Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 07.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на дванадесети април
през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря ВАЛЕНТИНА ИЛИЕВА, като разгледа
докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ
гр. дело № 12 353 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 16 4348 от 05.07.2017 г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д.
№ 52 710/2016 г.,
е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответникът Л.М.Т. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД сумата от 3 140.59 лева,
представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул. „**********, етаж партер, за
периода от 01.05.2013 до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 29.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата; сумата от 47.96 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху
главницата за топлинна енергия за периода от 30.06.2013 г. до 20.06.2016 г.;
сумата от 27.24 лева, представляваща
главница за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2013 до
30.04.2015 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 29.06.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата, и за които вземания са издадени заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по описа на СРС, ГО, 67 състав;
С Решение № 16 4348 от 05.07.2017 г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д.
№ 52 710/2016 г. исковата претенция по чл.422, ал.1 от ГПК вр.
чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторната лихва върху главницата за ТЕ е отхвърлена за разликата над приетата за дължима сума
от 47.96 лева до претендираният размер от 421.92 лева за периода 30.06.2013
г. до 20.06.2016 г., като е отхвърлена изцяло като неоснователна и претенцията
за мораторна лихва по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от
4.40 лева върху главницата за услугата дялово разпределение за периода
01.05.2013 до 30.04.2015 г.
С решението на основание чл.78, ал.1
от ГПК ответникът Т. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумите от 395.90 лева за разноски за исковото
производство и сумата от 108.47 лева
за разноски за заповедното производство, съразмерно на уважената част на
исковите претенции.
С решението на основание чл.78, ал.3
от ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на ответника Т. сумата от 55.00 лева за разноски за адвокатско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.
Решение № 16 4348 от 05.07.2017 г. на
СРС, II ГО, 67 състав по гр.д. № 52 710/2016 г. е постановено при участието
на трето лице – помагач – „Б. Б.“ ООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
В законоустановеният срок по чл.259,
ал.1 от ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“ ЕАД в частта на отхвърлената претенция за мораторна лихва върху
главницата за ТЕ по чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над приетата за дължима сума от
47.96 лева до претендираният размер от 421.92 лева за периода 30.06.2013 г.
до 20.06.2016 г. и в частта на изцяло отхвърлената претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1
от ГПК за мораторна лихва за сумата от 4.40 лева върху главницата за услугата
дялово разпределение за периода 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г.
Във
въззивната жалба на ищцовото дружество се инвокират съображения за неправилност
и незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение за посочената
част. В тази насока, за обосноваване възникването на предпоставките на спорното
материално право се излага, че в правилно приложение на материалния закон е
прието от първоинстанционният съд, че ответникът Т. има качеството клиент на ТЕ
и че следва да отговаря за задълженията за ТЕ. Извършва се позоваване от ищеца
„Т.С.“ ЕАД на обстоятелството, че ответникът Т. се явява задължен да заплати на
ищцовото дружество мораторна лихва за забава на основание чл.33 от Общите
условия (ОУ), приети с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „24 часа“, в сила от 13.02.2008 г., действали за част от исковия период
от м.05.2013 г. до м.01.2014 г. и на основание чл. 32, ал.1 и чл. 33 от Общите условия (ОУ), приети с Решение №
ОУ-002/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и „19 минути“,
в сила от 14.03.2014 г., действали за останалия исков период от м.03.2014 г. до
м.04.2015 г. Счита се, че претендираната мораторна лихва върху главницата за ТЕ
е изчислена правилно от ищцовото дружество на база представените по делото
извлечения от счетоводни сметки. Заявява се, че е основателна и претенцията за
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, доколкото и за
нейното плащане е налице изпадане на забава на ответника Т.. Предявява се
искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение в посочената част и
за уважаване на отхвърлените искови претенции за мораторна лихва в заявените
размери, съобразно релевираните от ищеца „Т.С.“ ЕАД доводи. Претендират се
разноски.
В законоустановеният срок по чл.263,
ал.1 от ГПК ответникът Л.М.Т. е депозирал отговор, с който заявява, че оспорва
въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД по изложените съображения и счита обжалваното
първоинстанционно решение в неговите отхвърлителни на исковите претенции по
чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ГПК части за правилно и законосъобразно.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е депозирало отговор на въззивната жалба на ищеца „Т.С.“
ЕАД, съответно не е релевирало доказателствени искания.
В законоустановеният срок по чл.259,
ал.1 от ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба на
ответника Л.М.Т. в частта на уважените искови претенции по чл.422, ал.1 от ГПК
вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.153 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приетите за
дължими от съда суми за главница за ТЕ, за главница за услугата дялово
разпределение и мораторна лихва. Релевират
се доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
първоинстанционно решение за посочените части. Оспорват се изводите на съда за
наличие на облигационни отношения между страните по доставка на ТЕ. Не е
следвало, според ответника Т., да бъдат кредитирани приетите и приложените по
делото съдебни експертизи. Заявява се, че по делото не е налице сключен валиден
договор с фирмата за дялово разпределение „Б. Б.“ ООД. Твърди се, че не е
налице и индивидуален договор за доставка на ТЕ между ищеца „Т.С.“ ЕАД и
ответника Т.. Оспорва се с подробни съображения представеният по делото
протокол от проведено Общо събрание (ОС) на Етажната собственост (ЕС) в
гр.София от 17.04.2002 г. за вземане на решение на ЕС за сключване на договор с
фирмата за дялово разпределение. Заявява се, че е взето незаконосъобразно
решение на ОС от ЕС да се сключи такъв договор. Излага се, че съдът не е
следвало да кредитира представените по делото експертизи, доколкото кубатурата
на имота като ползвани части възлиза на 103 куб.м, а не на приетите от вещите
лица 268 куб.м. Поради изложеното, се счита, че исковите претенции са
неоснователни и недоказани по основание и размер. Предявява се искане за
отмяната на обжалваното първоинстанционно решение и за отхвърляне на исковите
претенции. Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът „Т.С.“
ЕАД и трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не са депозирали отговор на въззивната
жалба на ответника Т., съответно не се релевирали доказателствени искания. Не
претендират разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Жалбите, с които е
сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими,
а разгледани по същество са частично основателни.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбите.
За да се произнесе по
правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части, съдът излага следните
съображения:
За
уважаване на предявения иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на
ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: 1). съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, 2). обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и 3). размерът на претендираното вземане.
На
13.07.2016 г. от СРС, II ГО , 67 състав по ч.гр.д.№ 35 299
по описа за 2016г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК, с която е разпоредено на длъжника Л.М.Т. да заплати на заявителя
„Т.С.“ ЕАД сумата от 3 140.59 лева,
представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул. „Х. ********, етаж партер, за
периода от 01.05.2013 до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 29.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата; сумата от 421.92 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху
главницата за топлинна енергия за периода от 30.06.2013 г. до 20.06.2016 г.;
сумата от 27.24 лева, представляваща
главница за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2013 до
30.04.2015 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 29.06.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата; както и сумата от 4.40 лева представляваща обезщетение за
забавено плащане върху главницата за услугата дялово разпределение за периода
от 30.06.2013 г. до 20.06.2016 г.
В
срока по чл.414, ал.2 от ГПК от длъжника Л.М.Т. е постъпило възражение, че не
дължи претендираните суми. След надлежни указания по чл.415 от ГПК, ищецът „Т.С.“
ЕАД в законоустановеният срок е предявило срещу ответника Т. положителни
установителни искове по чл.422, ал.1 вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД
за сумите, които са предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
В
исковата молба са инвокирани твърдения, че ответникът Т. е собственик на
топлоснабденият имот и че като клиент, респ. потребител на ТЕ дължи сумите за
доставената и ползваната ТЕ в претендираният за тях размер. Извършва се
позоваване на разпоредбата на чл.153 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ, според които
клиент на топлинна енергия е всяко физическо лице – собственик или ползвател на
имота, което използва електрическа или топлинна енергия с топлоносител за
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоподаване за
домакинството си. Релевират се доводи за приложимост в отношенията между
страните на Общите условия (ОУ), приети
с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“, в
сила от 13.02.2008 г., действали за част от исковия период от м.05.2013 г. до
м.01.2014 г. и Общите условия (ОУ),
приети с Решение № ОУ-002/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24
часа“ и „19 минути“, в сила от 14.03.2014 г., действали за останалия исков
период от м.03.2014 г. до м.04.2015 г. Предявява се искане за уважаване в
цялост на предявените искови претенции. Претендират се разноски.
В
законоустановеният срок по чл.131 от ГПК, считано от връчването на съдебните
книжа на ответника Л.М.Т. от 04.01.2017 г. не е постъпил отговор на исковата
молба.
В
първото провело се открито съдебно заседание от 25.05.2017 г., процесуалният
представител на ответника Т. е заявил доводи, че оспорва исковата претенция по
основание, като е оспорил и представените към исковата молба писмени
доказателства като незаконосъобразни. Инвокирани са подробни доводи, с които е
оспорен представеният протокол от проведеното ОС на ЕС, в която се намирал
топлоснабденият имот, за вземане на решение за сключване на договор с фирмата
за дялово разпределение.
Съдът
като съобрази доводи и твърденията на страните, пристъпи към изследване на
доказателствената съвкупност.
Не
се спори от страните, че топлоснабденият имот, относно който са предявени
настоящите искови претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД за установяване на дължимостта
на претендираните суми за доставената ТЕ е недвижим имот, находящ се в
гр.София, ул. „Х.********, етаж партер, с площ от 59.22 кв.м. и при граници: от
изток – Соф.жил.фонд; от юг – Д.И.И., двор; от запад – двор, от север –
стълбище и двор.
От
приложеният към исковата молба нотариален акт № 10, том I, рег.№ 221, дело № 9/1999г. от 18.01.1999
г., се
установява, че от 18.01.1999 г. ответникът
Л.М.Т. на основание сключен договор за покупко-продажба срещу задължение за
гледане и издръжка, е придобил от М.К.Т.
4/6 идеални части от собствеността
върху недвижим имот, находящ се в гр.София, ул. „Хан ********, етаж партер, с
площ от 59.22 кв.м. и при граници: от изток – Соф.жил.фонд; от юг – Д.И.И.,
двор; от запад – двор, от север – стълбище и двор.
Със
същият нотариален акт в полза на прехвърлителя на идеалните части от имота М.К.Т. е учредено пожизнено
безвъзмездно право на ползване.
Според
основния принцип във вещното право ограниченото по обем вещно право на ползване
измества по – широкото по обем и правомощия право на собственост върху имота. Принципно
в такъв случай, би следвало да се приеме, че исковата претенция е следвало за
4/6 идеални части да се насочи срещу вещният ползвател на имота, а не срещу
голия собственик, с оглед разпоредбата на чл.57 от Закона за собствеността
(ЗС), според която „Ползувателят
е длъжен да плаща разноските, свързани с ползуването, включително данъците и
другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне
на собственика след прекратяване на правото на ползуване“.
От
друга страна, обаче, съгласно представеното на л.62 от материалите удостоверение
за наследници от 21.06.2000 г. на Столична Община, район „Триадица“ вещният ползвател на топлоснабдения имот - М.К.Т., е починал на 04.10.1999 г., поради което учреденото в негова ползва
пожизнено вещно право на ползване върху имота се е погасило на основание чл. 59,
ал.1 от ЗС, според което „Правото на ползуване се погасява със смъртта на ползувателя, ако то не
е учредено за по-кратък срок“. В такъв случай за
задълженията за доставената ТЕ следва да отговаря собственикът на имота Л.М.Т.
в рамките на прехвърлените му 4/6 идеални части, съгласно представения
нотариален акт № 10, том I,
рег.№ 221, дело № 9/1999г. от 18.01.1999 г.
При
това положение, настоящият въззивен състав приема на база събраните по делото
доказателства и процесуалното поведение на страните, че ответникът Л.Т. се
явява да е собственик на процесният топлоснабден имот за 4/6 идеални части от
него, поради което в рамките на очертаният от ищеца „Т.С.“ ЕАД исков период
от месец 05.2013 г. до месец 04.2015г. същият се намира в облигационни
отношения по доставка на ТЕ с ищцовото дружество на основание на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Според
тази разпоредба, в редакцията, действаща за исковия период, всички
собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия (респ.
потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона). Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
Настоящият съдебен
състав приема, че нормата на чл.150, ал.1 от ЗЕ регламентира продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на
топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносното предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл.150 от ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител,
включително и относно приемането на Общите условия.
По отношение на обема на доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период, съдът приема следното:
От приложената по делото съдебно –
техническа експертиза, която въззивната инстанция кредитира като обоснована, и
която от друга страна е приета от първоинстанционният съд без възражения от
страните в провелото се на 25.05.2017г. открито съдебно заседание, се
установява, че за исковия период от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. в
топлоснабденият имот е доставяна ТЕ
за отопление на имота, за сградна инсталация и за БГВ. Според експертизата и
при отчитане на разясненията на вещото лице в откритото съдебно заседание от
25.05.2017г. дяловото разпределение през процесният период във връзка с
доставената ТЕ до топлоснабденият имот е извършвано от фирма „Б. Б.“ ООД.
Вещото лице е установило, че сградата, в която се намира процесният имот е с
непрекъснато топлоснабдяване, като ищцовото дружество е извършвало редовни
отчети на общия топломер на Етажната собственост, който е преминавал
съответният метрологичен контрол съгласно Наредбата от 2003 г. за средства за
измерване, подлежащи на метрологичен контрол. Вещото лице в СТЕ е съобразило
представените от фирмата за дялово разпределение реални отчети за имота и
изравнителни сметки относно количествените и ценовите стойности на начисленията
за доставяната до имота ТЕ в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването. СТЕ е посочила, че
доставяната до имота на ответника Л.Т. топлинна енергия за исковия период е
разпределяна в съответствие с нормативните разпоредби и закони в тази област –
ЗЕ, Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването и ОУ за продажба на
ТЕ от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди за 2008 г. и 2014 г.
В този смисъл, настоящата съдебна
инстанция, приема, че предявената искова претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл.150 от ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е доказана по основание.
По размера на исковата претенции за
главницата за ТЕ:
Въззивният съд приема, че СТЕ е
установила и стойността на доставяната в имота на ответника Л.Т. топлинна
енергия за исковия период на база издадените от ищеца фактури за сумата от
3147.58 лева, които са на прогнозна стойност, и изравнителните сметки на
фирмата за дялово разпределение, които са на по-ниска стойност от фактурираните
такива, а именно за сумата от 3140.68
лева, след приспадане на сумата от 6.87лева, която е сума за получаване
(връщане). Съдът кредитира СТЕ като
обоснована и неоспорена от страните в провелото се открито заседание от
25.05.2017 г., като е приема, че е
дължима сумата, отчетена от фирмата за дялово разпределение в размер на 3140.68
лева, а не тази по издадените фактури, която е с прогнозна стойност.
При отчитане на стойността на дължимата
ТЕ за исковият период в размер на 3140.68
лева, според кредитираната СТЕ и с оглед заявеният в исковата молба размер
на тази претенция за сумата от 3140.59
лева, в съответствие с диспозитивното начало, настоящият съдебен състав
приема, че ответникът Л.Т. не следва да отговаря за цялата претендирана сума,
тъй като не е собственик на целият топлоснабден имот на основание представеният
нотариален акт от 18.01.1999г., а само до размер на 4/6 идеална част от
собствеността върху имота по мотивите, изложени по-горе или за
сумата от 2099.73 лева, която е 4/6 част от заявената с исковата молба от 3140.59
лева.
Настоящата инстанция кредитира и
приетата по делото ССчЕ в частта, в която в счетоводството на ищеца „Т.С.“ ЕАД
не са постъпвали плащания от ответника Л.Т. за погасяване на сумите, предмет на
предявените претенции.
При това положение, съдът приема, че ответникът
Л.М.Т. се явява задължен за сумата от 2099.73
лева на основание кредитираната СТЕ и представляваща главница за доставена
и незаплатена ТЕ за периода от месец 05.2013г. до месец 04.2015 г.
Като законна последица и с оглед
диспозитивното начало, въззивният съд приема за дължима и претендираната от „Т.С.“
ЕАД законната лихва върху уважения размер на исковата претенция за главницата
за ТЕ от 2099.73 лева, считано от 29.06.2016
г. до окончателното й изплащане, за което е била издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК по гр.д. № 35299/2016 г. по описа на СРС, ГО, 67 състав.
Следва да се постанови частична отмяна
на обжалваното първоинстанционно решение в частта на уважената в цялост спрямо ответника
Т. претенция за главницата за ТЕ и същата
да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана за разликата над приетият за
дължим от въззивната инстанция размер от 2099.73 лева за периода от месец 05.2013г. до месец 04.2015 г. до приетият за дължим от
първоинстанционният съд размер от 3140.59
лева.
По исковата
претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД –
мораторната лихва върху главницата за ТЕ:
Основателността на
претенцията за главницата за ТЕ обуславя основателността и на иска за
акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата.
Настоящият съдебен състав съобразява, че претенцията за главницата за ТЕ е от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. и
че същата в крайния си времеви момент включва вземания за ТЕ от месеците от 02.2014 г. до м.04.2015 г. За този
исков период на главницата за ТЕ, а именно от 01.02.2014 г. до 30.04.2015 г. са
приложими Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г. Настоящият съдебен състав, обаче, намира, че
тези ОУ са нищожни в частта на клаузите
на чл. 33, ал.1 и ал.2. С посочените клаузи от ОУ е регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Съдът намира, че
клаузите на чл. 33, ал.1 и чл. 33, ал.2 от ОУ от 2014 г. са нищожни, на
основание чл. 146, ал.1,предл.1 от Закона за
защита на потребителите, като
неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от
нормата на чл. 143, ал.1
от ЗЗП и водещи до значително
неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на
потребителите /купувачи/ - в случая ответницата Д.. С клаузата на чл. 33, ал.1
от ОУ от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл. 32, ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл. 33, ал.2 от ОУ е установен
падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане,
след изготвянето на изравнителните сметки /по чл. 32, ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача "Т.С."
ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа
на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя /компютър или смартфон/, което да му дава възможност за
достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително
и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема, че
потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му
гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г.
противоречат на императивната норма на чл. 143, ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица
от това, на основание чл. 146, ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни.
С оглед изложените
мотиви съдът приема, че част от вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ
за (главницата) за исковия период 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., а именно за
месеците от 02.2014 г. до м.04.2015 г.,
считано от 12.03. 2014 г. попадат в приложното поле на ОУ от 2014 г. /в сила от
12.03.2014 г./, при което ответникът Л.Т. не следва да се счита за изпаднал в
забава за времето на претенцията за главницата за ТЕ от месеците от 02.2014 г. до м.04.2015г., считано
от 31.03.2014 г., тъй като липсва
договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл. 84, ал.2 от ЗЗД.
За останалата част от исковата
претенция на главницата за ТЕ за периода от 01.05.2013 г. до 31.01.2014 г.
размерът на претендираната мораторна лихва следва да се определи съгласно Общите
условия за продажба на ТЕ от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди,
одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г., според които доставената топлинна
енергия следва да бъде остойностявана от ищеца „Т.С.“ ЕАД всеки месец, като
сумите за топлинна енергия е дължима от купувача в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, т.е. задължението за заплащане на стойността
на топлинната енергия е възникнало като срочно. Разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД гласи, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът
изпада в забава след изтичането му (не е нужно отправянето на покана). Видно от
посоченото, ответника Л.Т. в случая следва да се счита за изпаднал в забава за
претенцията на първо число на втория месец, следващ отчетния период, за който
се дължи месечната стойност на доставената топлинна енергия.
Настоящият съдебен
състав прие, че дължимата главница за ТЕ
за периода 01.05.2013 г. – 31.01.2014 г. (или за
девет месеца), възлиза на стойност в размер на 787.41 лева. Съдът,
използвайки прости аритметични изследвания чрез системата ЕПИ – калкулатор и на
основание чл.162 от ГПК определи размера на претенцията за мораторна лихва за
очертаният исков период от 30.06.2013 г. до 20.06.2016 г. за сумата от 238.24
лева. При отчитане на приетият от първоинстанционният съд за дължим размер
на претенцията за мораторна лихва за този исков период за сумата от 47.96 лева,
то в полза на ищеца по исковата претенция по чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.86, ал.1
от ЗЗД следва да се приеме, че е дължима само
разликата от приетият за дължим от въззивната инстанция общ размер на
претенцията мораторна лихва за сумата от 238.24 лева, съобразно изложените
мотиви по-горе или за сумата от 190.28
лева. До този размер е основателна исковата претенция на ищцовото дружество
„Т.С.“ ЕАД. Последната сума в този размер също се явява дължима
като акцесорно вземане при наличие на главен дълг, за който съдът е приел, че е
дължим.
В останалата си част, за
разликата над признатата за дължима от въззивната инстанция сума за мораторната
лихва за периода от 30.06.2013 г. до 20.06.2016 г. от 190.28 лева до
претендираният в исковата молба размер, въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД се
явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.
Следва да се постанови частична
отмяна на обжалваното първоинстанционно решение в отхвърлителната му част на
претенцията за мораторна лихва върху главницата за ТЕ, предявена по реда на
чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД и за периода от 30.06.2013 г. до
20.06.2016 г. за разликата над сумата от
47.96 лева до сумата от 238.24 лева (или приетият за дължим оставащ размер на
претенцията за мораторна лихва е за разликата от 190.28 лева), като
за отхвърлената разлика над сумата от 238.24 лева до заявеният в исковата молба
размер от 421.92 лева – първоинстанционното решение следва да се потвърди като
правилно и законосъобразно.
По исковата претенция с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.153 от ЗЕ или за претендираната главница за
услугата дялово разпределение:
Неоснователни
са и възраженията на ответника Л.Т. за недължимост на сумата, представляваща
цена на услугата дялово разпределение. Претенцията е заявена своевременно от
ищеца „Т.С.“ ЕАД, част е от предмета на спора. Касае се за вземане на ищцовото
дружество в качеството на продавач на топлинна енергия, което първоинстанционният
съд е разгледал, като е изложил съответните фактически и правни мотиви във
връзка със същото.
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014
г. дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от
продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания
от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал.1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (в ред. до изм. с ДВ
бр.94/2013 г., в сила от 01.06.2014 г.) дяловото
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие
или от доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на
лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от потребителите
или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея, а съгласно чл. 61, ал.1 от същия нормативен акт (в ред. в
сила от 01.06.2014 г.) дяловото разпределение на топлинната енергия
между клиентите в сграда - етажна собственост, се
извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или
от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при
спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. Съгласно чл. 36
от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите заплащат цена на
услугата дялово разпределение /извършвана от избран от клиентите търговец – ОУ
2014 г./, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиент и цена на отчитане уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл.
36, ал.2 от Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на
заплащане на услугата "дялово разпределение" се определя от продавача
и се обявява по подходящ начин на купувача, а в тази на чл. 36, ал.2 от Общите
условия 2014 г. – че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение,
и се обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от
ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между
страните, който на основание чл. 20а ЗЗД има сила на закон за
последните.
Предвид горните обстоятелства ищецът се
легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран да получи
цената на извършваната услуга дялово разпределение, като предвид данните от
изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, останала неоспорена в процеса, за
процесния период плащане на същата не е налице извършвано. За да се произнесе
по въпроса относно размера на това вземане за времето от м.05.2013 г. –
м.04.2015 г., настоящата инстанция съобрази изслушаната ССЕ, съгласно която дължимата
и начислената стойност за дялово разпределение е в размер на 27.24 лева. В този
размер е приел, че е дължима тази претенция и първоинстанционният съд.
Предвид, обаче, че на основание събраните по
делото доказателства се установи, че ответникът Л.Т. не е собственик на целият
топлоснабден имот, а само на 4/6 идеални части от него, то и неговата
отговорност следва да бъде ограничена до 4/6 части от претендираната сума от
27.24 лева, която е начислена и дължима за целият имот. Или отговорността на
отвтеника Т. върху тази претенция, следва да бъде сведена до сумата от 16.16 лева.
Като законна последица и с оглед
диспозитивното начало, въззивният съд приема за дължима и претендираната от „Т.С.“
ЕАД законната лихва върху уважения и дължимия размер на исковата претенция за
главницата за дялово разпределение от 16.16
лева, считано от 29.06.2016 г. до окончателното й изплащане, за което е
била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д. № 35299/2016 г.
по описа на СРС, ГО, 67 състав.
Следва да се постанови частична отмяна на обжалваното
първоинстанционно решение в частта на уважената в цялост спрямо ответника Т.
претенция за главницата за дялово разпределение и същата да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана за разликата
над приетият за дължим от въззивната инстанция размер от 16.16 лева за периода от месец
05.2013г. до месец 04.2015 г. до
приетият за дължим от първоинстанционният съд размер от 27.24 лева.
По исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – мораторната лихва върху главницата за дялово
разпределение:
Настоящият съдебен състав не
споделя доводи и възраженията на ищеца „Т.С.“ ЕАД от въззивната му жалба
относно отхвърлената претенция, а именно, че е дължима мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение. Не са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника Т. по нея. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен
срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус относно престирането на цената
на услугата дялово разпределение, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за определяне на
началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение
по чл. 86, ал.1 ЗЗД в
размер на законната лихва върху дължимата се като главница сумата. До
приключване на производството пред първоинстанционния съд ищцовото дружество не
е ангажирало доказателства за връчването на ответника Т. на такава покана
относно заплащането на услугата за дялово разпределе-ние, съобразно което
последния не е изпаднал в забава и не дължи на „Т.С.“ ЕААД обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД относно това
задължение до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
С оглед формирания от съда извод, че в полза
на ищеца „Т.С.“ ЕАД не е възникнало вземане за обезщетение за забава върху
стойността на дяловото разпределение, обжалваното решение, с което претенцията
за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение е отхвърлена
изцяло, следва да се потвърди като правилно и законосъобразно в тази му
част.
По изложените съображения, настоящият съдебен
състав намира, че възраженията и доводите на ищеца „Т.С.“ ЕАД от въззивната му
жалба, в частта относно претендираната мораторна лихва върху услугата за дялово
разпределение, се явяват неоснователни и като такава следва да се оставят без
уважение.
В този смисъл,
обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди като правилно и
законосъобразно в частта на отхвърлената претенция за мораторна лихва върху
услугата за дялово разпределение за сумата от 4.40 лева за периода от
30.06.2013 г. до 20.06.2016 г.
По
останалите възражения на ответника Л.Т. от въззивната жалба:
Настоящият съдебен
състав намира, че инвокираните за първи път доводи във въззивната жалба на
ответника Л.Т. относно проведеното ОС на ЕС от 17.04.2002 г. за
незаконосъобразност на взетото решение от етажните собственици за сключване на
договор с фирма за дялово разпределение „Б. Б.“ ООД, както и относно кубатурата
на топлоснабдения имот, и доколкото не са били заявени в отговора на исковата
молба, са преклудирани на основание постановките на т.4 от ТР 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, съгласно които възраженията на ответника срещу
предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за
първи път пред въззивния съд.
По изложените
съображения, в останалата си част въззивната жална на ответника Л.Т. се явява
неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.
По разноските:
Предвид изхода на спора
пред въззивната инстанция, отговорността за разноските между страните следва да
бъде преразпределена повторно.
По
разноските за първата инстанция за исковото и заповедното производство - при
разпределяне на отговорността за разноските следва да
се съобрази постановеното в т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
На
ищецът „Т.С.“ ЕАД се полагат разноски за държавна такса в размер на 71.88 лева
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 355.80 лева.
Следва да бъде отчетено по отношение на претендираното юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство, че заповедта за изпълнение по чл.410
от ГПК е издадена на 13.06.2016 г. При това положение са неприложими
измененията на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, влезли в сила през 20.01.2017 г. след публикуването им в
ДВ бр.8 от 2017 г., според които юрисконсултското възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ във връзка с чл.26 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Измененията на чл.78, ал.8 от ГПК от 20.01.2017 нямат обратно действие,
поради което за отговорността за разноски по делата, приключили по същество
преди 20.01.2017 г., е приложима предишната разпоредба на чл.78, ал.8 от ГПК, според
която „В полза на юридически лица и
еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били
защитавани от юрисконсулт“. С оглед това, дължимото юрисконсултско
възнаграждение в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД правилно е определено по реда на
Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения във
връзка с предишната разпоредба на чл.78, ал.8 от ГПК отпреди 20.01.2017 г.,
поради което на основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД се
дължи за заповедното производство отделно възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 355.80 лева. Общият размер на разноските за заповедното
производство възлизат на 427.68 лева.
Използвайки обичайното тройно правило, с оглед
на общия размер на заявения материалния интерес на предявените искови претенции
за главници и лихви за сумата от 3594.15
лева и предвид на основателността на исковете за главниците за ТЕ, за
дялово разпределение и на частичната за лихвата върху главницата за ТЕ за
уважения материален интерес за тези три претенции пред въззивната инстанция в
общ размер от 2354.13, то на ищеца „Т.С.“ ЕАД се дължат съразмерно за заповедното производство разноски за сумата от 280.13
лева. При отчитане на присъденият размер за тези разноски от първоинстанцонният
съд за сумата от 108.47 лева, то на ищеца следва да се доприсъди разликата до
сумата от 280.13 лева или 171.66 лева
дължима част от разноските за заповедното производство.
За исковото
производство, на „Т.С.“ ЕАД се полагат разноски за
държавна такса в размер на 104.83 лева за държавна такса, 290.00 лева за два
броя депозити за СТЕ и ССчЕ – л.45-46 от делото и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 100.00 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с Наредбата
за заплащането на правната помощ, в сила от 20.01.2017 г. и доколкото устните
състезания са приключили пред СРС на 25.05.2017 г.. Общият
размер на разноските за исковото производство възлизат на 494.83 лева. Използвайки обичайното тройно правило, с оглед на общия
размер на заявения материалния интерес на предявените искови претенции за
главници и лихви за сумата от 3594.15
лева и предвид на основателността на исковете за главниците за ТЕ, за
дялово разпределение и на частичната за лихвата върху главницата за ТЕ за
уважения материален интерес за тези три претенции пред въззивната инстанция в
общ размер от 2354.13, то на ищеца „Т.С.“ ЕАД се дължат съразмерно за исковото производство разноски за сумата от 324.10 лева. Следва да се постанови частична отмяна на първоинстанционното решение в
частта на присъдените в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото
производство за разликата над приетият за дължим от СГС размер от 324.10 лева
до присъденият от първоинстанционният съд размер на разноските за сумата от
395.90 лева.
По
разноските дължими на ответника Т. – същият не е претендирал разноски за
заповедното производство и такива не му се следват. За исковото производство
ответникът Т. претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
700.00 лева на основание представеният договор за правна помощ на л.52 от
делото с отбелязване в него, че тази сума е платена в брой. Срещу тази
претенция на разноските, от страна на ищцовото дружество е релевирано в срок
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение – на
л.53. Съдът намира възражението за основателно, доколко с оглед материалният
интерес на претенциите, дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на
основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата на ВАС за минималните размер на
адвокатските възнаграждения на 355.80 лева. До този размер са основателни разноските за
адвокатско възнаграждение за ответника Т.. Използвайки обичайното тройно
правило, с оглед на общия размер на заявения материалния интерес на предявените
искови претенции за главници и лихви за сумата от 3594.15 лева и предвид на частичната неоснователност на исковете за
главниците за ТЕ, за дялово разпределение и на частичната за лихвата върху
главницата за ТЕ и отхвърлената претенция за лихвата върху главницата за дялово
разпределение за отхвърления материален интерес за тези претенции пред
въззивната инстанция в общ размер от 1240.02, то на ответника Т. се дължат съразмерно за исковото производство разноски за
сумата от 122.75 лева. При отчитане
на присъденият на ответника Т. размер за тези разноски от първоинстанцонният
съд за сумата от 55.00 лева, то на същият следва да се доприсъди разликата до
сумата от 122.75 лева или 67.75 лева
дължима част от разноските за исковото производство.
За въззивното
производство, на „Т.С.“ ЕАД се полагат разноски за
държавна такса в размер на 50.00 лева за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100.00 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК във
връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ, в сила от 20.01.2017 г. и
доколкото устните състезания са приключили пред СГС на 12.04.2018 г.. Общият
размер на разноските за въззивното производство възлизат на 150.00 лева. Използвайки обичайното
тройно правило, с оглед на общия размер на заявения материалния интерес на
предявените искови претенции за главници и лихви за сумата от 3594.15 лева и предвид на основателността
на исковете за главниците за ТЕ, за дялово разпределение и на частичната за
лихвата върху главницата за ТЕ за уважения материален интерес за тези три
претенции пред въззивната инстанция в общ размер от 2354.13, то на ищеца „Т.С.“
ЕАД се дължат съразмерно за въззивното производство разноски
за сумата от 98.25 лева.
По
разноските дължими на ответника Т. пред СГС, същият претендира разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 250.00 лева на основание представеният
договор за правна помощ в материалите от въззивното производство с отбелязване
в него, че тази сума е платена в брой. Съдът намира, че претенцията за разноски
за адвокатско възнаграждение е съобразена с минималните прагове на адвокатските
възнаграждения, предвидени в чл.7, ал.2, т.2
от Наредбата на ВАС за минималните размер на адвокатските възнаграждения. Използвайки
обичайното тройно правило, с оглед на общия размер на заявения материалния
интерес на предявените искови претенции за главници и лихви за сумата от 3594.15 лева и предвид на частичната неоснователност
на исковете за главниците за ТЕ, за дялово разпределение и на частичната за
лихвата върху главницата за ТЕ и отхвърлената претенция за лихвата върху
главницата за дялово разпределение за отхвърления материален интерес за тези
претенции пред въззивната инстанция в общ размер от 1240.02, то на ответника Т.
се дължат съразмерно за въззивното производство разноски
за сумата от 86.25 лева.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не
подлежи на обжалване, тъй като е търговски спор.
Водим
от изложеното СГС,
РЕШИ
ОТМЕНЯ Решение
№ 16 4348 от 05.07.2017 г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д. №
52 710/2016 г. 1). в частта, в която е признато за установено по
предявената искова претенция с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ, че Л.М.Т.
с ЕГН:********** с адрес: *** дължи на Т.С.“
ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** разликата над сумата от 2099.73 лева до
приетият за дължим размер от 3140.59 лева, представляваща главница за
доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ул. „Хан ********, етаж партер, за периода от 01.05.2013 до
30.04.2015 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 29.06.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата; 2). в частта, в
която е отхвърлена предявената
от Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със
седалище и адрес на управление *** срещу
Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: ***
искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: ***
дължи на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление *** за
разликата над приетият за дължим размер
за сумата от 47.96 лева до установеният за дължим размер за сумата от 238.24
(или за разликата от за сумата от 190.28 лева), представляваща обезщетение за
забавено плащане върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.06.2013
г. до 20.06.2016 г.; 3). в частта, в
която е признато за установено по предявената искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ, че Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: ***
дължи на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление *** разликата
над сумата от 16.16 лева до приетият за дължим размер от 27.24 лева,
представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2013 до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 29.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, и за които вземания са издадени заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 67 състав; 4). в частта на разноски
за исковото производство, които Л.М.Т.
с ЕГН:********** с адрес: *** е осъден да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление *** за
разликата над приетият за дължим от
СГС размер от 324.10 лева до присъденият от първоинстанционния съд размер на
разноските за сумата от 395.90 лева, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявената искова
претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ за признаване за установено, че Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: *** дължи на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на
управление *** разликата над доказаната
сума от 2099.73 лева до приетия за дължим размер от СРС от 3140.59 лева,
представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул. „Хан ********, етаж партер, за
периода от 01.05.2013 до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 29.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 67 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявената искова
претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: *** дължи на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище
и адрес на управление *** сумата от 190.28
лева, представляваща разликата над приетата за дължима сума в размер на 47.96
лева до установения като доказан размер за сумата от 238.24, представляваща
обезщетение за забавено плащане върху главницата за топлинна енергия за периода
от 30.06.2013 г. до 20.06.2016 г., за което вземане е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 67 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявената
искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ за признаване за установено, че Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: *** дължи на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление
*** разликата над доказаната сума от 16.16
лева до приетия за дължим от
размер от 27.24 лева, представляваща главница за услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2013 до 30.04.2015 г., ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК –
29.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 67 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 16 4348 от 05.07.2017 г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д. №
52 710/2016 г. в частта, в
която е признато за установено по предявената искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ, че Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: ***
дължи на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление *** сумата
от 2099.73 лева, представляваща главница за доставена и незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул. „Хан ********,
етаж партер, за периода от 01.05.2013 до 30.04.2015 г., ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК –
29.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 67 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 16 4348 от 05.07.2017 г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д. №
52 710/2016 г. в частта, в
която е признато за установено по предявената искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.
чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Л.М.Т. с ЕГН:**********
с адрес: *** дължи на Т.С.“ ЕАД с
ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** сумата от 47.96 лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.06.2013 г. до
20.06.2016 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по описа на СРС, ГО, 67 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 16 4348 от 05.07.2017 г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д. №
52 710/2016 г. в частта, в
която е признато за установено по предявената искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ, че Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: ***
дължи на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление *** сумата
от 16.16 лева, представляваща главница за услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2013 до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 29.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 67 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 16 4348 от 05.07.2017 г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д. №
52 710/2016 г. в частта, в
която е отхвърлена исковата претенцията с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: *** дължи на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на
управление *** сумата от 4.40 лева върху
главницата за услугата дялово разпределение за периода 01.05.2013 до 30.04.2015
г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК
по ч.гр.д.№ 35299/2016 г. по описа на СРС, ГО, 67 състав.
ОСЪЖДА Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: *** да
заплати на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от 171.66 лева, представляваща
доприсъдена част от пълния дължим размер на разноските за заповедното
производство, съразмерно на уважената част на исковите претенции.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** да заплати на Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: *** на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 67.75
лева, представляваща доприсъдена част от пълния дължим размер на разноските
за исковото производство, съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.
ОСЪЖДА Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: *** да
заплати на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК
вр.чл.273 от ГПК сумата от 98.25 лева, представляваща
сторените във въззивната инстанция разноски, съразмерно на уважената и
отхвърлената част на въззивните жалби.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** да заплати на Л.М.Т. с ЕГН:********** с адрес: *** на
основание чл.78, ал.3 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 86.25 лева, представляваща сторените във въззивната инстанция
разноски, съразмерно на уважената и отхвърлената част на въззивните жалби.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕАД – „Б. Б.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.