Решение по дело №14504/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4856
Дата: 10 август 2020 г. (в сила от 10 август 2020 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20191100514504
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 6 ноември 2019 г.

Съдържание на акта

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 10.08.2020 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІIIвъззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юли през две хиляди и двадесета година в състав:                                                        

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка Костадинова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело14504 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 02.07.2019 год., постановено по гр.дело №56445/2017 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Н.Г.Г. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 и сл. ЗЕ, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3 535.54 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, бул.“******ап.7, абонатен №376982, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №73013/2016 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в – 14.12.2016 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 3 579.82 лв.; отхвърлен е предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Н.Г.Г. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 285.60 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2015 год. до 05.12.2016 год. и ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и в заповедното производство в размер на 644.48 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 73.89 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Н.Г.Г.. Жалбоподателката поддържа, че по делото липсвали доказателства за наличието на твърдяното облигационно правоотношение между страните. По делото бил представен нотариален акт за учредяване на право на строеж, но липсвали каквито и да било доказателства, че същото било реализирано в обема, посочен в същия. Отделно от това вземането по общата фактура от 31.07.2016 год. се отнасяло за стойност на топлинна енергия за период, различен от процесния. Срокът за плащането на тази сума бил 14.09.2016 год. Т.е. изискуемостта й настъпвала след исковия период. Това се потвърждавало и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че последната метрологична проверка на топломера била извършена на 24.11.2017 год., а предходната – на 20.11.2014 год. Според нормативната уредба топломерът трябвало да преминава през метрологични проверки на всеки две години. В този смисъл по делото не било доказано, че топломерът е годно средство за техническо измерване през процесния период. Липсвали и документи за определяне на отопляемия обем на имота и общите части – не бил представен акт за разпределение на кубатурата. Т.е. стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, не била определена правилно. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Третото лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 149 и сл. ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградатаетажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж на недвижими имоти от 10.04.2000 год., разрешение за ползване от 08.07.2002 год. /което може да бъде издадено само при завършен строеж – което съответно предполага и реализираното на учреденото с посочения нотариален акт право на строеж/ и списък на етажните собственици, който е неразделна част от протокол за проведено Общо събрание на етажните собственици от 18.12.2002 год., който е подписан от ответницата и обективира нейни извънсъдебни признания /като авторството му не е оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/, че Н.Г.Г. е собственик на процесния апартамент №7, поради което същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Реално потребената от ответницата топлоенергия в определено количество за исковия период, както и нейната стойност, са установени въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – формуляри за отчет и индивидуални справки за отопление и топла вода, изготвени от „Б.“ ООД и на заключенията по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране.

Представените формуляри за отчет са подписани от Н.Г.Г. и обективират извънсъдебните й признания за изправност на уредите и конкретно отчетените от тях данни, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед всички обстоятелства по делото въззивният съд приема, че отговарят на истината.

Видно е от заключението по съдебно-техническата експертиза, че пълният отопляем обем на имота по проект е 170 куб.м. /виж и изготвените от третото лице-помагач индивидуални справки за използвана топлинна енергия; ответницата нито твърди, нито установява различен обем от посочения/, че в същия е монтиран индивидуален топломер и три водомера за топла вода, че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване са бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил отчислявал технологични разходи.

Въззивният съд приема, че последващата проверка на средството за измерване се извършва периодично /чл. 43, ал. 2 вр. с ал. 4 от Закона за измерванията/ и за топломер, използван в абонатната станция, периодичността на проверките е две години /това е и срокът на валидност на извършените проверки/, като за исковия период вещото лице не е установило неправомерно начисляване на суми за топлинна енергия. Напротив, констатирало е, че топломерът е бил отчитан ежемесечно и от отчетената топлинна енергия са приспадани технологични разходи за сметка на ищеца, като разликата е разпределяна за отопление. Не е оспорен и фактът, че топломерът е вписан в регистъра на одобрените за използване типове средства за измерване. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответницата топлоенергия в определено количество. Ответницата не е провела насрещно доказване, с което да опровергае или разколебае проведеното доказване от ищеца.

На следващо място, доказано е въз основа на заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, че стойността на топлинната енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. възлиза на 3 535.54 лв. – като  в съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ първоинстанционният съд е съобразил сбора от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца данъчни фактури, към които е добавена сумата за доплащане с оглед изготвените изравнителните сметки за отоплителните сезони, включени в горепосочения период/, до който и размер релевираната претенция законосъобразно е била уважена, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че не дължи сумата по издадената от ищеца обща фактура от 31.07.2016 год. Съгласно клаузата на чл. 32, ал. 2 от Общите условия на ищеца, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Горепосочената фактура за сумата от 1 604.43 лв. е издадена именно на основание посочената клауза и се отнася до отчетен период от 01.05.2015 год. до 30.04.2016 год., който е включен в исковия период. Обстоятелството кога ответницата изпада в забава по отношение на задължението за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия е ирелевантно за преценката относно това какъв е предмета на делото /спорните права/, който се очертава чрез основанието и петитума на иска.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                                 

Р    Е    Ш    И    :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.07.2019 год., постановено по гр.дело №56445/2017 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в, в обжалваната му част.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

                                                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

                                                                                   

2/