Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Юлиана Шулева, като разгледа
докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 3489 по описа за 2021 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20220966 от 09.10.2020
г., постановено по гр.д. № 50291 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 40-ти състав,
първоинстанционният съд е признал за установено по предявения по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 203, ал. 1, вр. чл. 210, ал. 5 от КТ от ищеца „С.” ЕООД срещу ответника Д.Г.Д., че последният дължи на ищеца
сумата в размер на 466,49 лева, представляваща причинени на ищеца в качеството
му на работодател вреди, изразяващи се в неотчетен служебен аванс за м. май
2018 г., за които вреди е ангажирана ограничена имуществена отговорност на
ответника – работник със заповеди от 28.05.2018 г. и 12.07.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 28.02.2019 г. до изплащане на вземането, за
която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. С решението
съдът е отхвърлил иска за разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 1530,00 лева. С крайния съдебен акт ответникът е бил осъден да
заплати на ищцовото дружество сумата в размер на 100,79 лева – разноски в
заповедното производство, и сумата в размер на 131,28 лева – разноски в
исковото производство, съобразно уважената част от иска.
Постъпила е въззивна жалба от
ищцовото дружество срещу решението на СРС в частта, с която е била отхвърлена
исковата претенция. Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че съдът
неправилно и непълно е възприел фактическата обстановка, като неправилно е
изключил и не е приел за доказан в пълния размер претенцията на ищеца. Посочва
се, че ответникът е извършил нарушение на трудовата дисциплина – нанесъл е
вреди (претърпени загуби) на работодателя – ищец, изразяващи се в неотчитане на
служебен аванс, като по съответния ред са поискани писмени обяснения от
ответника, както и за отчитане на получените от него аванси, а заповедта била
изпратена по куриер. От работника не постъпили обяснения или документи за
отчитане на служебните аванси. За нарушенията били издадени две заповеди, като
СРС неправилно и необосновано бил приел, че едва с исковата молба същите били
връчени на ответника. Във въззивната жалба се посочва, че нанесени били като
вреди такива на основание чл. 207 от КТ относно разходването на парични
ценности неотчетен служебен аванс за месец май 2018 г. Неправилно СРС възприел
и разгледал, че предявеният пред него иск е по този съдебен ред за разглеждане.
Неправилни били изводите на съда, че към момента на подаване на заявлението в
заповедното производство, както и самата на искова молба, не била налице влязла
в сила заповед. Заповедта по чл. 210, ал. 1 от КТ била категорично влязла в
сила, като същата била връчена при отказ, като бил отбелязан моментът на
връчване, съответно моментът, от който е започнал да тече срокът за оспорване
на заповедта. Изложени са твърдения, че ответникът бил търсен многократно на
адресите му за връчване на всички документи, изпратени от работодателя чрез
куриер, като бил осъществен контакт с него по телефон, същият пренасочвал
пратките, впоследствие отказвал да ги приеме, което било изрично посочено от
куриерите след връзка с него, при изрично съобщаване името на изпращача при
всяко обаждане. В жалбата се посочва, че в нарушение правата на защита и
равнопоставеност в процеса съдът не бил дал възможност, нито бил посочил, че не
са налице липса на доказателства относно недоказване на влязлата в сила
процесна заповед. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваната част
и уважаване на исковата претенция до пълния предявен от ищеца размер. Направено
е искане за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство Д.Г.Д..
В открито съдебно заседание
дружеството-въззивник, редовно призовано, не е изпратило процесуален представител.
В открито съдебно заседание въззиваемият,
редовно призован, се е явил лично. На етап ход по същество е направил искане за
потвърждаване на решението на СРС в обжалваната част, с която е бил отхвърлен
искът на ищеца.
Решението в частта, с която е било признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 203, ал. 1, вр. чл. 210, ал. 5 от КТ от ищеца „С.” ЕООД срещу ответника Д.Г.Д., че Д.Г.Д. дължи на „С.” ЕООД сумата в размер на 466,49 лева, представляваща причинени на ищеца в качеството му на работодател вреди, изразяващи се в неотчетен служебен аванс за м. май 2018 г., за които вреди е ангажирана ограничена имуществена отговорност на ответника – работник със заповеди от 28.05.2018 г. и 12.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.02.2019 г. до изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, не е било обжалвано и същото е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и от
представения трудов договор се установява, че на 06.12.2017 г. между страните е
било сключено трудово правоотношение, като ответникът е бил назначен на
длъжност „шофъор на товарен автомобил международни превози”. Съобразно
длъжностната характеристика за длъжността лице на тази позиция следва да отчита
направените разходи по издадени разходни документи и носи имуществена
отговорност по КТ за поверените му товар, инструменти, материали (горива,
смазочни материали и консумативи за автомобила), работно облекло и лични
предпазни средства. В представения по делото Правилник за вътрешния трудов ред
на ищцовото дружество е разписано, че работникът или служителят носи
имуществена отговорност по реда на Раздел II, Глава X от КТ, като за липси на парични
средства от предоставен и неотчетен служебен аванс, разходи за телефонни
разговори, преразход на гориво, липси на инвентар или други установени разходи
и липси, се приспадат от трудовото възнаграждение и/или командировъчните пари
на работника или служителя. Видно от списъка, приложен на л. 12 от делото,
ответникът е бил запознат на 07.12.2017 г. с правилника. В този смисъл на
цитираните разпоредби от правилника е била съставена и декларация от ответника
от 06.12.2017 г., находяща се на л. 14.
По делото е приобщен като писмено
доказателство разходен касов ордер от 29.04.2018 г., видно от който ищецът е
предоставил на ответника в брой сумата в размер на 170,00 евро като служебен
аванс за месец май 2018 г. От находящото се на л.16 извлечение от банково
движение за периода от 04.05.2018 г. до 06.06.2018 г. се установява, че на
09.05.2018 г. по банков път ищецът е превел на ответника аванс в размер на
250,00 лева, от които е било извършено плащане на 10.05.2018 г. в размер на
134,00 лева, но е останало неотчетено.
Ищцовото дружество издало последователно
следните заповеди: заповед от 11.05.2018 г. за даване на писмени обяснения от
ответника за отсъствието му и неотчитане на служебните му аванси за сумите от
170,00 евро и 134,00 лева, заповед от 28.05.2018 г. за определяне основанието и
размера на ограничена имуществена отговорност на ответника, заповед от
12.07.2018 г. за определяне основанието и размера на ограничена имуществена
отговорност на ответника и заповед от 12.07.2018 г. за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение” на ответника. По делото е представена и
покана с изх. № 5/11.05.2018 г. от управителя на ищцовото дружество до
ответника за явяването му в офиса на дружеството за даване на писмени обяснения
и отчитане на получените служебни аванси. По делото не са налице доказателства
относно връчването на горепосочените покана и заповеди на ответника преди подаване
на заявлението за образуване на процесното заповедно производство.
Въззивният съд, подобно на
първоинстанционния, не кредитира като
годни
да докажат при условията на пълно и главно доказване факта на връчване на която
и да е от процесните заповеди представените с исковата молба разписка от
телепоща (л. 18), телепоща (л. 20), извлечение за товарителница 60569730036 (л.
21 и 22), извлечение за товарителница 60569725639 (л. 23 и л. 24), писмо с изх.
№ SM-2105/13.08.2018 г.
(л. 26 и л. 27), удостоверение с изх. № SM-2248/29.08.2018 г. (л. 29). От
същите не става ясно какво е било точното съдържание на изпратените пратки – в
частност дали са били изпратени с тях горепосочените заповеди, тъй като е налице отбелязване като
съдържание само „документи”. От представените писма, извлечения и удостоверения
от куриерската форма не става ясно дали именно ответникът е бил лицето, което е
отклонявало пратките. Отделно от това, видно от разписките по някои от
посочените товарителници – л. 22 и л. 24, като подател е посочен ответникът, а
като получател на пратката – ищцовото дружество.
Със заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК ищцовото дружество е поискало издаване на заповед
за процесното вземане. На 08.03.2019 г. е била издадена заповед по чл. 410 от ГПК, срещу която ответникът е възразил в законоустановения срок.
Въз основа на гореустановените
фактически положения въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че съдебно решение е валидно и допустимо
в обжалваната част, поради което следва да се разгледат релевираните в жалбата
оплаквания по отношение на правилността на изводите на СРС.
Предявен за разглеждане
е иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 203, ал. 1, вр. чл. 210, ал. 5
от КТ.
Въззивният съд счита за
несъстоятелно оплакването на жалбоподателя касателно възприетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, тъй като предложеният
прочит от съда на събрания по делото доказателствен материал е извършен
прецизно и обстойно, предвид разпределената доказателствена тежест между
страните и инициативата на страните да ангажират доказателства.
По изложените вече съображения
настоящият съдебен състав също счита, че ищецът не е доказал надлежното
връчване на процесните заповеди за налагане на имуществена отговорност на
ответника преди започване на процесното производство. Несъстоятелно е
твърдението, че заповедите са били връчени при отказ, доколкото не става ясно
на кого е било връчено и какво е било връчено според приложените писмени доказателства.
Оттам ненамиращи опора в доказателствената маса са твърдения на въззивника, че
ответникът бил търсен многократно на адресите му за връчване на всички
документи, изпратени от работодателя чрез куриер, като бил осъществен контакт с
него по телефон, същият пренасочвал пратките, впоследствие отказвал да ги
приеме, което било изрично посочено от куриерите след връзка с него, при
изрично съобщаване името на изпращача при всяко обаждане.
Възможността на работодателя да предяви
иск за реализиране на ограничена имуществена отговорност е предвидена в
хипотезата на чл. 210, ал. 3 от КТ, ако работникът или служителят оспори
заповедта и то при налично трудово правоотношение между страните, което в
настоящия случай не е налице. След като обаче заповедта за имуществена
отговорност на ответника не му е била връчена и оттам– не е влязла в сила,
направените в хода на развилото се пред районния съд производство възражения от
страна на ответника-въззиваем, включително и за недължимостта на посочената в
нея сума, са допустими и не са преклудирани. Отделно от това, поради
прекратяване на трудовото правоотношение между страните по делото въззивникът-ищец
се е ползвал от нормата на чл. 210, ал. 5 от КТ и по реда на чл.
410 от ГПК е поискал издаването на заповед за парично задължение. Предвид
това, въззивният съд не констатира порок в решението касателно процесуалния ред
за разглеждане на претенцията.
Правилно районният съд е посочил, че в
случая предвид длъжността на ответника и длъжностната му характеристика същият
следва да отговоря за причинените вреди в размер на вредата, но не повече от
трикратния размер на уговореното трудово възнаграждение. В исковата молба и
уточнението към нея, а и във въззивната жалба, ищецът константно твърди, че
процесните вреди се изразяват в неотчетени аванси за месец май 2018 г. Видно от
представените писмени доказателства, неотчетените суми от предоставените като
аванс парични средства са сбор от 170,00 евро, предоставени в брой и с левова
равностойност в размер на 332,94 лева, и 134,00 лева, преведи по банков път
като част от общата сума в размер на 250,00 лева. Следователно общата сума на
неотчетените авансово предоставени парични средства за този период е 466,49
лева, за колкото е била уважена и исковата претенция. Вреди в по-голям размер
не се доказват да са настъпили. Следва да се отбележи, че ограничената
имуществена отговорност по чл. 210 от КТ на работника или служителя е
определена в зададени от законодателя лимити. Правилно СРС е отбелязал, че
претендираната сума от 1530,00 лева се явява надскачаща горния праг на
законоустановените граници на отговорността, предвид уговореното между страните
месечно трудово възнаграждение на ответника и оттам – трикратния му размер като
горна граница за размера на отговорността.
Неоснователно се явява оплакването в
жалбата, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като не бил дал възможност,
нито бил посочил, че не са налице липса на доказателства относно недоказване на
влязлата в сила процесна заповед. Правилно и съобразно законоустановените
процесуални норми районният съд е разпределил доказателствената тежест между
страните. Съдът има задължение да указва на страните, когато същите не сочат
доказателства за сочените от тях факти (чл. 146, ал. 2 от ГПК), но не и когато
представените от тях доказателства са недостатъчни. Противното би означавало
съдът да се дистанцира от ролята си на независим арбитър и да се ангажира с
преждевременно направен доказателствен анализ.
Предвид гореизложеното
въззивният съд счита, че първоинстанционното решение в обжалваната част следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход от спора
на въззиваемата страна се дължат разноски. Страната обаче не е направила искане
в тази насока, поради което разноски не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20220966 от 09.10.2020 г., постановено по гр.д. № 50291 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 40-ти състав, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 203, ал. 1, вр. чл. 210, ал. 5 от КТ от ищеца „С.” ЕООД срещу ответника Д.Г.Д., че Д.Г.Д. дължи на „С.” ЕООД сумата, представляваща разликата над уважения размер на иска от 466,49 лева до пълния предявен размер от 1530,00 лева, представляваща причинени на ищеца в качеството му на работодател вреди, изразяващи се в неотчетен служебен аванс за м. май 2018 г., за които вреди е ангажирана ограничена имуществена отговорност на ответника – работник със заповеди от 28.05.2018 г. и 12.07.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 28.02.2019 г. до изплащане на вземането.
Решението в останалата част не е било обжалвано и същото е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.