Р Е Ш Е Н И Е
№ 42
гр.Нови пазар, 12.02.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд Нови пазар в публичното си заседание на десети
февруари две хиляди и двадесета година, в следният състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ : ГАЛИНА
НИКОЛОВА
СЕКРЕТАР : Нела Костадинова
като разгледа докладваното от съдия Николова, гр.д. № 1453
по описа на НПРС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявена е искова молба, съдържаща кумулативно
обективно съединени искове с правно основание: 1/ иск по чл.415 от ГПК във вр. чл.124
от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД за сумата от 190 лв. главница; 2/ иск по чл.415 от ГПК във вр. чл.124 от ГПК във вр. с
чл. 86 от ЗЗД за сумата от 128,77 лв. договорна лихва за периода от 26.11.2016
г.до 06.07.2018 г.; 3/ иск по чл.415 от ГПК във вр. чл.124 от ГПК във вр. с чл. 92 от ЗЗД относно 149,00 лв. неустойка
за неизпълнение на договорно задължение; 4/ иск по иск по чл.415 от ГПК във вр.
чл.124 от ГПК във вр. чл. 10а от ЗПК за сумата от 167,80 лв. такса (разноски)
за извънсъдебно събиране на вземанията и законна лихва върху главницата от
подаване на заявлението до изплащане на сумата.
В исковата молба е посочено, че по
силата на договор за кредит „***“ с № ***г., сключен между „Аксес Файнанс“ ООД,
като кредитор и ответника като кредитополучател. Твърди се, че при подписване
на договора ответника била запозната предварително с всички условия на
договора, в т.ч и с Общите условия, приложими към него, както и че бил получил
от кредитодателя Стандартен европейски формуляр по чл. 5 от ЗПК, посочващ
индивидуалните условия по кредита.
Ищецът сочи, че
по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
11.11.2016г., сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и АКПЗ ООД и Приложение №1 към
него от 26.02.2019 г. и потвърждение за сключена цесия между двете дружества,
вземането спрямо ответника е прехвърлено изцяло в полза на АКПЗ ООД, заедно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Ищецът сочи, че с подписания между
първоначалния кредитор и ответника договор, първия се е задължил да предостави
на ответника револващ кредит в максимален размер от 200лв., под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез народна кредитна карта ***, а кредитополучателя се задължава да го ползва и
върне, съгласно условията на договора.
Ищецът твърди, че с подписването на
договора е предоставен на ответника и кредитен инструмент – кредитна карта,
издадена от „Интеркарт Файнанс“ АД.
Ищецът твърди, че ответника е усвоил
кредитният лимит от 200лв., като в резултат на извършените операции по картата,
дължимата към момента главница е в размер на 190 лв.
Ищецът сочи, че съгласно чл. 4, ал.1,
т. 2, чл. 8 и чл. 22, ал. 2 от Договора върху усвоената и непогасена главница
кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0,12%, представляващ
договорна /възнаградителна лихва за периода от 26.11.2016 г., датата на първата
транзакция до 06.07.2018 г., датата на предсрочната изискуемост. За този период
лихвата е в размер на 128,77лв.
Ищецът сочи, че съгласно чл. 16 от
Договора, длъжникът е следвало да представи обезпечение чрез поръчителство, за
неизпълнението на което му се начислява неустойка в размер на 10 % от усвоената
и непогасена сума. Дължимата неустойка била в размер на 149,00лв.
Ищецът твърди, също че съгл. чл. 12,
ал.1 от Договора, в случай, че кредитополучателят не погаси в 3-дневен срок от
падежа и да представи обезпечение чрез поръчителство, както и да заплати сума в
размер на 15% от максималния кредитен лимит, която да служи за частично
погасяване на задълженията му, по силата на чл. 22, ал. 4 от Договора, или на
сумата по чл. 12, ал.1, ответникът дължи разходи за действия по събиране на задължението в размер на
2,50лв. на ден, както и еднократно плащане на такса в размер на 120лв. за разходи
но служител/лице, което да осъществява дейността по събиране на вземането.
Ищецът твърди, че поради трайната
забава на ответника и виновно неизпълнение на договора, цялото задължение било
станало предсрочно изискуемо, считано от 06.07.2018 г. и считано от следващия
ден ответникът дължи лихва за забава/мораторна лихва върху главницата в размер
на 25,12лв. за периода от 07.07.2018 г. до 30.08.2019 г. (подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение).
Предвид на
горното ищецът моли съда да признае спрямо ответника съществуването на всяка от
претендираните по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1225/19г. на
НПРС суми: 190 лв.- главница; 128,77 лв. договорна лихва за периода от
26.11.2016 г.до 06.07.2018 г.; 149,00 лв. неустойка за неизпълнение на
договорно задължение; 167,80 лв. такса за извънсъдебно събиране на вземанията,
ведно с лихвата върху главницата от датата на подаване на заявлението.
Ищецът
претендира разноски.
Ответникът се представлява от упълномощен адвокат,
който сочи, че оспорва основателността и доказаността на исковете, като сочи,
че по делото не са представени доказателства за твърдените от ищеца факти –
предявена цесия, а претендираните суми по договора се основават на
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. Пълномощника на ответника моли исковете
да се отхвърлят изцяло. От името на ответника се оспорват уведомяването му по
реда на чл. 99 от ЗЗД за извършената цесия; претенциите за неустойка,
начислените такси и разноски, формирането на ГПР и претендираната договорна
лихва.
Въз основа
на събраните по делото доказателства
съдът прие за безспорно установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са
представени доказателства за това, че на 20.11.2016 г. ответникът по делото е
сключил с „Аксес Файнанс“ ООД договор за кредит „***“.
Съгласно този договор на ответника е предоставен паричен заем за 200лв., който
кредитополучателя се задължава да върне при посочените в чл. 4 от договора
условия: срок за кредита 6 години; ГЛП по заема 43,2%; върху условения размер
на заема дължи дневен лихвен процент в размер на 0,12%; ГПР – 45,9%; вид на
ползвания заем: револвиращ. В чл. 4, т. 3 от договора е поосочено, че общия
размер на сумата, дължима от кредитополучателя, съгл. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК е сумата от усвоената и непогасена главница; договорната лихва върху
усвоената непогасена главница и таксите за ползване на карата. Съгласно
приложение към договора е издадена на ответника и платежна карта „***“.
По делото са приложени общите условия
на договорите ***, както и тарифа за дължимите такси.
По делото е приложен Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016г., сключен между „Аксес
Файнанс“ ООД и АКПЗ ООД. Приложено е и пълномощно от цедента, с което делегира
задълженията по чл. 99, ал.3 от ЗЗД на цесионера. Съгласно Приложение № 1 от
24.02.2019 г. и извлечение от него е цедирано задължението на ответника. Общия
размер на задължението е 647,07лв., от които главница 190лв., 11,50лв. лихва за
забава към 26.02.2019 г.; 128,77лв. остатък договорна лихва към 26.02.2019 г.;
316,80лв. остатък неустойка и такси.
По делото е приложено и потвърждение по
чл. 99, ал.3 от ЗЗД за сключена цесия между двете дружества, вземането спрямо
ответницата е прехвърлено изцяло в полза на АКПЗ ООД, заедно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности.
По делото не са представени
доказателства от ищеца за извършено уведомяване на длъжника за цесията, преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а такова е
приложено на гърба на исковата молба.
Във връзка с направените от ответника
възражения относно неговото уведомяване за извършената цесия, съдът прие, че с
връчване на исковата молба и приложените към нея документи, част от които е
уведомлението по чл.99,ал.3 от ЗЗД се постига ефектът на надлежно уведомяване,
респ. прехвърлянето на вземането е
породило действието предвидено в чл.99, ал.4 от ЗЗД. В
своята практика ВКС трайно и последователно приема, че такова упълномощаване е
валидно и допустимо и не нарушава императивната норма на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД. Именно поради това уведомление, изходящо от предишния
кредитор или упълномощено от него лице, но приложено към исковата молба на
новия кредитор и достигнало до длъжника с връчването на същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията съгласно чл.
99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД и това обстоятелство следва да бъде съобразено във висящото
исково производство на основание чл. 235
от ГПК. Самото получаване на препис от исковата молба е станало лично от
ответника по делото, поради което той се счита за надлежно уведомен и за
извършената цесия.
Съдът намира, че
извършената между първоначалния кредитор „Аксес
Файнанс“ ООД и настоящия ищец АКПЗ ООД цесия е надлежно съобщена на ответника
по делото и същия е известен, че вземането на „Аксес Файнанс“ ООД спрямо него
за сумите главница 190лв., 11,50лв. лихва за забава към 26.02.2019 г.;
128,77лв. остатък договорна лихва към 26.02.2019 г.; 316,80лв. остатък
неустойка и такси е надлежно прехвърлено на новия кредитор, ищеца АКПЗ ООД.
От представените
по делото доказателства относно основателността на исковите претенции, съдът
приема за безспорно доказано и установено, че ответникът като кредитополучател
и сключил договор за кредит „***“ с „Аксес Файнанс“ ООД, като кредитор, за
който е получил платежен инструмент, платежна карта „***“. С факта на
предаване, респ. получаване на кредитната платежна карта, се извършва и самото
предаване за усвояване на предоставения кредит. Съгласно чл.3, ал.2 от
договора, през целия срок на валидност на договора, кредитополучателят се
задължава да заплаща текущото си задължение до всяко второ число на текущия
месец, което съгл. чл.3, ал.3 от договора представлява сбора от следните суми: усвоена и непогасена
главница между 01 и 19-то число на текущия месец, усвоена и непогасена главница
между 20-то и последно число на предходния месец; начислена и непогасена
договорна лихва върху главните задължения и неустойки за неизпълнение, лихва за
забава и разходи за събиране, в случай че такива са начислени през текущия
месец.
По делото
липсват представени от ищеца доказателства, че кредиторът е обявил предсрочната
изискуемост на вземането си на ответника. Съдът се
съобрази с посоченото в т.19 от ТР № 4/2013 г., на
ОСГТК на ВКС, съгласно което, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо
от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно
изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства,
и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането
става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като
банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към
момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен
брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и
без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда
действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до
длъжника. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната
изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало
на предявеното основание. В разглеждания казус, ищецът не представя
доказателства, установяващи, че преди образуване на заповедното производство
длъжникът е надлежно уведомен за това, че кредиторът упражнява правото си да
обяви кредитът за предсрочно изискуем. Съгласно
посоченото в т.1 от ТР № 8/02.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК,
допустимо е
предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ. Предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. От посоченото в т.1 от ТР № 8/02.04.2019 г. на ВКС по тълк. д.
№ 8/2017 г., ОСГТК, както и от това, че ответникът не твърди и не представя
доказателства за погасяването на задълженията си към кредитора, а съгласно
разпределената доказателствена тежест това лежи върху него, съдът намира, че
искът за главница в размер на 190лв. е доказан изцяло.
По делото ищецът
сочи, че срещу ответника има произтичащо от неизпълнението на главното
задължение и такова за договорна лихва от 128,77лв. остатък договорна лихва за
периода от 26.11.2016 г. до 06.07.2018 г. – датата на настъпване на
предсрочната изискуемост. Съдът намира, че доколкото този размер на договорната
лихва кореспондира с посоченото в приложението за прехвърляне на вземанията, то
същото следва да се уважи.
Ищецът претендира дължима от ответника неустойка в размер на 149лв. за неизпълнение на договорно задължение. Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична неустоична клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението. Неустойката е винаги проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл.9 от ЗЗД/. Автономията на волята означава предвидена от законодателя възможност на страните свободно да определят съдържанието на договора, в това число и на неустойката, като се съобразяват с повелителните разпоредби на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона. Добрите нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им, при риск за присъждане на неустойка, съдът следи служебно съгл. ТР №1/2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК. В цитираното тълкувателно решение се приема, че нищожна, поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай при сключване на договора. В мотивите на същия съдебен акт са изброени примерно някои от критериите, въз основа на които следва да се извършва тази преценка, а именно: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, обезпечено ли изпълнението на задължението с други правни способи, вид на уговорената неустойка, вид на неизпълненото задължение- съществено или незначителна част, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди. В разглеждания казус, не е спорно, че в чл.16 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя, в срок от три дни след падежа на текущото си задължение, да предостави посочено обезпечение на задълженията му по договора за кредит, при неизпълнение на което е уговорена компесаторна неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница. Предвидено е неустойката да се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението. Съдът намира за нищожна уговорената неустойка, на основание чл. 26, ал.1, предл. трето, т.к същата нарушава добрите нрави и води до необосновано висок размер на общото задължение по кредита. практически това е почти равностойно на исканата от ищеца главница. Соченото води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитополучателя и кредитора. В случая неустойката е извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Задължението за заплащане на неустойка за неосигурено обезпечение, не обезщетява някаква претърпяна загуба и пропусната полза, а води единствено до неоснователно разместване на блага. Съобразявайки размера на неустойката с размера на главното задължение, съдът стига до извода, че в случая така договорената компесаторна неустойка позволява на кредитора да реализира значителен приход, без последният да полага допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения. Ето защо стига до извода, че в случая неустойката не цели да задоволи имуществения интерес на кредитора, обезщетявайки го за вредите при неточно изпълнение от длъжника, а да го обогати неоснователно. На следващо място, видът на задължението, за което е предвидена неустойката, не предпоставя обезпечение изпълнението на основно и съществено задължение на заемателя по договора за кредит. Безспорно, както е посочено по- горе, една от основните функции на неустоичната клауза е да обезпечава изпълнението на главното задължение. Главното задължение на длъжника по договор за кредит е връщане на предоставената в заем сума, ведно с възнаградителната лихва, ако е уговорена такава. На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе проверка на кредитоспособността на ответника съгласно чл.16 ЗПК ,съответно да търси обезпечение на вземането си преди сключването на договора и предавянето на заемната сума. По изложените съображения с оглед нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора съдът намира, че ответникът не дължи уговорената неустойка и искът за установяване на задължение за неустойка в размер на 149 лв. за неизпълнение на договорно задължение е неоснователен и следва да се отхвърли.
Ищецът по делото
претендира сумата от 167,80лв., представляваща такси и разноски за извънсъдебно
събиране на просроченото задължение. Съгласно чл. 22 ал.4 от договора, се
установи, че страните са уговорили, че при забава плащането на текущото
задължение, кредиторът ще бъде принуден да направи разходи за действия по събиране
на задълженията, поради което кредитополучателят дължи на кредитора заплащането
на разходи в размер на 2,50лв. за всеки ден до заплащане на съответното текущо
задължение. Така уговорена тази сума има смисъла на неустойка с конкретно
определен обезщетителен характер. Освен това ищецът по делото не представя
доказателства за извършени от него разходи по извънсъдебното събиране на
вземането. Уговорената клауза противоречи и на чл.10а ЗПК съгласно който видът, размерът и действието за което се
събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит, поради което е нищожна като противоречаща на
закона.
Съдът намира, клаузата по чл. 22, ал.4 от договора, на която се основава и иска по чл. 10а от ЗПК за сумата от 167,80 лв. такса (разноски) за извънсъдебно събиране на вземанията за нищожна. Това следва от разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, както и от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от с.з. действията на кредитора по извънсъдебното събиране на вземанията му са действия по управлението на кредита и поради това искането на допълнителни такси води до увеличаване на общото задължение по кредита.
Съдът намира, че искането за сумата от 167,80 лв. такса (разноски) за извънсъдебно събиране на вземанията следва да се отхвърли.
Поради горното, съдът
намира, че от предявените от ищеца искове
по чл.415 от ГПК основателни и доказани са тези по чл.415 от ГПК във вр. чл.124
от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД за сумата от 190 лв. главница и иска по чл.415 от ГПК във вр. чл.124 от ГПК
във вр. с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 128,77
лв. договорна лихва за периода от 26.11.2016 г.до 06.07.2018 г.
Неоснователни са исковете по чл.415 от ГПК във вр. чл.124 от ГПК във вр. с чл. 92 от ЗЗД относно 149,00 лв. неустойка
за неизпълнение на договорно задължение и по иска по чл.415 от ГПК във вр.
чл.124 от ГПК във вр. чл. 10а от ЗПК за сумата от 167,80 лв. такса (разноски)
за извънсъдебно събиране на вземанията, които следва да се отхвърлят.
Относно
отхвърлените и непредявените вземания на ищеца, за които е издадена заповед за
изпълнение.
Относно
отхвърлените искове.
За отхвърлените по настоящето дело искове, съгласно чл. 416 от ГПК, Заповед № 725/11.09.2019 г. по ч.гр.д. № 1225/2019 г. на НПРС влиза в сила след датата на влизане в сила на решението по настоящето дело. Съгласно задължителните указания на т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, поради отхвърляне на исковете, предявени по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. От това следва, че по заповедното производство, за отхвърлените вземания за 149,00 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и за 167,80 лв. такса (разноски) за извънсъдебно събиране на вземанията, не следва да се издава изпълнителен лист за отхвърлените искоове.
Относно
непредявените (оттеглени) искове за вземания по заповедта за изпълнение.
Ищецът по делото е оттеглил с писмена
молба от 20.11.2018 г. претенцията си за установяване на съществуването на
вземането за сумата от 25,12лв. мораторна лихва за забава за периода от
07.07.2018 г. до 30.08.2019 г.
Оттеглянето на иска за има характер и
правни последици на непредявен иск, поради което следва да се приложи
посоченото от закона в чл. 415, ал.5 от ГПК относно правните последици от това
оттегляне и издадената заповед в тази и част следва да се обезсили
частично след ВЗС на решението по делото.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
Относно разноските в исковото производство.
По исковото производство
ищецът е направил разноски в размер на 175лв. за държавна такса. Освен тях
ищецът претендира и разноски за юрисконсулт, без да е посочен размер. Няма и
списък на разноските.
Съдът намира, че на ищеца,
който не е представил списък на разноските и не посочва размер на
възнаграждението за юрисконсулт. Съгласно чл. 78, ал.8 от ГПК, в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37
от Закона за правната помощ. Съдът намира, че съгласно чл. 25, ал.1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да се определи на ищеца
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100лв. Така общите разноски по
исковото дело на ищеца стават 275лв.
Ответникът не е направил
разноски за адвокатски хонорар, а съгласно посоченото в пълномощното и договора
за правна помощ, защитата му е извършена от процесуалният му представител по
чл. 38 от ЗАдв. Има искане за присъждане на дължими разноски.
Относно искането на ответника за
присъждане на разноски, което се основава на чл. 38, ал.2 от ЗАдв., то на
основание посоченото в изр.2-ро на чл. 38, ал.2 от ЗАд.възнаграждението следва
да е в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2. Съгласно чл. 7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1/ 2004 г. на ВАС се дължи възнаграждение в размер на 300лв. Тези
разноски обаче се дължат на самия адвокат, а не на страната, която той е
защитавал.
С оглед изхода на процеса,
на основание чл.
78, ал.1 от ГПК поради уважаването на част от исковете и пропорционално на
уважените искове (318,77лв.) спрямо общия размер на предявените искове
(644,57лв.) на ищеца се дължат разноски в размер на 136лв.
За защитата на ответника и
на основание чл. 78, ал.3 от ГПК на адвокат Ю.С.С. от *АК, пропорционално на
отхвърления размер на исковете (325,80лв.), се дължат 151,64лв.
Относно разноските в заповедното производство.
По заповедното производство
ищецът е направил разноски в размер на 25лв. за ДТ и 50лв. за юрисконсултско
възнаграждение, общо 75лв. Предявените по заповедното производство вземания са
в общ размер на 660,69лв. пропорционално на уважените вземания в размер на
318,77лв. спрямо общия размер на предявените на ищеца и заявител по заповедното
производство по ч.гр.д. № 1225/2019 г. се дължат 36,19лв.
Относно чл. 80 от ГПК.
Поради непредставяне на списъци на
разноските от страните по делото, те на основание чл. 80, изр.2-ро от ГПК,
нямат право да искат изменение на решението в частта му за разноските.
На основание чл. 235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА за
установено на основание чл.415, ал.1 от ГПК вр.чл.124 от ГПК вр. чл.79 от ЗЗД,
спрямо Н.С.К. с ЕГН ********** ***, че
вземането на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, с
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление в град област София
(столица), община Столична гр. София 1527 район р-н Оборище ул. „Панайот Волов“
No 29, ет. 3, представлявано от И.Ц.К., Упарвител, за сумата от 190лв. (сто и
деветдесет лева), представляваща главница, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение № 725/11.09.2019
г. по ч.гр.д. № 1225/19г. на НПРС – 09.09.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата, СЪЩЕСТВУВА.
ПРИЗНАВА
за установено на основание чл.415, ал.1 от ГПК вр.чл.124 от ГПК вр. чл.86 ЗЗД,
спрямо Н.С.К. с ЕГН ********** ***, че
вземането на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, с
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление в град област София
(столица), община Столична гр. София 1527 район р-н Оборище ул. „Панайот Волов“
No 29, ет. 3, представлявано от И.Ц.К., Упарвител, за сумата от 128,77 лв. договорна лихва за периода
от 26.11.2016 г.до 06.07.2018 г., присъдено по Заповед за изпълнение № 725/11.09.2019
г. по ч.гр.д. № 1225/19г. на НПРС, СЪЩЕСТВУВА.
ОТХВЪРЛЯ
иска чл.415 от ГПК във вр. чл.124 от ГПК във вр. с чл. 92 от ЗЗД, предявен от „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес
на управление в град област София (столица), община Столична гр. София 1527
район р-н Оборище ул. „Панайот Волов“ No 29, ет. 3, представлявано от И.Ц.К.,
Упарвител, против Н.С.К. с ЕГН **********
***, за установяване съществуването
на вземане в размер на 149,00 лв. (сто четиридесет и девет лева) неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, за което вземане е издадена Заповед за
изпълнение № 725/11.09.2019 г. по ч.гр.д. № 1225/19г. на НПРС.
ОТХВЪРЛЯ
иска чл.415 от ГПК във вр. чл.124 от ГПК във вр. с чл. 10а от ЗПК, предявен от
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление в град област София (столица), община Столична
гр. София 1527 район р-н Оборище ул. „Панайот Волов“ No 29, ет. 3,
представлявано от И.Ц.К., Упарвител, против
Н.С.К. с ЕГН ********** ***, за
установяване съществуването на вземане в размер на 167,80 лв. (сто
шестдесет и седем лева и осемдесет стотинки), такса (разноски) за извънсъдебно
събиране на вземанията, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение №
725/11.09.2019 г. по ч.гр.д. № 1225/19г. на НПРС.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал.1 от ГПК Н.С.К. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕАД, с ЕИК:*********, направените по делото разноски в размер на 136лв.(сто
тридесет и шест лева).
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал.1 от ГПК вр. т.12 от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Н.С.К. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, с ЕИК:*********, сумата от 36,19лв. (тридесет и шест лева и деветнадесет стотинки),
представляваща разноски, направени по заповедното производство по ч.гр.д. № 361/19г. на НПРС във връзка
със Заповед за изпълнение № 237/06.03.2019 г., като отхвърля претенцията за
разликата до 75лв.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал.3 от ГПК вр. чл. 38, ал.2, изр.2-ро от ЗАдв., „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, с
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление в град област София
(столица), община Столична гр. София 1527 район р-н Оборище ул. „Панайот Волов“
No 29, ет. 3, представлявано от И.Ц.К., Упарвител, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Ю.С.С. от *АК,
възнаграждение в размер на 151,64лв.
(сто петдесет и един лева шестдесет и четири ст.).
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Шумен в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
На основание чл. 7,
ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
На основание чл. 416 от ГПК, относно отхвърлените искове, Заповед за изпълнение № 725/11.09.2019 г. по ч.гр.д. № 1225/19г. на НПРС, влиза в сила след датата на влизане в сила на решението по настоящето дело. На основание т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, издадената заповед за изпълнение не подлежи на обезсилване и не следва да се издава изпълнителен лист.
Препис от решението, след влизането му в
сила, да се приложи и докладва за частично обезсилване на Заповед за изпълнение
№ 725/11.09.2019 г. по ч.гр.д. № 1225/19г. на НПРС, относно вземанията сумата
от 25,12лв. мораторна лихва за забава за периода от 07.07.2018 г. до 30.08.2019
г.
Районен
съдия: ……………………………
Галина
Николова