Р Е Ш
Е Н И Е
Град Добрич, 03.07.2020г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ,
гражданска колегия, двадесети състав, в
публично заседание, проведено на единадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Николов
при секретаря Ирена И.........
…………………………………………
разгледа докладваното от
районния съдия гр. дело № 02189 по описа
за 2019г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „ДЕЛТА КРЕДИТ” АДСИЦ със седалище и
адрес на управление: град София, район „Искър”, бул. „Христофор Колумб” № 43, ЕИК
*********, представлявано от изп. директор Галя Александрова Г., срещу Ю.А.Ж., ЕГН ********** ***, за установено по отношение на ищеца, че
ответникът му дължи по заповед № 630 за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК от 29.03.2019г., издадена по ч.гр.дело № 01134/2019г. по описа на
ДРС, сумите: 380,85 лева, представляваща дължима главница по договор за стоков
кредит № 41353 от 30.07.2014г., вземането по който е прехвърлено от „Банка ДСК”
ЕАД на заявителя с договор за продажба на вземания от 25.01.2016г., ведно със
законната лихва върху нея от датата на подаването на заявлението (26.03.2019г.)
до окончателното плащане; 165,17 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 20.02.2015г. до 30.10.2015г.; 120 лева, представляваща фиксирана
такса за разходи при изискуем кредит; 22,67 лева, представляваща наказателна
лихва за периода от 30.11.2014г. до 25.01.2016г. Претендират се съдебните
разноски в двете производства.
В исковата молба се навеждат твърдения, че между ответника и „Банка ДСК”ЕАД е сключен договор, по силата на който е предоставен стоков кредит в размер на 589 лева за покупка на стока от „Технополис България”ЕАД, при задължение за погасяването му за срок от 15 месеца с начислената възнаградителна лихва на 15 вноски по 50,87 лева всяка и последна изравнителна на 30.10.2015г. в размер на 40,55 лева. Впоследствие вземането на банката е било прехвърлено на ищцовото дружество, за което длъжникът е бил уведомен.
В законоустановения едномесечен срок от получаването на съобщението ответникът чрез особен представител е изпратил отговор на исковата молба. Счита, че искът е допустим, но неоснователен. Липсват доказателства за евентуално извършени плащания, както и уведомление за извършена цесия. Не става ясно на какво основание се прави извод за основателност на вземането, което следва да се изясни в съдебно заседание.
От събраните по делото
доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
От
приложеното ч.гр.дело № 01134/2019г. по описа на ДРС се установява, че със
заповед № 630 за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК от 29.03.2019г. е разпоредено длъжникът Ю.А.Ж. ЕГН **********
с адрес ***, да заплати на кредитора „ДЕЛТА
КРЕДИТ” АДСИЦ, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: град София, район
„Искър”, бул. „Христофор Колумб” № 43, следните
суми: 380,85 лева, представляваща дължима главница по договор за стоков кредит
№ 41353 от 30.07.2014г., вземането по който е прехвърлено от „Банка ДСК” ЕАД на
заявителя с договор за продажба на вземания от 25.01.2016г., ведно със
законната лихва върху нея от датата на подаването на заявлението (26.03.2019г.)
до окончателното плащане; 165,17 лева, представляваща възнаградителна лихва от
20.02.2015г. до 30.10.2015г.; 120 лева, представляваща фиксирана такса за
разходи при изискуем кредит; 22,67 лева, представляваща наказателна лихва от
30.11.2014г. до 25.01.2016г.; 25 лева, представляваща заплатена държавна такса
и 50 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Кредиторът е предявил иск за
съществуване на вземането си с искова молба вх.№ 12311 от 19.06.2019г., по което е
образувано гр.дело № 02189/2019г. по описа на ДРС.
По делото са представени документи,
свързани с Договор за стоков кредит № 41353 от 30.07.2014г. – искане за стоков кредитдекларация в
съответствие със ЗЗЛД, декларация за информация по ЗПК, декларация за
гражданско и имуществено състояние и за свързани лица, погасителен план, ОУ по
договори за стокови кредити, уведомително писмо за наличие на договор за
финансиране на стоков кредит, касов бон за извършената покупка.
С договор за покупкопродажбана
вземания /цесия/ от 25.01.2016г. първоначалният кредитор „Банка ДСК”ЕАД
прехвърля на настоящия ищец вземания, произтичащи от сключени договори с
физически лица. В приложението за вземанията под сигнатура 5219 е и вземането
към ответника. Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава
цесионера да уведоми всички длъжници по вземанията, предмет на договора за
цесия. С уведомително писмо /без дата/ „Банка ДСК”ЕАД се съобщава на длъжника
за извършената цесия, като липсват данни за връчване на лицето.
По делото е допусната ССчЕ,
заключението по която не е оспорено от страните, а съдът кредитира като
професионално изготвено и обективно. Според вещото лице, сумата от 589 лева е
усвоена от ответника чрез превеждане на „Технополис България”ЕАД за закупуване
на стока. Съгласно погасителният план към договора, дължимата договорна лихва е
в размер на 163,73 лева. Лихвеният процент по кредита е фиксиран и не е
променян. ГПР е в размер на 49,65 %. Общата дължима сума по договора е в размер
на 752,73 лева. Направени са 6 плащания по погасителния план на обща стойност
305,22 лева. С тях са погасени: главница – 2018,15 лева, договорна лихва – 97
лева, санкционираща лихва /просрочие/ - 0,07 лева. Към датата на заключението
вземането е в размер: главница – 380,85 лева /9 погасителни вноски за периода
20.02.2015г. – 30.10.2015г./, договорна лихва по погасителен план – 66,73 лева,
договорна лихва върху просрочена главница – 67,92 лева, такса разходи при
изискуем кредит – 120 лева, обезщетение за забава за периода 21.02.2015г. до
25.01.2016г. – 22,28 лева. Прави се извод, че търговските книги са водени по съобразно
чл.55 ТЗ.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
От данните по делото и становищата на страните съдът приема за безспорно сключване на процесния договор за кредит от 30.07.2014г. Оспорва се от ответника претендираното вземане и се счита, че същото е неоснователно - липсва уведомление до ответника за извършената цесия. В първото съдебно заседание се прави и възражение за погасителна авност по отношение на цялото вземане. По наличие на неравноправни клаузи в договора съдът е длъжен да се произнесе служебно.
Предвид изложеното и с оглед доказателствената тежест в процеса съдът намира, че ищецът следва да докаже действията по предоставения стоков кредит вр. разпоредбите на чл.9 и сл. ЗПК, а именно: сключване и форма на договора, съдържание, информация за придобитата стока или услуга както и нейната цена, условия за придобиването й, изпълнение по договора, изискуемост, размер на претендираното вземане, действие на извършената цесия. Ответникът носи доказателствената тежест да докаже, че не дължи претендираните суми, с оглед наличие на писмено съглашение и възражение за неоснователност на вземането.
Договорът е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 ЗПК /в актуалната редакция към датата на сключването му/. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по кредита, представен е погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е действителен, като съобразно приетото в съдебната практика следва да се изследват отделните клаузи на този договор предвид възможната им нищожност и неравноправност във връзка с нормите на ЗЗП.
Клаузите на общите
условия са неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране
на потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е
необходимо същата да бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите
условия не са неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл.143 ЗЗП. В
тази връзка съдът е указал на страните, че е длъжен служебно да се произнесе по този въпрос с
оглед разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК /ДВ, бр.100 от 20.12.2019г., в сила от
24.12.2019г./. При изследване на процесния договор в тази връзка съдът
установи, че не е налице
хипотеза вр. чл.143, ал.2, т.1-20 ЗЗП – уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Съдът намира, че предявеното в
първото открито съдебно заседание възражение за погасителна давност на вземането
е преклудирано с оглед нормата на чл.133 ГПК – то следва да е извършено с
отговора на исковата молба, в каквато насока е константната съдебна практика.
Възражението на особения
представител по отношение на действието на договора за цесия между първоначалния
кредитор и последващия – настоящ ищец, като надлежно легитимиран в настоящото
производство, е основателно. Както бе посочено по-горе, по делото не се спори
по въпроса за възникването и съществуването на твърдяното кредитно отношение.
Спорът е уведомен ли е длъжникът за извършената цесия и възникнало ли е за него
ликвидно и изискуемо задължение към новия кредитор. Безспорно в чл.16 на ОУ към
договора за потребителски кредит, сключен между „Банка ДСК”ЕАД и длъжника Ю.Ж.,
се съдържа изрично уговорена възможност за цедиране на вземанията по договора
без съгласието на длъжника. Безспорно договор за цесия е сключен между първоначалния
кредитор и настоящия ищец от 25.01.2016г., включващ и всички вземания на
цедента по договора за потребителски кредит от 30.07.2014г., сключен с настоящия
ответник.
По правната си същност договорът
за цесия /прехвърляне на вземане/ представлява съглашение, при което носителят
на едно вземане го отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само
длъжникът, спрямо когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му
обаче е съгласието на първоначалния и новия кредитор. От своя страна длъжникът следва
да е уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има то действие за
него /чл.99, ал.4 ЗЗД/. Съдебната практика допуска дори кредиторът-цедент да
упълномощи кредитора-цесионер да извърши от негово име уведомяването и в случая
такова нарочно упълномощаване е налице. Твърди се, че до длъжника е изпратено
уведомление от страна на „Банка ДСК”ЕАД, като се прилага такова /без дата, на
л.34 от делото/. Липсват каквито и да било доказателства, че същото е било в
действителност изпращано и кога – чрез кой пощенски оператор, ЧСИ, нотариус, доставено
ли е на посочения в уведомлението адрес, еднакъв с този по договора, резултата
от този опит /непотърсено, отказ от получаване и т.н./ на достоверена дата.
Законодателят не предписва
конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните
правоотношения. Кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване
на съобщения. Начинът на удостоверяване на връчването на документа е поставен в
зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да
бъде уговорен и в договора между страните. При липса на уговорка в договора или
ОУ относно връчването на кореспонденция, както е в настоящия случай, връчен редовно от външна страна и съответно
достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов
пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл.50 ЗННД) или от
частен съдебен изпълнител (чл.43 ЗЧСИ). При връчване по възлагане в посочените
случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК, като отказът за получаване по
чл.44 ГПК или отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостоверят от длъжностното
лице, а съобщенията се считат за връчени. В случай, че кредиторът е избрал да
връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка, то съгласно разпоредбата на
чл.36, ал.2 от Закона за пощенските услуги условията за доставянето на
пощенските пратки се определят според Общи правила, приети с решение № 581 от 27.10.2010г.
от Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване
на съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска
пратка, която е доставена на адреса на получателя срещу подпис (чл.5, ал.1 от
Общите правила) или на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ
на адреса, срещу подпис и документ за самоличност (чл.5, ал.2 от Общите
правила). В чл.5, ал.3 на Общите правила са разписани действията, които следва
да извършат пощенските служители, когато препоръчаната пощенска пратка не е
предадена при посещение на адреса. Пощенският оператор удостоверява, че
пратката не е доставена на адреса и същата е върната на подателя съгласно
изричното указание в чл.14 от правилата. Общите правила и чл.36, ал.2 от Закона
за пощенските съобщения не въвеждат фикция, че при липса на фактическо
връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл.5,
ал.3, пратката ще се счита за доставена на получателя.
В случай, че в договора са
предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция между страните,
редовността на връчването на уведомлението следва да се преценява според
клаузите на договора. При тълкуването на договора по правилата на чл.20 ЗЗД би
следвало да се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на
кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща
съобщение, като препятства евентуално недобросъвестно поведение на получаващата
страна. Допустимо е в договора страните да са предвидили, че изявлението на
едната от страните ще се счита за достигнало до другата страна без фактически
същото да е получено. Такава клауза, която фингира недоставено или само
изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на
добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени
предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита,
че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване
на съобщението (на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му
получаване. В хипотезите на уговорен между страните начин за размяна на кореспонденция,
положените от кредитора усилия по откриване на длъжника за връчване на
документа, съдържащ волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост на
вземането, ще подлежат на преценка при оспорване на фактите и обстоятелствата,
посочени в договора, които са от значение за редовното уведомяване на длъжника,
в случая за извършената цесия.
Съдът констатира, че нарочна
фингираща клауза в договора не е предвидена.
Освен това обаче, такива опити за комуникация в настоящия случай кредиторът
– цедент, респективно цесионерът, не са положили. По тези съображения съдът не
може да приеме, че кредиторът, респ. надлежно упълномощеният от него цесионер,
са положили всички възможни усилия да връчат на длъжника уведомителното писмо
относно сключения договор за цесия на вземанията по договора за потребителски
кредит от 30.07.2014г. и че длъжникът е уведомен за прехвърлянето с
последиците, визирани в разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД.
Действително, съдебната практика
приема, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и
тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 ГПК. В случая обаче, такова искане за връчване на длъжника,
респ. на негов пълномощник, няма. И в заповедното, и в исковото производството
ответникът не е бил намерен на адреса и е призован чрез фикцията на чл.47, ал.5 ГПК.
Предвид изложеното настоящият състав
намира, че връчването на уведомление за цесия не е извършено по надлежния ред. Съдът приема,
че договорът за прехвърляне на вземания не е надлежно съобщен на длъжника и за
него не е възникнало задължение за плащане по цедираното вземане по договора за
потребителски кредит на цесионера – ищец. При липса на надлежно материално легитимирана
страна като ищец искът следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид изхода на делото на
основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно отхвърлената
част от иска, но с оглед липса на доказателства за извършени такива, съдът не
дължи произнасяне по въпроса. Съгласно т.12 от ТР № 4 от 18.06.2014г. т.д. №
4/2014г., ОСГТК на ВКС, съдът не определя разноски в заповедното производство по
ч.гр.дело № 1134/2019г. по описа на ДРС.
Водим
от горното, съдът :
Р Е
Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за установено в отношенията между
страните по делото на основание чл.422
във връзка с чл.415 ГПК,
че Ю.А.Ж., ЕГН ********** ***, дължи на
„ДЕЛТА КРЕДИТ” АДСИЦ със седалище и адрес на управление: град София, район
„Искър”, бул. „Христофор Колумб” № 43, ЕИК *********, представлявано от изп.
директор Галя Александрова Г., по заповед № 630 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
29.03.2019г. по ч.гр.дело № 01134/2019г. по описа на ДРС, сумите: 380,85 лева,
представляваща дължима главница по договор за стоков кредит № 41353 от
30.07.2014г., вземането по който е прехвърлено от „Банка ДСК” ЕАД на заявителя
с договор за продажба на вземания от 25.01.2016г., ведно със законната лихва
върху нея от датата на подаването на заявлението (26.03.2019г.) до
окончателното плащане; 165,17 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 20.02.2015г. до 30.10.2015г.; 120 лева, представляваща фиксирана
такса за разходи при изискуем кредит; 22,67 лева, представляваща наказателна
лихва за периода от 30.11.2014г. до 25.01.2016г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Добрич в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия :