РЕШЕНИЕ
№……
гр. София, 25.05.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ - Б
въззивен състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ. СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при
участието на секретаря ДОНКА ШУЛЕВА, като разгледа докладваното от младши съдия
Десислава Алексиева гр. дело № 2718
по описа за 2021 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и следв. ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба на Е.Г.К., ЕГН ********** срещу Решение № 20226597
от 15.10.2020 г. постановено по гр. д. № 35634/2016 г. на СРС, 44 състав, с което
е признато за установено по предявените от Г.И.И., ЕГН **********, с адрес: ***
срещу Е.Г.К., ЕГН **********, с адрес: *** искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 вр. чл. 439 ГПК, че не подлежат на принудително събиране поради
погасяването им по давност вземания на Е.Г.К. спрямо Г.И.И. за сумата от 4400
евро – главница, ведно със законна лихва от 20.11.2009 г. до окончателното
плащане, сумата от 215,14 лв. – държавна такса, и сумата от 980 лв. –
адвокатско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист от 1.02.2010г.
по ч.гр.д.№ 51859/2009г. по описа на СРС, 46 с-в, както и за сумата от 2145
евро – главница, ведно със законна лихва от 20.11.2009г. до окончателното
плащане, сумата от 103,46 лв. – държавна такса, и сумата от 520 лв. –
адвокатско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист от 27.11.2009г.
по ч.гр.д.№ 51860/2009 г. по описа на СРС, 34 с-в.
Със
същото решение е осъден Е.Г.К. да заплати на Г.И.И., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1484,78 лв. – деловодни разноски.
Въззивникът
излага доводи за неправилност на решението на СРС. Твърди, че изпълнителното
дело не е перемирано на 06.04.2012 г., тъй като взискателя не е бездействал. Твърди,
че изявлението на Г.И. пред държавен орган – СРП съдържащо признание на
вземането към въззивника по процесните записи на заповед съгласно прокурорско
постановление от 25.11.2010 г. по гр..д.
№ 53222/2010 на СРП , което е прекъснало давността за вземанията не по-рано от
10.10.2010 г. Поддържа, че не е налице бездействие в периода от 06.04.2010 г.
до 06.04.2012 г., следователно изпълнителното дело не е прекратено на осн. чл.
433, ал.1, т. 8 ГПК. Излага доводи, че молбите от 03.07.2013 г. и от 13.01.2015
г. представляват действие по
предприемане на принудително изпълнение и прекъсват давността, която не е
изтекла и към настоящия момент. Отправя искане за отмяна на първоинстанционното
решение.
Въззиваемата
страна Г.И.И. е подал писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва
подадената въззивна жалба по подробно изложени съображения. Твърди, че на осн.
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното дело е прекратено на 06.04.2012 г., а погасителната давност е
изтекла на 01.02.2013 г. за изпълнителния лист
по ч.гр.д. № 51859/2009 г., СРС и на 27.11.2012 г. по изп. лист по ч.г.д. 51860/2009 г. , СРС. Счита,че се
прилага кратката тригодишна давност в случая. Поддържа, че изявлението пред СРП
не представлява признание. Изтъква доводи и се позовава на съдебна практика, че
по прекратено изпълнително производство не могат да се извършват изпълнителни
действия, които да прекъснат давността. Отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното
решение.
Въззивната
жалба е допустима и е подадена от легитимирана страна.
След
преценка на доводите във въззивната жалба и доказателствата по делото,
въззивния от съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Във
връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и
недопустимост на съдебното решение, като такива основания в случая не се
констатират. Относно доводите за неправилност съдът /принципно/ е ограничен до
изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и
императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от
09.12.2013 г по тълк.дело № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционният
съд е сезиран с искове с точна правна квалификация по чл. 439, ал. 1 ГПК.
Ищецът Г.И.И. твърди, че не дължи вземания в размер на 4400 евро,
представляваща главница, ведно със законната лихва от 20.11.2009 г., 215,14
лева, представляваща държавна такса и 980 лева – адвокатско възнаграждение,
2145 евро , представляваща главница ведно със законната лихва от 20.11.2009 г.,
103,46 лева, представляваща държавна такса, 520 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, установени със заповеди за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и
издадени въз основа на тях изпълнителни листове, дължима по записи на заповед, за
които е образувано изпълнително дело № 782/2010 г. по описа на ЧСИ М.М.и изп.
д. № 1293/2015 г. на ЧСИ Р.М..
Ответникът
твърди, че в хода на изпълнителното производство са предприемани и поисквани многократни
изпълнителни действия от взискателя, поради което вземането не е погасено по
давност.
За
да уважи исковете срещу Е.К., СРС е приел, че перемпция по изпълнителното дело е
настъпила на 06.04.2012 г. Молбите от 3.07.2013 г. и 13.01.2015 г. били
подадени по вече прекратено изпълнително дело и не съдържали искане за
образуване на ново такова. Изявлението пред СРП не може да приеме, че е признание относно процесните вземания поради
липсата на достатъчно данни относно правопорадащия им факт и дължимост.
Тригодишната давност за вземанията е изтекла както следва: на 01.02.2013 г. за
вземания по изпълнителен лист по ч.гр.д. № 51859/2009 г., СРС и от 27.11.2012 г. за вземанията по изпълнителен лист от 01.02.2010
г. по ч.гр.д. № 51860/2009 г. по описа на СРС.
Решението
на СРС е неправилно.
В
случая изпълнително дело № 782/2010 г. по описа на ЧСИ М.М.е образувано на 06.04.2010
г. въз основа на изпълнителен лист от 01.02.2010 г. , издаден на осн. чл. 417 ГПК и издадена заповед за незабавно изпълнение от 26.01.2010 г. по гр.д. № 51859/2009
г. по описа на СРС, 46 състав, за която страните не спорят, че е влязла в сила,
за сумите от 5500 евро дължима въз основа на запис на заповед, издаден на 04.09.2009
г. , ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.11.2009 г. до
окончателното й изплащане, 215,14 лв. – държавна такса и 980 лв. – адвокатско
възнаграждение, както и изпълнителен лист от 27.11.2009 г. и заповед за
незабавно изпълнение от 27.11.2009 г. по гр.д. № 51860/2009 г. , по описа на СРС,
за която страните не спорят, че е влязла в сила, за сумите от 2645 евро - дължима
по записа на заповед, ведно със законната лихва от 20.11.2009 г. до окончателното
изплащане на главницата, както и сумата от 103,46 лева , съдебно разноски и 520
лева – адвокатско възнаграждение. Поканата за доброволно изпълнение ведно с
двете посочени заповеди за изпълнение е връчена на адреса на длъжника Г.И. на
09.10.2010 г. чрез баща муИ.Г.И..
С
определение от 07.12.2015 г. по ч.гр.д. № 51859/2009 г., изпълнението по
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 26.01.2010 г. е спряно поради
подадено на 23.10.2015 г. възражение, а с последващо определение от 03.11.2016
г. по същото дело, определението за спиране е отменено.
По
делото е представено влязло в сила на 27.09.2016 г. разпореждане от 27.09.2016
г., с което е върнато възражението на длъжника Г.И. от 23.10.2015 г. срещу
издадената заповед от 26.01.2010 г., поради това, че издадената заповед по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 51859/2009 г. е влязла в сила на 26.10.2010 г. и
повторното връчване на ПДИ от ЧСИ Р.М. по изп.д. 1293/2015 г. не възстановява
процесуалната възможност за подаване на възражение.
Видно
от разпореждане от 12.07.2016 г. по гр.д. № 51860/2009 г. по описа на СРС, възражението
на длъжника от 23.10.2015 г. срещу издадената заповед за незабавно изпълнение е
върнато поради оттеглянето му от длъжника на 26.04.2016 г.
С
оглед обстоятелството, че поканата за доброволно изпълнение на посочените две
заповеди за незабавно изпълнение е връчена на 09.10.2010 г. по изп. дело №
782/2010 г. по описа на ЧСИ М.М.и няма данни в двуседмичен срок заповедите за
незабавно изпълнение, длъжникът да е подал възражение, то и двете заповеди за
незабавно изпълнение са влезли в сила на 26.10.2010 г. съгласно чл. 416 предл.
първо ГПК вр. чл. 414, ал. 1 ГПК „когато възражение не е подадено в срок“.
Повторното връчване на двете заповеди за изпълнение при новото образуване на
изпълнително дело през 2015 г. при ЧСИ Р.М. на 14.10.2015 г. е ирелевантно за
началото на преклузивния срок по чл. 414, ал. 1 ГПК, който е започнал да тече
от датата на първото редовно връчена покана за доброволно изпълнение –
09.10.2010 г. и съответно е изтекъл на 26.10.2010 г.
На
01.09.2010 г., взискателят е поискал с молба ограничаване на здлъжника на
правото му да напуска страната. На 03.07.2013 г. взискателят е подал молба за
налагане на запор на трудово възнаграждение , запор на банкови сметки и
възбрани. На 13.01. 2015 г. и поискал налагане на запор на трудово
възнаграждение, запор на банкови сметки и възбрани. На 25.09.2015 г.
взискателят е подал молба за връщане на двата изпълнителни листи, въз основа на
които е образувано изпълнителното дело.
На
06.10.2015 г., взискателят Е.Г.К. е подал молба за образуване на изпълнително
дело по двата изпълнителни листи за сумите от 440 евро, ведно със законната
лихва от 20.11.2009 г. до изплащане на вземането, сумата от 215,14 лева за
държавна такса и 980 лева – адвокатско възнаграждение, како и сумата от 1100 евро,
ведно със законната лихва от 20.11.2009 г. до изплащане на вземането, както и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева по горепосочените
изпълнителни листове. В молбата е отправено искане за извършване на опис на
лично имущество на длъжника. С отправената до длъжника покана за доброволно
изпълнение е насрочен опис на движими вещи на 28.10.2015 г.
На
02.12.2016 г., взискателят отправил искане до ЧСИ Милчева за налагане на запори
и възбрани върху установените доходи, банкови сметки, вземания или недвижими
имоти на длъжника. Въз основа на искането, на 10.04.2017 г. е наложен запор на
банкови сметки на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД, на 07.04.2017 г. в
„ОББ“ АД, а на 10.04.2017 г. в „Ю.Б.“ АД. Съгласно разясненията дадени с т. 5
от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г.,
ОСГТК, изпращането на запорно съобщение до банка дори в хипотезата, при която
съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че
длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на
запор.
Съгласно
молба от 04.12.2018 г. от длъжника Г.И., принудително изпълнение по изп.д. №
1293/2015 по описа на ЧСИ Р.М. е спряно по силата на обезпечителна заповед от
10.01.2018 г. по гр.д. № 35634/2016 г. по описа на СРС, издадена на осн. чл.
389, ал. 1 ГПК.
Настоящият
състав не споделя становището, че давността за процесното вземане е тригодишна,
както е прието от първоинстанционния съд и поддържано от въззиваемата страна. Действително,
в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени "със съдебно
решение", но няма основание това правило да не се приложи и за вземанията,
за които има влязла в сила заповед за изпълнение. С аргумент от чл. 439 ГПК
вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение не могат да бъдат оспорени по
исков ред, освен въз основа на нововъзникнали факти. Съгласно чл. 415 ГПК, ако
не е подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен
интерес да установи вземането си по съдебен ред. Липсва логика и основание
кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по чл. 422 ГПК да бъде
поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено вземане, още повече
че според чл. 416 ГПК и в двата случая "заповедта за изпълнение влиза в
сила" т.е.двата случая са приравнени от процесуалния закон като правни
последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното
производство по ГПК /2008 г/, поради което нормата трябва да се тълкува
разширително с оглед чл. 416 ГПК. Следователно и за вземанията, установени с
влязла в сила заповед за незабавно изпълнение, приложимият давностен срок за
погасяването му е петгодишен съгл. чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Влязлата
в сила заповед за изпълнение има стабилитет, сходен с този на влязло в сила
осъдително решение, поради което чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага за вземанията,
за които е издадена.
Неоснователни
са доводите на въззиваемата страна, че изпълнителните действия по перемирано
дело са невалидни и не прекъсват давността, защото следват настъпилата перемция
по делото. Настоящият състав възприема дадените разрешения в по-новата практика
на ВКС, обективирана в Решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722/2021 г. на IV
г.о. но ВКС, Решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г.о.
на ВКС, с която е прието, че перемпцията е без правно значение за давността.
Общото между двата правни института е, че едни и и същи юридически факти могат
да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са
различни правни институти с различни правни последици. Изтеклата погасителна
давност изключва правото на принудително изпълнение, а перемпцията не изключва
правото на принудително изпълнение. Изпълнителният лист и поисканият от
взискателя нов изпълнителен способ задължават съдебния изпълнител да предприеме
действията по принудително изпълнение, като давността е прекъсната на основание
чл. 116, б. „в“ ЗЗД, независимо, че съдебният изпълнител не е образувал ново
канцеларско дело по посочения нов изпълнителен способ след перемпцията.
По
въпроса за давността при предприето принудително изпълнение следва да бъдат
съобразена задължителната съдебна практика. С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС –
т. 10 е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение.
Според
даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено
противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от
момента на същото започва да тече нова давност, но давността не спира.
Действително
по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г.,
извършена с т. 2 от ТР № /26.06.2015 г. , постановено по т.д. № 2/2013 г.,
ОСГТК на ВКС, съдебната практика е противоречива, поради което е образувано и
тълкувателно дело № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, по което няма произнасяне.
Настоящият
състав споделя обективираната съдебна практика в Решение № 170 от 17.09.2018 г.
на ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от 21.02.2019 г.
на ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV г. о., ГК, с която е прието, че
прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период
преди постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността
ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това
даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на
правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато
спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период
преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се
прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г.,
ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването
на Тълкувателното решение – 26.06.2015 г.
Следователно,
в конкретния случай, при съобразяване на тълкувателната практика по въпроса за
давността, се налага извода, че давността за процесното вземане не е текла до
26.06.2015 г., а след това е била прекъсвана последователно с всяко искане на
взискателя и предприемане на всяко изпълнително действие – налагането на запори
на банкови сметки на 07.04.2017 г. и 10.04.2017 г., като петгодишният давностен
срок за процесните вземания е спрял да тече, считано от 04.12.2018 г., поради
спиране на принудително изпълнение по изп.д. № 1293/2015 по описа на ЧСИ Р.М. като
обезпечителна мярка по реда на чл. 389, ал. 1 ГПК с обезпечителна заповед от
10.01.2018 г. по гр.д. № 35634/2016 г. по описа на СРС. Следователно, давността
за процесните вземания не е изтекла към настоящия момент.
Решаващият
извод за неоснователност на предявените искове по чл. 439 ГПК поради
непогасяване по давност на процесните вземания по процесното принудително
изпълнение не би се променил дори и да се прилага разрешението на ТР № 2/2015 г., ОСГТК на ВКС , считано от
образуването на изп. д. № 782/2010 г. От влизане в сила на заповедите за незабавно
изпълнение до 10.04.2017 г. същата не би могла да изтече, защото заповедите за
незабавно изпълнение са влезли в сила на 26.10.2010 г., на 03.07.2013 г. и на
13.01.2015 г. са подавани от взискателя искания за налагане на запори, на
06.10.2015 г. е образувано новото изпълнително дело и е поискан опис на движими
вещи, на 02.12.2016 г. е подадено искане от взискателя за налагане на запор и
възбрани на банкови сметки, вземания и недвижими имоти на длъжника, а на
07.04.2017 г. и на 10.04.2017 г. са наложени запори на банкови сметки на
длъжника в ПИБ АД, ОББ АД и Ю.Б. АД, а считано от 04.12.2018 г., принудителното
изпълнение е спряно с обезпечителна заповед. Следователно между тях не е
изтекъл петгодишен срок, поради което вземането не е погасено по давност.
С
Тълкувателно решение № 3/2019 г. от 23.02.2022 г. по т.д. № 3/2019 г. , ОСГТК
на ВКС е прието, че като търговско следва да се определи делото, по което за
материалните правоотношения са приложими разпоредбите на Търговския закон и/или
на специалните закони, отнасящи се до уредени или регламентирани в Част трета
от Търговския закон сделки, независимо от родовата подсъдност. Доколкото в
случая се касае за вземане, породено от запис на заповед, т.е. от абсолютна
търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т.8 от Търговския закон, цената на
иска е под имуществения праг на допустимост на касационното обжалване по
търговски дела 20 000 лв., поради което настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване по чл. 280, ал. 3 т. 1, пр.2 ГПК.
По
разноските:
С
оглед изхода на спора, в полза на въззивника за въззивна инстанция следва да
бъдат присъдени сторените разноски в размер на 293 лева – държавна такса и 600
лева – адвокатско възнаграждение. За първа инстанция на ответника му се следват
разноски за адвокатско възнаграждение и такса съдебно удостоверение в размер на
1305 лева. Насрещната страна не е направила възражение за прекомерност.
Водим
от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 20226597 от 15.10.2020 г.
постановено по гр. д. № 35634/2016 г. на СРС, 44 състав, като вместо
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Г.И.И., ЕГН **********, с адрес: *** срещу Е.Г.К., ЕГН **********,
с адрес: *** искове с правно основание чл. чл. 439, ал. 1 ГПК да бъде признато
за установено, че не подлежат на принудително събиране поради погасяването им
по давност вземания на Е.Г.К. спрямо Г.И.И. за сумата от 4400 евро – главница,
ведно със законна лихва от 20.11.2009 г. до окончателното плащане, сумата от
215,14 лв. – държавна такса, и сумата от 980 лв. – адвокатско възнаграждение,
за които е издаден изпълнителен лист от 01.02.2010 г. по ч.гр.д.№ 51859/2009г.
по описа на СРС, 46 с-в, както и за сумата от 2145 евро – главница, ведно със
законна лихва от 20.11.2009 г. до окончателното плащане, сумата от 103,46 лв. –
държавна такса, и сумата от 520 лв. – адвокатско възнаграждение, за които е
издаден изпълнителен лист от 27.11.2009 г. по ч.гр.д.№ 51860/2009 г. по описа
на СРС, 34 с-в.
ОСЪЖДА
на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК Г.И.И., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Е.Г.К.,
ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 893 лева – разноски пред СГС и сумата от
1305 лева – разноски пред СРС.
Настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.