Р Е Ш
Е Н И Е
№………/28.06.2017г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти
състав,
в публичното съдебно заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
при секретаря Юлия
Асенова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 15538 по
описа за 2015г,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е
образувано по искова молба на „М.“ АД, с която срещу „И.“АД са предявени
искове, както следва: с правно основание
чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 ЗЗД за сумата от 39116,60 лева – главница по
договор за заем №10-837/18.12.2009г.; с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
240 ЗЗД за сумата от 7040,99 лева – възнаградителна лихва по договор за
заем №10-837/18.12.2009г за периода от
16.12.2009г – 20.12.2010г, ведно със
законната лихва считано от 31.01.2011г до окончателното им изплащане, за
които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 38961/2011г. по описа на
СРС, 66-ти състав.
В исковата молба се
твърди, че на 18.12.2009г между ищецът и С.И.С.е сключен договор за заем №10-837/18.12.2009г, с нотариална заверка на
подписите, съгласно който първият се задължава да предостави на втория заем в
размер на 20 000,00 евро. Заемът следва да бъде върнат най-късно до
20.12.2011г, на вноски, както следва: 11 месечни вноски по 300,00 евро с падеж
всяко двадесето число на всеки месец в периода от 20.01.2010г до 20.11.2010г и
последна 12-та вноска с падеж 20.12.2010г. с размер от 20 300,00 евро.
Страните уговарят сумите да бъдат връщани в тяхната левова равностойност по
фиксинга на БНБ за 1,00 евро в размер на 1,95583 лева. За ползването на сумата
заемателят дължи на заемодателя: фиксирана лихва в размер на 12,00 % годишно,
която лихва се начисляване на датата на предаване на заемната сума; месечна
рискова премия в размер на 0,50 % от заемната сума и гаранционна такса в размер
на 5,00 % от заемната сума, която се заплащане преди предаване на сумата или се
удържа от същата (чл. 4). Съгласно чл.16 при срочно изпълнение на задълженията
на заемателя, съгласно утвърдения погасителен план, заемодателят приспада от
последната вноска, сума равна на платената гаранционна такса по чл. 4, ал. 3 от
договора или я възстановява на заемателя. Сумата е предадена в заем, но
заемателя не изпълнява задължението си да плаща погасителните вноски.
Задълженията по договора са обезпечени с поръчителството на „С. И.“ЕООД, което
е прекратено с правоприемство, посредством вливането му на 06.09.2012г в „И.“
АД. За непогасените суми по договора ищецът подава заявление за издаване на
заповед за изпълнение. Срещу издадената заповед за изпълнение ответника, като
правоприемник на поръчителя, подава възражение, с оглед на което се иска да се
приеме за установено, че последния дължи на ищеца непогасената главница и
договорните лихви по договора за заем, ведно със законната лихва и разноските
за исковото и заповедното производство.
Ответникът „И.“АД
оспорва исковете. Твърди, че по договора за заем ищецът не е предал сумата от
20 000,00 евро, а 37 151,77 лева, което се равнява на 18 995,40 евро,
върху която сума следва да се начисли уговорената договорна лихва от 12,00%
годишно. Заемателят Стойчев не е поемал задължение за връщане на гаранционна
такса от 5,00 % от заемната сума и месечна рискова премия от 0,5% от заемната
сума. Предвид акцесорния характер на поръчителството, такова изпълнение не може
да се търси и от поръчителя. Вземането е погасено по давност на основание чл.
147 ЗЗД, тъй като предсрочната изискуемост на договора настъпва автоматично на
20.01.2010г. След просрочието на първата вноска, поради което срокът е изтекъл
на 21.08.2010г. Оспорва и претенцията за разноските за заповедното
производството, тъй като заявлението е частично отхвърлено за сумата от
18697,73 лева. Държавната такса от 1846,30 лева е надплатена, а действително
дължимата такава е 923,16 лева.
Съдът като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства приема за установено
следното:
Между страните не е
спорно, че на 18.12.2009г „М.“ АД и С.И.С.сключват договор за заем
№10-837/18.12.2009г, с нотариална заверка на подписите, съгласно който първият
се задължава да предостави на втория заем в размер на 20 000,00 евро.
Заемът следва да бъде върнат най-късно до 20.12.2011г, на вноски, както следва:
11 месечни вноски от по 300,00 евро всяка с падеж всяко двадесето число на
всеки месец в периода от 20.01.2010г до 20.11.2010г и 12-та вноска с падеж
20.12.2010г. с размер от 20 300,00 евро. Страните уговарят сумите да бъдат
върнати в тяхната левова равностойност по фиксинга на БНБ за 1,00 евро в размер
на 1,95583 лева. За ползването на сумата заемателят се задължава да заплати на заемодателя:
фиксирана лихва в размер на 12,00 % годишно, която лихва се начисляване на
датата на предаване на заемната сума; месечна рискова премия в размер на 0,50 %
от заемната сума и гаранционна такса в размер на 5,00 % от заемната сума, която
се заплащане преди предаване на сумата или
се удържа от същата (чл. 4). Съгласно чл.16 при срочно изпълнение на
задълженията на заемателя, съгласно утвърдения погасителен план, заемодателят
приспада от последната вноска, сума равна на платената гаранционна такса по чл.
4, ал. 3 от договора или я възстановява на заемателя. Постигнато е съгласие и
при неплащането на която и да е вноска по чл.5, ал. 2 от договора, да настъпва предсрочна изискуемост
за връщането на всички вноски по договора, без да е необходимо уведомяването на
заемополучателя (чл.19 от договора).
Задълженията по
договора са обезпечени с поръчителството на „С. И.“ЕООД, което е прекратено с
правоприемство, посредством вливането му на 06.09.2012г. в „И.“ АД.
Съгласно платежното
нареждане от 19.12.2009г. „М.“ АД нарежда превод по сметка на С.И.С.сума в
размер на 37151,77 лева, с посочено основание за превода договор за заем
№10-837/18.12.2009г.
Не е спорно, че по
договора за заем няма извършени плащания в погашение на задълженията по
договора от страна на заемателя или поръчителят.
Въз основа на така установените по делото факти съдът
намира искове за частично основателни по следните съображения:
Събраните по делото
доказателства безспорно установяват постигнатото между „М.“ АД и С.И.С.съгласие насочено към
пораждане на твърдяното заемно правоотношение по договор за заем
№10-837/18.12.2009г. за предаване в заем на сумата от 20 000,00 евро. Предвид
реалния характер на договора заем, за валидното пораждане на задължение сумата
следва да бъде преведена по сметка на заемателя. От представеното платежно
нареждане се установява, че по сметка на заемателя е преведена сумата от 37 151,77
лева. Няма спор и че в този размер сумата е получена от заемателя. Спорно е
предаването на разликата над 37 151,77 лева до сумата от 39116,60 лева
(левовата равностойност на уговорения заем от 20 000,00 евро) в размер на
1964,80 лева. Съдът приема, че сумата е дадена в заем на заемополучателя, но е прихваната
от заемодателя съгласно чл. 4, ал.3 от договора за заем към задължението на
заемателя да заплати уговорената гаранционна такса в размер на 5,00 % от
заемната сума. С прихващането е постигнат същия икономически резултат, ако да беше
преведен пълния размер на сумата от 39116,60 лева, и след това заемателя да беше
платил уговорената гаранционна такса от 5,00%. Следователно договорът за заем е
произвел действие и за заемателя се поражда задължението да върне сумата от 39 116,60
лева, което съставлява левовата равностойност на договорения заем от
20 000,00 евро.
Съгласно чл. 4,
ал.1 от договора сумата по заема подлежи на връщане заедно с уговорената
възнаградителна лихва от 12% годишно или сумата от 4693,99 лева (39116,60х12%=4693,99).
Заемът следва да бъде върнат най-късно до 20.12.2011г, на вноски, както следва:
11 месечни вноски от по 300,00 евро всяка с падеж всяко двадесето число на
всеки месец в периода от 20.01.2010г до 20.11.2010г, и 12-та вноска с падеж
20.12.2010г. с размер от 20 300,00 евро. Съгласно чл. 4, ал. 4 от договора
към всяка погасителна вноска ищецът дължи „рискова премия“ в размер на 0,5% от
заемната сума или за цели срок на договора общо 2347,00 лева
((39116,60х0,5%)х12=2347). По делото не е спорно, че заемателят Стелян Стойчев
не е платил на падежните дати нито една от уговорените погасителни вноски.
Следователно към приключване на устните състезания пред настоящата инстанция се
установява непогасено задължение по договора за заем №10-837/18.12.2009г. в
размер, както следва: главница от 39 116,60 лева и възнаградителна лихва в
размер на 7040,99 лева (2347+4693,99=7040,99). От така дължимите суми по
договора следва да се приспадне платената
гаранционна такса по чл. 4, ал. 3 от договора в размер на 5,00% от заемната
сума. Това е така, защото съгласно чл. 16 от договора за заем тя подлежи на
връщане или на приспадане от последната погасителна вноска. Вярно е, че
връщането, респ. приспадането й, е обусловено от точното изпълнение на договора
за заем от страна на заемополучателя, но за да има право да я задържи,
заемодателя следва да установи вреди от неточното изпълнението в такъв размер,
каквито искове не са съединявани за съвместно разглеждане в настоящото
производство.
Задълженията по
договора за заем №10-837/18.12.2009г са обезпечени с поръчителството на „С. И.“ЕООД.
Последното е прекратено с вливането му на 06.09.2012г. в ответното дружество „И.“
АД. С извършване на вливането ответникът поема активите и пасивите на вливащото
се дружество „С. И.“ ЕООД, в това число и поетото задължение да обезпечи
точното изпълнение на задълженията на заемополучателя по договора за заем
№10-837/18.12.2009г.
Ответникът твърди,
че недължи плащане, тъй като отговорността му на поръчител е погасена съгласно
чл. 147 ЗЗД, тъй като предсрочната изискуемост на договора настъпва автоматично
на 20.01.2010г. след просрочието на първата вноска. Възражението е частично основателно.
Срокът по цитираната разпоредба започва да тече с настъпване на изискуемостта
на вземането. Той е преклузивен и изтича, с изтичане на 6-месеца считано от
падежа на вноската, освен ако в този срок кредиторът не ангажира отговорността
на поръчителя (в този смисъл и задължителната практика по чл. 290 ГПК
обективирана в решение №83/26.05.2017г постановено по т.д. № 50394/2016г по
описа на IV г.о. на ВКС и решение № 44/05.06.2017г постановено по
гр.д. № 60073/2016г по описа на III г.о на ВКС). Заявлението,
по което е образувано заповедното производство, постъпва в регистратурата на
съда на 31.01.2011г. Следователно отговорността на поръчителя следва да се
счита за отпаднала по отношение на всички вноски, чийто падеж настъпва, преди
повече от 6-месеца, преди дата на входиране на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение. Това са погасителните вноски с падеж от 20.01.2010г до
20.07.2010г (включително) в общ размер на сумата от 2100,00 евро с левова
равностойност от 4107,24 лева. По отношение на останалите погасителни вноски
поръчителя отговаря, тъй като падеж настъпва преди изтичане на 6-месечния
преклузивен срок. Аргумент в различна насока не следва от чл. 19 от договора за
заем, тъй като кредиторът не се е възползвал от предоставената му възможност да
го обяви за предсрочно изискуем. А съгласно т. 18 от ТР №4/2013г на ОСГТК на
ВКС предсрочната изискуемост настъпва след изрично волеизявление на кредитора,
което следва да бъде доведено до знанието на длъжника. Твърдения и
доказателства за тези обстоятелства по делото не са представени, поради което и
за съда те са неосъществили се. Само за пълнота на изложението следва да се
посочи, че цитираната точка на тълкувателното решение намира приложение към
настоящия случай, тъй като заемодателят е лицензирано към БНБ дружество съгласно
Закона за кредитните институции, което по занятие предоставя заеми на своите
клиенти, средствата за които не е набрало чрез влогове. По отношение на тези
заеми съответно приложение намира разпоредбата на чл. 60, ал.2 от ЗКИ. С
тълкувателното решение ВКС даде задължително за съдилищата тълкувание по
приложение на разпоредбата на чл. 60, ал.2 от ЗКИ и начина, по който настъпва
предсрочната изискуемост по тези правоотношения. Посочения в ТР фактически
състав не се твърди и не се доказва, поради което и съдът не може да приеме, че
такава предсрочна изискуемост е настъпила.
С оглед изложеното
исковете за главницата са доказани по основание до размер на сумата от 33053,53
лева (39116,60 - 4107,24 – (39116,60 х 5%) = 33053,53), която сума следва да се
присъди ведно със законната лихва считано от 31.01.2011г. до окончателното им изплащане, за разликата над
сумата от 33053,53 лева до пълния предявен размер от 39116,60 лева искът следва
да се отхвърли. Изцяло основателен е искът за възнаградителната лихва и спрямо
ответникът следва да се признае, че дължи пълния и размер от 7040,99 лева, която
сума следва да се присъди ведно със законната лихва считано от 31.01.2011г. до окончателното им
изплащане.
По разноските.
При този изход на
спора право на разноски имат и двете страни.
Ищецът доказва
разноски за исковото производство в размер на 923,16 лева за държавна такса и
3240,00 лева с ДДС за адвокатско възнаграждение. Последното се оспорва като
прекомерно. Възражението е неоснователно с оглед на фактическата и правна
сложност на делото. Следва да се има предвид, че уговореното възнаграждение е в
размер на 2700,00 лева, което е с около 500.00 лева над минималния размер по
наредбата (2214,73 лева) като върху него е начислено и заплатено ДДС.
От общо направените
за производството разноски в размер на 4163,16 лева, ответникът дължи
съразмерно на уважената част от исковете сумата от 3616,30 лева.
((40094,52/46157,59)х4163,16=3616,30)
За заповедното
производство дължимите разноски направени от ищеца възлизат на 1297,11 лева, от
която сума, съразмерно на уважената част от исковете ответникът дължи 801,89
лева ((40094,52/64855,32)х1297,11=801,89).
Ответникът също има
право на разноски за исковото и заповедното производства. За исковото
производство ответникът прави разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
1915,00 лева, от които съразмерно на отхвърлената част от исковете ищецът дължи
251,55 лева (((46157,59-40094,52)/46157,59)х1915,00=251,55). За заповедното
производство ответникът прави разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
300,00 лева, от която сума съразмерно на
отхвърлената част от исковете има право на 114,54 лева.
(((64855,32-40094,52)/64855,32)х300,0=114,54)
При тези мотиви,
съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че „И.“АД, ЕИК*********, със съдебен
адрес:*** като правоприемник на С. И.“ ЕООД, ЕИК ********* и адрес: град София,
ж.к. „С. град“, бл. **, ниско тяло, дължи на „М.“ АД, ЕИК*********, със
съдебен адрес:***, офис №4, както
следва: на основание чл. 422 от ГПК
вр. чл. 240 ЗЗД сумата от 33053,53 лева – главница по договор за заем №10-837/18.12.2009г.; на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 ЗЗД за сумата от 7040,99 лева
– възнаградителна лихва по договор за заем
№10-837/18.12.2009г за периода от 16.12.2009г – 20.12.2010г, ведно със законната лихва считано от 31.01.2011г
до окончателното им изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 38961/2011г. по описа на СРС, 66-ти състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ искът по чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 ЗЗД за
разликата над сумата от 33053,53 лева до пълния предявен размер от 39116,60
лева.
ОСЪЖДА „И.“АД, ЕИК*********, със съдебен адрес:***
да заплати на „М.“ АД, ЕИК*********,
със съдебен адрес:***, офис №4, на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК, както следва: сумата от 3616,30 лева – разноски
за исковото производство и сумата от
801,89 лева – разноски за
заповедното производство.
ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК*********, със съдебен адрес:***,
офис №4 да заплати на „И.“АД, ЕИК*********,
със съдебен адрес:***, на основание чл. 78,
ал.1 от ГПК, както следва: сумата от 251,55 лева – разноски за исковото
производство и сумата от 114,54 лева – разноски за заповедното
производство.
Решението може да
се обжалва с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването на преписа.
СЪДИЯ: