№ 3866
гр. София, 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100512457 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.06.2021г. по гр.дело №48317/2015г. по описа на СРС, 175 с-в М. Г.
М.- Г. с ЕГН:********** и П. К. Г. с ЕГН:**********, са осъдени да заплатят солидарно на
П. Г. М. с ЕГН:**********, представляван от настойника му Н. П. М., на основание чл.30,
ал.3 от ЗС сумата от 5993,55 лева- половината от наемната цена за съсобствения на страните
имот- апартамент №120 в гр.София, ж.к.*******, за периода от 13.08.2010г. до 12.08.2015г.,
ведно със законната лихва от 13.08.2015г. до окончателното изплащане, както и на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 299,68 лева- обезщетение за забава върху главницата
за периода от 13.08.2012г. до 12.08.2015г., като исковете са отхвърлени съответно за
разликата над 5993,55 лева до пълния предявен размер от 6000 лева и за периода от
11.08.2010г. до 12.08.2010г., и за разликата над 299,68 лева до пълния предявен размер от
500 лева и за периода от 01.10.2010г. до 12.08.2012г. Ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца чрез настойника му сумата от 818,12 лева за разноски по делото, а ищецът- да заплати
на ответниците общо 28,63 лева разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Срещу решението в частта с която исковете са уважени, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците М. Г. М.- Г. и
П. К. Г.. Жалбоподателите поддържат, че решението е недопустимо като постановено по
недопустим иск- предявен от настойника на поставено под пълно запрещение лице, без да са
спазени разпоредбите на чл.130, ал.3 от СК и чл.165, ал.4 от СК за представяне на становище
на настойническия съвет и разрешение на районния съд, доколкото се касае за спор относно
1
недвижим имот. Твърдят, че не са установени елементите от фактическия състав на
разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, а именно възпрепятстване на ищеца да ползва лично
имота и отправяне на искане за такова ползване. Твърдят също така, че не може да се
претендира обезщетение за период предхождащ поканата, респективно- датата на подаване
на исковата молба. Претендират погасяване на част от претенцията поради изтичането на
тригодишна погасителна давност, доколкото се касае за периодични плащания. Ето защо
молят обжалваното решение да бъде отменено, а исковете- отхвърлени изцяло. Претендират
направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец в производството пред първата инстанция П. Г. М.,
чрез настойника си Н. П. М., в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва
същата като неоснователна. Излага съображения за правилност на обжалваното решение и
моли същото да бъде потвърдено, като претендират разноски за въззивната инстанция.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и
след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и
по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло подробните мотиви на същото и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата следва да се добави и следното:
На първо място предявените от ищеца чрез настойника му искове не са
недопустими, тъй като посочените във въззивната жалба разпоредби от СК касаят
разпоредителни сделки с имущество на лице под настойничество, а в случая са предявени
искове, при уважаването на които имуществото на лицето евентуално би се увеличило.
На следващо място следва да се отбележи, че с исковата молба са предявени главен
иск с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС- за част от ползите от общата вещ, съразмерно на
притежаваната от ищеца идеална част от същата, и евентуален иск с правно основание
чл.31, ал.2 от ЗС- за обезщетение за ползата, от която съсобственикът е лишен вследствие
личното ползване на вещта от другия съсобственик, след съответно писмено поискване.
Първоинстанционният съд е уважил, макар и частично, предявения главен иск (отхвърлената
част е поради частично уважено възражение за изтекла погасителна давност) и предвид
несбъднатото вътрешнопроцесуално условие не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС. Същевременно доводите на въззивника
2
във въззивната жалба касаят изцяло неразгледания от съда евентуален иск по чл.31, ал.2 от
ЗС, поради което настоящата инстанция е изправена на практика пред бланкетна въззивна
жалба, без посочени конкретни пороци на обжалваното решение и с оглед липсата на
нарушение на императивни норми на материалния закон то не може да бъде отменено в
обжалваната му част и следва да се потвърди. Предметът на въззивното производство, което
се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по
същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния
предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност
въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния
съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено
от фактическа страна. До изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК за обжалване на
първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна въззивна жалба може да
бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи
произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно
обжлаване, въззивният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради
неправилно приложение на императивна материалноправна норма. В случая подадената
въззивна жалба е бланкетна и допълнения не са направени както в срока по чл.259, ал.1
ГПК, така и след това.
За пълнота въззивният състав намира за необходимо да отбележи следното:
В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната
съвкупност, са установени всички необходими предпоставки за уважаване на предявения
главен иск с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС до размер от 5993,55 лева (половината от
наемната цена) за периода от 13.08.2010г. до 12.08.2015г.. С определението по реда на
чл.140 от ГПК съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
страните са съсобственици на процесния имот при квоти по ½ за ищеца и ½ за ответниците
(при условията на СИО). От представените по делото договори за наем и удостоверение от
ТД на НАП- София се установява, че имотът е отдаван под наем през процесния период от
ответниците при наемна цена в размер на 200 лева. Размерът на средния пазарен наем се
установява от заключението на вещото лице по СТЕ и същият надхвърля претендирания от
ищеца такъв. Правилно е приложен законът по отношение възражението за изтекла
погасителна давност- в случая се касае не за периодично вземане, както твърдят
ответниците, а за вземане възникнало въз основа на неоснователно обогатяване на някои от
съсобствениците, поради което приложима е не кратката, а общата петгодишна погасителна
давност.
Ето защо въззивната жалба на ответниците следва да бъде оставена без уважение, а
обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната
му част.
При този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски, а на ответника
по жалбата и ищец в производството пред първата инстанция следва да бъдат присъдени
3
направените във въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
600 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 24.06.2021г. по гр.дело №48317/2015г. по описа на
СРС, 175 с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА М. Г. М.- Г. с ЕГН:********** и П. К. Г. с ЕГН:********** да заплатят
на П. Г. М. с ЕГН:**********, чрез настойника му Н. П. М. общо сумата от 600 лв.
(шестстотин лева)- разноски по делото за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4