Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ………………г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Г” състав в публично заседание на седемнадесети ноември две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна
Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: Соня Найденова
мл. с-я
Стойчо Попов
при секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от съдия Димитрова гр. д. № 11200/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба от въззивникът-ищец „БНП П.П.Ф.“ С.А., Париж, Франция чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А., клон България, със седалище и
адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сгр. 14,
ЕИК: *****, чрез юрк. Петко Палазов срещу Решение № 162325/28.07.2020
г., постановено по гр. д. № 2053/2019 г. по описа на СРС, 77-ми състав, досежно отхвърлителната му част за сумите над 4814.80 лв. до пълния
претендиран размер от 6131.14 лв., както и 1932.86
лв.-възнаградителна лихва и сумата от 560.85 лв.
Въззивникът навежда съображения за неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната му част, поради противоречие с материалния закон. В тази
връзка твърди, че неправилно първоинстанционният съд
е достигнал до извода, че договорът за кредит не е в съответствие с
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Моли съдът да отмени решението в обжалваната
му част като неправилно и да уважи отхвърлените искове от първоинстанционния
съд. Излага подробни мотиви. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна е подала отговор в законоустановения срок, в
който излага доводи за правилност на първоинстанционното
решение и моли съда да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна и да потвърди обжалваното решение.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна по
следните съображения:
Първоинстанционният съд е постановил съдебно решение, с
което е уважил частично исковата претенция по предявените обективно съединени
положителни установителни искове от ищеца, с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД като е признал за установено в
отношенията между страните, че Д.С.Д. дължи на „БНП П.П.Ф.
сумата от 4 814.80 лева, представляваща
главница по Договор за потребителски заем № CARU- 12987749/15.03.2016
г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението - 21.02.2018
г. до плащането. В тази си част първоинстанционното
решение е влязло в законна сила. В обжалваната му част проверяваната инснтанция е отхвърлила иска над уважената претенция от 4
814.80 лева до сумата от 6131.14 лв., както и исковете за сумата от 1
932.86 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода 20.02.2017 г.-20.03.2021 г. и сумата от 560.85 лв., представляваща
законна лихва за забава за периода 20.03.2017 г.-11.02.2018 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 27.02.2018 г. по ч.гр.д. №
12013/2018 г. на СРС, 77 състав. Със същото решение ответникът е осъден на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати сумата
от 704.12 лв., представляваща разноски в настоящото
производство и сумата от 124.21 лв. за разноски в заповедното производство,
съразмерно на уважената част от исковете.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че изводът, до който е достигнала проверяваната
съдебна инстанция, а именно че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК сключеният
Договор за потребителски кредит № CARU- 12987749/15.03.2016 г. между "БНП П.П.Ф." ЕАД, гр.София и Д.С.Д. е недействителен, тъй
като не отговаря на част от изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗПК, е
правилен. Последиците от недействителността са регламентирани в чл. 23 ЗПК,
където е предвидено, че в този случай потребителят дължи единствено връщане на
чистата стойност на кредита, без лихва и други разходи по кредита.
Правилно първоинстанционният
състав е съобразил, че настоящият договор е за потребителски кредит, чиято
правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по
силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. По отношение на този вид договори законодателят е въвел
императивни изисквания относно формата и съдържанието им, посочени в
разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на
посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на
икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно
за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като възражение в отговора на исковата молба или с въззивната жалба.
При сключване на договора е
спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма на хартиен носител.
Анализирано съдържанието на договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 1-9 и т. 11 ЗПК - съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения
кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита
и начин на усвояването му, размер на ГЛП, информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Договорът обаче не
отговаря на част от изискванията на чл. 10, ал 1 ЗПК, както и на изискванията
на чл. 11, ал. 1,т. 10 и т. 12 ЗПК, тъй като не е спазено изискването за
относно минимално допустимия размер на шрифта, а именно не по-малък от 12. В
тази връзка възраженията на въззивника са
неоснователни, тъй като и за настоящата съдебна инстанция е видно, че
използваният шрифт в процесния договор е по-малък от
12, като следва да се отбележи, че в случая не са необходими специални знания и
умения, за да бъде констатиран този факт.
Настоящият
съдебен състав намира също, че правилно първоинстанционният
съд е приложил материалния закон като е стигнал до заключението, че не са
спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗПК, като и в тази връзка възраженията на
въззивника-ищец, че съответните разпоредби били
приложими единствено в случая когато потребителят погаси предсрочно
задълженията си са неоснователни и нелогични с оглед цитираната разпоредба на
чл. 11 ЗПК. В тази връзка настоящият съдебен състав се солидализира с изводите, направени от проверяваната
инстанция относно това, че липсва
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което
води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна
е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
начин - чл.10, ал.1 ЗПК. В договора е обективиран
погасителен план, който съдържа единствено информация относно падежните дати на
всяка от вноските, размер на вноската и размера на оставащата главница. Липсва
обаче предоставяне на предвидената в чл. 10, ал. 1, т. 12 ЗПК информация относно правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания,
който погасителен план трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и
условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи.
Претендираните суми от въззивника,
представляващи възнаградителна лихва за периода
20.02.2017 г.-20.03.2021 г. в размер на 1 932.86 лв. и сумата от 560.85 лв.,
представляваща законна лихва за забава за периода 20.03.2017 г. - 11.02.2018 г.,
са недължими, тъй като договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира, че възражението на въззивника
относно отхвърлената му искова претенция за сумата над 4814.80 лв. до пълния претендиран
размер от 6131.14 лв. е неоснователно. В тази връзка правилно проверяваната
инстанция е констатирала, че съобразно чл. 23 ЗПК подлежащата на връщане чиста
стойност на кредита е в размер на 6664 лв., като от тази сума следва да бъде
приспадната сумата от 1849.20 лв., която представлява извършените от въззиваемия плащания по кредита. Следователно правилно
предявеният иск е бил уважен до размер от 4814.80 лв.
В
чистата стойност на кредита не следва да бъде включвана и посочената в договора
застрахователна премия в размер на 1 530 лв. Настоящият съдебен състав се солидализира с изводите, до които е достигнала
проверяваната инстанция, че по делото не е доказано сключването на
застрахователен договор, същите са правилни и обосновани, като не намира за
необходимо да ги преповтаря. Следователно сумите, платени като застрахователна
премия следва да се считат извършени във връзка със застрахователния договор.
С
оглед гореизложеното правилно първоинстанционният съд
е отхвърлил исковата претенция за
сумите над 4814.80 лв. до пълния претендиран размер
от 6131.14 лв., както и 1932.86 лв.-възнаградителна
лихва и сумата от 560.85 лв. като неоснователни, като е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Тъй като изводите на двете инстанции съвпадат, въззивната
жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваната си част като правилно.
Съобразно изхода на спора въззивникът няма право
на разноски пред настоящата съдебна инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
162325/28.07.2020 г., постановено по гр. д. № 2053/2019 г. по описа на СРС,
77-ми състав в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните пред Върховен касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: