е направен такъв.
Неоснователно обаче се явява
възражението на ответника за недействителност на целия договор поради
неспазване на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 3, т.
1 ЗПК в ГПР не се включват разходите на потребителя, които той заплаща при
неизпълнение, а посочените от кредитодателя такси,
разходи и неустойки, макар и да произтичат от неравноправни клаузи,
представляват разходи при неизпълнение по смисъла на горецитираната
разпоредба, поради което първият не е бил длъжен да ги включи в изчисляването
на ГПР. Неоснователно е възражението на ответника за завишен годишен лихвен
процент по кредита, който не съответствал на добрите нрави, тъй като създавал
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение. Претендираната договорна лихва не е в размер над
главницата, като при съпоставка на двете съотношението между тях е близо 6:1 в
полза на главницата, поради което очевидно договорната лихва не надхвърля
размера на първата. Самият факт, че законодателят е предвидил максимален праг
на ГПР, който е 50%, а в същия се включва и ГЛП, води до извода, че
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК е спазена, до колкото стойността
на ГЛП не води до надхвърляне на ГПР над законово установения максимум от 50%. За
пълнота на изложението следва да се посочи, че обстоятелството дали е налице
предсрочна изискуемост на вземанията по договора в настоящия случай е
ирелевантно, до колкото се касае за договор за револвиращ
потребителски кредит и към настоящия момент е настъпил изцяло падежът на
последната усвоена главница на 10.11.2017 г. в размер на 300 лв.
С оглед гореизложеното настоящият
въззивен съд счита, че ответникът дължи сумите по
главницата и начислените върху нея договорни лихви и лихви за забава.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е
бил отхвърлен за тези суми и потвърдено в останалата му отхвърлителна
част по отношение неустойката, таксата и разходите за извънсъдебно събиране на
вземанията.
В заповедното производство
въззивникът е направил разноски в размер на 25 лв. държавна такса, а юрисконсултското възнаграждение следва да се определи в
размер на 50 лв. съгласно чл. 26 НЗПП. В исковото производство разноските за
ищеца са 225 лв. за държавна такса, 250 лв. за експертиза, а юрисконсултското възнаграждение съдът определя в размер на
100 лв. Във въззивното производство въззивникът е направил разноски в размер на
112 лв. – държавна такса за обжалване и юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя на 100 лв. Съразмерно уважената част от иска на въззивника и
ищец се дължат 46,16 лв. разноски в заповедното производство, 353,92 лв.
разноски за първата инстанция и 130,49 лв. – разноски за въззивната инстанция. Въззиваемият ответник е направил разноски в заповедното
производство – 120 лв. за адвокатски хонорар, за първоинстанционното
производство – 210 лв. за адвокатски хонорар, а във въззивното не е представил
доказателства за направени разноски. По тези съображения съобразно отхвърлената
част от иска на него се дължат разноски за заповедното производство в размер на
46,14 лв., а за първа инстанция – 80,74 лв.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№ 260026/24.08.2020 по гр.д. № 7193/2019 г. на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която са били отхвърлени предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.
3, установителни искове против М.Е.М., ЕГН: **********, за установяване дължимостта на сумите от 331,72 лв. – главница по Договор
за кредит „Бяла карта“ № ******/**.**.****г., 56,32 лв. – договорна лихва за
периода 10.08.2014 г. до 06.08.2018 г. и лихва за забава върху непогасената
главница в размер на 38,33 лв. за периода от 07.08.2018 г. до 24.09.2019 г.,
както и в ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, като
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.Е.М., ЕГН: **********, ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК: *********, сумите от 331,72 лв. – главница по Договор за кредит „Бяла карта“ № ******/**.**.****г.,
56,32 лв. – договорна лихва за
периода 10.08.2014 г. до 06.08.2018 г. и лихва за забава върху непогасената
главница в размер на 38,33 лв. за
периода от 07.08.2018 г. до 24.09.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 01.10.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА М.Е.М.,
ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на „АГЕНЦИЯ
ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК: *********, сумите от 46,16 лв. – разноски в заповедното
производство, 353,92 лв. – разноски
за първата инстанция и 130,49 лв. –
разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ
ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на М.Е.М., ЕГН: **********, сумите от 46,14 лв. – разноски за заповедното
производство и 80,74 лв. – разноски
за първа инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260026/24.08.2020 по гр.д. № 7193/2019 г. на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която са били отхвърлени
предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК:
*********, искове против М.Е.М., ЕГН: **********, за дължимостта
на сумите 66,34 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 200,00
лв. – разходи и такса за извънредно събиране на просроченото задължение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)