Производството е по чл.423 от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от “Сара” ООД” ООД – гр.Момчилград, представлявано от адв. Мария Чилова, която по съществото си представлява възражение на основание чл.423, ал.1, т.1 и 2 от ГПК. Твърди се, че със заповед за изпълнение на парично задължение № 38/22.04.2009 г., постановена по гр.д. № 107/2009 г. по описа на РС – Момчилград, съдът разпоредил “Сара” ООД – гр.Момчилград да заплати на ЕТ “Люсеин – Лютви Мехмедали” – с.Айрово, общ.Кърджали сумата в размер на 4 627.44 лв., произхождаща от фактура № 169/30.04.2006 г. за превоз, както и сумата в размер на 131.88 лв. – разноски по делото и 400 лв. адвокатско възнаграждение. Заповедта за изпълнение на парично задължение била неправилна и постановена в противоречие със закона. Същата не била връчена съгласно изискванията на чл.411, ал.3 от ГПК и по този начин било преклудирано правото им да подадат възражение по чл.414 от ГПК в двуседмичен срок. Сочи се, че обжалваната заповед не следвало да бъде издавана, тъй като били налице предпоставките на чл.411, ал.1, т.4 от ГПК. Към момента на подаване на заявлението съдружници в “Сара” ООД – гр.Момчилград били чуждестранни физически лица, които нямали обичайно местопребиваване и място на дейност на територията на Република България. Това обстоятелство се подкрепяло и от забележката на върнатите в цялост уведомления, адресирани до дружеството, където било посочено, че по данни на Сабри Бекир – пазач, от три години няма такава фирма на адреса. Нарушена била процедурата по връчване на съобщения, регламентирана в чл.50, ал.4 от ГПК, като не било залепено уведомление по чл.47, ал.1 от ГПК, след като било установено, че на този адрес не било намерено лице, на което да бъде връчено съобщението. Твърди се, че искането за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение не отговаряло на изискванията на чл.410, а това от своя страна било основание съдът да откаже издаването на обжалваната заповед, съобразно разпоредбите на чл.411, ал.2, т.1 от ГПК. По делото не била приложена и описаната фактура № 169/30.04.2006 г., въз основа на която била издадена заповедта. Счита, че са налице условията на чл.423, ал.1, т.1 и 2 от ГПК, тъй като била нарушена процедурата по надлежно връчване на обжалваната заповед и били лишени от възможността да оспорят вземането на заявителя-кредитор, поради което заповедта била незаконсъобразна и следвало да бъде отменена. Твърди, че по време на производството по ч.гр.д. № 107/2009 г. по описа на РС – Момчилград, всички съдружници в дружеството се намирали извън пределите на Република България. Моли съда да отмени заповед за изпълнение на парично задължение № 38/22.04.2009 г., постановена по ч.гр.д. № 107/2009 г. по описа на РС – Момчилград, като незаконосъобразна. Въззиваемият ЕТ “Люсеин – Лютви Мехмедали” – не е представил отговор и не взема становище по възражението. Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с подаденото възражение констатира: Възражението, наименовано неправилно въззивна жалба, е допустимо, а по съществото разгледано е неоснователно. От представеното като доказателство по делото Ч.гр.д. № 107 по описа за 2009 г. на Момчилградския районен съд се установява, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е издадена заповед № 38/22.04.2009 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. С посочената заповед е разпоредено длъжникът “Сара” ООД – гр.Момчилград да заплати на кредитора “Люсиен – Лютви Мехмедали” – с.Айрово, общ.Кърджали сумата в размер на 4 627.44 лв., произтичаща от договор за превоз по маршрут: Кърджали-Македонци-Груево-Момчилград и обратно и маршрут Първица-Момчилград-Първица, по който е издадена данъчна фактура № 169/30.04.2006 г., както и мораторна лихва за времето от 01.05.2006 г. до 17.04.2009 г. в размер на 1 966.53 лв., ведно със законната лихва от 17.04.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. Със същата заповед е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора и сумата 131.88 лв., представляваща държавна такса и сумата 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. По делото е представено и съобщение за връчване на заповед за изпълнение, видно от което съобщението, ведно със заповед за изпълнение, издадена по гр.д. № 107/2009 г. по описа на РС - Момчилград е върнато в цялост със забележка, че на посочения адрес по данни на Сабри Бекир – пазач, от три години няма такава фирма на адреса. На съобщението е посочена дата 24.04.2009 г. При тези данни следва да се направи извод, че заповедта за изпълнение е била връчена надлежно на длъжника “Сара” ООД – гр.Момчилград, като не са налице сочените предпоставки на чл.423, ал.1, т.1 и 2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.50, ал.1 и 2 от ГПК мястото на връчване на търговец е последният посочен в регистъра в адрес. Когато лицето е напуснало адреса си и в регистъра не е вписан новият му адрес, всички съобщения се прилагат по делото и смятат за редовно връчени. В случая връчителят на съобщения е констатирал, че “Сара” ООД е променило адреса си от преди три години. Т.е., налице е хипотезата на чл.50, ал.2 от ГПК, като дружеството е променило адреса си и това не е отразено в съответния регистър, видно от приложеното удостоверение с дата 13.04.2009 г., изд. от ОС – Кърджали. Не би могло да се говори за приложение на разпоредбата на чл.50, ал.4 от ГПК, тъй като длъжностното лице - връчител не е констатирало, че дружеството се намира на посочения адрес, но няма достъп до канцеларията или не е намерен служител, който е съгласен да получи съобщението. Констатацията на длъжностното лице-връчител, е че няма такава фирма на адреса от преди три години. Т.е., дружеството се е помещавало на посочения адрес, но от три години насам е променило адреса си. Неоснователни са доводите, изложени във възражението относно наличието на предпоставките на чл.423, ал.1, т.1 от ГПК. Длъжник по ч.гр.д. № 107 по описа за 2009 г. на РС – Момчилград е “Сара” ООД – грМомчилград, което има обичайно местопребиваване на територията на Република България, като не са посочени доказателства за противното. Обстоятелството, че съдружниците на “Сара” ООД – гр.Момчилград, са чуждестранни физически лица, чието обичайно местопребиваване е извън територията на страната, не обуславя основателност на възражението на това основание. За да е налице сочената хипотеза на чл.423, ал.1, т.2 от ГПК е необходимо длъжникът, а не неговите съдружници да имат обичайно местопребиваване извън територията на Република България. Без значение е обстоятелството дали съдружниците на “Сара” ООД – гр.Момчилград са чуждестранни лица и дали са се намирали на територията на страната при разглеждането на делото, както неоснователно се сочи във възражението. Що се отнася до твърдението, че искането за издаване на заповед не отговаря на изискванията на чл.410 от ГПК, то не са посочени конкретните основания, на които не отговаря заявлението. Впрочем, тези въпроси са ирелевантни в настоящото производство, което е ограничено до основанията, изрично посочени в разпоредбата на чл.423 от ГПК. Същото се отнася и по отношение на твърдението за непредставяне на фактура № 169/30.04.2006 г. Имайки предвид изложеното, следва да бъде постановено определение, с което да бъде оставено без уважение възражението на “Сара” ООД – гр.Момчилград против заповед № 38/22.04.2009 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от Момчилградския районен съд по ч.гр.д. № 107 по описа за 2009 г. на същия съд, като неоснователно. Ето защо и на основание чл.423 от ГПК, въззивният съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражението на “Сара” ООД – гр.Момчилград против заповед № 38/22.04.2009 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от Момчилградския районен съд по ч.гр.д. № 107 по описа за 2009 г. на същия съд, като неоснователно. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1. 2.
|