№ 18240
гр. София, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20231110168296 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеца Н. Е. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ******,
обективно съединени установителни искове при условията на евентуалност с правно
основание чл.26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, чл.26, ал. 1, пр.3 ЗЗД чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП
срещу ответника „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А,
ет. 9, ап. офис 20, представлявано от Ивет Димитрова и Десислава Николова, за
прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит №
567946, сключен на 01.12.2017 г., поради противоречието му със закона, и при
условията на евентуалност за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 567946, сключен на 01.12.2017 г.,
предвиждаща задължително предоставяне на обезпечение с дружество, одобрено от
кредитодателя и свързано с него лице, поради противоречието и със закона,
евентуално с добрите нрави и евентуално като неравноправна клауза.
Ищецът Н. Е. И. извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че с ответника са сключили Договор за предоставяне на потребителски кредит №
***** г. за сумата от 2500 лв., която сума следвало да бъде погасена на 12 дванадесет
вноски, първата от които с падеж 01.01.2018 г., заедно с лихва от 49,11 %, или общата
сума на заема е 3075 лв. В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от ****в полза на дружеството ответник,
във връзка с което изискване бил сключен договор за предоставяне на поръчителство
между ищеца и “Ferratum Bank”. Сочи, че съгласно предоставения Стандартен
европейски формуляр към договора за предоставяне на потребителски кредит,
очакваните разходи по договор за гаранция са в размер на 1925 лв. Поддържа, че
предоставянето на обезпечение е задължително условие за сключването на договора,
разходът за сключването му е предварително известен на кредитора, още повече, че
кридитодателят и гарантът са свързани лица, същият е сигурен, поради което следва
да намери отражение при изчисляване на ГПР по кредита, като задължителен разход
по кредита. Същевременно при изчисляването на ГПР не е включена дължимата такса
за гарант, което представлява задължителен разход по кредита, поради което счита, че
не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10, а с включването на таксата гарант при
изчисление на ГПР, размерът му надвишава максимално предвидения в чл. 19, ал. 1
ЗПК. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради неспазване на изискването на
1
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и че клаузата на чл. 5 от договора за предоставяне на
потребителски кредит е нищожна, поради противоречието и със закона, евентуално с
добрите нрави и евентуално, че е неравноправна. При тези си твърдения предявява иск
за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит, а при условията
на евентуалност на клаузата на чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски
кредит.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК ответникът „Фератум
България“ ЕООД оспорва иска с доводи, че договорът за кредит не е нищожен на
сочените от ищеца основания. Същият е със съдържанието, визирано в ЗПК, като е
посочен лихвеният процент и ГПР, изчислен съгласно заложената в ЗПК формула, а
дължимата такса за гаранция не се включва в ГПР, тъй като предоставянето на
гаранция не е задължително условие за сключване на договора. Твърди, че при
кандидатстване за кредит, кредитополучателят може да избере между опциите да
представи поръчител, избран от него, или гарант, предложен от кредитора, а при
избирането на гарант в лицето на Фератум Банк, същият е бил уведомен
предварително за дължимия разход. Счита, че ГПР не надвишава максималния
законов размер, тъй като разходите по договора за гаранция не следва да се включват
при изчисляването му, доколкото тази услуга не е задължителен разход по кредита.
Счита, че клаузата на чл. 5 от договора за кредит е индивидуално уговорена и
същевременно кредитополучателят е имал възможност да се откаже от договора в 14-
дневен срок. Поради изложените съображения моли за отхвърляне на предявените
искове и претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което тези факти са отделени като
безспорни е ненуждаещи се от доказване с доклада по чл. 140 ГПК, че между страните
е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г., обезпечен с
договор за гаранция, сключен с “Ferratum Bank”.
Видно от съдържанието на договора за кредит същият е договорен в размер на
2500 лв., уговорен е срок на връщане 12 месечни вноски, при лихвен процент 23,00 %
и ГПР 49,11 %.
От приложената на л.53 разписка за извършено плащане се установява, че
кредита е усвоен на 02.12.2017 г.
В чл. 5 от приложения по делото договор е предвидено, че кредитът се
обезпечава с поръчителството предоставено от Ferratum Bank в полза на Дружеството,
като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. В същата разпоредба
е посочено, че одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на
заема.
По делото е представена и преддоговорна информация, в която кредиторът
изрично е посочил, че не е включил в ГПР възнаграждението по гаранционна сделка в
размер на 1925 лв.
По делото са приети и общи условия за предоставяне на потребителски кредити
на ответника.
На 18.12.2023 г. ответникът е изпратил до ищеца извънсъдебна покана за
плащане на задълженията по процесния договор за кредит, според която ответникът
претендира задължение в общ размер на 4682 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз
2
основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон
за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.
10, ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или
друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска
сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал.
9 и ал. 13 от ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит
отговаря на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно
§ 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство,
което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване
на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му. В случая между страните не се спори относно
сключването на договора и същевременно съдът намира, че е спазена формата за
сключването му, като по делото е представена е разменената преддоговорна
информация.
По делото беше доказано, че в конкретния случай и доколкото ищецът не е
могъл да предостави поръчител – физическо лице, такъв е осигурен от кредитодателя в
лицето на “Ferratum bank”, за което се дължи допълнително възнаграждение в размер
на 1925 лв., видно от преддоговорната информация. Въпреки че не е представен самия
договор, съдът намира, че са налице достатъчно други документи, които сочат на
сключен такъв договор, а видно от преддоговорната информация в докумнета е
посочен и размерът на възнаграждението по този договор. Същевременно съдът
съобрази, че на основание чл. 190 ГПК ответникът е бил задължен в срок до датата на
първото заседание да представи по делото договор за поръчителство, сключен между
ответника и Ferratum Bank и договор за предоставяне на поръчителство (гаранция),
сключен между ищеца и Ferratum Bank, като същевременно е бил предупреден за
последиците на чл. 161 ГПК от възпрепятстване събирането на допуснати
доказателства. Поради това и прилагайки разпоредбата на чл. 161 ГПК, съдът намира,
че по делото беше доказано сключен между ищеца и Ferratum Bank договор за
гаранция за обезпечаване задълженията на ищеца по процесния договор за кредит, с
уговорено и дължимо възнаграждение в размер на 1925 лв.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
3
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2. Съобразно конкретиката на
казуса може да се обоснове извод, че процесното възнаграждение по обезпечителната
сделка представлява именно разход за допълнителна услуга, свързана с договора за
кредит. Същевременно са налице и другите допълнителни изисквания, а именно
сключването на този договор за допълнителна услуга да е задължително условие за
получаване на кредита и същевременно да е бил известен на кредитора, като за
последното липсва съмнение предвид обстоятелството, че същото е изрично посочено
като задължение за кредитополучателя в чл. 5 от договора. Въз основа на всичко
изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение за поръчителство следва да
бъде включено като разход по кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде
отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя (в този смисъл са
Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616
от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). В случая това не е сторено, като
видно от информацията, посочена в чл. 3 от договора общата сума, дължима от
заемателя е в размер на 3075 лв. и се състои от размера на заемната сума и размера на
възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към момента на
неговото сключване, следователно в нея не е включено възнаграждението по
гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване размера на
годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл.4 от договора, а при
допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне
на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с
размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава размера,
посочен в договора, за което не се изискват специални знания.
Съдът не може да подмине и факта, че съществуват достатъчно данни за
свързаността между кредитодателя „Фератум България“ и гарната/поръчител Ferratum
Bank, доколкото при извършена справка в Търговския регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на „Фератум България“ ЕООД е „Мултитюд СЕ“,
което наименование е идентично със сегашното наименование „Мултитюд Банк“
(преди Фератум Банк). Това обстоятелство създава съмнение относно намерението на
кредитодателя, въвеждайки задължително условие за отпускане на кредита –
предоставянето на обезпечение, чрез свое свързано лице, да си осигури едно
допълнително възнаграждение по договора, представляващо допълнителна печалба.
В контекста на изложеното по-горе съдът съобрази, че размерът на
4
възнаграждението за поръчителството – 1925 лв. надвишава многократно размера на
дължимата лихва за целия на срок на договора – 575 лв., което налага извода, че
действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от обявения в него
от 49,1%, в който е включена само възнаградителната лихва от 575 лв. При това
положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният
процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание
на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Въз основа на изложеното по-горе предявеният иск за прогласяване
нищожността на договора за кредит се явява основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаване на главния иск, предявеният евентуален иск не подлежи на
разглеждане и съдът не дължи произнасяне.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има само ищецът, който
своевременно е направил искане за присъждането им съгласно представения списък по
чл. 80 ГПК, а именно 100 лв. платена държавна такса и 800 лв. платено адвокатско
възнаграждение. Така сторените разноски предвид изхода на спора и липсата на
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, следва да се присъдят изцяло в
тежест на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 567946, сключен на 01.12.2017 г.
по предявения от ищеца Н. Е. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ******, срещу
ответника „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.
9, ап. офис 20, представлявано от Ивет Димитрова и Десислава Николова, иск.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А,
ет. 9, ап. офис 20 да заплати на Н. Е. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ******,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 900 лв. – разноски в производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5