Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети
октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
гр. дело № 1539/2018 г. по описа на
СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ЗАД „Б.В.И.Г.” АД, чрез пълномощника си – адв. А.С. с
надлежно учредена представителна власт по делото, против Решение № 272987 от
20.11.2017 г., постановено по гр. дело № 54785/2015 г. на Софийски районен съд,
68 състав, с което е отхвърлен предявеният от ЗАД „Б.В.И.Г.” АД срещу З.К.„Л.И.“ АД иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ
(отм.) за заплащане на сумата от 272,58 лв., представляваща изплатено
застрахователно обезщетение по застраховка „Каско стандарт“ на автомобил „Форд
Транзит“ с рег. № ********, за което е образувана щета при ищеца под № 475513131306223,
за ПТП, настъпило на 12.06.2013 г. в гр. София, в резултат на виновно
противоправно поведение на водача на автомобил „Пежо Боксер“ с рег. № ********,
чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество. Със същото
решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 190,00 лв., представляваща разноски по делото.
В
жалбата са наведи оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
допуснати от първоИ.танционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изтъква се, че от събраните по делото доказателства е установено при
условията на пълно и главно доказване наличието на застраховка ГО между
ответното дружество и виновния водач, тъй като ответното дружество е погасило
чрез прихващане част от дължимото застрахователно обезщетение, още повече, че в
съдебно заседание пълномощникът на ответника е признал този факт. Сочи, че
наличието на валидно правоотношение по застраховка ГО между виновния водач и
ответното дружество се установява и от извлечението от електронния регистър
Гаранционния фонд, включително и от представения по делото Протокол за ПТП, в
който длъжностното лице също е вписало полицата за застраховка ГО на виновния водач. Моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск, както и да присъди
направените разноски за двете съдебни И.танции.
Въззиваемият
„З.К.„Л.И.“ АД, в законоустановения срок,
чрез пълномощника си – адв. З.Томова, с надлежно учредена представителна власт
по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по
подробно изложените съображения. Моли съда да потвърди обжалваното решение и
присъди направените по делото разноски в производството и пред СГС.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради
което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоИ.танционния
съд, като относно правилността на първоИ.танционното решение той е обвързан от посочените
в жалбата пороци.
Съдът,
като съобрази оплакванията на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна
по следните съображения:
За
да отхвърли ищцовата претенция първоИ.танционният съд е достигнал до извод, че ищецът
не е установил при условията на пълно и главно доказване съгласно чл. 154, ал.
1 ГПК наличието на валидно възникнало застрахователно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност“ между водача на автомобил „Пежо Боксер“ с
рег. № ******** и ответното застрахователно.
Този
извод е необоснован. В конкретния случай по делото страните не спорят, че
ответното дружество е погасило чрез прихващане с насрещно свое вземане по
процесното регресно правоотношение доброволно сумата от 739,44 лв., като този
факт се признава както в исковата молба, така и в подадения от ответника
отговор на исковата молба, а на доказване съгласно чл. 153 ГПК подлежат само
спорните по делото факти. Ето защо със заплащането на тази сума ответникът
извънсъдебно е признал, че всички юридически факти, обуславящи възникването на
спорното регресно право са породени в обективната действителност по начина,
твърдян в исковата молба, поради което за ищцовото дружество е възникнало
правото на регрес. Нещо повече, в практиката на ВКС (напр.
Р. № 15/25.VII.2014 г.
на I-во т. о. по т. д. № 1506/2013 г.; Р. № 98/25.VI.2012 г.
на II-ро т. о. по т. д. № 750/2011 г.; Р. № 73/22.VI.2012 г.
на I-во т. о. по т. д. № 423/2011 г.; Р. № 24/10.III.2011 г
на I-во т. о. по т. д. № 444/2010 г. и Р. № 85/28.V.2009 г.
на II-ро т. о. по т. д. № 768/08 г.), последователно се приема, че протоколът
за настъпило ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му
задължения, представлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК,
който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно
авторството на материализираното в него изявление на съставителя му, но също и
с материална доказателствена сила относно самото удостоверено в него
волеизявление, т. е. съставлява доказателство за факта на направени пред
съставителя изявления и за "извършените от него и пред него
действия". В бланката за такъв констативен протокол, съставен в процесния
случай съобразно изискванията на Нредба за документите и реда за съставянето им
при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на
Вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към
Гаранционния фонд, изрично е предвидено отбелязване на обстоятелствата дали
водачите на участващите в конкретния пътен инцидент моторни превозни средства
имат полици за сключена застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите, техния номер и срока на валидността им. Констатациите, обективирани в констативния
протокол, включително и досежно последните три
обстоятелства, подлежат на опровергаване с всички годни доказателствени
средства по ГПК, чрез провеждането на "насрещно", доказване. Ответникът не е установил отрицателния
факт на несключване на застрахователния договор, опровергавайки констатацията,
съдържаща се в Протокол за ПТП № 1481523 от 12.06.2013 г., за наличие на
застраховка "Гражданска отговорност" на виновния за процесното ПТП водач на автомобил „Пежо Боксер“ с рег. № ******.
При съобразяване разпоредбата на чл. 1, ал. 1,
т. 6 ТЗ, според която всички застрахователни сделки са от
категорията на т. нар. абсолютни търговски, изискуемата за валидност писмена
форма се смята за спазена, ако изявлението е записано технически по начин,
който дава възможност да бъде възпроизведено. Това следва от текста на чл. 293, ал.
4 ТЗ. В
заключение следва да се отбележи, че данни за наличието на застрахователно
правоотношение за процесния период за „Пежо Боксер“ с рег. № ******** се съдържа и в Информационния център към ГФ, като
застрахователят по силата на чл. 294, ал. 2 КЗ, във вр. с чл. 292, ал. 1, т. 3 КЗ следва да предостави ежеседмично до втория работен ден на следващата седмица
справка за сключените и за прекратените застрахователни договори към края на
предходната седмица, включващи данни за началната
и крайна дата на покритието. Като е предоставил тези данни, които са отразени
следствие на подадена от „Л.И.“ АД
справка, ответното дружество е признало, че е обезпечил през релевантния период
деликтната отговорност на виновния за настъпилото застрахователно събитие
автомобилист. Отчитайки засилената социална функция на задължителната
застраховка „Гражданска отговорност” и разширената застрахователна закрила,
която тя предоставя, в Решение № 161/13.11.2012 г. по т. д. № 607/2011 г. на ВКС
ТК, ІІ т. о., е прието, че „съгласно чл. 295, ал. 7 КЗ /нова, обн. в ДВ
бр.54/2006 г./, данните в Информационния център имат официално оповестително
действие и до доказване на противното издадените въз основа на тях документи
удостоверяват с обвързваща доказателствена сила съществуването и прекратяването
на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”.
Изпълнението на задължението по чл.294, ал.1 КЗ гарантира известяването на
третите лица, които имат намерение да предявят иск за обезщетение срещу
застрахователя, че действието на задължителната застраховка „Гражданска
отговорност” е прекратено към определен във времето момент, след който
застрахователят не отговаря за причинените от застрахования делинквент
имуществени и неимуществени вреди.”. По
изложените съображения настоящият състав на съда, приема че по делото ищецът е
установил при условия на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата
на чл. 154, ал. 1 ГПК наличието на валидно правоотношение по застраховка ГО
между ответното дружество и водача на автомобил
„Пежо Боксер“ с
рег. № ********, а изводът на първоИ.танционния съд в
обратна насока е абсолютно необоснован.
По
отношение какъв е размерът на причинените имуществени вреди при настъпване на
процесното застрахователно събитие, породено от виновното противоправно
поведение на делинквента, чиято гражданска отговорност е била обезпечена през
релевантния период от застрахователното дружество-въззиваем, следва да се
отбележи, че съгласно основното заключение на приетата по делото САвТЕ, неоспорено от страните, което съдът
намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява,
че вредите по автомобил
„Форд Транзит“ с рег. № ********са в
причинно-следствена връзка с процесното ПТП от 12.06.2013 г., както и че към
момента на настъпване на процесното ПТП за отстраняването на причинените вреди
на база средни пазарни цени в са били необходими 987,02 лв. Следва да се
отбележи, че ответникът комуто принадлежи доказателствената тежест не е
установил по делото, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от
противоправно поведение на водача на автомобил „Форд Транзит“ с рег. № ******.
Императивната
правна норма, уредена в чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./ предвижда, че застрахователното
обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване
на събитието. Нормативната цел на тази правна норма е насочена към пълно
репариране на вредоносните последици, което обстоятелство обуславя наличието на
застрахователния интерес. Следователно, от съществено значение е размерът на
действително причинения вредоносен резултат, като е ирелевантно обстоятелството
дали причинените вреди действително са били отстранени чрез тяхното
отремонтиране. Според споделяната от настоящия състав константна практика на
ВКС (Решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г., т. к., ІІ т. о. на
ВКС, Решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК, Решение №
115/09.07.2009 г. по т.д. № 627/2008 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС) при съдебно
предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да
определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата
към момента на настъпване на застрахователното събитие – чл. 208, ал. 3 КЗ.
Обезщетението
не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при
частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу
която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество
(чл. 203, ал. 2 КЗ), съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка,
монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 203, ал. 3 КЗ).
В
този смисъл кредиторовият интерес на увреденото лице от настъпване на процесния
застрахователен риск – застрахования по договора за имуществено застраховане,
ще бъде изцяло удовлетворен, в случай че изцяло бъдат заместени погиналите
автодетайли с оригинални авточасти, т.е. сложната, съставна движима вещ,
каквато по своето правно естество представлява лекият автомобил, ще бъде
възстановена в състоянието преди увреждането ѝ чрез влагане на мястото на
увредените автодетайли нови, но оригинални авточасти. Всеки производител на
автомобили влага в производството оригинални автодетайли, поради което докато
те не бъдат унищожени и подменени с нови, макар и заместващи, се прилага
житейската (човешката) презумпция, че погиналите авточасти са оригинални, т.е.
съответни на вложените от производителя. При така изяснените факти
процесуалното задължение (доказателствената тежест) за опровергаване на това
предположение принадлежи на страната, която поддържа, че в обективната
действителност е възникнал положителният факт на замяна на оригиналните
автодетайли с техни аналози, които обаче не са изцяло съответни по качество,
вкл. и здравина, якост, еластичност и пр. свойства на тези, които се предлагат
от производителя на лекия автомобил. В настоящи случай обаче, такова доказване
не е проведено от ответника.
С
оглед приетите за установени релевантни факти настоящата съдебна И.танция
достига до правния извод, че пазарната стойност на причинените имуществени
вреди на увредения от настъпване на процесното ПТП лек автомобил съответства на
тази, установена от основната САвТЕ е 987,02 лв. с ДДС. Не е спорно по делото,
че ищцовото дружество е отстранило щетите по застрахования при него автомобил,
заплащайки сумата от 987,02 лв. за
ремонт, с което е встъпило в правата на увредения срещу делинквента, респ.
срещу застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност”,
обезпечаващ неговата деликтна отговорност – до сумата от 987,02 лв. Не е спорно между страните и обстоятелството, че
обичайните разноски при определяне на дължимото застрахователно обезщетение по
договор за имуществено застраховане е в размер на претендираната сума от 25,00
лв., поради което в патримониума на ищеца е породено парично вземане срещу
ответното застрахователно дружество общо в размер на сумата от 1012,02 лв. Тъй
като застрахователят по договор за застраховка „Гражданска отговорност”
извънсъдебно е погасил чрез прихващане с насрещно вземане по възникналото
регресно правоотношение, по образувана при последния щета под № 475513131306223
сумата от 739,44 лв., то главният иск е основателен до пълния му предявен размер
от 272,58 лв. (1012,02 лв. – 739,44 лв.), като в
полза на ищеца следва да се присъди законна лихва от подаване на исковата молба
– 11.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.
Предвид
основателността на предявения иск настоящата съдебна И.танция следва да се
произнесе и по своевременно направеното от ответника - З. „Л.И.“ АД в
срока за отговор на исковата молба правопогасяващо възражение за прихващане,
тъй като е налице вътрешно процесуалното условя за разглеждането му, предвид
основателността на предявения от ищеца иск – арг. чл. 271, ал. 2 ГПК. В тази
връзка следва да се отбележи, че със Споразумение от 09.06.2011 г. страните в
настоящото съдебно производство са извършили доброволно извънсъдебно
(материално) прихващане на насрещни еднородни и заместими (парични) задължения,
предмет на насрещно възникнали регресни правоотношения. Това съглашение
представлява извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД, а не
взаимно упражняване на насрещни правопрекратителни потестативни права чрез едностранно
компенсаторно волеизявление по смисъла на чл. 104, ал. 1 ЗЗД – насрещните
парични задължения, предмет на породени регресни правоотношения, не са ликвидни
(безспорно установени по основание и размер).
В клаузата на чл. 3, ал. 1 от споразумението страните са уговорили, че по
регресните правоотношения, наречени „щети”, по които е налице извънсъдебен спор
и описани в Приложение № 3 и Приложение № 4, неразделна част от това
съглашение, до определяне на пълния размер на насрещно дължимите суми ще бъде извършено
доброволно (договорно) прихващане на насрещни заместими и еднородни
(парични) задължения в размери, подробно описани в Приложение № 3 и Приложение
№ 4. Уговорено е в клаузата на чл. 3, ал. 4 от Споразумението, че след
погасяването на двете глобални насрещни парични задължения (сбора от всички
взаимни регресни притезания) до размера на по-малкото от тях всяка една от
страните може да иска допълнително – извънсъдебно или съдебно, да й бъде
заплатен остатъкът от всяко едно претендирано регресно вземане, чийто размер,
съобразно изричната клауза на чл. 4, ал. 3 от Споразумението, се определя
съгласно уредената в Наредба № 24/2006 г. методика, т.е. с отчитане на
съответен коефициент на естествено износване (изхабяване) на увредените
автодетайли на автомобилите, предмет на договорите за имуществено застраховане,
респ. на задължителната застраховка „Гражданска отговорност”.
Под
№ 18 в Приложение № 4 към процесното Споразумение е описано предявеното с възражения
за прихващане регресно вземане, като извънсъдебно претендираното от З. „Л.И.”
АД парично притезание е в размер на сумата от 608,97 лв., а признатият от З. „Б.В.И.Г.”
размер възлиза на 319,59 лв., поради което доброволното (договорното)
прихващане е било извършено именно до тази сума (319,59лв.). Следователно,
спорен между страните е едИ.твено размерът на предявеното регресно право – за
остатъка от 289,38 лв., който не е бил предмет на извършената договорна
компенсация. Както бе изяснено, в този смисъл е и клаузата на чл. 3, ал. 4 от
Споразумението, с която не е уговорено, че е уреден изцяло правният спор
относно размера на насрещното регресно вземане – над признатата сума от 319,59
лв., т.е. извън предмета на спогодбата е остатъкът на спорното право, който
възлиза на 289,38 лв.
По
своята правна същност спогодбата по чл. 365, ал. 1 ЗЗД представлява
консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, при
чието сключване се пораждат правните последици, към които са насочени
волеизявленията на страните, а осъществяването на съответните престации по него
са в изпълнение на поетите задължения със спогодбата. Тъй като с нея страните
решават съществуващ или бъдещ възможен правен спор чрез взаимни отстъпки, това
обстоятелство обуславя нейния възмезден характер – всяка една от страните прави
отказ от субективни права. Правното основание (непосредствената цел на
съвпадането на двете насрещни волеизявления за удовлетворяване на правно
признат интерес) на спогодбата по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД
представлява постигане на определеност и яснота в техните отношенията, като се
разреши съществуващият между страните правен спор. За да се постигне тази цел,
спорещите могат и да се отклонят от действителното материалноправно положение,
като се съгласят да считат помежду си, че то е било и е такова, каквото го
прогласява спогодбата. Затова тя може да включва в себе си воля за частичен
отказ от съществуващо право, както и за частично поемане на несъществуващо
задължение – арг. чл. 365, ал. 2 ЗЗД,
който предписва, че с взаимните отстъпки могат да се създадат, да се
изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора.
Именно за да се разреши доброволно съществуващ или бъдещ правен спор, целта на
спогодбата е да се изключи възможността да се оспорва предхождащото я правно
положение. В предмета на тази двустранна възмездна сделка се включват
правните спорове, чието окончателно решаване страните искат да постигнат. В
този смисъл, след като ищецът по делото е признал възникването на спорното
регресно право до размера от 319,59 лв., то напрактика извънсъдебно е признал, че всички
юридически факти, обуславящи възникването на спорното регресно право на ответника са породени в обективната действителност по начина,
твърдян в отговора на исковата молба, поради което за ответното дружество е възникнало правото на регрес следствие на противоправното поведение на делинквента,
чиято гражданска отговорност е била обезпечена през релевантния период от З. „Б.В.И.Г.”
чрез договор за застраховка „Гражданска отговорност” по щета №
0015-1261-10-413060 образувана при З. „Л.и.“ АД. Съобразно приетото като
компетентно изготвено и неоспорено от страните допълнително заключение на САвТЕ
се установява, че размера на увредените автодетайли на процесния автомобил при
настъпване на релевантното застрахователно събитие възлиза на сумата от 583,97 лв. Имайки предивд доброволно
извършеното прихващане в размер на сумата от 319,59 лв., с което частично е
погасено възникналото спорно регресно право, дължимият от ищеца З. „Б.В.И.Г.” на ответника З. „Л.и.“ АД
остатък по процесната регресна щета № 0015-1261-10-413060 образувана при З. „Л.и.“ АД възлиза на 289,38 лв., включваща и 25,00 лв. ликвидационни
разноски.
Основателно
обаче възражението на пълномощника на ищеца направено своевременно в първото
съдебно заседание от 08.06.2018 г., че вземането, което е предявено с
възражението за прихващане е погасено по давност. В тази връзка следва да се
отбележи, че съгласно т. 14 от Постановление № 7/77 г. от 4.X.1978 г., Пленум на ВС за регресните искове важи общата давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от
момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. В конкретния случай З. „Л.и.“ АД е заплатил застрахователно обезщетение по застраховка
„каско“ на „Омникар ауто“ ООД - сервиза отремонтирал застрахования по
имуществена застраховка застраховка л.а. „Хонда Акура“ с рег. № ******на
27.10.2010 г., което се установява от представения разходен касов ордер № 871 /лист 80 по делото/, и което
обстоятелство е изрично призното във
възражението за прихващане към отговора на исковата молба, подаден в СРС на
28.10.2015 г. Съгласно правилото на чл.
72 ЗЗД и по аналогия на закона, срокът който се брои по години изтича в
съответното число на последната година, поради което регресното вземане на З. „Л.и.“ АД
по щета №
0015-1261-10-413060 се е погасило по давност на 27.10.2015
г., т.е. един ден преди съдебното му предявяване с възражението за прихващане.
Ето защо същото е неоснователно и следва да се отхвърли.
За
пълнота на изложението следва да се посочи, че в конкретния случай не е налице
хипотезата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, тъй като към
момента, когато е направено възражението за погасяване по давност, не е могло да бъде
прихванато със насрещното вземане на ищеца, поради липсата на посочените в
закона / чл.
103, ал. 1 ЗЗД/ предпоставки. Регресното
вземане на ответника, към момента на въвеждането му в процеса за
прихващане с вземането на ищеца, е било спорно,
а съдебното
прихващане настъпва едва след като влезе в сила решението, с
което се установяват насрещните вземания и тяхната изискуемост, така че им се
предава занапред качеството на ликвидност. Към момента на изтичане на давността
за регресното вземане на ответника / 27.10.2015 г. /
прихващане не е могло да се извърши, тъй като вземането му не е било ликвидно, т.е. не са били налице предпоставките на чл. 103, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл е и константната практика на ВКС – напр. Решение № 35 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
3164/2015 г., I т. о., ТК; Решение № 113
от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1274/2013 г., II г. о., ГК.
Доколкото
крайните изводи на настоящата И.танция не съвпадат, с тези на СРС, обжалваното
решение следва да бъде отменено изцяло, и вместо него да се постанови ново, с
което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 272,58
лв., ведно със законната лихва от датата на депозирането на исковата молба,
като възражението за прихващане следва да се отхвърли като погасено по давност
– арг. 298, ал. 4 ГПК.
При
този изход на спора на основание, чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
заплати на ищеца разноски за производството пред СРС в общ размер на 444,00 лв.,
представляваща сбора от внесената ДТ, разноски за вещи лица и адвокатско
възнаграждение, както и сумата от 385,00 лв., представляваща разноски пред
настоящата И.танция.
По
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на
цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
изцяло Решение № 272987 от 20.11.2017 г.,
постановено по гр. дело № 54785/2015 г. по описа на Софийския районен съд, 68
състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***1Д, да заплати на „З.А.Д.„Б.В.И.Г.“,
ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, пл. „*******, на основание
чл. 213, ал.1 КЗ (отм.), сумата от 272,58 лв., представляваща изплатено
застрахователно обезщетение по застраховка „Каско стандарт“, по щета образувана
при ищеца под № 475513131306223, за ПТП, настъпило на 12.06.2013 г., в гр.
София, в резултат на виновно противоправно поведение на водача на л.а. „Пежо Боксер“ с рег. № ********, чиято гражданска отговорност е застрахована при
ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба- 11.09.2015 до окончателното изплащане
на сумата, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК сумата от 444,00 лв. – разноски за производството
пред СРС, както и сумата от 285,00 лв.,
представляваща разноски в производството пред СГС.
ОТХВЪРЛЯ
като погасено по давност възражението за
прихващане на З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***1Д за регресно вземане от „Б.В.И.Г.“, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, пл. „*******, произтичащо по щета № 0015-1261-10-413060 образувана при З. „Л.и.“ АД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: