№ 1711
гр. София, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100506804 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца В. В. Т. срещу решение от 12.01.2024 г. по
гр.д. №71005/2022 г. на Софийския районен съд, 33 състав, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателя срещу С. Й. В. и Г. Д. Г. установителни искове с правно
основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 вр.чл.232 ал.2 пр.1 и пр.2 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД
за сумата от 43,27 лв., представляваща 60/624 части от неплатени наемни вноски за периода
от 01.07.2019 г. до 30.09.2019 г. за използван от ответниците на основание договор за наем от
17.01.2015 г. недвижим имот, находящ се в гр. София, бул. „******* /втори надпартерен/;
сумата от 13,07 лв., представляваща 60/624 части от лихва за забава върху общо дължимата
главница за неплатени наемни вноски, дължима за периода от 20.06.2019 г. до 10.06.2022 г.;
сумата от 84,69 лв., представляваща 60/624 части от неплатени консумативни разходи за
топлинна енергия за ползван от ответниците по договор за наем от 17.01.2015 г. недвижим
имот, находящ се в гр. София, бул. „******* /втори надпартерен/ в периода от 01.07.2018 г.
до 30.09.2019 г. и сумата от 23,15 лв., представляваща 60/624 части от общо дължимата
лихва за забава върху главницата за консумативни разходи за периода от 01.10.2019 г. до
10.06.2022 г ., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. №32509/2022 г. по описа на СРС, 33 състав, като ищецът е осъден да
заплати на ответниците разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че
1
от събраните по делото доказателства е установено наличието на сочения договор за наем и
неговите елементи. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемите С. Й. В. и Г. Д. Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват
жалбата и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно като
краен резултат, но по следните съображения:
За основателността на предявения иск с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.232 ал.1 и
ал.2 ЗЗД в тежест на ищеца да установи, че страните са били обвързани от договор за наем
на недвижим имот и размера на незаплатените наемна цена и консумативни разходи.
В тежест на ответниците е да установят положителния факт на плащането.
В случая ищецът се позовава на договор за наем на жилище от 17.01.2015 г., сключен
с нея и съсобствениците и, както и че е носител на 60/624 части от цялото вземане като
съсобственик на имота.
Ответниците в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорват предявените искове.
Оспорват наличието на облигационна връзка между тях и ищеца, оспорват истинността на
представения договор за наем, както и че ищецът е носител на парично вземане по сочения
договор.
По делото е представен договор за наем на жилище от 17.01.2015 г., който договор е
сключен от В.Н.Т. в качеството му на наемодател и С. Й. в качеството му на наемател, с
предмет: жилище, находящо се на бул. „*******, общо от 30 кв.м., за срок от 3 мес., като
продължаването на договора за следващото тримесечие става автоматично, ако няма
промяна в условията и клаузите.
Съгласно чл.8 ЗЗД, договорът е съглашение между две или повече лица, за да се
създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях. Постигането на взаимно
2
съгласие за създаване на правна връзка се извлича от съдържанието на връзката и контактите
между страните, независимо те как са ги нарекли. Договорът поражда действие между
страните, които са го сключили, а спрямо трети лица - само в предвидените от закона случаи.
Този извод следва от разпоредбата на чл.21 ЗЗД, която по категоричен и недвусмислен начин
утвърждава принципа за обвързаност на страните с постигнатото между тях съглашение по
смисъла на чл.8 ЗЗД. От казаното дотук следва, че ако само един от съсобствениците е
сключил договор за наем на общата вещ от свое име, само той е страна по договора като
наемодател. При това положение само той има право да получава наема, а останалите
съсобственици имат право да искат от съсобственика-наемодател полагащите им се ползи по
реда на чл.30 ал.3 ЗС – частите от наема, които съответстват на притежаваните от тях
дялове, а ако е налице хипотезата на ТР №7/2012 г. на ОСГК на ВКС, имат претенция по
реда на чл.31 ал.2 ЗС.
При тези данни и доколкото се установи, че ищецът не е страна по сочения договор за
наем, то и същата не се явява активно легитимирана да претендира неизплатените наемна
цена и консумативни разходи, поради което и предявените искове за заплащането им
подлежат на отхвърляне само на това основание, като не следва да се разглежда наличието
на останалите елементи от фактическия състав на съдебно предявените права.
Основателността на исковете за лихва за забава предполага наличие на главен дълг и
забава в погасяването му. Доколкото съдът не достигна до извод за наличието на такива, то и
тези искове също следва да бъда отхвърлени изцяло.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемите на основание чл.78
ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от
по 375,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №712/12.01.2024 г., постановено по гр.д.
№71005/2022 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА В. В. Т., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „******* *******, да
заплати на С. Й. В., ЕГН **********, адрес: гр. София, бул. „*******, и Г. Д. Г., ЕГН
**********, адрес: гр. София, бул. „*******, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от по
375,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4