Р Е Ш Е Н И Е
№ ІІ-184 26.01.2021г. гр.
Бургас
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен
състав
На осемнадесети август 2020
година
В публичното
заседание в следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня
Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар: Ани
Цветанова
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова
гражданско
дело номер 1581 по описа за 2020 година,
за да се
произнесе взе предвид следното:
С Решение № 758 от
27.02.2020г., постановено по гр. дело № 3869/2019г. по описа на Районен съд –
Бургас е отхвърлен иска, предявен от „Делта Кредит” АДСИЦ със седалище гр.
София против Р.А.Х. от гр. Бургас за приемане за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 722, 73 лева, представляваща неплатено задължение по
цедирано от „Банка ДСК“ ЕАД на „Делта Кредит“ АДСИЦ вземане, произтичащо от
сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД Договор за стоков кредит № ***/30.09.2014г.,
от които 433, 26 лева главница, дължима за периода от 28.02.2015г. до
30.09.2015г. вкл., 149, 88 лева, представляващи договорна (възнаградителна)
лихва, дължима за периода от 08.11.2014г. до 30.09.2015г. вкл., 120 лева
фиксирана по размер такса разходи при изискуем кредит и 19, 59 лева –
наказателна лихва, начислена върху просрочените суми за периода от 02.08.2015г.
до 25.01.2016г. вкл., както и законната лихва върху сумата от 703, 14 лв.,
представляваща сбор от първите три горепосочени суми, считано от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на задължението, които
вземания са предмет на Заповед № 1087/07.03.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. д. № 2004/2019г. по описа
на БРС.
Против постановеното решение
е депозирана въззивна жалба от „Делта Кредит” АДСИЦ със седалище гр. София, с
която се претендира да бъде отменено атакуваното решение и вместо него да бъде
постановено ново решение по съществото на спора, с което да бъдат уважени
предявените искове в цялост. В жалбата се посочва, че първоинстанционното
решение е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон, постановено е
при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Посочва се,
че първоинстанционният съд по свое убеждение е приел, че погасителния план към
приетия като писмено доказателство по делото Договор за стоков кредит № *** от
30.09.2014г., е представен с шрифт, чийто размер е значително по-малък от
размера на шрифта, в който е представена останалата част от договора. Посочва
се, че неправилно съдът е счел, че по делото не е установено чрез пълно и главно
доказване какъв е размера на непогасената от кредитополучателя главница по
договора и на това основание е отхвърлил и претенцията на ищцовото дружество и
за дължимата от ответника главница, тъй като този извод на съда не кореспондира
със събраните по делото доказателства, от които безспорно се установява
възникването и съществуването на задължението на кредитополучателя по отношение
на претендираната главница. Посочва се, че по делото е представен
Приемо-предавателен протокол от 09.02.2016г., представляващ неразделна част към
Договор за покупко-продажба на вземания от 25.01.2016г., който не е оспорен от
представителя на ответната страна и от този документ и от заключението на
изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява какви са размерите и съответно
– съставните части на вземането на „Банка ДСК“ ЕАД към датата на прехвърлянето
им на ищцовата страна.
В съдебно заседание
въззивното дружество не изпраща представител. Депозира писмено становище, в
което се отправя искане въззивната жалба да бъде уважена.
Ответната страна по
въззивната жалба – Р.А.Х. не депозира по делото отговор на въззивната жалба и
не изразява конкретно становище по основателността на жалбата.
Не отправя искане за събиране
на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание ответната
страна по въззивната жалба чрез своя процесуален представител оспорва жалбата и
счита, че следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение.
Бургаският окръжен съд като
взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и
събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са няколко
обективно съединени иска от „Делта Кредит“ АДСИЦ със седалище гр. София против Р.А.Х.,
с които се претендира да бъде прието за установено по отношение на ищцовото
дружество, че ответника му дължи следните суми – сума в размер на 433, 26 лева,
представляваща главница, дължима за периода от 28.02.2015г. до 30.09.2015г.
вкл., 149, 88 лева, представляващи договорна (възнаградителна) лихва, дължима
за периода от 08.11.2014г. до 30.09.2015г. вкл., 120 лева фиксирана по размер
такса разходи при изискуем кредит и 19, 59 лева – наказателна лихва, начислена
върху просрочените суми за периода от 02.08.2015г. до 25.01.2016г. вкл., както
и законната лихва върху сумата от 703, 14 лв., представляваща сбор от първите
три горепосочени суми, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане на задължението, които вземания са предмет на Заповед №
1087/07.03.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по частно гр. д. № 2004/2019г. по описа на БРС.
В исковата молба се посочва,
че между „Банка ДСК“ ЕАД и ответната страна по делото – Р.А.Х. е сключен
Договор за стоков кредит № *** от 30.09.2014г., по силата на който Банката е
предоставила на Р.Х. стоков кредит в размер на 701 лева за закупуване на стока
от търговец – „Технополис България“ ЕАД, а той от своя страна се е задължил да
върне кредита за срок от 12 месеца, заедно с начислените договорни лихви
разсрочено, на 12 ежемесечни анюитетни вноски, всяка от които в размер на 71,
74 лева, при падеж 28-мо число на месеца, за който се отнасят и последна
изравнителна вноска в размер на 69, 63 лева и падеж – 30.09.2015г. В исковата
молба се посочва, че в срока на действие на договора за кредит, Р.А.Х. не е
изпълнявал коректно задължението си за заплащане на дължимите вноски, поради
което и към датата на прехвърляне на вземането от страна на „Банка ДСК“ ЕАД –
25.01.2016г., дължимата от Р.Х. сума възлиза на 722, 73 лева и включва –
главница в размер от 433, 26 лева, договорна лихва в размер на 149, 88 лева за
периода от 08.11.2014г. до 30.09.2015г. вкл., наказателна лихва в размер на 19,
59 лева за периода от 02.08.2015г. до 25.01.2016г. вкл., както и сума в размер
на 120 лева, представляваща фиксирана по размер такса за разходи при изискуем
кредит, начислена от банката на основание Раздел „Кредити“ от приложимата
„Тарифа за лихвите, таксите и комисионните, които банка ДСК прилага по
извършвани услуги на клиенти – физически лица“. В исковата молба се посочва, че
с Договор за продажба на вземания (цесия) от 25.01.2016г. „Банка ДСК“ ЕАД
прехвърля на „Делта Кредит“ АДСИЦ вземания по договори за кредит, предоставени
на физически лица, като сред цидираните вземания, посочени в
Приемо-предавателен протокол (към сключения Договор за продажба на вземания)
фигурира и вземането против Р.А.Х., произтичащо от Договор за стоков кредит №
*** от 30.09.2014г. Посочва се и обстоятелството, че в съответствие с чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД длъжникът Р.А.Х. е уведомен за извършената цесия, но въпреки това
от негова страна не са извършени никакви плащания за погасяване на паричните му
задължения.
По делото е депозиран отговор
на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК, в който се посочва, че сключеният
Договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочва се,
че е налице нищожност на договорената възнаградителна лихва в размер на 39, 73%,
както и се посочва, че не е налице пълно главно доказване на твърдението в
исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост на кредита.
За да отхвърли предявените
искове, първоинстанционният съд е посочил, че погасителният план към договора
за кредит е представен в шрифт, чийто размер е значително по-малък от размера
на шрифта, в който е представената останалата част на договора. В тази връзка,
съдът посочва, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 във
връзка с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, поради което и на основание чл. 23 от ЗПК
кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Първоинстанционният със в своите
мотиви е посочил, че по делото не се установява чрез пълно и главно доказване
какъв е размерът на непогасената от кредитополучателя главница по договора, тъй
като по делото не са ангажирани доказателства, от които да е видно дали
непогасената от ответника към банката главница е била именно в претендирания
размер от 433, 26 лева.
На основание чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
Мотивиран от изложеното и на
основание чл. 269 от ГПК настоящият състав намира, че атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и следва да бъдат разгледани
изложените във въззивната жалба аргументи.
По отношение на изложеното
във въззивната жалба, настоящият състав намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото не се спори, а и от
представените доказателства се установява, че на 30.09.2014г. между „Банка ДСК“
ЕАД в качеството й на кредитодател и Р.А.Х. в качеството му на кредитополучател
е сключен Договор за стоков кредит № ***, по силата на който Банката е
отпуснала на кредитополучателя стоков кредит в размер на 701 лева за закупуване
на стока – хладилник. Изрично в договора е предвидено, че кредитът се усвоява
еднократно, безкасово и срокът за издължаването му е 12 месеца, съгласно
погасителен план. Безспорно е и обстоятелството, че страните по договора са се
съгласили кредитът да бъде олихвен с фиксиран лихвен процент в размер на 39,
73% годишно или 0, 1104% на ден, а годишният процент на разходите е в размер на
47, 95%. Видно от представения договор, кредитополучателят се е задължил да
заплаща такси, съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които
Банка ДСК прилага по извършвани услуги на клиенти, като в договора е посочено,
че кредитополучателят е запознат с Тарифата, действаща към деня на сключване на
договора. Към представения Договор за стоков кредит № *** от 30.09.2014г. е
представен и Погасителен план, от който е видно, че кредитополучателят дължи
единадесет месечни погасителни вноски в размер на от по 71, 74 лева и една
(дванадесета - последна) месечна погасителна вноска в размер на 69, 63 лева,
като начислените договорни лихви върху отпусната като кредит сума в размер на
701 лева възлизат на сума в размер от 157, 77 лева – или – общо дължима сума,
която следва да бъде върната на Банката – 858, 77 лева.
По делото не се спори, а и от
представения Договор за продажба на вземания от 25.01.2016г. се установява и
обстоятелството, че „Банка ДСК“ ЕАД в качеството си на продавач и „Делта
Кредит“ АДСИЦ в качеството си на купувач са сключили договор, по силата на
който продавачът е продал и прехвърлил на купувача, вземания, посочени в Приемо-предавателен
протокол срещу покупна цена. Видно от представения по делото
Приемо-предавателен протокол вземането, което Банката има спрямо ответната
страна в първоинстанционното производство – Р.А.Х. е сред вземанията, които са
предмет на цитирания Договор за продажба на вземания от 25.01.2016г. като е
описано, че се прехвърля вземането, както следва – главница в размер на 433, 26
лева, договорна лихва в размер на 149, 88 лева, наказателна лихва в размер на
19, 59 лева и такси в размер на 120 лева. По делото е представено и
Уведомително писмо, изходящо от Банка ДСК до Р.А.Х., в което на основание чл.
99, ал. 3 от ЗЗД се уведомява кредитополучателя, че по силата на Договор за
покупко-продажба на вземания от 25.01.2016г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и
„Делта Кредит“ АДСИЦ вземанията на Банката срещу него са прехвърлени и следва
да се заплаща дълга на новия кредитор – „Делта Кредит“ АДСИЦ.
По делото е извършена и
съдебно-счетоводна експертиза от 07.01.2020г., от неоспореното заключение на
която е видно, че прехвърленото задължение на „Делта Кредит“ АДСИЦ с Договор за продажба на вземания (цесия) от
25.01.2016г. и Приемо-предавателен протокол към него и произтичащото от
сключения между Р.Х. и Банката Договор за стоков кредит № *** от 30.09.2014г. е
в общ размер от 722, 73 лева – главница в размер на 433, 26 лева, договорна
лихва в размер на 149, 88 лева, наказателна лихва в размер на 19, 59 лева и
такса в размер на 120 лева. Вещото лице в своето заключение посочва и
обстоятелството, че след 25.01.2016г. (датата на прехвърлянето на вземането към
ищеца в настоящото производство) не са извършвани плащания към „Делта Кредит“
АДСИЦ за погасяване на задълженията на Р.А.Х..
Пред настоящата инстанция е
представено и прието Извлечение от сметката на Р.А.Х. в „Банка ДСК“ ЕАД, от
което е видно, че към дата – 09.02.2016г. дължимата главница от страна на Р.Х.
е в размер на 433, 26 лева.
Предявените искове са с
правно основание чл. 79 от ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и са предявени
по реда на чл. 422 от ГПК. Безспорно е и обстоятелството, че вземанията от
ищцовото дружество се претендират на основание сключен Договор за стоков кредит
№ *** от 30.09.2014г., който договор има характеристиките на Договор за
потребителски кредит по смисъла на Закона за потребителския кредит, тъй като
отговаря на посочените характеристики в чл. 9 от ЗПК.
Както бе отбелязано по-горе,
въз основа на сключения Договор за стоков кредит, „Банка ДСК“ ЕАД е
предоставила кредит в размер на 701 лева на Р.А.Х. със срок на издължаване на
кредита от 12 месеца и договорна лихва в размер на 39, 73% годишно или сума в
размер на 157, 77 лева. По делото се установява и обстоятелството, че въз
основа на сключен Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
25.01.2016г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила своето вземане спрямо Р.А.Х., като
към датата на прехвърляне на вземането дължимите суми спрямо Банката са
следните – сума в размер на 433, 26 лева, представляваща главница, сума в
размер на 149, 88 лева, представляваща договорна лихва за периода от
08.11.2014г. до 30.09.2014г. сума в размер на 19, 59 лева, представляваща
наказателна лихва за периода от 02.08.2015г. до 25.01.2016г., както и сума в
размер от 120 лева, представляваща фиксирана по размер такса за разходи при
изискуем кредит. Обстоятелството относно размерът на вземанията към момента на
прехвърлянето им към новия кредитор, настоящата инстанция намира, че се установява
по безспорен начин от данните, вписани в Приемо-предавателния протокол към
сключения Договор за прехвърляне на вземания от 25.01.2016г., от неоспореното по делото заключение по
извършената съдебно-счетоводна експертиза, така и от представеното по делото
Извлечение от сметката на Р.А.Х., предоставена от „Банка ДСК“ ЕАД. В този
смисъл, Окръжен съд – Бургас намира, че изводът на първоинстанционният съд не е
подкрепен от представените по делото доказателства и не може да бъде споделен.
Настоящата инстанция намира,
че не може да бъде споделен и извода на първоинстанционния съд относно
недействителността на Договора за стоков кредит единствено на основание, че
погасителният план към Договора за кредит е предоставен в шрифт, чийто размер е
значително по-малък от размера на шрифта, в който е предоставена останалата
част на договора. От самите данни по делото този извод не се подкрепя, а и на
основание чл. 11, ал. 3 от Закона за потребителския кредит, кредитодателя
следва при поискване да представи на кредитополучателя извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Не може да бъде споделен и
изводът, че не става ясно какъв е размера на прехвърлените вземания, тъй като
по делото има достатъчно доказателства за това, а извлечение от сметката на
кредитополучателя е представено и пред настоящата инстанция, в което са
отразени дължимите суми от страна на кредитополучателя към момента на
прехвърляне на вземането.
Мотивиран от изложеното,
настоящият състав намира, че сключеният между страните Договор за стоков кредит
№ *** от 30.09.2014г. е действителен между страните и към датата на прехвърляне
на вземанията от страна на „Банка ДСК“ ЕАД към ищцовото дружество, ответната
страна дължи следните суми – сума в размер на 433, 26 лева, представляваща
главница, сума в размер на 149, 88 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 08.11.2014г. до 30.09.2014г. сума в размер на 19, 59 лева,
представляваща наказателна лихва за периода от 02.08.2015г. до 25.01.2016г. По
делото няма данни тези вземания да са погасени от страна на кредитополучателя,
поради което и съдът намира, че вземанията съществуват в патримониума на
ищцовото дружество и не са погасени от страна на кредитополучателя и вземанията
на ищцовото дружество спрямо ответната страна съществуват и следва да бъдат
уважени.
Мотивиран от изложеното и
като взе предвид събраните по делото доказателства, настоящата инстанция
намира, че направените възражения във въззивната жалба са основателни и същата
следва да бъде уважена. С оглед преценката за основателност на предявените
искове съдът следва да обсъди и наведените възражения от ответната страна в
отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд.
По отношение на направеното
възражение за нищожност на договорената възнаградителна лихва, съдът намира за
неоснователно по следните съображения: Видно от сключения между страните
Договор за стоков кредит възнаградителната лихва, която страните са договорили
възлиза на 39, 73% годишно или сума в размер на 157, 77 лева. Настоящата
инстанция намира, че така уговорения годишен лихвен процент
не може да се определи като нищожна поради противоречие с добрите нрави,
тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. С
оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД страните са свободни
да определят съдържанието на облигационните отношения, в които
влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и
добрите нрави. В случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите,
който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава
пет пъти законната лихва, както изисква чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
то не противоречи на добрите нрави клауза, с която страните да уговарят и
по-голям от трикратния размер на законната лихва размер на възнаградителната
лихва. Поради това съдът счита, че тази клауза от сключения между страните
договор не е нищожна и следва да бъде зачетена в отношения им.
Не е основателно и
възражението на ответната страна, че цесията не е била съобщена на длъжника,
тъй като по делото е представено Уведомително писмо от „Банка ДСК“ ЕАД, което
безспорно с връчване копие от исковата молба и приложенията към нея е
достигнало валидно до ответната страна чрез неговия процесуален представител. В
този смисъл е константната практика на ВКС на РБ и съдът намира, че и това
възражение е неоснователно.
По отношение на
претендираната сума в размер на 120 лева, представляваща фиксирана по размер
такса за разходи, начислена от Банката на основание раздел „Кредити“ от
приложимата „Тарифа за лихвите, таксите и комисионните, които Банка ДСК прилага
по извършвани услуги на клиенти – физически лица“, настоящият състав намира
следното:
На основание чл.
10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. При това положение, настоящата инстанция намира, че претендираната
сума в размер на 120 лева, представляваща такси за разходи, начислена от
Банката на основание посочената Тарифа противоречи пряко на нормата на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК, тъй като извънсъдебното събиране на просрочените вноски безспорно
е действие по управление на кредита. Разходите на кредитора по уведомяването на
длъжника за допусната от него забава, предупреждението за последиците от нея,
както и поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар
и забавено изпълнение от длъжника, се генерират при осъществяването на
действия, които по своята правна същност представляват действия по управление
на „лош кредит“, за които законът забранява да се събират такси и комисионни – чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Същите съставляват
присъщ разход за основния предмет на договора, а не допълнителен разход, като
този вид дейност на кредитора се компенсира с основното му възнаграждение по
договора (възнаградителната лихва) като цена на самото рисково кредитиране (без
предварително обезпечаване) и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителната
лихва.
Настоящата
инстанция намира също така, че уговарянето на горните бъдещи разходи във
фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна
такса за тях, наречена „разходи при изискуем кредит“, несъмнено придава на
клаузата неустоечен характер. Така предвидените в т. 11 от Тарифата на Банката
„разходи при изискуем кредит“ по правната си същност представляват уговорена
отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от евентуална
фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл, поради
спиране на плащанията по кредита. Това обстоятелство се признава и от самия
кредитор, който в изявленията си в частната жалба посочва, че вземането му за
разходи при изискуем кредит цели обезпечаване на вредите, които биха настъпили
при необходимостта от обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, поради
забавата на длъжника. Следователно, по същността си процесното вземане има
неустоечен характер, тъй като е свързано с компенсиране на вредите, съизмерими
с евентуалните разноски на кредитора при неизпълнение от длъжника на главното
му задължение по договора – погасяване на заетата сума в срок. В този смисъл,
процесната сума, макар и наречена разход, е свързана с договора за
потребителски кредит и е обусловена от забавеното изпълнение на потребителя,
поради което уговарянето й заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право единствено
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Уговорката, с
която отнапред се фиксират разходите, дължими при изискуем кредит, обуславя
фактическо оскъпяване на ползвания кредит и позволява на кредитодателя да
получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на
потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи
свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК) и без да
се ангажират доказателства, удостоверяващи конкретния размер на сторените
разходи във връзка със забавата на кредитополучателя. Ето защо, по същество
начислената сума от 120 лв. – разход при изискуем кредит е в противоречие с
ограничението в чл. 33 от ЗПК, тъй като предвижда различен от разрешения от
закона вид обезщетяване на вредите от неизпълнение на главното задължение,
поради което е недължима.
Мотивиран от
изложеното, въззивният съд намира, че искането на ищцовото дружество за
присъждане на сумата от 120 лева е в противоречие и заобикаляне на закона (чл. 10а
и чл. 33 от ЗПК), поради което и предявеният иск за заплащане на посочената
сума е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Мотивиран от
горното и като взе предвид, че направените фактически и правни изводи,
направени от настоящата инстанция не съвпадат с тези, които са направени от
първоинстанционния съд, настоящата инстанция намира, че първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлена претенцията за
заплащане на следните суми – сума в размер на 433, 26 лева, представляваща
главница по Договор за стоков кредит, сума в размер на 149, 88 лева,
представляваща възнаградителна лихва и сума в размер на 19, 59 лева,
представляваща наказателна лихва и вместо него да бъде постановено ново решение
по същество на спора, с което предявените искове да бъдат уважени. В останалата
му част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
На основание чл.
78, ал. 1 от ГПК следва да бъде уважено искането на въззивното дружество и да
му бъдат присъдени направените по делото разноски, съразмерно с уважената част
на претенцията, както следва: сума в размер на 62, 55 лева, дължими разноски за
заповедното производство, сума в размер на 604, 62 лева, представляваща
разноски в първоинстанционното производство и сума в размер от 125, 09 лева,
представляваща направените разноски във въззивното производство.
На основание чл.
280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от
горното, Окръжен съд - Бургас
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 758 от 27.02.2020г.,
постановено по гр. дело № 3869/2019г. по описа на Районен съд – Бургас в
частта, в която са отхвърлени предявените искове за заплащане на следните суми
– сума в размер на 433, 26 лева, представляваща главница по Договор за стоков кредит
№ *** от 30.09.2014г., сума в размер на 149, 88 лева, представляваща
възнаградителна лихва и сума в размер на 19, 59 лева, представляваща
наказателна лихва, както и в частта, в която е отхвърлена претенцията за
заплащане на законна лихва върху главницата от 433, 26 лева от датата на
предявяване на заявлението – 06.03.2019г. до окончателното плащане и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р.А.Х.,
ЕГН ********** ***, че в полза на „Делта Кредит“ АДСИЦ със седалище гр. София,
ЕИК ********* и адрес на управление гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43,
представлявано от Галя Александрова Георгиева съществува вземане, дължимо от Р.А.Х.
въз основа на сключен Договор за стоков кредит № *** от 30.09.2014г. с „Банка
ДСК“ ЕАД, вземанията по който договор са прехвърлени на ищцовото дружество за
следните суми:
- сума в размер на
433, 26 (четиристотин тридесет и три лева и двадесет и шест стотинки) лева,
представляваща главница по Договор за стоков кредит № *** от 30.09.2014г. с
„Банка ДСК“ ЕАД,
- сума в размер на
149, 88 (сто четиридесет и девет лева и осемдесет и осем стотинки) лева,
представляваща договорна лихва за периода от 08.11.2014г. до 30.09.2014г.,
дължима по Договор за стоков кредит № *** от 30.09.2014г. с „Банка ДСК“ ЕАД,
- сума в размер на
19, 59 (деветнадесет лева и петдесет и девет стотинки) лева, представляваща
наказателна лихва за периода от 02.08.2015г. до 25.01.2016г., дължима по Договор
за стоков кредит № *** от 30.09.2014г. с „Банка ДСК“ ЕАД, както и
- законната лихва
върху сумата от 433, 26 лева от датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение от 05.03.2019г. до окончателното изплащане на
задължението, като за сумите е постановена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 1087 от 07.03.2019г., постановена по частно гр.
дело № 2004/2019г. по описа на Районен съд – Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 758 от
27.02.2020г., постановено по гр. дело № 3869/2019г. по описа на Районен съд –
Бургас в останалата му част.
ОСЪЖДА Р.А.Х., ЕГН ********** *** да
заплати на „Делта Кредит“ АДСИЦ със седалище гр. София, ЕИК ********* и адрес
на управление гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43, представлявано от Галя
Александрова Георгиева следните суми - сума в размер на 62, 55 (шестдесет и два
лева и петдесет и пет стотинки) лева, дължими разноски за заповедното
производство, сума в размер на 604, 62 (шестстотин и четири лева и шестдесет и
две стотинки) лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство
и сума в размер от 125, 09 (сто двадесет и пет лева и девет стотинки) лева,
представляваща направените разноски във въззивното производство, съразмерно с
уважената част на претенцията.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.