Р Е Ш Е Н И Е
№ ІV – 260 30.09.2020
г. град Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, четвърти въззивен състав
на тридесет и
първи август, две хиляди и двадесета година,
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА
ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА МИХОВА
мл.с. ДИАНА АСЕНИКОВА - ЛЕФТЕРОВА
Секретар ... ВАНЯ
ДИМИТРОВА
Прокурор
като разгледа
докладваното от съдията ПЕНЕВА
въззивно гражданско
дело номер 1730 по описа за 2020 година
Производството по
делото е образувано по повод
въззивна жалба на Профи Кредит
България“ – ЕООД – гр.София, срещу Решение №414/30.01.20г., постановено по
гр.д.№3059/19г. по описа на Районен съд Бургас, в частта, с което е отхвърлен иска на въззивника против М.Х. с ЕГН **********, за
следните вземания по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 678/ 2019г. по описа на РС – Бургас: за разликата над уважения
размер на главницата от 657,96 лв.
до предявения размер от 700 лв.; за 338,48
лв. - договорно възнаграждение; за 840,48
лв. - възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги.
Въззивникът
изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с
постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде уважен. Посочва се
съдебна практика и се излагат подробни съображения, досежно законосъобразното
сключване на договор за потребителски кредит и наличието на всички законови
изисквания по ЗПК: същността и компонентите на ГПР и законосъобразното му
формиране в законовите рамки; същността на договорната лихва и
законосъобразното й определяне в законовите рамки; същността на добрите нрави и
липсата на противоречие с тях в договора.
От въззиваемият – ответник М.Х., чрез
особен представител – адв.Събев е подаден писмен отговор. В него се излагат съображения в подкрепа изводите на съда, в контекста на
задължителните реквизити на договора за кредит по чл.11 ЗПК, размера на ГПР и
договорната лихва, както и противоречие на клаузите с добрите нрави.
Производството
е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е допустима.
Бургаският
окръжен съд, след като взе предвид твърденията на страните и обсъди събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На
30.01.2018г. страните са сключили договор за потребителски кредит „Профи
Стандарт“ с № **********, по силата на който дружеството е предоставило на
ответника кредит от 700 лева. Договорени са възнаградителна лихва от 0,11 % на
ден, годишен лихвен процент от 41,17 %, годишен процент на разходите /ГПР/
49,87 %, обща сума за погасяване 1 038,48 лв., платима на 24 месечни
вноски от по 43,27 лв., начиная от 15.03.2018г. до 15.02.2020г. Уговорено е
закупуване на пакет от допълнителни услуги на обща стойност 840,48 лв., платима
на 24 месечни вноски от по 35,02 лв., платима заедно с месечните вноски по
кредита. Така договореният общ размер на паричното задължение на ответника е
1878,96 лв., а общият размер на месечната вноска 78,29 лв. Сумата по кредита е
получена от кредитополучателя с преводно нареждане от 30.01.2018г.
Не се
спори, че плащания по договора за кредит не са извършвани.
На
30.05.2018г. ищецът е изготвил изявление до ответника за обявена предсрочна
изискуемост на кредита поради нарушения на задължения на кредитополучателя по
Общите условия. Ищецът твърди, че тази предсрочна изискуемост е обявена на
основание чл.12.3. от приложимите към договора общи условия, установяваща право
за кредитора при просрочие на две или повече последователни месечни вноски да
обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление. По делото не се ангажират
доказателства за изпращането на това уведомително писмо и връчването му на
ответника.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на осн.
чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Като
взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като
съобрази Закона намира, че същото в частта, с което е отхвърлен иска за сумата 840.48
лева – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги е правилно и
законосъобразно. Мотивите на първоинстанционния съд въззивната инстанция в тази
част споделя на осн. чл.272 ГПК. В частта, с което е отхвърлен иска за
присъждане на договорна лихва, както и в частта, с което е отхвърлен иска за
главница над сумата от 657.97 до претендирания размер от 700 лева, решението
следва да бъде отменено, а исковете – уважени.
Досежно претенцията за главница: в тази част
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Изводите на съда,
досежно липсата на доказателства за съобщаване на длъжника за обявената
предсрочна изискуемост на цялото задължение, както и за приложението на Тълкувателно
решение № 8/ 02.04.2019г. по т.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС и присъждане на
вноските с настъпил падеж, въззивната инстанция споделя на осн. чл.272 ГПК и
препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази им част.
Необходимостта
от отмяна на първоинстанционното решение за сумата от 42.03 лева главница,
съставляваща вноска - №24 - последна, съгласно погасителния план към договора се
дължи на факта, че към датата на приключване на съдебното дирене пред първата
инстанция – 16.01.20г., все още не е настъпила изискуемостта на тази вноска .
Към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция –
31.08.20г., тази изискуемост е настъпила, поради което сумата следва да бъде
присъдена, респ. - искът следва да бъде уважен.
Досежно претенцията за договорна лихва: съобразно
разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения;
нищожни са клаузите, надвишаващи този размер. Законът не въвежда изискване или
ограничение досежно размера на възнаградителната лихва. Съобразно посоченото в
Решение №378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.,
докладчик съдията Борислав Белазелков, няма пречка страните да уговарят
възнаградителна лихва (чл.240, ал.2 ЗЗД) над размера на законната лихва и
тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл.9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. Противно на добрите нрави е да се
уговаря компенсаторна лихва (за
забава), надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна
лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
По отношение на договорната лихва по необезпечен заем, ВКС не е изложил
съображения и не е предложил количествен критерий, извън който може да се
счита, че са накърнени добрите нрави.
В настоящия случай предоставеният заем е необезпечен. Следователно не е налице ограничение в размера на
възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора,
а по посочените по-горе критерии, не е налице и противоречие с добрите нрави,
досежно възнаградителна лихва по необезпечен заем, уговорена в размер на 41.17
%., след като ГПР е в законовите рамки. Поради това уговорката, касаеща размера на договорната
лихва не е нищожна.
Претенцията за договорна лихва е
основателна. Но същата следва да бъде уважена само до размера, в който е
поискана със заявлението и исковата молба 338.48 лева.
По претенцията за заплащане на допълнителен
пакет:
претендираната сума не е предоставена на длъжника в заем; уговорена е като цена
за „възможностите“ той да се ползва от посочени в допълнителен пакет „услуги“
по договора. Същата е разделена на 24 части и е елемент от погасителната вноска
по договора за кредит, освен главницата и възнаградителната лихва. Доколкото това
възнаграждение е уговорено заради потенциалната „възможност“ длъжникът да поиска
отлагане, намаляване на броя погасителни вноски или да промени датата на
падежа, същото противоречи на добрите нрави. На първо място, за да възникне
задължение за заплащане на цената на тези „услуги“, те следва да бъдат
предоставени реално на потребителя, а по делото няма доказателства длъжникът да
се е възползвал от някоя от посочените услуги, включително и приоритетно
разглеждане на неговото искане за отпускане на кредит. Наличната възможност за
предоставяне на тези услуги не е равностойна на реалното им предоставяне. На
второ място, ползването на всички допълнителни услуги по сключеното
споразумение е поставено в зависимост от волята на кредитора, което изцяло
изключва доброволния характер на тази клауза и възможността на
кредитополучателя да влияе върху съдържанието на договора.
Отделно
от изложеното, в случай, че се касае за предоставяне на допълнителни услуги, то
те следва да бъдат включен в годишния процент на разходите, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19,
ал. 1 от Закона за потребителските кредити, но в случая това не е сторено.
Поради
изложените съображения, първоинстанционното решение в тази част е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Съразмерно
с уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да се присъдят
направените съдебно – деловодни разноски. Същите са: 200.50 лева – държавни
такси за заповедно, първоинстанционно и въззивно производства; 630 лева –
адвокатско възнаграждение, заплатено от ищеца по чл.47, ал.6 ГПК; 400 лева –
възнаграждение за юрисконсулт за две инстанции – общо 1230.50 лева. По
съразмерност се дължат 680 лева. Първоинстанционният съд е присъдил 264.76
лева; въззивнвният съд следва да присъди разликата от 415.24 лева.
С
оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение №414/30.01.20г., постановено по гр.д.№3059/19г. по описа на Районен съд
Бургас В ЧАСТТА, с която искът за присъждане на главница е отхвърлен над сумата
от 657.96 лева, до претендирания размер от 700.00 лева, както и В ЧАСТТА, с
което е отхвърлен иска за присъждане на договорна лихва, в размер на 338.48
лева И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.Х. с ЕГН **********
с постоянен и настоящ адрес ***, ДЪЛЖИ на
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД с
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх. В, следното вземане по договор за
потребителски кредит № **********/ 30.01.2018г., за което е постановена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 678/ 2019г.
по описа на РС – Бургас:
42.03 лева – главница, вноска
№24, с падеж 15.02.2020г., представляваща разликата между претендирания размер
от 700.00 лева и присъдените от БРС 657.96 лев, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 15.02.20г., до окончателното й изплащане;
338,48 лв. - договорно
възнаграждение по горепосочения договор.
ПОТВЪРЖДАВА
РЕШЕНИЕТО в останалата част.
ОСЪЖДА
М.Х. с ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх. В, сумата 415.24 лева –
съдебно – деловодни разноски.
Настоящото
решение е окончателно и не подлежи на обжалване на осн. чл.280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.