№ 6986
гр. София, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100503180 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Столична община срещу решение № 19319 от 23.11.2023 г., постановено
по гр. дело № 52258/2022 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта, с която е уважен
предявеният от Р. Б. Й. осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата
от 4615 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на
увреждане, настъпило на 04.02.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от 04.02.2020
г. до окончателното й изплащане.
Във въззивната жалба на ответника са развити оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост, като
въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно е основал мотивите си
единствено на показанията на разпитания по делото свидетел, без да отчете роднинската му
връзка с ищцата по делото. Намира, че по отношение на присъдените разходи за избор на
екип, рехабилитация, болногледач и транспорт не са представени други доказателства, които
да подкрепят свидетелските показания, поради което последните не следва да бъдат
кредитирани. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
част и отхвърляне на предявения иск в цялост.
1
Въззиваемата-ищца Р. Б. Й. не е подала отговор на въззивната жалба, подадена от ответника.
В открито съдебно заседание процесуалният й представител изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба на насрещната страна, като моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част.
По делото е постъпила и въззивна жалба на ищцата Р. Б. Й. срещу решение № 19319 от
23.11.2023 г., постановено по гр. дело № 52258/2022 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта,
с която е отхвърлен предявеният срещу Столична община осъдителен иск с правно
основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 1380 лв., представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди вследствие на увреждане, настъпило на 04.02.2020 г.,
изразяващи се в разходи за силна храна (1080 лв.) и в разходи за лекарства (300 лв.).
Във въззивната жалба на ищцата са развити оплаквания за неправилност на решението в
посочената част поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост, като
въззивницата счита, че от събраните по делото доказателства се доказват и извършените
разходи за усилена храна и лекарства. В тази насока следвало да се съобразят показанията на
разпитания свидетел, както и заключението на СМЕ, според което усилената диета е била
необходима за оздравителния процес на ищцата, като на същата са били предписани
антикоаголанти, болкоуспокояващи и антибиотик. Ето защо моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявения иск в
посочения размер от 1380 лв.
Въззиваемият-ответник Столична община не е подал отговор на въззивната жалба, подадена
от ищцата, и не изразява становище по нея.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно
поради следните съображения:
Фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от
противоправното и виновно поведение на лице, при или по повод изпълнение на работата
2
му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. За да бъде ангажирана отговорността на
възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1)
правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от
физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда –
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод
извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него
(арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага
до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване
да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.
По делото е представено решение № 261562/10.05.2022 г. по гр.д. № 4529/2021 г. по описа на
СГС, I-15 състав, влязло в сила на 04.06.2022 г., с което по предявен от Р. Б. Й. срещу
Столична община иск за обезщетение за претърпените от същия инцидент неимуществени
вреди ответникът е бил осъден да заплати сумата от 20000 лв. Обективните предели на
формираната по посоченото решение сила на пресъдено нещо между страните включват в
своя обхват установения механизъм на получаване на увреждането, претърпените
неимуществени вреди, както и противоправното поведение на ответника (негов служител),
изразяващо се в бездействие относно задължението на общината да поддържа тротоарите с
грижата на добрия стопанин, в причинна връзка с което е настъпила вредата. Следователно,
между страните по делото е безспорно, че ищцата е претърпяла увреждане на здравето,
изразяващо се в описаното в исковата молба счупване на дясната ръка в областта на лакътя,
в причинна връзка с противоправното бездействие на служители на ответника, поради което
последният носи отговорност за обезщетяване на всички причинени имуществени и
неимуществени вреди. С оглед възраженията на ответника спорни се явяват обстоятелствата
какви по характер и в какъв размер са разходите, които ищцата е направила във връзка с
лечението си от процесните травматични увреждания.
Видно от петитума на въззивната жалба, Столична община обжалва първоинстанционното
решение изцяло в частта, с която предявеният иск е бил уважен, но в жалбата не се съдържат
конкретни доводи срещу основателността на претенцията относно закупената от ищцата
заключваща плака от титан, разходите за рентгеново изследване, вторичен преглед при
професор и потребителска такса. По отношение на тези разходи не се съдържат оспорвания
и в отговора на исковата молба, като същите са несъмнено доказани с представените
писмени доказателства – фактури и фискални бонове за платена плака от 2249 лв.,
рентгеново изследване от 30 лв., вторичен преглед от 55 лв. и потребителска такса от 1 лв.,
като заключението на СМЕ потвърждава, че тези разходи са били необходими за лечението и
са в причинна връзка с претърпяното увреждане. Ето защо, в тази част осъдителната
претенция е доказана пълно и главно и следва да бъде уважена – за сумата от общо 2335 лв.
3
За установяване на претендираните разходи за болногледач, избор на екип, рехабилитации и
транспорт са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Ж.Т.П., братовчедка
на ищцата, която разказва, че е посещавала Р. много често след изписването й от болницата,
тъй като нямало кой да я гледа. Свидетелката изяснява, че поради невъзможността ищцата да
се обслужва сама били наели жена (болногледач), която й помагала да се облече, да се
изкъпе, оправяла й леглото, пазарувала, за което ищцата й плащала по 200 лв. месечно за
период от около 5 месеца. Допълва, че се налагало извършването на рехабилитационни
процедури, като в дома на ищцата идвал рехабилитатор, на когото заплатила 600 лв. (за 20
процедури по 30 лв. всяка). Свидетелката разказва, че Р. трябвало да ходи в болницата на
преглед всеки месец, като ползвала услугите на съсед, който я карал и връщал от болницата
с автомобил и на когото заплащала по 30 лв. на курс за 6 курса.
Съдът отчита евентуалната заинтересованост на свидетелката предвид близката й роднинска
връзка с ищцата, но на основание чл. 172 ГПК кредитира показанията й изцяло, доколкото те
са ясни, последователни и непротиворечиви, като с оглед характера на претърпените
увреждания житейски логично е близките роднини на пострадалата, които често са я
посещавали по време на оздравителния процес, да са най-запознати с обстоятелствата около
възстановяването й и разходите, които е направила в тази връзка. Противно на доводите във
въззивната жалба, твърденията на свидетелката за платени възнараждения за рехабилитатор,
транспорт и болногледач се потвърждават и от заключението на СМЕ, според което
увреждането на ищцата предполага необходимостта от чужда помощ за ежедневното й
обслужване и изключва лесното й придвижване с градски транспорт, като вещото лице
уточнява, че осигурената по здравна каса рехабилитация в продължение на една седмица е
недостатъчна за оздравяване на травмата и се налагат допълнителни процедури, които се
покриват от самия пациент.
С оглед на изложеното, видно е, че според експертните изводи в случая разходите за
болногледач, рехабилитация и транспорт са в причинна връзка с претърпените увреждания,
като същите са били реално направени от ищцата предвид безпротиворечивите гласни
доказателства в тази насока. Следва да се отбележи, че законът не въвежда изискване тези
разходи да бъдат доказвани единствено с писмени доказателства, като цитираните
свидетелски показания установяват пряко разходването на описаните парични средства от
страна на ищцата и в съвкупност с косвените доказателства, съдържащи се в заключението
на СМЕ относно необходимостта от тези разходи, настоящият въззивен състав намира за
пълно и главно доказана по делото имуществената вреда за рехабилитации, транспорт и
болногледач в общ размер от 1380 лв.
Що се отнася до платения избор на екип в размер на 900 лв., същият се установява от
издадените фактура и фискален бон от болницата, като свидетелката заявява, че този екип е
бил назначен на ищцата без право на избор от нейна страна, а вещото лице Минчев допълва,
че травмата на ищцата е специфична и изисква високо квалифицирана лекарска намеса,
каквато в случая е била осигурена от най-добрия специалист в областта - проф. Е.. Ето
защо, несъмнено е, че разходите за избор на екип са реално направени от Р. Й. и са в
4
причинна връзка с увреждането, поради което също следва да бъдат обезщетени от
ответника. Следователно, подадената от ответника въззивна жалба се явява изцяло
неоснователна, като предявеният иск за сумата от 4615 лв. е основателен и в тази част
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
От приетата по делото епикриза, издадена на ищцата при изписването й от болницата, както
и от заключението на СМЕ е видно, че на Р. Й. е назначено продължаване на лечението в
амбулаторен порядък с инжекции Фраксипарин (по една дневно в продължение на 21 дни) и
антибиотик Аугментин в продължение на 7 дни. По делото са представени и рецепти за
изписване на посочените лекарства, като разпитаната по делото свидетелка потвърждава, че
в продължение на 2 месеца на ищцата са поставяни инжекции за разреждане на кръвта, като
е приемала и обезболяващи. Свидетелката допълва, че братовчедка й й е давала пари, за да й
купува лекарства, като за период от 6 месеца е изразходвала около 300 лв. за медикаменти.
Настоящият въззивен състав намира, че обсъдените доказателства в тяхната съвкупност
категорично установяват прием от ищцата на описаните лекарства, като макар и да не се
установява точната им стойност с писмени доказателства, несъмено е, че ищцата е
претърпяла имуществена вреда в причинна връзка с процесното увреждане, изразяваща се в
разходи за медикаментозно лечение. Следователно, претенцията в тази част се явява
доказана по основание, което налага съдът да определи размера й съобразно разпоредбата на
чл. 162 ГПК – по своя преценка и с оглед данните по делото. От публично достъпната
информация за цените на лекарствените продукти се установява, че стойността на десет
инжекции Фраксипарин е около 65 лв., респ. за 21 инжекции, колкото са предписани на
ищцата, същата следва да е заплатила около 140 лв., както и 30 лв. за предписания
антибиотик Аугментин. Съдът не кредитира свидетелските показания в частта, в която се
твърди, че на ищцата са поставяни инжекции в продължение на два месеца, доколкото
същите се опровергават от приетата медицинска документация – епикриза и рецепта, в които
медикаментът е предписан за период от 20-21 дни и липсват данни за издадено от лекар
предписание за по-продължително лечение с този продукт.
По делото е приет фискален бон за платени 53,07 лв. за покупка на Йодасепт и Ендотелон,
но не са представени доказателства тези медикаменти да са свързани с лечението на ищцата
от процесното увреждане – рецептата за Ендотелон не съдържа данни на пациента, до когото
се отнася предписанието, а и това лекарство касае преодоляване на симптоми, свързани с
подуване и болки в краката, които нямат връзка с процесната травма, засягаща горен десен
крайник.
С оглед на изложеното и предвид заключението на СМЕ съдът намира, че по делото се
доказват претърпени от ищцата имуществени вреди за медикаментозно лечение в причинна
връзка с процесния инцидент в размер на 170 лв. За посочената сума искът също се явява
основателен и следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 300 лв.,
платени разходи за лекарства, следва да бъде отхвърлен.
Разпитаната свидетелка П. разказва, че е купувала на ищцата „препоръчана храна“ – месо,
плодове, риба, каквито преди това Р. не си е позволявала и заради които разходът й за храна
5
се е увеличил с 200 лв. По делото обаче не са събрани други доказателства, от които да се
установява, че в рамките на оздравителния си процес по лекарско предписание ищцата е
следвало да приема по-специфична храна. В епикризата, издадена от болницата, не се
съдържат данни за предписана диета, като подобни изводи не се съдържат и в приетото
заключение на СМЕ – на вещото лице въобще не са поставени въпроси дали в случая се е
налагало спазването на специфичен диетичен режим на хранене. В показанията на
свидетелката също не се констатират подобни твърдения – Ж. П. разказва, че е купувала
описаните хранителни продукти, но не изяснява дали това е било по препоръка на лекарите
и откъде има подобна информация. Съгласно трайната съдебна практика, имуществените
вреди, равностойни на разходите за специален хранителен режим, могат да се установяват с
всички допустими доказателствени средства, в това число и с експертиза. Последната би
била достатъчна за установяване спазването на хранителния режим, когато в заключението
на вещото лице са посочени и оценени нужните храни и вещото лице е категорично, че тези
храни са животоподдържащи и необходими с оглед заболяването – в този смисъл Решение №
226 от 20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2530/2015 г., III г. о., Решение № 243 от 01.04.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 772/2009 г., III г. о., Решение № 274 от 24.10.2016 г. на ВКС по гр. д. №
2228/2016 г., IV г. о. В настоящия случай обаче не са формулирани подобни задачи към
вещото лице и експертните изводи не съдържат констатации относно необходимостта от
специален хранителен режим за възстановяването на травмите, като нуждата от такъв не се
установява и от другите събрани по делото доказателства. Ето защо, съдът не кредитира
свидетелските показания и в тази част (още повече че от тях не се установява
действителният размер на направените допълнителни разходи за храна, тъй като
свидетелката разказва за увеличен разход от 200 лв., но не уточнява дали това увеличение е
месечно или за целия период на възстановяване, респ. за какъв период ищцата е приемала
усилената храна) и намира, че претенцията за сумата от 1080 лв. е недоказана и следва да се
отхвърли.
С оглед на изложеното обжалваното решение се явява неправилно в частта, с която е
отхвърлен искът за плащане на разходи за лекарства в размер на 170 лв., като в тази част
решението следва да се отмени, респ. искът за тази сума следва да бъде уважен, а в
останалата част съдебният акт е правилен и следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищцата има право на направените
пред двете инстанции разноски съобразно уважената част от исковете и въззивната жалба,
както следва: сумата от 1026,69 лв., платени държавна такса, адвокатско възнаграждение и
депозит за вещо лице в първоинстанционното производство (т.е. след приспадане на вече
присъдената от СРС сума за разноски от 805,61 лв. следва да бъде присъдена сумата от още
221,08 лв.), както и сумата от 3,45 лв., платена държавна такса за въззивно обжалване
(съобразно уважената част от жалбата). Въззивницата-ищца претендира и адвокатско
възнаграждение за възивното производство по реда на чл. 38 ЗАдв, но по делото не са
представени доказателства за уговорена безплатна правна помощ – в първоинстанционното
производство е представен договор за правна защита и съдействие с уговорено плащане на
6
възнаграждението, което е отразено в договора, а пред въззивния съд не са представени
каквито и да било доказателства за постигнатите между страните уговорки относно
осъществената процесуална защита пред втората инстанция.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на направените по делото разноски
съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 20,45 лв., юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство (т.е. решението на СРС следва да
бъде отменено и в частта, с която са присъдени разноски на ответната страна над тази сума),
както и в размер на 20,45 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 19319 от 23.11.2023 г., постановено по гр. дело № 52258/2022 г. по
описа на СРС, 169 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. Б. Й., ЕГН
**********, срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ *******, осъдителен иск с правно
основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 170 лв., представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди вследствие на увреждане, настъпило на 04.02.2020 г.,
изразяващи се в разходи за лекарства, както и в частта, с която Р. Б. Й., ЕГН **********, е
осъдена да заплати на СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ *******, разликата над
дължимия размер от 20,45 лв. до пълния присъден размер от 23,28 лв. (т.е. за сумата от
2,83 лв.), представляваща разноски в първоинстанционното производство, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ *******, с адрес: гр. София, ул. *******, да
плати на Р. Б. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, на основание чл. 49,
вр. с чл. 45 ЗЗД сумата от 170 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, изразяващи се в разходи за лекарства, вследствие на увреждане, настъпило на
04.02.2020 г. поради виновно бездействие на служител на ответника да поддържа
общинската пътна мрежа, ведно със законната лихва върху сумата от 04.02.2020 г. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 221,08
лв., разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от 3,45 лв., разноски във
въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19319 от 23.11.2023 г., постановено по гр. дело № 52258/2022
г. по описа на СРС, 169 състав, в частта, с която СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ *******,
е осъдена да заплати на Р. Б. Й., ЕГН **********, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от
4615 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на
увреждане, настъпило на 04.02.2020 г. поради виновно бездействие на служител на
ответника да поддържа общинската пътна мрежа, ведно със законната лихва върху сумата от
04.02.2020 г. до окончателното й изплащане, и сумата от 805,61 лв., разноски в
7
първоинстанционното производство; както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р.
Б. Й., ЕГН **********, срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ *******, осъдителен иск с
правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 1080 лв., представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди вследствие на увреждане, настъпило на 04.02.2020 г.,
изразяващи се в разходи за силна храна, и за разликата над уважения размер от 170 лв. до
пълния предявен размер от 300 лв. (т.е. за сумата от 130 лв.), представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди вследствие на увреждане, настъпило на 04.02.2020 г.,
изразяващи се в разходи за лекарства.
ОСЪЖДА Р. Б. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, да заплати на
СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ *******, с адрес: гр. София, ул. *******, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 20,45 лв., разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8