Р
Е Ш Е
Н И Е
№
……........./23.11.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи октомври през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 10150 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 130131 от 01.06.2019 г. постановено по гр.д. № 18106/2018 г. на СРС, 74
състав, са отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани
предявените обективно кумулативно съединени положително установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че Р.Д. П.дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 605.90 лева за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
подаденото заявление по чл.410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение -
30.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 125.29 лева за
изтекла мораторна лихва върху главницата за периода от 15.09.2014 г. до
17.05.2017г. за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №34917/2017 г. на СРС, Второ ГО, 74 състав. Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕАД - „Т.С.“ ЕООД.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца “Т.С.”
ЕАД, с оплакване
за
неправилност на решението поради нарушение на процесуалния закон по
събирасне на доказателстватакато твърди, че отказът на първоинстанционния съд
да насрочи ново съдебно заседание като даде възможност на ищеца да сеу сналди с
допуснатото от съда доказателсво от трето лице- такова за документи за
собственост на процесното топлоснабдено жилище, е попречил да су установи
качеството потребител на товетника. Моли решението да се томени и исковете да
се уважат.Претендира разноски.
Ответникът Р.Д. П.чрез особения редставител по
чл.47, ал.6 от ГПК-адв.Х.Х., оспорва жалбата с писмен отговор.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбеие съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
За да отхвърли
исковете, първоинстанционният съд е приел, че ответникът Р.Д. П.не е собственик
на процесния топлоснабден имот по наследствено правоприемство, дори същият да е
наследник на наследодателя си Д.П.Д., починал на 21.04.2007г., че не е доказано
наследодателя на ответника Д.П.Д. е собственик на топлоснабденият имот, нито че
приетата декларация - заявление от 09.06.2010 г. от ответника до ищеца доказва
наличие на облигационна връзка по доставка на ТЕ, тъй като чрез нея не се
установявало нито право на собственост
или вещно право на ползване на имота, или облигационно право на ползване на
имота въз основа на договор на наем например (основание каквото не е
поддържано).
Въззивният съд, при
съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства пред първата
инстанция, при липсата на искания за допускане на нови такива от въззиния съд
по чл.266 от ГПК, и редвид твърденията на ищеца и възражениятасна товтеника с
отговорана исковата молба и по отговорана въззивната жалба, споделя крайния
извод на първоинстанционния съд за неоснователностг на предявениет искове, но
по различни мотиви.
Събраните по делото
писмени доказателства не удостоверяват нито правото на собственост да е
притежавано от ответника, или приживе от неговия наследодател. Независимо от
това, приетата декларация - заявление от 09.06.2010 г. от ответника до ищеца
сочи на извънсъдебно признание на факти- а именно, че ответникът е потребител
на ТЕ за битови нужди по смисъла ЗЕЕЕ от 1999г. (отм.), пар.1, т.13 от ДР- в който е посочено, че
„потребител“ по смисъла на закона е
физическо или юридическо лице, което получава електрическа и топлинна енергия
или природен газ от енергийно предприятие и ги използва за собствени нужди,
ответникът се явява потребител на ТЕ за битови нужди на семейството, респ. се
явява и заварен потребител на ТЕ съгласно пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до изм. с ДВ,
бр.54/2012 г. Така изградената договорна връзка е продължила да съществува и за
исковия период поради липсата на доказателства, че е била прекъсната. Съгласно
чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката, облигационната връзка - договор за
продажба на топлинна енергия - се създава по силата на закона. Страни по
договора са топлопреносното дружество и собственикът или ползвателят на
топлоснабдения имот. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия
се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия,
публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо
писменото им приемане от потребителите. Тези разпоредби са специални по
отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор при общи
условия обвързва приемащия ги само ако ги е подписал. На сода е служебно
известно, а и по делото има доказателства, че ОУ/2008 г. и ОУ/2014 г. са обявени надлежно. Според чл.150, ал.З ЗЕ
несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия могат
да възразят по съответния ред в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По
делото не се твърди и не се доказва ответникът да е подал възражение по посочения ред.
Независимо от това, обаче, възраженията на ответника още с отговора на
исковата молба, повторени и с отговора на въззивната жалба, за липсата на
доказателства с обвързваща ответника доказателствена сила, за реален отчет на Те за имота, въззивният съд намира за основателни. Липсата
им сочи, че ищецът не е доказал и количеството доставена ТЕ за жилището, за
процесния период, също и количествотоТЕ за сградна инсталация, което доказване е в негова тежест.
Заключенията на
вещите лица по СТЕ и ССчЕ не може да служат като самостоятелно доказателство за
това, а за изясняване дали правилно ищецът с помощта на трето лице- ФДР, е
определил количеството ползвана ТЕ за жилището на ответника за исковия период,
и на базата на първичните документи за това, съобразно изискването на ЗЕ-
документи за отчет на индивидуалните измервателни уреди в жилището, респ. протоколи за неосигурен достъп като основание
за служебно начисляване на ТЕ, и др. касаещи отчитане на ТЕ в абонатната
станция. Непредставянето на такива документи по делото лишава ответната страна
от оборване удостовереното с тях, а вещото лице с оглед чл.195 от ГПК, може да
изясни спора дали отразеното в тях съответства на изискванията на ЗЕ и
подзаконовата уредба по прилагането му, касаещи топлоснабдяването, но не и
изцяло да замести липсата на тези доказателства по делото. Действително, вещите
лица носят наказателна отговорност за даденото от тях заключение, но съдът не е
длъжен автоматично да възприеме заключенията им като достатъчно доказателство
са установяване на количеството ТЕ, а преценява същите с оглед другите събрани
по делото доказателства и доводите и възраженията на страните. При липсата на
представени по делото писмени доказателства, изискуеми по ЗЕ за установяване на
количеството консумирана ТЕ за жилището на ответницата, въззивният съд намира,
че приетите експертизи не могат сами да докажат основателността на иска по
отношение на количество потребена реално ТЕ за собствения на ответника имот- ТЕ
за отопление на самия имот и за БГВ, както и ТЕ полагаща се за имота за сградна инсталация.
респ. и нейната цена. Съдът е в невъзможност да определи същата и по реда на
чл.162 от ГПК. Ето защо предявениет искове за гладвница се явяват недоказани и
подлежащи на отхвърляне, също и обусловените от тях искоме за лихва за забава.
Поради съвпадане крайния решаващ извод на
двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди, макар и по частично различни
мотиви, вкл. и в частта за
разноските, определени според изхода на спора.
По разноските за въззивната
инстанция: Разноски
на въззивника-ищец не се дължат предвид изхода на спора. Ответникът няма
разноски .
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
130131 от 01.06.2019 г. постановено по
гр.д. № 18106/2018 г. на СРС, 74 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.