Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 148 24.04.2019 година Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд граждански състав
На двадесет и осми март Година две хиляди и деветнадесета
В открито заседание в следния състав:
Председател: Симеон Михов
Членове:
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от С.Михов
търговско дело номер 320 по описа за 2018 година.
Производството по делото е образувано по повод искова молба от И.Д.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, и Д.Г.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, действащи чрез процесуални си представител адв. Радостин Стоянов ***, със съдебен адрес:***, офис 11 против „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1000, район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева Димова – Мазгалева, със съдебен адрес ***, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищците не им дължат следните вземания по изпълнително дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ Станимира Н., рег. № 805на КЧСИ, а именно: сумата в размер на 39 165.34 лв., ведно със законната лихва, считано от 11.01.2012 г. – датата на подаване на заявлението и завеждането на ч.гр.д. № 174/2012 г. по описа на РС – Бургас, като ответното дружество бъде осъдено да заплати направените по делото разноски.
Според ищците, на 14.01.2011 г. между тях и „БАНКА ДСК“ ЕАД бил сключен Договор за поръчителство, по силата на който са станали поръчители на кредитополучателя В. К.по Споразумение за обединяване на кредити от 14.01.2011 г. с общ размер на кредитите 31 184.92 лв., срок за издължаване – 120 месеца считано от датата на подписване на споразумението. На 19.05.2011 г. банката се позовала на настъпила автоматична предсрочна изискуемост и подала молба, като е било образувано на 11.01.2012 г. ч.гр.д. № 174/ 2012 г. по описа на РС-Бургас, повече от 6 месеца след датата на приетата от банката предсрочна изискуемост. По силата на договор за покупко-продажба на вземания от 16.08.2012 г., „БАНКА ДСК“ ЕАД прехвърлила вземането си спрямо В. К.на „ОТП Факторинг България“ ЕООД, като поръчителите не били уведомени за наличието на нов кредитор, наличието на споразумение и неговия предмет. Според твърдения на „ОТП Факторинг България“ ЕООД по т.д. № 31/ 2017 г. по описа на ОС-Бургас, дружеството сключило допълнително споразумение с банката от 10.03.2017 г., с чието съдържание и предмет поръчителите също не били запознати. Поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя, „ОТП Факторинг България“ ЕАД завело изпълнително дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ Станимира Н., рег. № 805 на КЧСИ с район на действие ОС-Бургас, по което дело претендираната сума била в общ размер на 55 391.87 лв. По повод възражение на кредитополучателя В. К.и поръчителя К. И., било образувано т.д. № 31/ 2017 г. по описа на ОС-Бургас, като с решение № 341 от 03.10.2017 г. на ОС-Бургас, потвърдено с влязло в сила решение № 5 от 30.01.2018 г. на Апелативен съд - Бургас, било прекратено производството по иска на основание чл. 422 от ГПК и била обезсилена издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, също така бил отхвърлен предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД. В мотивите на решението било прието, че споразумението за обединяване на кредити било нищожно в частта му, в която изтекли лихви били капитализирани към главницата, погасителният план касаел неправилно определена по размер главница и не отразявал действителния размер на обслужваните задължения. Изтъква се, че прогласяването на нищожност на част или цялото основно задължение предпоставяло пораждането на правен интерес у поръчителите за обжалване на евентуалната им отговорност за задължение, основано на несъществуващо или нищожно основание. Сочи се, че с договор за поръчителство можело да се обезпечава само съществуващо валидно задължение на трето лице, но не и нищожно или несъществуващо такова. С цитираните решения било прието, че по отношение на вземанията на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, основаващи се на споразумение от 14.01.2011 г., предсрочна изискуемост не била настъпила. Позовават се на практика, съгласно която предсрочна изискуемост не можело да настъпи без кредитора да се позове на нея. Освен това такава промяна на кредитното правоотношение можело да извърши единствено банката, не и „ОТП Факторинг България“ ЕАД – кредитор по вземането на основание договор за цедиране на вземания от 16.08.2012 г. С приетата от съда липса на настъпила предсрочна изискуемост и съществуващото към настоящия момент изявление от „ОТП Факторинг България“ ЕАД до поръчителите И.Н. (със стара фамилия Б.) и Д.Д. за настъпила автоматична предсрочна изискуемост, въз основа на което срещу тях е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, изискуемостта по отношение на главния длъжник и единия поръчител и другите двама поръчители очевидно била с различен начален момент, като по отношение на първите две лица тя дори не била настъпила. Позовават се на чл. 142 от ЗЗД, съгласно който изискуемостта на задължението не би могла да бъде с различен за длъжника и за поръчителя момент. Липсата на настъпила предсрочна изискуемост по отношение на длъжника, предпоставяла изначалната му неоснователност и по отношение на поръчителите и претенцията била изначално неоснователна, поради ненастъпила изискуемост на задължението.
Ищците считат, че със споразумението от 14.01.2011 г. за обединяване на кредити, било договорено неправомерно и в противоречие със закона, че отговорността на поръчителите се запазвала и ако кредиторът не е предявил иск против кредитополучателя в срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, както и ако крайният срок за погасяване на кредита бъде продължен по съгласие между кредитора и кредитополучателя. На това основание кредиторът предявил иска си спрямо поръчителите И.Н., Д.Д. и К. И. след изтичане на срока по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. Доколкото преклузивните срокове не подлежали на спиране и прекъсване, недопустим бил отказ от тях след изтичането им, както и продължаването им, то очевидно било, че хипотезата на чл. 147 ал. 2 от ЗЗД не можело да се тълкува като допускаща възможността за предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл. 147 ал. 1 , предл. 1 от ЗЗД. Цитираното споразумение било нищожно и в тази си част и съответно правата на кредитора, без които той не би могъл да реализира претенцията си, заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист срещу поръчителите, се основават на нищожно съглашение. Твърди се нищожност поради противоречие със закона на клаузата на т. 2 от договора за поръчителство, съгласно която отговорността на поръчителите се запазва и ако кредиторът не е предявил иск против кредитополучателя в срока по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, както и ако крайният срок за погасяване на кредита бъде продължен по съгласие на кредитора и кредитополучателя. Съгласно чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, поръчителят не оставал задължен за изплащане на главния дълг безусловно и безконечно, а само при условие, че кредиторът е предявил иск против длъжника в срок от шест месеца от падежа на главното задължение. След като той е пропуснал да стори това, се е погасило правото му на иск против поръчителя. Нормата била императива и било недопустимо страните да уговарят различен от визирания в разпоредбата преклузивен срок. Неоснователно би било позоваването от страна на ответника на обстоятелството, че ищците са изразили съгласие с това, каквато възможност била предвидена в чл. 147 ал. 2 от ЗЗД, тъй като посочената разпоредба се прилагала само в случай, че кредиторът продължи срока за изпълнение от страна на длъжника. Това не би имало действие спрямо поръчителите, освен при изрично съгласие. Ищците се позовават на тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС, като изтъкват, че срокът по ал. 1 е преклузивен и съгласно трайната практика на ВКС, съдът следи служебно за спазването му. Сочи се, че банката образувала ч.гр.д. № 174/ 2012 г. по описа на РС-Бургас едва на 11.01.2012 г., която дата била след повече от 7 месеца от датата на настъпване на изискуемостта. Изтичането на преклузивния срок към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, било абсолютно основание за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 от ГПК съдът имал служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните процесуални действия. Твърди се и неравноправност на горецитираната клауза на т. 2 от договора, тъй като покривала критериите на нормите на глава шеста от ЗЗП, като задължавала потребителите (поръчители) при неизпълнение на техните задължения да заплатят необосновано задължение след изтичане на срока, в който може да им се търси някаква отговорност. Клаузата била с пряка уговорка във вреда на поръчителите, само формално отговаряла на изискванията на нормите на глава шест от ЗЗП, тъй като само формалната декларация на поръчителите, че са запознати с възможността кредитора да им търси отговорност и след срока на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, не била достатъчна. Така кредиторът нарушил изискването за добросъвестност по чл. 143 и сл. от ЗЗП.
От друга страна, поръчителят отговарял за същия дълг заедно с длъжника и то при условията на солидарност (освен ако не е уговорено друго). Неговата отговорност обаче, била акцесорна и имала обезпечителна функция, била вторична и съществувала дотолкова, доколкото съществувал главният дълг. Излага се становище относно същността на договора за поръчителство, неговия акцесорен характер, предмета и обема на отговорността на поръчителя. Изтъква се еднаквата правна същност с отменителния иск, откъдето произтичала неприложимостта на иска по чл. 135 от ЗЗД по отношение действията на поръчителя. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 138 ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, за поръчителя съществувала възможност с договора за поръчителство да се задължи да отговаря за едно чуждо задължение и когато то е бъдещо или под условия, но в тази хипотеза следвало да са налице данни относно индивидуализиращите поне в степен на достатъчна определяемост параметри на главния дълг, които в настоящия случай по делото не били налице.
Ищците се позовават на разпоредбата на чл. 146 ал. 2 от ЗЗД, съгласно която поръчителството се погасява и когато поради действията на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му. Наличието на права на кредитора спрямо кредитополучателя, са отхвърлени като основаващи се на нищожно основание, при липса на обявяване на изискуемост и предявени от ищец, на когото са цедирани вземанията и който не разполага с правомощия да извършва промени в кредитното правоотношение. Поради тези действия и бездействия на кредитора, основният длъжник бил освободен от отговорност и съответно поръчител не би могъл да встъпи в правата на кредитора и да ги упражни, тъй като такива права не съществуват или не могат да бъдат упражнени съгласно влязло в сила решение.
Депозираният от ответното дружество „ОТП Факторинг България“ ЕАД писмен отговор на исковата молба, съдържа становище за недопустимост и неоснователност на иска. Искът е недопустим поради обстоятелството, че заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила и е стабилизирана спрямо двамата ищци, респективно всички техни възражения, изложени в исковата молба, за несъществуване на процесното вземане били преклудирани. Ищцата И.Н. подала възражение против заповедта за незабавно изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 174/ 2012 г. по описа на РС-Бургас, но след двуседмичния срок, в който следвало да го направи. Другият ищец Д.Д. не подал възражение срещу връчената му заповед и тя влязла в сила по отношение на него. Сочи се, че всички възражения, включително за изтекъл преклузивен срок по чл. 147 ЗЗД и за липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост, с които ищците разполагали към датата на изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, понастоящем били преклудирани. Поради това, предявените искове се основавали на преклудирани възражения и се явявали недопустими, независимо дали исковете ще бъдат квалифицирани като такива по чл. 439 ГПК или по чл. 124 ГПК. Изтъква се още, че искане за установяване на съществуването или несъществуването на едно вземане или правоотношение към изминал момент, принципно било недопустимо.
По основателността на исковите претенции се сочи, че съгласно споразумението за обединяване на кредити, изпълнението на задълженията на кредитополучателя се обезпечавало с договор за поръчителство и на 19.05.2011 г. кредитът станал автоматично предсрочно изискуем съгласно чл. 19.2 от Общите условия към договора и банката предприела необходимите действия за събиране на вземането си по съдебен ред. По силата на договора за покупко - продажба на вземания от 16.08.2012 г., „ОТП Факторинг България“ ЕАД придобило вземането срещу кредитополучателя и поръчителите ведно с всичките му привилегии, обезпечения и други принадлежности. Твърди се, че чрез изрично пълномощно, предоставено от банката, ответникът изпратил от името на цедента уведомителни писма за прехвърляне на вземането до ищците, което било видно от приложени копия от уведомителни писма до ищците, ведно с известия за доставяне. Длъжниците били надлежно уведомени за прехвърлянето на вземането от досегашния си кредитор (цедент), който упълномощил за това цесионера, за което нямало пречка, доколкото не се касаело за лично и незаместимо действие. При евентуалност, ако съдът счете, че горното не представлявало надлежно уведомяване за прехвърляне на вземането, ответниците молят да се приеме, че ищците са уведомени с връчване на отговора на исковата молба. В съответствие с чл. 429 от ГПК, цесионерът като частен правоприемник на цедента, се ползва от издадените в полза на банката заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 174/ 2012 г. по описа на РС-Бургас. На това основание ответникът образувал изпълнително дело. След получаване на поканата за доброволно изпълнение, В. К.и К. И. възразили срещу издадената заповед за изпълнение. С постановеното по т.д. № 31/ 2017 г. по описа на ОС-Бургас решение, заповедта и издадения въз основа на нея изпълнителен лист били обезсилени спрямо горепосочените лица. Всички аргументи, на които се позовават ищците, станали факт след датата, към която искали да се установи, че не дължат процесната сума. Ответникът счита за неоснователно твърдението за нищожност на споразумението за обединяване на кредити от 14.01.2011 г. Със сила на пресъдено нещо се ползвало само решението по отношение на спортното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Изводите на съда за частична недействителност на клауза от споразумението за обединяване на кредити се съдържали в мотивите, следователно не се ползвали със сила на присъдено нещо. Още повече, че ищците по настоящото дело не били страна в производството по т.д. № 31/ 2017 г. по описа на ОС-Бургас, поради което не можело да се позовават нито на силата на пресъдено нещо, нито на силата на мотивите на решението по това дело. А както самите ищци твърдели, поръчителят и главният длъжник били обикновени, а не задължителни другари в исковото производство, като реализирането на отговорността на поръчителя е самостоятелно и не е в зависимост от реализирането на отговорността на главния длъжник. Фактът, че заповедта била обезсилена спрямо главния длъжник, не било основание за оспорване на вземането от поръчителя, спрямо когото заповедта за изпълнение била влязла в сила. Изтъква се, че не било налице „липса на основен договор“, както и че нищожността на клауза от договора не влече нищожност на договора като цяло при съобразяване на разпоредбата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Ответникът сочи за преклудирано възражението за нищожност на споразумението за обединяване на кредити с изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и с влизане в сила на заповедта за изпълнение на процесното вземане. Преклудирано било и възражението на ищците за липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост, като това възражение се явявало и неоснователно, тъй като дори да се приеме, че цедентът „Банка ДСК“ ЕАД не е обявила надлежно предсрочната изискуемост, следвало да се има предвид, че Кънева била уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост от цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД с връчване на исковата молба, по която било образувано т.д. № 31/ 2017 г. по описа на ОС-Бургас. Сочат се за неотносими и неоснователни твърденията на ищците, че допълнителното споразумение не им било връчено, тъй като същите били уведомени, като са им връчени уведомителни писма за прехвърляне на процесното вземане. Изтъква се, че за да бъде постигната целта на разпоредбата на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, не се изисквало на длъжника да бъде връчен самия договор за цесия. Оспорва се и твърдението за недължимост на вземането поради изтекъл преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД, тъй като ищците са имали възможност да релевират това възражение към датата на изтичане на срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, с оглед на което понастоящем това възражение било преклудирано. Твърди се и неоснователност на това възражение, тъй като срокът по чл. 147 от ЗЗД започвал да тече от падежа, респективно от обявяване на пресрочната изискуемост на вземането, а според твърденията на ищците предсрочната изискуемост не била надлежно обявена, следователно срок въобще не е започвал да тече. От друга страна, ако се приеме, че кредитополучателят В. К.е била уведомена за предсрочната изискуемост с връчване на исковата молба по т.д. № 31/ 2017 г., то отново срокът по чл. 147 от ЗЗД няма да е изтекъл. Възражението на ищците за недействителност на клаузата за удължаване на срока по чл. 147 ЗЗД, също се явявало преклудирано, тъй като не било заявено в срока по чл.414 ГПК. Ответната страна счита, че това възражение било и неоснователно предвид разпоредбата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД.
Ищцовата страна е депозирала допълнителна искова молба, в която направи изрично изявление, че поддържа искова претенция с правно основание чл. 439 от ГПК. На първо място ищците заявиха, че желаят да се установи отпадането на изпълняемото право поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно значение за неговото съществуване и в тази връзка е спомената датата на подаване на заявлението пред РС-Бургас – 11.02.2012 г., като по този начин е уточнен момента на твърдяната недължимост. Отново изложиха тезата си за акцесорния характер на поръчителството и предвид разпоредбата на чл. 138 ал. 2 от ЗЗД - същото не може да съществува без основен дълг, няма самостоятелност без основното правоотношение, поради което обявяването с влязлото в сила решение по т.д. № 31/ 2017 г. на основното кредитно правоотношение за недължимо към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК поради ненастъпване на предсрочна изискуемост на кредита, водело до погасяване на поръчителството поради липса на предмет. От представените уведомителни писма не можело да се направи извод, че ищците били уведомени за цесията, липсвало известие за доставяне по отношение на ищеца Д.Д., а в известието за И.Н. като получател била посочена г-жа Кънева, като било отбелязано, че получила писмото на 10.10.2012 г., без обаче да се посочи в какво качество го получила и какво било съдържанието на писмото. Известието за доставяне по никакъв начин не можело да се обвърже с писмото-уведомление. Липсвали реквизити, по които да се направи връзката между тези два документа. Оттук възниквал въпросът, дали са спазени изискванията на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, както и дали посоченото вземане е погасено по давност, с което твърдение ищците допълват исковата си молба. Твърдят, че въпреки неспазването на закона, ответното дружество се явявало взискател по изп.дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ Станимира Н., чийто осъдителен титул е изпълнителен лист от 26.03.2012 г. по заповед от 23.03.2012 г. по ч.гр.д. 174/2012 г. Банката все още била титуляр на това вземане и ако ответникът не докаже, че е уведомил ищците, то следвало да се направи извод, че всички вземания са погасени към 27.03.2017 г. и е изтекла предвидената в чл. 110 от ЗЗД петгодишна давност по отношение на вземането на ответното дружество, т.е. факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което било издадено изпълнителното основание. Сочи се от ищците, че ответното дружество се домогва да ги уведоми с отговора на исковата молба, което било 6 години, 3 месеца и 27 дни след издаването на изпълнителния лист. Представеното допълнително споразумение от 10.03.2017 г. потвърждавало становището на ищците, че отношенията между цедента и цесионера през 2012 г. не били уредени съгласно законовите норми и предписания по начин, който позволявал встъпване в правата на кредитора.
Всички разноски и лихви били погасени по давност преди образуване на изп.дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ Станимира Н.. Молбата за образуване на делото била от 14.03.2016 г., което било почти четири години след издаването на изпълнителния лист, а животът на един изпълнителен лист бил 5 години. За да се поддържал, трябвало да се извършват действия, като съгласно задължителната практика на ВКС „не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело и т.н.“.
В отговора на допълнителната искова молба,
ответникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД сочи се, че искът по чл. 439 ГПК не се
основава на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, нито на доказателства, които са могли да им бъдат известни при
пропускане на предвидените от закона срокове и способи за защита.
Във връзка с неоснователността на исковите
претенции, ответното дружество оспори твърдението на ищците, че поръчителството
не може да съществува без основен дълг, тъй като отговорността на поръчителите
произтичала от самостоятелно правоотношение между тях и кредитора и не зависела
от реализирането на отговорността на главния длъжник. Обезсилването на
заповедта за изпълнение, респективно отхвърлянето на осъдителния иск срещу
главния длъжник, не било основание за оспорване на вземането от поръчителя,
спрямо когото заповедта за изпълнение е влязла в сила. Оспори ищцовото
твърдение за „липса на основен договор“, тъй като споразумението за обединяване
на кредити не било прогласено за нищожно с влязло в сила съдебно решение.
Относно уведомяване на ищците за извършената цесия, е направено уточнение, че
баркодовете на уведомителните писма и обратните разписки се поставяли именно с
цел да може да се докаже, че конкретното уведомително писмо било изпратено и
придружавано от съответстващата му по баркод обратна разписка. Счита за
неоснователно твърдението на ищците, че договорът за цесия не е породил
действие, тъй като уведомяването на длъжника не било част от фактическия състав
на самия договор, а било от значение за противопоставимостта на договора спрямо
длъжника, но не и предпоставка за обявяване на договора за недействителен.
Възражение за липса на надлежно уведомяване за прехвърляне на вземането можел
да прави само длъжник, който е изпълнил задължението си, а в случая нямало
изпълнение нито по отношение на новия, нито по отношение на стария кредитор.
Изтъква се, че упълномощаването на новия кредитор да извърши съобщаването до
длъжника като пълномощник на стария, не противоречи на целта на разпоредбата на
чл. 99 ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Възражението на ищците за изтекла погасителна
давност за вземанията, за които е образувано изпълнително дело, ответникът счита за недопустимо, тъй като е
въведено едва с допълнителната искова молба. Същото е и неоснователно, тъй като
с предприемането спрямо ищците на действия по принудително изпълнение бил
постигнат ефектът на прекъсване на погасителната давност по отношение на
процесното вземане. След като от ищците се твърдяло, че не е надлежно обявена
предсрочната изискуемост на вземането, то не би следвало срокът на погасителната
давност въобще да е започнал да тече. От друга страна, ако се е приемело, че
кредитополучателят В. К.била уведомена с връчване на исковата молба, по което
било образувано т.д. № 31/ 2017 г. по описа на ОС-Бургас,
то отново срокът на погасителната давност няма да е изтекъл.
В съдебно заседание ищците чрез процесуалния си представител, поддържат исковата молба и считат, че съда следва да я уважи изцяло като основателна и доказана. Подробни аргументи бяха изложени в писмени бележки.
В съдебно заседание пълномощникът на ответното дружество заяви, че поддържа направените възражения и моли съда да отхвърли предявените искове като недопустими поради липса на новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене. Алтернативно твърди, че иска е неоснователен и моли съда да го отхвърли като такъв.
Съдът след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното.
Исковата молба е предявена пред надлежния съд според чл.105 и чл.113 т.4 от ГПК. Внесена е дължимата държавна такса.
Искът е с правно основание чл.439 от ГПК.
На 14.01.2011 г. е било подписано споразумение между „Банка ДСК“ ЕАД и В. К.като длъжник (л.70-73) за обединяване на кредити, с установени размери на главница, лихви и разноски. По повод заявление от „Банка ДСК“ ЕАД е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение № */ 23.03.2012г. по ч.гр.д.№ 174/2012г. по описа на РС-Бургас и издаден изпълнителен лист против В. К., И. Б, (не се спори, че понастоящем ищцата е с фамилия Н.), К. И. и Д.Д. да заплатят сумата от 31 244.92 лв. въз основа на споразумение за обединяване на кредити от 14.01.2011г. (л.16-19), 4329.05 лв. законна лихва, 2013.74 лв. санкционираща лихва и 1577.63 лв. разноски (л.30). По молба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ Станимира Н., която е отправила покана за доброволно изпълнение до И. Б, (л.25) за сумата от 59 994.67 лв. С влязло в сила решение № 341/ 03.10.2017г. по т.д.№ 31/2017г. по описа на ОС-Бургас (л.35-46), издадената заповед е била обезсилена, искът на „ОТП Факторинг България“ ЕАД за осъждане на ответниците В. К.и К. И. да заплатят описаните суми е бил отхвърлен, а производството прекратено по отношение иска по чл.422 от ГПК. Ответникът е изпратил покана до В.К. (л.26) да заплати сумата от 41 255.22 лв. предвид сключен договор за покупко-продажба на вземания с „Банка ДСК“ ЕАД. Молбата на ответното дружество до ЧСИ за образуване на изпълнително дело против главния длъжник и тримата поръчители е с вх.№ 3077/ 14.03.2016г. (л.83-85). Според договор за цесия от 16.08.2012г. (л.89-98), „Банка ДСК „ЕАД е продала на „ОТП Факторинг България“ ЕАД свои вземания от длъжници, сред които в приложения списък е и името на В. К.с дълг от 41.255.72 лв. За извършената цесия, ищцата И. Б, е била уведомена на 10.10.2012г., видно от известието за доставяне (л.100). На 10.03.2017г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД е било подписано допълнително споразумение, вкл. относно прехвърляне на вземания, които биха възникнали в резултат на упражнено право на продавача, да обяви кредити за предсрочно изискуеми. Според разпореждане на съдията-докладчик по ч.гр.д.№ 174/2012г. по описа на РС-Бургас от 10.08.2016г., подаденото възражение от Ив.Н. й е било върнато като просрочено (л.105). Приложено е известие от ЧСИ до „ОТП Факторинг България“ ЕАД с дата на получаване 27.09.2016г. (л.126). ЧСИ Станимира Н. е приложила преписи от писмени доказателства по опис по изп.д.№ 20168050400320 (л.156-185).
Представените доказателства водят до следните правни изводи. Влязлото в сила на 08.03.2018г. решение № 341/ 03.10.2017г. по т.д.№ 31/2017г. по описа на ОС-Бургас, касае започналото по инициатива на „ОТП Факторинг България“ ЕАД производство по издаване на заповед за изпълнение на парично задължение против В. К.(длъжник по договор за кредит с „Банка ДСК“ ЕАД) и К. Д.. Производството е прекратено, съотв.издадения изпълнителен лист обезсилен, поради установяването на факта, че ищецът изобщо не би могъл да се възползва от този правен ред, тъй като не е банкова институция, а частен правоприемник (л.115 по т.д.№ 31/2017г.). Предявеният при условията на евентуалност иск за осъждане на ответниците да заплатят сумите, е бил отхвърлен поради непозоваването на „Банка ДСК“ ЕАД на настъпила предсрочна изискуемост на задълженията. Такава промяна в правоотношенията между страните „ОТП Факторинг България“ ЕАД не би могло да извърши, тъй като е само частен правоприемник, а от друга страна не е лицензирана кредитна институция. Неподаването на възражения от И.Н. (Б.) и Д.Д. против издадената заповед за изпълнение на парично задължение № */ 23.03.2012г. по ч.гр.д.№ 174/2012г. по описа на РС-Бургас, е довело до влизането й в сила спрямо тях. Но заповедта не би могла да бъде атакувана по реда на чл.303 и сл. от ГПК, който е предвиден за влезлите в сила съдебни решения. И поради тази причина, настоящата инстанция приема, че избраният път за защита на ищците по реда на чл.439 от ГПК е допустим.
Основна предпоставка за уважаването на отрицателния установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК е наличието на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е било издадено изпълнителното основание. Такъв факт е обезсилването на изпълнителния лист, послужил като изпълнително основание за образуване на изп.д. № 320/2016г. по описа на ЧСИ Станимира Н. с район на действие ОС-Бургас по отношение на главния длъжник В. К.. Видно от мотивите към цит.съдебно решение, на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е отречено изобщо правото да претендира суми по повод договора за цесия с „Банка ДСК“ ЕАД. Липсата на главно задължение, на основание чл.138 ал.2 от ЗЗД обосновава и липсата на предмет – действително задължение, заради което поръчителството да съществува. Или отричането с влязло в сила съдебно решение на правото на ищеца като кредитор на вземане против главния длъжник и един от поръчителите, обоснова и основателността на претенцията на ищците за отричане на правото на „ОТП Факторинг България“ ЕАД да търси изпълнение от тях като поръчители.
Останалите доводи на страни са или неоснователни или без връзка със спора. При липса на плащане от страна на длъжника или поръчителите, въпросът за уведомяването им от цедента или цесионера по договора за цесия е без значение. Задължението за уведомяване на длъжника и третите лица (поръчителите) по чл.99 ал.4 от ЗЗД цели избягване на плащане от тяхна страна на лице, което вече не е техен кредитор. В настоящото производство не се и твърди такова плащане.
Самостоятелният характер на отношенията между кредитора и поръчителите също предполага наличието на съществуващо валидно задължение на длъжник, което поръчителството да обезпечава. При условие, че такова няма, тези отношения са без значение за спора.
Изложените в цит.решение на ОС-Бургас мотиви относно нищожността на някои от уговорките (прибавянето на изтекли лихви към главницата – капитализация на лихвите) в споразумението от 14.01.2011 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и В. К., следва изцяло да бъдат споделени. Наличието на нищожност на договорки поради анатоцизъм в договори с физически лица, е отдавна утвърдено от съдебната практика и на нея може да се позовава всеки, ако има правен интерес от това. Неатакуването на издадената заповед за изпълнение на парично задължение от страна на ищците, не „санира“ тази нищожност. Същата засяга формирания размер на главницата, а оттам и дължимите лихви, т.е. размерът на вземанията на ответника. Ищците не дължат изпълнение по нищожни клаузи от подписаното споразумение.
Предвид уважаването на иска, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, „ОТП Факторинг България“ ЕАД следва да заплати на И.Н. и Д.Д. направените по делото разноски в размер на 5571.61 лв., от които държавна такса 1566.61 лв., деловодни разноски в размер на 5 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лв., съобразно приложения списък на разноските по чл.80 от ГПК. Сумата от 300 лв. явно представлява внесената от ищците парична гаранция по допуснатото по тяхна молба обезпечение на иска и връщането й следва да стане по реда на чл.403 ал.2 от ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.439 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на страните, че И.Д.Н., ЕГН **********, с адрес: *** и Д.Г.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез процесуалния им представител адв. Радостин Стоянов ***, със съдебен адрес:***, офис 11 не дължат на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1000, район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева Димова – Мазгалева – изпълнителен директор и Емил Д. Кръстев - прокурист, със съдебен адрес ***, следните вземания по изпълнително дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ Станимира Н., рег. № 805 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд - Бургас, а именно: сумата в размер на 39 165.34 (тридесет и девет хиляди сто шестдесет и пет лв. тридесет и четири ст.), ведно със законната лихва, считано от 11.01.2012 г. – датата на подаване на заявлението и завеждането на ч.гр.д. № 174/2012 г. по описа на РС – Бургас.
ОСЪЖДА „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1000, район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева Димова – Мазгалева – изпълнителен директор и Емил Д. Кръстев - прокурист, със съдебен адрес *** да заплати в полза на И.Д.Н., ЕГН **********, с адрес: *** и Д.Г.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез процесуалния им представител адв. Радостин Стоянов ***, със съдебен адрес:***, офис 11 сумата от 5571.61 (пет хиляди петстотин седемдесет и един лв. шестдесет и една ст.) направени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: