Решение по дело №111/2025 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.118 от КСО вр .с чл.128 и сл. от АПК, образувано по жалбата на А. А. К. против Решение №1040-23-2/14.01.2025г, с което Директора на ТП НОИ Стара Загора е потвърдил Разпореждане №231-02-152-3/06.12.2024г на ръководителя на осигуряването за безработица, а жалбата срещу него е оставена без уважение.

С разпореждане №231-152-3/06.12.2024г ръководителя на осигуряването за безработица е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по Заявление вх. №231-02-152/19.04.2024г, подадено от А. А. К., на основание чл.54ж ал.1 вр. с чл.11 §3 буква „а“ и чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г при следните мотиви: подадено е заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, след прекратяване на трудова дейност в Ирландия. Със структуриран електронен документ СЕД U017, получен чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация за г-жа К. са потвърдени периоди на заетост от 06.02.2017г до 29.04.2024г с обща продължителност 3години, 9 месеца и 19 дни. В информационната система на НОИ за лицето няма данни за упражняване на трудова дейност в България след 08.08.2018г, до момента, тоест липсва трудово правна връзка с България през последните 6 години. С оглед изложеното, България не е държава по пребиваване по време на последната заетост на лицето. Съгласно чл.65 ал.5 вр. с ал.2 от Регламент /ЕО/ №883/2004г НОИ не е КИ по отпускане на парично обезщетение за безработица, тъй като лицето не е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало в България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.

Разпореждането е връчено на 17.12.2024г с указания за правото да бъде обжалвано в 14-дневен срок пред Ръководителя на ТП НОИ Стара Загора.

Жалбата срещу разпореждането е подадена на 18.12.2024г, а по нея е постановено Решение №1040-23-2/14.01.2025г от компетентния Директор на ТП НОИ Стара Загора за отхвърлянето й като неоснователна и за потвърждаване на Разпореждането по мотивите и поводите, при които с него е отказано да се признае правото на обезщетение за безработица от фондовете на НОИ. В решението допълнително е посочено, че държавата по последна заетост е държава и на пребиваване, поради което не може да се приложи чл.65 ал.2 и ал.5 буква „а“ от Регламента, а поради липсата на последно завършени осигурителни периоди по смисъла на чл. 54ж ал.1 от КСО не изпълнено и условието на чл.61 ал.2 вр. с ал.1 от Регламента – да се зачетат периодите на осигуряване, завършени в друга държава членка, защото законодателството на България изисква за най-малко 12 месеца, през последните 18 месеца, преди прекратяване на осигуряването да бъдат внесени или да са дължими осигурителни вноски за фонд „Безработица“. На основание чл.61 ал.1 от Регламента, когато това условие е изпълнено, тогава могат да се кумулират периодите на осигуряване в различни държави-членки. Заявителката живее и работи на територията на Ирландия, която е държава по последна заетост от 06.02.2017г до 29.03.2024г, поради което държавата по пребиваване и държавата, компетентна да отпусне ПОБ съвпадат и това е Ирландия. Компетентна да отпусне ПОМ е само една държава, тази в чиято система е участвало лицето по време на последната си трудова заетост, тоест страната по чието законодателство е било осигурявано за риска безработица. В случай, че лице загуби работата си в държава, в която постоянно пребивава, то може да кандидатства за ПОМ само в тази държава. Тези лица имат възможност да прехвърлят правата си на обезщетение в друга държава-членка. Жалбоподателката не попада под разпоредбите на чл.65 §2 от Регламента, защото работи и живее изцяло в Ирландия, което означава, че там е центърът на нейните интереси.

Решението е връчено на 17.01.2025г с указания за реда и срока, по който може да бъде обжалвано. Жалбата до АС Стара Загора е подадена на 29.01.2025г, поради което е допустима.

С жалбата се иска от съда да бъде отменено Решението и преписката да се върне за ново произнасяне с указания, че са налице условията за прилагане на чл.65 §2 от Регламента. Жалбоподателката се позовава на това, че за периода от 3 години, 9 месеца и 19 дни е била осигурена за всички осигурителни случаи, включително и за безработица, поради което са изпълнени всички изисквания за признаване правото на обезщетение за безработица. В съдебно заседание се твърди, че няма справка от Ирландия за трудова заетост, а освен това в мотивите към Решението са посочени разпоредби от ПЕС, но без да е уточнен номера на Регламента. С това е нарушено изискването за съдържание на административния акт и правото на защита на лицето, което не знае против кои правни твърдения да се защитава.

Ответникът Директора на ТП НОИ Стара Загора иска от съда да бъде отхвърлена жалбата като неоснователна. Твърди, че са представени формуляри U017 и U04, представляващи единият осигурителното досие, а другият информация за заплатата на лицето. КИ на ИРландия са потвърдили описаните в решението периоди от 06.02.2017г до 30.03.2024г, което означава, че е доказана липсата на трудово правна връзка с България за последните повече от седем години и това е причината, поради която е прието, че центърът на жизнените интереси, както и държава по последна заетост е Ирландия. Според Съда на ЕС за активните лица основен критерия за определяне на центъра на техните жизнени интереси и държава по пребиваване се явява наличието на стабилна и дългосрочна връзка на лицето с определената държава и тук е безспорно, че за последните седем години жалбоподателката няма връзка с България.

Административен съд Стара Загора като взе предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и закона, намира за установено следното:

Жалбата е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Първо следва да се поясни съдържанието на правните норми на чл.61 и на чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ №883/2004г на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент /ЕС/ №465/2012г на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2012г., при това така, както е установено от Съда на ЕС.

Според диспозитива на Определението по дело С-33/22 на СЕС: Член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, разполагаща по силата на чл.72 от Регламент /ЕО/ №883/2004г с правомощието да разглежда въпроси, свързани с тълкуването с цел улесняване еднаквото прилагане на Общностното право е постановила Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници, и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка.

Според Решението: По силата на член 65, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 отговорността за изплащането на обезщетенията се прехвърля от компетентната държава към държавата по пребиваване, на чиито служби по заетостта засегнатото лице се поставя на разположение.

Въпреки, че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход / тези по чл.11 §4, по чл.13 и по чл.16 от Регламента/, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване" се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

От цитираното по-горе съдържание на правната норма на чл.65 от Регламента, става ясно, че нейното предназначение е да обхване изключителните случаи, но не и тези, които са типичния пример за трудова миграция, а настоящият е точно такъв. Поради тази причина, когато не се касае за погранични работници, нито за лица по чл.11 §4, чл.13 и чл.16 §1 от Регламента, за които без съмнение се прилага чл.65 от Регламента, тогава първостепенно значение има характера на дейността като заето или самостоятелно заето лице. Дали е относително стабилна, или се касае за инцидентно, с конкретна професионална или друга цел, различна от трудова миграция, упражняване на дейност като заето или самостоятелно заето лице. Нормата на чл.65 от Регламента не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Спорът по делото се концентрира именно върху понятието пребивавало през целия период на последна дейност като заето лице. Съгласно определението, предоставено в член 1, буква й) от посочения регламент, понятието „пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а в буква к) от същия член понятието „престой" е определено като „временно пребиваване". В член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 са посочени критериите за определяне на мястото на пребиваване в случаите, в които институциите на две или повече държави-членки са на различно мнение по този въпрос.

В настоящия случай обаче институциите на държавите не са на различно мнение от една страна, а от друга, не се касае за престой по време на последната заетост, а за пребиваване. Нито постоянния адрес, който всеки български гражданин следва да има, нито мотивите за завръщане в държавата по произход имат значение за прилагане на чл.65 от Регламента. Той изисква упражняване на трудова дейност, подчинена на законодателството на една държава членка без промяна на обичайното пребиваване в друга държава-членка.

Жалбоподателката е полагала зависим труд в държава-членка на ЕС в посочения период от малко над три години, като преди това, още през 2017г е преустановила осигуряването си за фонд „Безработица“. В България се е завръщала по време на отпуска, за да се види с роднини и децата. За периода от 06.02.2017г до 30.03.2024г тя е имала три трудови договора тоест след прекратяване на трудовото правоотношение отново е търсила работа именно в Ирландия. Последното правоотношение е прекратено по здравословни причини. Пребиваването не е било само, за да се изпълни изискването за присъствие на мястото, на което трябва да се полага труд, при което продължителността на трудовото правоотношение не би изключило прилагането на чл.65 от Регламента. Фактите сочат на изпълнение на решение за установяване в Ирландия, поради което КИ е тази на Ирландия –държавата, в която лицето е пребивавало по време на периодите на последна трудова заетост. Примера е от категорията на случаите на трудова миграция, която се осигурява от правото по чл.64 от Регламента. Промяната на решението за установяване обратно в България не е сред фактите по чл.65 §2 от Регламента. Да се завърне в държавата на обичайно местоживеене означава лицето да започне да търси работа в тази държава, в която е било неговото местоживеене и по време на последната му заетост тоест център на жизнените интереси. За жалбоподателката България не е била този център, след като тя е живяла в Ирландия и е търсила работа там в в периода от 2017г до 2024г. Центърът на жизнените интереси, обусловен от мястото на живеене на семейството, съвпадащо с държавата-членка, с която е установена трудово правна връзка, подчинена на нейното законодателство, изключва прилагане на чл.65 от Регламента. Жалбоподателката има правата по чл.64 от същия Регламент.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.173 ал.2 от АПК, Административен съд Стара Загора

Р Е Ш И

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А. А. К. против Решение №1040-23-2/14.01.2025г на Директора на ТП НОИ Стара Загора, с което е потвърдено Разпореждане №23-02-152-3/06.12.2024г на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ да се отпусне обезщетение за безработица на основание чл.65 §2 от Регламент /ЕО/883/2004г на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност.

Решението не подлежи на обжалване пред ВАС на РБ.