РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 04.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Димитринка Иванова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 1494 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Ц.Ц.А. срещу Решение от 07.09.2016 г. по гр. дело № 61023/2012 г. на Софийския районен съд, 30. състав, с което е признато за установено, че въззивницата дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 6 977, 64 – цена за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, бул. „********, за периода от месец април 2007 г. до месец април 2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 15.10.2012 г. до окончателното ѝ погасяване, както и сумата от 1 671, 11 лева – лихва за забава за плащане на горната сума за периода от 31.05.2007 г. до 04.10.2012 г., като въззивницата е осъдена да плати и разноските по делото.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че искът е предявен срещу ненадлежна страна – твърди се, че въззивницата Ц.А. била продала процесния имот на дъщеря си още през 1993 г., като с това същата престанала да дължи заплащането на доставената до имота топлинна енергия. Излагат се доводи, че обстоятелството, че апартаментът имал нов обитател било установено и от това, че при общо събрание на етажните собственици в процесната сграда за избор на топлинен счетоводител през 2002 г. като представител била дъщерята на въззивницата.Сочи се, че на 18.11.2002 г. новата собственица – дъщерята на въззивницата – М.А., е подала молба-декларация, с която е поискано партидата за отопление на имота да бъде прехвърлена на нейно име. Поддържа се освен това, че пред първоинстанционния съд е направено възражение за погасяване на част от процесните суми по давност, като в първоинстанционното решение липсвали мотиви по същото. Излагат се доводи, че насочването на претенцията на въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, към въззивницата Ц.А. се дължи единствено на документален пропуск. Поради това се иска отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените срещу въззивницата искове. Претендират се разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД.

Третото лице-помагач – „Б.Б.“ ООД, не е изразило становище в дадения му срок.

В съдебното заседания се явява единствено представител на въззивницата, като се поддържат доводите от въззивната жалба.

Първоинстанционният съд е приел в обжалваното решение, че облигационно отношение между ищеца в производството пред него – „Т.С.“ ЕАД, и въззивницата (тогава – ответница) Ц.А., е възникнало на основание обстоятелството, че при продажбата на последния имот през 1993 г. на своята дъщеря въззивницата е запазила правото си на ползване върху имота с изрична клауза в прехвърлителния договор. Съдът е посочил, че съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ задължен за заплащане на доставената до недвижим имот в сграда в режим на етажна собственост топлинна енергия е и титулярът на вещно право на ползване, като поради това въззивницата А. е отговорна за заплащането на доставената до процесния имот енергия. Съдът е приел въз основа на изслушаната по делото съдебнотехническа експертиза, че задължението за доставена топлинна енергия възлиза на  7 311, 91 лева. Приел е също така, че въззивницата е изпаднала в забава и дължи лихва в размер на  1 671, 11 лева.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен и допустим иск, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните не е спорно, че въззивницата Ц.Ц.А. е продала процесния имот с адрес София, бул. „********, на дъщеря си М.А. Б. с договор за покупко-продажба, сключен на 199.07.1993 г. и надлежно оформен като нотариален акт. В същия въззивницата А. изрично си е запазила правото на ползване върху имота.

От представената на лист 38 – 39  от първоинстанционното дело молба-декларация с вх. №13326/18.11.2002 г. се установява, че на 18.11.2002 г. неучастващата като страна по делото собственица на процесния имот – М.А.А., е заявила желание да ѝ бъде открита партида за заплащане на доставената до процесния имот топлинна енергия.

Първоинстанционният съд е приел, че лицето, отговорно за заплащане на цената на доставена до топлоснабден имот енергия, се определя винаги по реда на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, който в действалата в процесния период редакция предвижда, че задължен за заплащане на енергията е собственикът или титулярът на вещно право на ползване на съответния недвижим имот.

Мнозинството от настоящия съдебен състав обаче приема, че разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ има характер на специална такава, като предвижда две алтернативни възможности за задължено за заплащане на топлинната енергия лице – собственик и титуляр на вещно право на ползване. В случаите, когато е възможно задължението да се поеме едно от тези две лица, което да отговаря за заплащане на топлинната енергия, следва да приложен общия ред за възникване на договорна отговорност, установен в общите правила на ЗЗД и ТЗ. При изрично заявена воля на едно от посочените по-горе лица – собственика и вещния ползвател, за еднолично заплащане на доставената до даден имот топлинна енергия при общите условия на топлопреносното предприятие, е налице сключване на договор при общи условия, при който отговорността за заплащане на доставената енергия е на страната по договора. Тълкувателната практика на Върховния касационен съд  (ВКС) – Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, също посочва, че в случаите, когато е сключен изрично договор относно лицето, което ще поема заплащането на доставената до даден топлоснабден имот енергия, задължението тежи върху последното лице. В случая е установено, че неучастващата по делото страна М.А. е заявила желание да й се открие партида за заплащане на топлинната енергия, а нейната праводателка – продалата имота си въззивница Ц.А., е посочена в декларацията като „досегашен потребител“, т.е. налице е воля за прекратяване на старото правоотношение, докато разходите за имота се поемат от неучастващата по делото страна – титуляр на правото на собственост върху имота.

Поради това липсва основание да се търси отговорност за заплащане на цената на доставената до процесния имот топлинна енергия от въззивницата Ц.А. и исковете спрямо същата следва да бъдат отхвърлени в цялост. Първоинстанционното решение следва да се отмени, като се постанови ново отхвърлително такова.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски във всички фази на производството има само въззивницата Ц.А. (ответник в първоинстанционното дело) на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта за разноските, с която последната е осъдена да плати такива на „Т.С.“ ЕАД.

Пред първата инстанция въззивницата А. (ответница) е доказала заплащане на адвокатски хонорар в размер на 1 762, 50 лева, уговорен с договор за правна защита и съдействие от 10.04.2014 г., който съдържа и разписка за заплащане на тази сума в брой (на лист 70 от първоинстанционното дело). Пред въззивната инстанция въззивницата е доказала разходи за държавна такса в размер на 172, 97 лева (вносна бележка на лист 10 от делото) и заплащане на адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 17.12.2016 г. в размер на 700 лева (договорът съдържа и разписка за плащане на сумата в брой – на лист 20 от делото). Съдът намира за основателно възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, направено от насрещната страна по делото – „Т.С.“ ЕАД, по отношение на договорения хонорар за защита в първоинстанционното производство. Настоящото дело не представлява такова от фактическа и правна сложност, а с оглед цената на иска минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 742, 44 лева. Доколкото и самата въззивница оценява труда на адвоката си на 750 лева в списъка на разноските, представен пред настоящата инстанция, то адвокатското възнаграждение, дължимо се за първата инстанция следва да се намали на 750 лева. При това положение в полза на въззивницата А. следва да се присъдят 750 лева разноски за първоинстанционното дело, и 872, 27 лева – за въззивното.

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение от 07.09.2016 г. по гр. дело № 61023/2012 г. на Софийския районен съд, 30. състав, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Ц.Ц.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, сумите от 6 977, 64 (шест хиляди деветстотин седемдесет и седем лева и 64 стотинки) – цена за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, бул. „********, за периода от месец април 2007 г. до месец април 2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 15.10.2012 г. до окончателното ѝ погасяване, както и от 1 671, 11 лева (хиляда шестстотин седемдесет и един лева и 11 стотинки) – лихва за забава за плащане на горната сума за периода от 31.05.2007 г. до 04.10.2012 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, да плати на Ц.Ц.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумите от 750 лева (седемстотин и петдесет лева) – разноски в първоинстанционното производство, и 872, 27 лева (осемстотин седемдесет и два лева и 27 стотинки) – разноски във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Б.Б.“ ООД.

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

			ПРЕДСЕДАТЕЛ – О. М.:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.                                                              ОСОБЕНО МНЕНИЕ                                                                               по гр.д.№ 1 494/2018 г. по описа на СГС                             При съществуващата фактическа обстановка по делото не споделям становището на мнозинството от решаващия състав на СГС, че пасивно материално-правно легитимиран да отговаря по заявените претенции по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД е „голият“ собственик М.А. Б., а не вещният ползвател Ц.Ц.А..               По делото е представено писмено доказателство – нотариален акт за продажба на недвижим имот № 36, том LХХХХІІ, дело № 18 459 от 19.07.1993 г., от което се установява, че ответницата Ц.Ц.А. е титуляр на вещното право на ползване върху процесния имот, запазено /учредено й/ на посочената дата. При систематично тълкуване на нормите на чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.153 ЗЕ и пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ във връзка с разпоредбата на чл.57 ЗС, клиент топлинна енергия за битови нужди по принцип е собственикът на топлоснаб-дения имот, освен в случаите, когато върху имота е учредено вещно право на ползване. При последната хипотеза, клиент на топлинната енергия по смисъла на чл.153 ЗЕ и пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ, който е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, е титулярът на ограниченото вещно право на ползване, който е задължен да заплаща стойност-та на доставената за имота топлинна енергия, като консумативни разноски, съгласно изрич-ното разпореждане на чл.57 ЗС.               Не може да се сподели становището на мнозинството, че след учредяването на ограни-ченото вещно право на ползване собственикът на имота е изразил воля да встъпи в обли-гационно отношение с ищеца и че именно той е обвързан от облигационната връзка с пос-ледния. По делото няма нито едно доказателство за отказ или погасяване на правото на ползване, учредено в полза на ответницата Ц.Ц.А., нито за споразумение между същата и „голия“ собственик М.А. Б. за различен от установения в чл.57 ЗС начин за разпределение на задължението за консумативните разноски за имота помежду им, които да пораждат правни последици във възникналото с вещния ползвател правоотношение. Съществуващото валидно правоотношение между вещния ползвател и ищцовото дружество за продажба на топлинна енергия за процесния имот не може да бъде прекратено с едностранно изявление на едно трето за тази сделка лице.               За наличието на облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия е ирелевантно обстоятелството кое конкретно лице реално упражнява фактическа власт върху топлоснабдения имот, респ. разясненията, дадени в т.1 на ТР № 2/2017 от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС, касаят различна хипотеза, и са неприложими в разглеждания случай.                                                                                СЪДИЯ:                                                                                           /Е.Иванова/