Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 07.12.2020 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, първи въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети ноември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Цветанка Павлова, като
разгледа докладваното от съдията Михайлова въззивно
гр. дело № 635 по описа за 2020 г. на Софийски окръжен съд, и за да се
произнесе, съобрази следното.
Производство по чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 98/22.06.2020 г., постановено по гр. д. № 1
250/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Самоков, е
отхвърлен предявеният
от „Т.4” ЕООД срещу И.И.Д. иск за заплащане
на обезщетение за имуществени вреди в размер на 7 004.40 лева за извършени
транспортни услуги, вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на
24.07.2017 год. на Федерална автомагистрала 7 в Германия по вина на ответника –
работник на ищцовото дружество. С решението ищецът е осъден да
заплати на ответника разноските по делото в размер на 300 лева.
Недоволен от така постановеното решение е
останал ищецът, който го обжалва като неправилно и незаконосъобразно. Поддържа,
че вредите, които претърпял, били
в пряка причинна връзка с виновно противоправно
неизпълнение на основни трудови задължения на ответника – негов служител, който
умишлено бил причинил вреда на своя работодател. Поддържа, че в случая вината
се предполага, позовавайки се на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, която
презумпция ответникът не оборил. По същество искането е за отмяна на решението
и постановяване на нов акт, с който предявеният иск да бъде уважен. Прави се
искане за присъждане на разноските по производството.
Въззиваемят И.И.Д. оспорва въззивната жалба и
моли решението на районния съд да бъде потвърдено. Претендира присъждане на
направените по делото разноски пред въззивната инстанция.
Софийски
окръжен съд, като прецени доводите, изложени в жалбата, становищата на страните
и представените по делото доказателства, приема следното.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК от надлежна страна и против обжалваем съдебен
акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Фактическата
обстановка по делото е правилно изяснена от районния съд, като единственият
довод за необоснованост на съдебния акт е относно формата на вината на
ответника по отношение на вредите, претендирани от
ищеца. Обобщена, същата се свежда до това, че страните по договора са били
обвързани от трудово правоотношение, при действието на което ответникът е
заемал длъжността
„шофьор на товарен автомобил, международни превози”. Част от необходимата
компетентност за изпълнение на длъжността, разписана в длъжностната характеристика на този работник,
е познаване ЗДП, както и изискванията за безопасност на труда при превоз на
товари. Безспорен по делото е фактът, че
през месец юли 2017 г. ищцовото дружество
приело да извърши международен автомобилен превоз по маршрут Б. – Г.,
осъществен с камион марка „Ивеко”,модел 44 0S 45 Т/Р, рег. № СО 8444 ВМ, и полуремарке с рег.
№ С 5773 ЕК., управляван от ответника. Страните не спорят, че на
24.07.2017 год. при управление на камиона ответникът попаднал в пътно-транспортно
произшествие – верижна катастрофа, възникнала на Федералната автомагистрала 7, посока
юг, на ниво от км. 306, 200, възходящ в Г., при която настъпил удар между
управлявания от ответника камион и превозното средство, движещо се пред него,
като сблъсък настъпил и с автомобила, движещ се зад камиона на ответника. В
полицейския доклад са описани следните щети по процесния
камион - фронтални щети в дясно, повредена броня, предна броня, калници и
външни огледала, счупено предно стъкло, повредена пътническа врата, разместено
арматурно табло.
От показанията на свидетеля Н., служител
на ищеца, събрани в производството пред районния съд, се установява, че след
инцидента ищцовото дружество изпратило платформа
и влекач до Г., чрез които камионът да бъде придвижен до сервиз на „Ивеко“, впоследствие и до Б..
Съгласно заключението на приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице Н., в
счетоводството на ищеца за месец октомври 2017 г. в сметка 602/4 е осчетоводена
фактура № 022150/31.07.2017 год. с основание „денонощно обслужване и такса за
обработка; допълнителни разходи в сервиза на производителя, както е договорено,
услуга за теглене на транспортното средство – през нощта/съботни дни;
административна такса Europe Net“, със
сумата 1611.60 лева. Вещото лице дава заключение, че фактура № ********** от
27.07.2017 год. с описано основание във фактурата – автомобилен транспорт Г. –
Б. СО 1602 ТР, на стойност 4498.00 лева без ДДС и 5397, 60 лева с ДДС е
осчетоводена при ищеца за месец октомври 2017 год. в сметка 602/2- транспорти
услуги. Тази сума ищецът превел на „Б. И. О. И. Т.“ ЕООД по банков път на
01.11.2017 година.
От
правна страна окръжният съд приема следното.
Решението
на районния съд е валидно и допустимо.
Изложените в исковата молба твърдения за
умишлено причиняване на вреда на работодателя и отправеното въз основа на тях
искане се субсумират под нормата на чл. 211, вр. чл. 203, ал. 2 КТ и чертаят фактически състав, при
наличието на който отговорността е деликтна и се
определя от общия граждански закон. За да бъде уважен предявеният иск, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже всички елементи
от правопораждащия фактическия състав на деликта - наличието на деяние, чийто автор е ответникът,
същото да е противоправно, да е причинен вредоносен
резултат, да е налице причинна връзка между деянието и вредата и ответникът да
е действал виновно при условията на умисъл по отношение на вредата, настъпила
за работодателя.
В настоящия случай последната от
посочените по-горе предпоставки не е налице. По делото липсват каквито и да е
доказателства, че ответникът е действал умишлено при причиняване вредата на
ищеца. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, следва да се
отбележи, че умисълът на ответника в случая не се предполага, а следва да бъде
установен при условията на пълно главно доказване от ищеца-работодател, което в
разглеждания случай не е сторено. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК
решение № 542 по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, IV ГО,
касационният съд приема, че вината в гражданското право не е субективното
отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното
право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел -
поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия
работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.
Формата на вината има значение в гражданското право в случаите, в които
определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл,
а не при неполагане на дължимата грижа. Установяването на вината във формата на
умисъл като условие за успешно провеждане на иск, основан на нормата на чл.
211, вр. чл. 203, ал. 2 КТ, е в тежест на
ищеца-работодател (решение № 65 от
9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 865/2012 г., III г. о., ГК, решение № 870 от
24.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 137/2010 г., IV г. о., ГК). По делото липсват доказателства ответникът да е
целял или допускал настъпването на вредоносния резултат. Всички предпоставки за
реализиране на тази отговорност са в доказателствена
тежест на работодателя, който не е установил причиняването на вредата умишлено.
След като е стигнал до същите правни
изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК следва да бъде
потвърдено.
Въззиваемата страна
претендира разноски за въззивното производство, но
доказателства да е понесла такива не са представени.
Така
мотивиран, Софийски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 98/22.06.2020 г.,
постановено по гр. д. № 1 250/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Самоков.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 и сл.
от ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на
страните с препис.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.