№ 139
гр. София, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000501818 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 260789/08.02.2021 г. по гр.д. № 16926/2018 г. на СГС, І-22 състав е
признато за установено по отношение на З. А. Й. и К. Й. Й., че съществува вземане на
„Банка ДСК“ ЕАД на основание Договор за кредит от 31.08.2007 г. за следните суми:
главница в размер на 57 162.96 лева, договорна лихва в размер на 21 514.10 лева за
периода 15.11.2012 г. до 19.09.2019 г., заемни такси в размер на 1357.74 лева, като за
разликата над присъдения размер за договорна лихва до претендирания размер от
34 324.69 лева и санкционираща лихва в размер на 239.74 лева исковете са отхвърлени
като неоснователни.
Ответниците З. А. Й. и К. Й. Й. са депозирали въззивна жалба против
първоинстанционното решение, в частта, с която е установено съществуване на тяхно
задължение към банката. Поддържат, че в обжалваната част решението не
кореспондира с доказателствата по делото. Поддържат, че направеното от тях
възражение за погасяване вземането на банката по давност се е потвърдило от
изслушаната ССЕ и събраните писмени доказателства. СГС неправилно приел, че
кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 05.09.2018 г. Игнорирани били
доказателствата, които установявали, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на
07.12.2011 г., във връзка с което било подадено предходно заявление по чл. 417 ГПК и
образувано ч.гр.д. № 21804/2013 г. на СРС, 46 състав. На тази дата банката била
осчетоводила кредита като предсрочно изискуем. Била издадена заповед за изпълнение
и изпълнителен лист, а след това образувано и изпълнително дело все на основание
предсрочна изискуемост. Това обстоятелство се сочело и в протоколи от срещи между
страните. Сочат още, че заповедта за изпълнение и изпълнителният лист били
обезсилени, тъй като след подадени възражения по чл. 414 ГПК банката не предявила
иск по чл. 422 ГПК, поради което и давността не се смятала за прекъсната с подаването
1
на заявлението. Поддържат, че към датата, на която било образувано новото ч.гр.д. №
61858/2018 г. – 20.09.2018 г., бил изтекъл петгодишният срок на погасителната давност
по чл. 110 ЗЗД за главницата и тригодишният срок на погасителната давност по чл.
111, б. „в“ ЗЗД за лихвите..
Ответниците поддържат на следващо място, че неправилно банката била
обявила предсрочна изискуемост на 07.12.2011 г., тъй като от ССЕ се установявало, че
към посочената дата имало надплащане в размер на 2745.43 лева при съобразяване
неравноправния характер на клаузите за едностранно увеличаване на лихвения
процент.
Поддържа се още, че в уведомлението, което банката е отправила до тях за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита през 2018 г. не се съдържат всички
необходими реквизити, за да може то да породи правни последици.
Молят да бъде отменено първонистанционното решение в обжалваната част и
исковете на банката да бъдат отхвърлени.
Ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е депозирала отговор на въззивната жалба, в който
излага доводи за нейната неоснователност. Поддържа, че при съобразяване ТР №
4/2013 г. на ОСГТК не може да се приеме, че предсрочна изискуемост е обявена през
2011 г., но дори да се приеме, че е обявила предсрочна изискуемост през 2011 г., то
течението на давността е било прекъснато чрез признание на длъжниците при
провеждане на срещи за реструктуриране на дълга, както и чрез частични плащания.
Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във
връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството е образувано по искова молба на „Банка ДСК“, с която по реда
на чл. 422 от ГПК са предявени обективно съединени при условията
на кумулативност установителни искове с правно основание чл. 430 ал. 1 и 2 от ТЗ, чл.
92 от ЗЗД и чл. 58 ал. 1 т. 1 от Закона за кредитните институции за признаване за
установено по отношение на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД, че ответниците дължат по
силата на Договор за кредит от 31.08.2007г. следните суми: главница – 57 162.96 лв.,
договорна (възнаградителна) лихва – 34 324.69 лв. за периода 05.11.2012 г. до
19.09.2018 г., заемни такси – 1357.44 лв., законна лихва, считано от 20.09.2018 г. до
окончателното погасяване на задължението, разноски – 1861.70 лв. държавна такса и
50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Исковете са предявени след издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 т. 2 от
ГПК в полза на ищеца – заявител в заповедното производство по гр. дело №
61858/2018 г. на СРС и възражение от ответниците – длъжници в заповедното
производство.
Ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е твърдял, че е предоставил на ответниците З. А. Й. и
К. Й. Й. банков кредит с договор от 31.08.2007 г., в размер на 60 000 лева за срок от
2
360 месеца, считано от 04.09.2007 г. Била уговорена лихва, формирана от базов лихвен
процент за този вид кредит и надбавка от 1,9 пункта за първите три години, а за
останалия период лихва, формирана от базов лихвен процент и надбавка, които към
датата на сключване на договора били съответно 3,69 % БЛП и 4,60 процентни пункта
надбавка. Ищецът е твърдял, че кредитополучателите-ответници допуснали забава в
плащанията по 71 вноски по кредита с падежи от 04.11.2012 г. до 04.09.2018 г., поради
което банката обявила вземането си по кредита за предсрочно изискуемо, като
уведомления за това били връчени на ответниците чрез ЧСИ Р. М.. Така дължими били
главница в размер на 57 162.96 лева, договорна лихва в размер на 34 324.69 лева за
периода 15.11.2012 г. до 19.09.2018 г., санкционираща лихва в размер на 239.74 лева за
периода 05.11.2012 г. до 19.09.2018 г. и заемни такси в размер на 1 357.55 лева,
включително 760 лева такса управление, 120 лева такса изискуемост, 64.54 лева –
застрахователни премии и 412.90 лева – подновяване на ипотека. В допълнителна
молба е уточнено за кои периоди са начислените такси. За дължимите суми, чието
установяване се иска и в исковото производство, по искане на банката кредитор на
основание извлечение от сметки, била издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.2 от
ГПК, срещу която заповед било подадено възражение от ответниците.
Ответниците З. А. Й. и К. Й. Й. са оспорвали исковете като неоснователни.
Твърдели са, че съгласно погасителния план към договора за кредит, погасяването на
кредита е следвало да става на равни месечни анюитетни вноски в размер на 344.07лв.
през първите 36 месеца след датата на усвояване на кредита и 444.87лв. през останалия
период на кредита. Въпреки това Банката изменила месечната анюитетна вноска. От
тогава до обявяване на кредита за предсрочно изискуем вноската била променена
многократно. Едностранно била увеличена лихвата по кредита, като от първоначално
договорена за първите 36 месеца 5,59%, след датата на усвояване на кредита тя била
увеличена. След изтичане на тригодишния период, лихвата била изменена едностранно
от ищеца, като вместо 8,29% е била в увеличен процент. Ответниците твърдят, че само
няколко вноски били платили в размер, съответстващ на погасителния им план. Според
тях едностранното определяне на вноската е било въз основа на неравноправни
нищожни клаузи от Договора и от Общите условия. Не са били налице условия за
вдигане на базовия лихвен процент. Оспорвали са исковете и със следните възражения:
1. възражение за погасяване на вземанията по договора за кредит, поради
изтекла погасителна давност след обявяването му за предсрочно изискуем на
07.12.2011 г. с твърдения, че по реда на чл.417 ГПК било образувано ч.гр.д.
№21804/2013 г. по описа на СРС с предмет процесния договор за ипотечен кредит от
31.08.2007г., по което дело издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист
били обезсилени с определение, влязло в сила на 06.09.2014 г. С този акт, давността по
чл.110 ЗЗД не се смятала за прекъсната.
2. възражение за ненастъпване на предсрочната изискуемост на кредита, с
твърдение за неуведомяване за предсрочната изискуемост. Твърдели са, че
уведомленията, връчени от ЧСИ Р. М. са ненадлежно връчване, тъй като било
недопустимо изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на
кредита да бъде връчвано на длъжника чрез частен съдебен изпълнител, който имал
правомощия за връчване само при образувано при него изпълнително дело, като в
случая към момента на връчване такова липсвало. В случай, че се приеме
уведомлението за редовно, то са направили възражение, че банката не е дала
достатъчен срок преди да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата.
3. възражение с оспорване твърдението на ищеца за изпадане на
кредитополучателите в забава, и становище за неравноправност на клаузи в договора и
общите условия на банката кредитор – чл.7, чл.11, чл.12, чл.14 от Договора, и т.9.1,
3
т.9.4, т.20.1, т.20.2, т.20 т.3, т.25.2, т.25.3 от Общите условия;
4. възражение за прихващане с твърдяно от ответниците вземане срещу ищеца в
размер на 5000 лева, от които 4500 лева недължимо платени според ответниците суми
за лихва на основание смятани за нищожни клаузи, и 500 лева недължимо платени
според ответниците суми за банкови такси, с твърдение за нищожност на клаузи от
договора за кредит.
Във въззивното производство възражението за прихващане е уточнено, като
ответниците са заявили че както вземането си в размер на 4500 лева, така и вземането
си в размер на 500 лева прихващат с вземането на банката за главница.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства и е изслушано
заключение на ССЕ. Заключение на ССЕ е изслушано и пред въззивната инстанция.
Представен е договор за ипотечен кредит от 31.08.2007година с № 17/14469001,
по силата, на който „Банка ДСК“ ЕАД е преоставила на кредитополучателите З.Й. и
К.Й. кредит в размер на 60 000 лева. Същият е бил предоставен със срок на
издължаване от 360 месеца, считано от 04.09.2007 г. По силата на договора
кредитополучателите заплащат първоначална лихва за период от три години,
формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавката е в размер на 1,9%
пункта. За останалия период заплащат лихва, формирана от БЛП и надбавка, която
може да бъде намалена с отстъпка съгласно условия за ползване на преференциален
лихвен процент по програма „Уют“. Към датата на сключване базовият лихвен процент
е 3,69 %, а стандартната надбавка е в размер на 4,60 %.
Договорът е сключен при Общи условия, които също са представени по делото.
Към доказателствата по делото са приложени ч.гр.д.№ 21804/2013 г. и ч.гр.д.№
61858/2018 г. по описа на СРС, от които се установява следното:
На 18.05.2013 г. „Банка ДСК“ ЕАД е депозирала заявление по реда на чл.417
ГПК за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу З.Й. и К.Й. за
суми в размер на – главница 57 767.12 лв.; договорна лихва - 9 717.38 лв. за периода от
29.09.2011 г. до 17.05.2013 г., санкционна лихва – 7 633.14 лв. за периода от 21.01.2012
г. до 17.05.2013 г. и законна лихва от 18.05.2013 г. до изплащане на вземането, както и
заемни такси 95 лв. Банката се е позовала на неизпълнение на Договор за ипотечен
кредит от 31.08.2007 г. и забава в плащанията над 90 дни, вследствие на което кредитът
ставал предсрочно изискуем съгласно т.20.2 от ОУ. СРС е издал заповед за изпълнение
на парично задължение и изпълнителен лист на 28.05.2013 г. по образуваното
заповедно производство. Образувано е изпълнително дело № 20138610401854 на ЧСИ
Д. В., който е връчил ПДИ, ведно със заповедта за изпълнение на длъжниците на
21.07.2013 г. Длъжниците са депозирали възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК на
02.08.2013 г. по пощата. С определение от 13.08.2014 г. съдът е обезсилил заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист поради това, че въпреки дадените указания,
заявителят не е предявил в срока по чл. 415 ГПК иск за установяване на вземанията си.
От приложеното ч.гр.д.№ 61858/2018 г. по описа на СРС, се установява, че на
20.09.2018 г. „Банка ДСК“ ЕАД е подала заявление по реда на чл.417 ГПК за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист срещу З.Й. и
К.Й. за вземания по Договор за ипотечен кредит от 31.08.2007 г., а именно: главница –
57 162.96 лв., договорна (възнаградителна) лихва – 34 324.69 лв. за периода 05.11.2012
г. до 19.09.2018 г., заемни такси – 1357.44 лв., законна лихва, считано от 20.09.2018 г.
до окончателното погасяване на задължението. На 28.09.2018 г. е издадена заповед за
изпълнение. На 19.10.2018 г. са депозирани възражения по чл. 414, ал. 1 ГПК, като от
представените в исковото производство ПДИ до длъжниците е видно, че такива са
изпратени по изп.д. № 20188610401861 на ЧСИ Д. В. едва на 13.11.2018 г., т.е към
4
момента на подаване на възраженията срокът по чл. 414, ал. 1 ГПК не е започнал да
тече. На банката е указано да предяви иск за вземанията си. Това разпореждане е
връчено на 26.11.2018 г., а иск е предявен на 18.12.2018 г.
От приложения Протокол от 17.05.2012 г. се установява, че страните са провели
среща, на която е било обсъдено състоянието на кредитите на ответниците. Установява
се, че към тази дата имат три потребителски кредита, два ипотечни (включително
процесния, за който е посочено, че е изискуем и с просрочено задължение в размер на
5768.01 лева) и една кредитна карта, като почти всички са със забавени плащания с
изключение на потребителски кредит №12677682 на К.Й.. Било постигнато
споразумение, по силата на което ответниците се задължили в срок от три месеца от
датата на протокола да внесат необходимата сума за пълно погасяване на задълженията
по двата ипотечни кредита, като през този период ще започне процедура за
преструктуриране чрез обединяване на изискуемата кредитна карта и потребителски
кредит с титуляр К.Й. и процедура по заместване в дълг от З.Й. по потребителски
кредит № 18097430, отпуснат на 26.01.2010 г. с остатък 10 691.91лв. с титуляр А. Б. Б.
/починал/ на който З.Й. е дъщеря.
От приложеното писмо №08-00-01-562014/30.11.2012 г. на Банка ДСК до
ответниците се установява, че то е в отговор на тяхно искане и се сочи, че поетия
ангажимент със споразумение от срещата на страните от 17.05.2012 г. не е изпълнен.
На 24.08.2012г. е била проведена нова среща със З.Й. в присъствието и
на неин адвокат, на която било постигнато ново споразумение, по силата на което в
срок до 30.09.2012 г. да бъдат предприети действия за оздравяване на цялата кредитна
експозиция чрез преструктуриране или внасяне на всички забавени вноски, такси и
санкционни лихви за забава. Посочено е, че отново не са били изпълнени поетите
ангажименти. Посочени са размерите на задълженията по всички кредити на З.Й..
От заключението по изслушаното пред СГС ССЕ, изготвено от вещото лице Р.
С., се установява, че кредитът в размер на 60 000 лева е усвоен на 04.09.2007 г., като
сумата е преведена по банкова сметка с титуляр З.Й.. Посочено е, че общият размер на
всички плащания по кредита е 29 409.68 лв., от които плащания по кредита от
разплащателна сметка на З.Й. – общо 22 391.06 лв., извършени до 28.10.2014 г. и
плащания от ЧСИ по изп.д.№1854/2013г. – общо 7 018.62 лв. след 28.10.2014 г. до
20.09.2018 г. Посочено е, че първото просрочие на вноска с падеж е 04.12.2007 г. със
забава на 10.12.200 7г. е доплатена изцяло главницата от месечните вноски.
Забавянията в плащанията на месечните погасителни вноски зачестяват след
04.07.2010 г. По процесния кредит е констатирано, че има просрочени и неплатени
месечни вноски за главница и възнаградителна лихва, отнасящи се за периода от
04.11.2012 г. до 04.09.2018 г., който период включва 2131 дни забава. Вещото лице
сочи, че към датата на заявлението за издаване на изпълнителен лист – 20.09.2018 г.
неплатения остатък за главница е в общ размер на 57 172.96 лв., включващ просрочена
главница по 70 броя неплатени месечни вноски за главница за периода 04.12.2012 г. до
05.09.2018 г., неплатеният остатък от възнаградителна лихва е в размер на 34 324.69
лв., отнасяща се за периода от 04.01.2013 г. до 19.09.2018 г.вкл., неплатената лихва е
формирана от неплатени 69 боя месечни вноски, падежирали през периода 04.01.2013
г. – 04.09.2018 г. – 34 063.26 лв., както и допълнително
начислена възнаградителна лихва за периода 05.09.2018 г. до 19.09.2018г. – 261.43 лв.,
неплатен остатък за лихва върху просрочена главница в размер на 1,54 лв. за периода
28.08.2018 г. до 04.09.2018 г. и неплатена наказателна лихва върху целия остатък за
главница в размер на 238.20 лв. за период от 05.09.2018 г. до 19.09.2018 г. Неплатен
остатък за годишни такси за управление в размер на 760 лв. за периода 31.08.2011 г. –
20.09.2018 г., като сумата включва 8 бр. годишни такси за управление по 95 лв.
годишен размер на всяка. Неплатена такса за подновяване на ипотека в размер на
5
412,90 лв., изчислена на 22.08.2017 г., неплатени суми за застраховка на
обезпечението в размер на 64.54 лв. за периода 20.11.2013 г. – 20.09.2018 г., неплатена
такса изискуемост в размер на 120 лв., начислена на 05.09.2018 г. Вещото лице е
изчислило задълженията и във вариант, при който се прилагат първоначално
договорените лихвени проценти – за първите три години – 5,59% и за останалия
период – 8,29%, както следва – общият размер на изчислената възнаградителна лихва
за периода 31.08.2007 г. – 07.12.2011 г. е в общ размер на 15 821.46 лв.; общият размер
на изчислената възнаградителна лихва за периода 31.08.2007 г. – 04.09.2018 г. е в общ
размер на 47 293.95 лв.; общият размер на същата лихва за периода 31.08.2007 г. –
19.09.2018г. е в общ размер на 47 498.54 лв. От анализ на плащанията по кредита,
платените суми само за възнаградителна лихва за периода 31.08.2007 г. – 20.09.2018 г.
са в общ размер на 25 984.44 лв. За периода 31.08.2007 г. – 07.12.2011 г.
изплатената възнаградителна лихва е 18 566.89 лв., изчислената за периода е 15 821.46
лв. като разликата е 2 745.43 лв. платени в повече към 07.12.2011 г.; за периода
31.08.2007 г. – 05.09.2018 г. – платената възнаградителна лихва е 25 984.44 лв.,
изчислената възнаградителна лихва е 47 293.95 лв., разлика от 21 309.51 лв. платени
по-малко към 05.09.2018 г.; за периода 31.08.2007 г. – 20.09.2018 г. –
платената възнаградителна лихва е 25 984.10 лв., изчислената – 47 498.54 лв., разлика
от 21 514.10 лв., платени по-малко за възнаградителна лихва към 20.09.2018 г.
Посочено е в експертизата, че плащанията по процесния кредит за заемни такси и
санкционираща лихва са в общ размер на 588.20 лв. В случай, че тази сума бъде
отнесена към погасяване на остатъчната главница по процесния кредит, то неплатения
остатък по главницата би бил 56 584.76 лв.
Вещото лице е отразило в експертизата си, че не му е била предоставена
информация за наличие на алгоритъм, по който банката е изчислила БЛП към датата на
договора за кредит, както и по каква формула са изчислени размерите на отделните
увеличения на БЛП, а от там и на приложените по кредита стойности на БЛП. Поради
липса на данни за наличие на алгоритъм/формула, по която банката е изчислявала
БЛП, прилаган по процесния кредит, не може да бъде изчислен какъв следва да бъде
БЛП съобразно методиката на банката, а от там – какъв би следвало да бъде размера на
всяка една месечна вноска за процесния период, тъй като няма данни данни за такава
методика и няма данни с какви тегла участва всеки един компонент при формиране
стойността на БЛП. Вещото лице е посочило изчисление на разликата между –
изчислените месечни вноски за възнаградителна лихва по първоначално договорените
условия на договора – за първите три години ГЛП е 5,59%, а след това ГЛП – 8,29%
без промяна, отнасящи се за периода от 31.08.2007 г. до 04.12.2011 г. /датата на
първото начислено просрочие от банката/, което е просрочие на месечна вноска за
главница с падеж 04.12.2011 г. са в общ размер 15 782.77 лв.; изчисленият размер на
вноските за възнаградителна лихва за периода от 31.08.2007 г. до 04.12.2011 г. по
първоначалните условия на кредита е 15 782.77 лв. Платената възнаградителна лихва за
същия период от 31.08.2007 г. до 04.12.2011 г. е общо 18 566,89 лв. или разликата е в
размер на 2 784,1 2лв. платени в повече. В съдебно заседание вещото лице е
допълнило, че разликата е формирана вследствие едностранното увеличение от
банката на първоначално договорения лихвен процент.
Вещото лице е посочило още, че не са начислявани лихви за забава с различни
надбавки за един и същ период. От извършена справка при ищеца е констатирал, че
процесният кредит е бил обявен за предсрочно изискуем на дата 07.12.2011 г. с
начисляване на такса изискуемост на същата дата, като операцията е сторнирана от
банката и предсрочната изискуемост е счетена за ненастъпила за банката. В
основанието на операцията за сторниране на обявената на 07.12.2011 г. предсрочна
изискуемост е отбелязано Реш. на СРС от 13.08.2014 г. Операцията за сторниране е с
6
дата 06.08.2018 г.
Пред въззивната инстанция е изслушано второ заключение по ССЕ, изготвено от
вещото лице Р. С., който е отговорил на въпроса дали към 21.07.2013 г. ответниците са
имали непогасени просрочени задължения по процесния кредит, като се вземе предвид
само първоначалния погасителен план и се съобразят извършените плащания, по
следния начин: Към посочената дата е било налице просрочено задължение в размер на
718.20 лева – главница, съставляваща 13 месечни вноски с настъпил падеж за периода
04.07.2012 г. до 20.07.2013 г., като общият непогасен размер на главницата е 56 399.09
лева; неплатена просрочена възнаградителна лихва в размер на 4 876.82 лева по 13
месечни вноски с настъпил падеж за периода 04.07.2012 г. до 04.07.2013 г.; неплатена
текуща възнаградителна лихва в размер на 220.79 лева за периода 04.07.2013 г. до
20.07.2013 г.; неплатена лихва върху просрочена главница в размер на 11.40 лева и
неплатена една годишна такса за управление с падеж 04.08.2012 г. в размер на 95 лева.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
Производството, образувано по реда на чл. 422 ГПК е предназначено да
стабилизира ефекта на издадена заповед за изпълнение, същата да влезе в сила и
издаденият в производството по чл. 417 ГПК изпълнителен лист (при допуснато
незабавно изпълнение) да запази действието си на изпълнителен титул – арг. 416 ГПК
и чл. 42, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на
която е подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо, предмет на това исково
производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното
производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид,
падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим.
Предмет на настоящото производство са парични вземания на ищеца „Банка
ДСК“ ЕАД против З.Й. и К.Й., произтичащи от Договор за ипотечен кредит от
31.08.2007 г., за които именно е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на
чл. 417, т. 2 ГПК по. гр.д. № 61958/2018 г. на СРС, 120 състав.
В същото време предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД установителен иск е предявен
в срока и при условията на по чл. 415, ал. 1 ГПК, поради което е допустим.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба е основателна и
първоинстанционното решение е неправилно, предвид следното:
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Според чл. 430, ал. 2 ТЗ заемателят заплаща лихва по кредита,
уговорена с банката. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма.
Съгласно чл. 60, ал. 2 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно
изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита.
При съобразяване на посочената правна уредба, за да бъде основателен иска,
банката следва да докаже сключването на валиден договор за банков кредит с
ответниците; предоставянето на уговорения кредит; настъпването на условията за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита и обявяването й на длъжника;
размера на претенцията си.
В случай че ищецът докаже, че е изпълнил точно, ответниците следва да докажат
правоизключващите и правопогасяващите си възражения, които в случая са, че банката
едностранно е изменяла лихвения процент в посока нагоре, което е основано на
нищожна неравноправна клауза, както и евентуално че кредитът е обявен за
7
предсрочно изискуем още през 2011 г. и към 20.09.2018 г. е изтекла погасителната
давност за вземанията.
Установява се от събраните писмени доказателства, че между „Банка ДСК“ ЕАД
от една страна и З.Й. и К.Й. от друга страна е сключен договор за ипотечен кредит от
31.08.2007 г., по който банката предоставя на кредитополучателя кредит в размер на
60 000 лева за срок от 360 месеца при уговорен в чл. 7 размер на договорната лихва.
Доколкото същият е сключен в изискуемата се от закона писмена форма, той е
действителен.
Не е спорно пред настоящата инстанция, а и се установява от изслушаните
заключения на ССЕ, че кредитът е изцяло усвоен по сметка на З.Й. на 04.09.2007 г.
Макар сключеният договор за кредит да е като цяло действителен, при
изпълнение на законовото си задължение съдът служебно да следи за неравноправни
клаузи в договорите с потребители, настоящият състав споделя разбирането на
първоинстанционния съд, чл. 7 от договора за кредит, чл. 9.1 от Общите условия към
договора за кредит, а и чл. 25, т. 3 от същите Общи условия, които дават възможност
на банката едностранно да променя лихвения процент, са неравноправни клаузи и
поради това нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, предвид следното:
По делото няма спор, че ответниците З.Й. и К.Й. са физически лица, на което въз
основа на сключения с ищцовата банка през 2007 г. договор е предоставен ипотечен
кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т.1 от ДР на З.,
а ищцовата банка има качеството на търговец, по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗПП.
По материалноправните въпроси, свързани с наличието на неравноправие между
правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително
по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите, критериите за определяне
наличие на индивидуално договаряне и наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП и
спрямо банката като доставчик на финансова услуга, е налице константна съдебна
практика на ВКС, обективирана в множество решения - Решение № 77/15 г. по гр.д. №
4452/14 на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 424/15 по гр.д. № 1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о.,
Решение № 51/16 по т.д. № 504/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 95/16 г.на ВКС,
ТК, II т. о., Решение № 205/16 по т.д. № 154/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 165/16
по т.д. № 1777/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 201/17 г. по т.д. № 2780/15 г. на
ВКС, ТК, II т. о. и др. С тях е последователно е установено разбирането, че
предпоставките за определяне неравнопостановеността на една договорна клауза, са: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа
на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗПП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги – дължат се на въздействието на
свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Единствено в тази хипотеза
търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен
по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал.
1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от
неговата воля.
На самостоятелно основание за да се прецени дали конкретните договорни
клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143, ал.
1 ЗЗП е необходимо те да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, от една
страна, а от друга - потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
8
информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени
цената, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.
В посочените съдебни актове и др. постановени по идентични казуси е прието,
че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за
едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Методът на
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или
индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с
нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по ЗЗП.
В съдебната практика се приема още, че когато не е указано нито в договора,
нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на
банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по
които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144, ал. 2 и
ал. 3 ЗЗП не може да бъде приложена. Уговорената неиндивидуално в договора за
кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение
на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП е неприложимо.
В случая в чл. 9.1 от ОУ към договора е уговорено, че кредитът се олихвява с
фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка,
посочена в договора, като кредиторът има право да променя базовия лихвен процент,
за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин. Възможността за
едностранна промяна е предвидена и в чл. 7 от договора за кредит и в чл. 25. т. 3 от
Общите условия.
Изричната редакция на посочените текстове предпоставя извод, че посоченият в
ОУ към договора метод на изчисляване на съответния лихвен процент не е
индивидуално уговорен /не е подлежал изобщо на договаряне/, не съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти. В случая липсва
конкретно посочена формула за определяне на възнаградителната лихва, която е
съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки, предвид неяснотата в
договора относно начина на определяне на БЛП на банката за посочените кредити.
Така е видно от посочените текстове, че потребителят-кредитополучател не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина и метода, по който
банката-кредитор може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, защото липсва яснота относно методологията, създадена от банката – кредитор
9
/например с нейни вътрешни правила/ относно определяне на БЛП, за който банката си
е запазила правото да променя едностранно по време на действие на договора, без тази
промяна да подлежи на договаряне.
Изложеното сочи и на извод, че в случая банката-ищец е действала в разрез с
принципа за добросъвестност, поради което и изключението по чл.144, ал.1, т.3 ЗПП е
неприложимо и посочените клаузи от договора и ОУ следва да се приемат за
неравнопоставени, респ. - недействителни.
Произтичащата от чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП нищожност на
уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор
да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, без постигане на
изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена
методика за изменяне на размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата
възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, не обуславя
нищожност и на уговорката в същата или друга клауза за заплащане от
кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно
определен към датата на сключване на договора размер в проценти и посочената
договорна надбавка. В посочения смисъл е константната практика на ВКС,
обективирана в решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.
Установяването на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на
БЛП в конкретния случай позволява да се възстанови правното и фактическото
положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни
клаузи. Изпълнено е и изискването на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, тъй като договорът за кредит
може да се прилага и изпълнява и без клаузата на чл. 8.1. от ОУ. Следователно в
хипотезата на неравноправност на посочените договорни клаузи приложимата
договорна възнаградителна лихва е в първоначално уговорения размер и нищожността
на посочените норми от договора за кредит и ОУ не освобождава кредитополучателя
от задължението за заплащане на лихвата по кредита по първоначално уговорения при
сключване на договора размер (така решение № 170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г.
на ВКС, II т.о.).
Банката е претендирала вземанията си при твърдения за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита през 2018 г. Жалбоподателите са оспорили да е настъпила
предсрочна изискуемост на задължението им през 2018 г., когато са им връчени
уведомления от призовкар на ЧСИ Р. М., с твърдения, че такава е настъпила по-рано –
пред декември 2011 г., след което през 2013 г. банката е инициирала заповедно
производство по гр.д. № 21804/2013 г. на СРС, 46 състав. Във връзка с това
възражение, поддържано и с оплакване във въззивната жалба, че първоинстанционният
съд не го е обсъдил, настоящият съдебен състав намира следното:
Предсрочната изискуемост на цялото вземане се предпоставя от настъпването на
два юридически факта: обективен - неизпълнение от страна на длъжника, и субективен
- нарочно волеизявление на банката, отправено и достигнало до длъжника, за отнемане
на преимуществото на срока. В т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК е дадено задължително разяснение относно зависимостта между субективния
елемент и настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, като там е
посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след
като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
10
В решение № 6/04.04.2019 г. по т.д. № 917/2018 г. на 1-во т.о. е прието, че
волеизявлението може да е обективирано не само в нарочно писмо/уведомление,
нотариална покана или в исковата молба. Съдебната практика е последователна
досежно липсата на строги изисквания към документа в който обявяването по чл. 60
ал. 2 ЗКИ се съдържа, т.е. дали уведомлението до длъжника изхожда пряко от банката-
кредитор или то е възпроизведено от трето лице. В случай, че кредитът е обявен за
предсрочно изискуем, но уведомлението на банката не е достигнало до длъжника, няма
пречка уведомяването да настъпи, ако в друг, връчен на длъжника документ
обявяването по чл. 60 ал. 2 ЗКИ е възпроизведено. Този документ може да бъде
преписът от исковата молба, но възможността не се изчерпва с него. Уведомяването на
длъжника за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков
кредит може да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение до него или в
уведомлението по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, стига волеизявлението на кредитора (банката) да е
възпроизведено недвусмислено и конкретно спрямо вземането и задълженото лице.
Преценката дали документът на който се позовава страната съдържа недвусмислено и
конкретно волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е въпрос по
същество, който може да бъде различен в рамките на всеки отделен спор.
В конкретния случай на 18.05.2013 г. „Банка ДСК“ ЕАД е депозирала заявление
по чл. 417 ГПК, по което е образувано гр.д. № 21804/2013 г. на СРС, 46 състав, с
изявление за настъпила автоматична предсрочна изискуемост на процесния кредит
поради неплащане на повече от три вноски за 2011 г., която предсрочна изискуемост
банката обявила на 31.10.2012 г. и с претенция за заплащане от ответниците на
предсрочно изискуема главница и възнаградителна лихва за период до датата на
заявлението. Издадената заповед за изпълнение, в която изрично е записано, че
вземането е при обявена предсрочна изискуемост, е връчена на длъжниците на
21.07.2013 г. От изслушаното пред въззивната инстанция заключение на ССЕ се
установи, че към 21.07.2013 г. длъжниците са имали просрочия на 13 вноски за
главница и лихва, като за някои от тях е била забава повече от 90 дни забава, според
уговореното в чл. 20.2 от ОУ, т.е., налице е била обективната предпоставка за
обявяване предсрочна изискуемост. Към датата на заявлението очевидно не е била
налице субективната предпоставка, тъй като изявлението на банката не се твърди, нито
се доказва да е връчвано на длъжниците. То обаче е достигнало до тях при връчване
заповедта на изявление на 21.07.2013 г., доколкото в нея ясно и недвусмислено е
посочено, че вземането по договора за кредит е присъдено като предсрочно изискуемо.
Следователно, предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила на
21.07.2013 г. След посочената дата не се твърди, нито се доказва страните да са
постигали споразумение за ново разсрочване на кредита, поради което и няма как
направеното ново едностранно изявление за обявяване на предсрочна изискуемост през
2018 г. да породи ефект или да заличи последиците на вече настъпилата през 2013 г.
такава. Предвид установеното, основателно е оплакването на жалбоподателите, че
първоинстанционният съд не е разгледал и не се е произнесъл по твърдението им, че
предсрочната изискуемост е настъпила преди 2018 г., което настоящата инстанция
установява да е основателно, макар и при установена различна от твърдяната дата на
предсрочна изискуемост.
От заключението на ССЕ, изслушано пред САС, се установява, че към
21.07.2013 г. пълният размер на непогасената главница при съобразяване само на
първоначално договорения размер на лихвата, е 56 399.09 лева, а непогасеният размер
на просрочена възнаградителната лихва е 4 876.82 лева за периода от 04.07.2012 г. до
04.07.2013 г.
В отговора по т. 11 от заключението на ССЕ, изслушано пред първата
инстанция, е посочено, че към датата на изготвянето му, във вариант при съобразяване
11
на първоначалния погасителен план, платената част от главницата възлиза на 4 484.90
лева. Няма данни за последващи плащания. Следователно, непогасеното задължение за
главница към настоящия момент би било в размер на 55 515.10 лева.
Както е разяснено в т.2 от Тълкувателно решение №3/27.03.2019 г. по тълк.д. №
3/2017 г. на ОСГТК след датата на предсрочна изискуемост договорна лихва не се
дължи. Т.е, претенцията за възнарадителна лихва би била основателна само за периода
15.11.2012 г. – 21.07.2013 г., или това са осем вноски, които според посочените в
заключението на ССЕ, изслушано пред САС, са на стойност 3 116.96 лева.
Следва обаче да бъде разгледано направеното от ответниците възражение за
погасяване на вземанията на банката по давност. Съгласно чл. 114 ЗЗД давността тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая най-късната дата, на която е
настъпила изискуемостта на вземанията за предсрочно изискуема главница и за
възнаградителна лихва е 21.07.2013 г. – приетата дата на предсрочна изискуемост.
Вземането за главница се погасява с петгодишна давност – чл. 110 ЗЗД, а
възнаградителната лихва – с тригодишна давност – чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Датата, на която
тази давност е прекъсната чрез иск при условията на чл. 116, б. „б“ ЗЗД е датата, на
която е депозирано второто заявление по чл. 417 ГПК – 20.09.2018 г. Следователно,
доколкото изискуемостта е настъпила преди повече от пет, съответно три години преди
20.09.2018 г., то установените по-горе вземания за главница и възнаградителна лихва
са погасени изцяло. Независимо дали част от претендираните размери за
санкциониращи лихви и банкови такси са станали изискуеми три, съответно пет години
преди посочената дата, те също се смятат погасени по давност, предвид
характеристиката им на произтичащи от главното вземане допълнителни вземания,
макар за някаква част от тях давността да не е изтекла – чл. 119 ЗЗД.
Неоснователно е позоваването от страна на банката на Протокола от среща
между страните от 17.05.2012 г., като съдържащ признание за задълженията, което
прекъсва давността при условията на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, както и на правените частични
плащания, като представляващи такова признание. На първо място изявленията на
длъжниците, удостоверени с техни подписи под посочения протокол, предхождат
датата 21.07.2013 г., която е най-късната дата, на която е настъпила изискуемостта на
предсрочно изискуемата главница и до която се начислява възнаградителна лихва. Ето
защо тези изявления, дори да представляват признание, няма как да прекъснат
давността, течаща считано от 21.07.2013 г. насетне. На следващо място, настоящият
състав намира още, че в този протокол не са удостоверени конкретни изявления на
ответниците за съществуването на определени по основание и размер техни вземания
по процесния договор за кредит. Посочено е общо, че имат изискуем кредит по
Ипотечен кредит № 17/14469001, с просрочено задължение в размер на 5 768.01 лева,
без да е ясно каква част е главница, лихва и/или такси.
Не представляват признание за целия дълг и частичните плащания, доколкото
същите имат характер на признание само относно задължения в размер на конкретно
платените суми, съответно не са годни да прекъснат давността относно другата част от
вземанията (така и в Решение № 26/24.07.2018 г. по т.д. № 1853/2017 г. на ВКС, 1-во
т.о.).
Горното обосновава извод за основателност на направеното възражение за
погасяване на вземанията на банката по давност към датата на исковата молба, която
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявена на датата на заявлението по чл. 417
ГПК – 20.09.2018 г. Исковете са предвид изложеното изцяло неоснователни - частично
като неоснователни поради недължимост на целите претендирани суми, а установената
като съществуваща част от вземането като погасено по давност, и подлежат на
отхвърляне.
12
Предвид достигане от настоящата инстанция до изводи, различни от изводите на
СГС, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и
вместо него следва да бъде постановено отхвърлително решение. Следва да бъде
посочено, че в диспозитива на първоинстанционното решение има допусната очевидна
фактическа грешка в периода, за който е установено вземане за възнаградителна лихва,
като крайната дата на периода погрешно е вписана като 19.09.2019 г., вместо вярната
19.09.2018 г. (в мотивите периодът е посочен вярно), като в диспозитива на
настоящото решение посочената очевидна фактическа грешка следва да бъде
съобразена.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на
разноски имат жалбоподателите. Същите са заплатили държавна такса в размер на 801
лева (при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК са освободени от внасяне на дължимия
остатък от 800 лева.) и 200 лева за вещо лице. Заплатени са и 4000 лева адвокатско
възнаграждение.
„Банка ДСК „ ЕАД следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на САС
сумата 800 лева, - държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските,
присъдени на банката за първоинстанционното и заповедното производство в размер
на 4054.34 лева.
На ответниците следва да бъдат присъдени допълнително 6 704.51 лева над
присъдените им разноски за СГС.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260789/08.02.2021 г. по гр.д. № 16926/2018 г. на СГС, І-22
състав в частта, с която е признато за установено по отношение на З. А. Й. и К. Й. Й.,
че съществува вземане на „Банка ДСК“ ЕАД срещу тях на основание Договор за кредит
от 31.08.2007 г. за следните суми: главница в размер на 57 162.96 лева, договорна
лихва в размер на 21 514.10 лева за периода 15.11.2012 г. до 19.09.2018 г. (с погрешно
посочване на годината като 2019 г.) и заемни такси в размер на 1357.74 лева, включени
в заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 61858/2018 г. по описа
на СРС, 120 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Банка ДСК“ ЕАД против З. А. Й. и К. Й. Й., предявен при
условията на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване, че съществува
вземане на „Банка ДСК“ ЕАД на основание Договор за кредит от 31.08.2007 г. за
следните суми: главница в размер на 57 162.96 лева, договорна лихва в размер на
21 514.10 лева за периода 15.11.2012 г. до 19.09.2018 г. и заемни такси в размер на
1357.74 лева, включени в заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д.№
61858/2018 г. по описа на СРС, 120 състав.
ОТМЕНЯ решение № 260789/08.02.2021 г. по гр.д. № 16926/2018 г. на СГС, І-22
състав в частта, с която З. А. Й. и К. Й. Й. са осъдени да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД
разноски пред СГС и за заповедното производство в размер на 4 054.34 лева.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на З. А. Й., ЕГН
********** и К. Й. Й., ЕГН ********** сумата 5001 лева – разноски пред САС и
6 704.51 лева – допълнително разноски пред СГС.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати в бюджета на
13
съдебната власт по сметка на САС сумата 800 лева – държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14