Решение по дело №63/2024 на Административен съд - Кърджали

Производството е административно, по реда на Раздел І/Първи/ от Глава Х - Десета/чл.145 и следв./ от АПК, във вр. с чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.6 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/.

Образувано е по жалба от М. Т./T. M., гражданин на *** [***[държава], с ЛНЧ ***, [ЕГН], притежаващ национален паспорт №***, постоянно пребиваващ чужденец в Република България, с посочен в жалбата адрес – [населено място] №***, [община], [област], подадена чрез пълномощник - адвокат Д. Х. от АК – [област], с посочен съдебен адрес за връчване на призовки и книжа: [населено място], [улица], против Заповед №292з-87 от 11.01.2024 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали, с която, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, на жалбоподателя М. Т./T. M., гражданин на *** [***[държава], с ЛНЧ ***, [ЕГН], с национален паспорт №***, постоянно пребиваващ чужденец в Република България и с която, на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната – 15 дни.

Жалбоподателят заявява в жалбата, че в законоустановения срок обжалва пред съда Заповед с Рeг.№292з-87 от 11.01.2024 год. на директора на ОДМВР Кърджали, с която му е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България”, като неправилна, необоснована и незаконосъобразна, като счита, че неправилно административният орган е приел, че е налице основание за отнемане на постоянното му пребиваване. Заявява, че не е съгласен с наведените твърдения и достигнатите изводи в процесната заповед, тъй като административният орган не е обсъдил в цялост административната преписка, както и всички относими към случая факти и доказателства и следователно е постановил заповедта си при неизяснена фактическа обстановка, като сочи, че самостоятелно основание за отмяна на оспорения административен акт е постановяването му в противоречие със същественото процесуално правило на чл.35 от АПК, т.е. без да са изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая. Сочи също, че Законът за чужденците в Р.България съдържа разпоредба, според която, при налагане на принудителна административна мярка компетентният орган е задължен да вземе предвид конкретно изброени обстоятелства, приети от законодателя като имащи съществено значение за постановяване на правилен, съобразен с целта на закона, административен акт - чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Твърди, че в оспорената заповед е взето предвид единствено и само обстоятелството, че чужденецът е отсъствал от територията на страната за период повече от 12 последователни месеца и като не е съобразил всички релевантни за случая обстоятелства, без да изследва конкретния случай, административният орган е достигнал до неправилни изводи, като е издал една необоснована и незаконосъобразна заповед. Жалбоподателят заявява, че подробни съображения ще посочи след представянето на цялата административна преписка по издаването на Заповед с Рeг.№292з-326 от 14.12.2022 год./най-вероятно се има предвид Заповед№292з-87 от 11.01.2024 год./ на директора на ОДМВР - Кърджали. С жалбата моли, предвид изложеното и след като съдът се запознае с посочените от него подробни доводи в съдебно заседание, да постанови решение, с което да отмени Заповед с Рeг.№292з-87 от 11.01.2024 год. на директора на ОДМВР – Кърджали, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. С жалбата моли съда да задължи директора на ОДМВР - Кърджали да представи цялата преписка по издаване на Заповед с №292з-87 от 11.01.2024 год. на директора на ОДМВР - Кърджали.

В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят М. Т./ T. M., гражданин на ** [***[държава], роден на [дата]год. в Р.България, ЛНЧ ***, с посочен в жалбата адрес: [населено място] №***, [община], [област], не се явява, представлява се от упълномощения си процесуален представител – адв.Д. Х. от АК – [област], който заявява, че поддържа жалбата по изложените в нея съображения и моли съда да постанови съдебно решение, с което да отмени Заповед №292з-87 от 11.01.2024 год. на директора на ОДМВР – Кърджали. Счита, че с оглед всички представени и приети по делото доказателства, оспорена заповед за налагане на принудителна административна мярка е постановена в противоречие с разпоредбата на чл.35 от АПК, т.е. без да са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за случая.

В предоставения му от съда срок депозира и писмена защита, в която излага съображения за незаконосъобразност на оспорения административен акт, като сочи, че административният орган е бил длъжен, при издаването на оспорената заповед, да прецени дали е било налице някое от изчерпателно изброените в чл.8, ал.2 от КЗПЧОС основания, позволяващо отнемането на правото на пребиваване на чуждия гражданин. Твърди, че оспорената заповед е издадена при съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не било спазено изискването на чл.26, ал.1 от АПК за уведомяване на жалбоподателя за започване на административното производство по налагане на принудителна административна мярка и че поради тази причина, същият не е могъл да се запознае с преписката и да направи съответните възражения, както и да представи писмени доказателства, свързани с причините, поради които е отсъствал от страната за времето от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год., които да бъдат обсъдени от административния орган в издадената от него заповед. Счита също, че ако административният орган бе събрал и обсъдил възраженията, както и доказателствата, събрани в настоящото съдебно производство, би се стигнало до друг резултат, противоположен на възприетия в процесната заповед.

Ответникът по жалбата – директорът на ОД на МВР - град Кърджали, редовно призован за съдебното заседание, не се явява и не се представлява.

Административен съд - Кърджали, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

По допустимостта на жалбата:

Съгласно разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗЧРБ, заповедите за налагане на принудителни административни мерки, т.е. заповедите по чл.44, ал.1 от с.з., каквато е и процесната заповед, могат да се обжалват при условията и по реда на Административнопроцесуалния кодекс, от което следва, че тези заповеди подлежат на обжалване в рамките на общия 14/четиринадесет/-дневен срок, регламентиран в чл.149, ал.1 от АПК. Процесната заповед за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, по отношение на жалбоподателя М. Т., е издадена на 11.01.2024 год., като същата е връчена на датата 25.01.2024 год., срещу подпис, на лицето А. А. А., с [ЕГН] – пълномощник на жалбоподателя/л.11/, упълномощена с пълномощно с нотариално заверен подпис, с Рег.№***/*** год. на нотариус К. Д., с рег.№*** на Нотариалната камара/л.12/. Жалбата против Заповед №292з-87 от 11.01.2024 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали, е подадена чрез административния орган, чиито акт се оспорва, до Административен съд – Кърджали, с препоръчана пощенска пратка, на датата 07.02.2024 год., видно от положеното пощенско клеймо на пощенския плик с баркод PS *** на „Български пощи“ ЕАД, ПС – [община]/л.7/ и е постъпила в ОДВМР – Кърджали на 09.02.2024 год., регистрирана в деловодната система на същата с Вх.№292000-2510 от 09.02.2024 год., видно от положения върху жалбата и попълнен щемпел/л.4/. От горното следва, че жалбата е подадена на 13-ия/тринадесетия/ ден след съобщаването на заповедта, т.е. спазен е предвидения 14/четиринадесет/-дневен срок за обжалването й. Жалбата, освен това, е подадена от лице - адресат на индивидуалният административен акт, чрез пълномощник – правоспособен адвокат и за което лице, този ИАА поражда неблагоприятни правни последици, т.е. в този смисъл пряко засяга негови законни права и интереси, като същата е подадена и в предвидената писмена форма и изискуемо съдържание, макар и не по предвидения в закона ред, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Административният съд, след като извърши анализ и преценка на писмените и гласните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, както и на становищата на страните, намира за установена следната фактическата обстановка по спора:

С оспорената в настоящото производство №292з-87 от 11.01.2024 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали/л.8-л.11/, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1от ЗЧРБ и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, на T. M./М. Т., гражданин на ** [***[държава], роден на [дата]год. в Р.България, ЛНЧ ***, [ЕГН], паспорт №***, постоянно пребиваващ чужденец в Р.България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната - 15 дни.

В мотивите към заповедта е посочено, че в група „Миграция” – Кърджали към ОДМВР - Кърджали е постъпило заявление с Вх.№292000-27501/18.12.2023 год., за издаване на удостоверителен документ от М. Т./T. M., гражданин на ** [***[държава], роден на [дата]год. в Р.България, с ЛНЧ ***, [ЕГН], с национален паспорт №*** – постоянно пребиваващ чужденец в Република България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Посочено е също, че при извършената, във връзка с чл.40, ал.1 т.6 от ЗЧРБ, справка в АИС „Граничен контрол” се установило, че М. Т./T. M. не е пребивавал на територията на Република България, за период, по-голям от 12 последователни месеца и че отсъствието е за времето от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год., както и че в интервю УРИ: 292р-39151/15.12.2023 год., М. Т./T. M. е заявил, че за горепосочения период не е пребивавал на територията на държавите – членки на Европейския съюз. Прието е, че това е основание за отнемане на постоянното пребиваване, съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ.

В мотивите към заповедта е описано, че във вр. с чл.26, ал.1 от АПК, при провеждането на интервю, регистрирано с УРИ: 292р-39151 от 15.12.2023 год., М. Т./T. M. е бил уведомен, че срещу него е започнато производство по налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”, на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, като му е била осигурена възможност да представи обяснения и възражения във връзка с административното производство до 22.12.2023 год. и че започването на процедурата по налагане на ПАМ и уведомяването за възможността да представи обяснения и възражения и допълнителни документи по преписката са били сведени до знанието на М. Т./T. M., което той удостоверил с подписа си. Посочено е, че тези обяснения във връзка с административното производство по налагане на ПАМ са били необходими на административния орган, за да се извърши преценка на правнозначимите обстоятелства, разписани в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ и че в интервю УРИ: 292р-39151/15.12.2023 год. чуждият гражданин заявил, че не е пребивавал в Република България за времето от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год., тъй като не е знаел, че не трябва да отсъства от територията на Р.България за период по-дълъг от 12 последователни месеца, като е отбелязано, че М. Т./T. M. е с разрешено постоянно пребиваване на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ и че с подаването на заявление за издаване на разрешение за постоянно пребиваване същия е заявил желанието си да се установи трайно на територията на Р.България.

В мотивите към заповедта изрично е посочено, че към момента на изготвяне на същата, въпреки надлежното му уведомяване, М. Т./T. M. не е проявил заинтересованост от развитието на административното производство и не е представил обяснения и възражения по него.

На следващо място в мотивите е посочено, че съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България“ се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца. Посочено е също, че аналогично, с разпоредбата на чл.9, §1, буква в) от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от 12 последователни месеци и че в съответствие с предвидената в чл.9, §2 от същата Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута, както и че с последните две предложения на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, законодателят е посочил случаите, при които е изключено прилагането на принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, поради отсъствие за период, по-дълъг от 12 последователни месеца. Прието е, че в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на изключение не е налице по отношение на М. Т./T. M..

Така, в мотивите към заповедта е отразено, че от данните по преписката е установено, че М. Т./T. M. не принадлежи към категорията на уязвимите лица и че органите за административен контрол на чужденците са компетентни относно производствата за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, така че това е факт, които бил служебно известен на административния орган, като за М. Т./T. M. не били налице такива производства.

В мотивите е посочено, че от извършена проверка в информационните фондове на МВР било установено, че срещу М. Т./T. M. няма производство по ЗУБ или по АПК. Описано е, че същият е семеен и че в интервю УРИ: 292р-39151/15.12.2023 год. е заявил, че той и съпругата му - А. Т., живеят постоянно в *** [***[държава], в жилище негова собственост, на адрес: [населено място], община ***, мах.„***“, [улица] **, както и че М. Т./T. M. е пенсионер и от брака съпрузите имат две деца, които са семейни и също живеят със семействата си в [населено място], *** [***[държава].

На следващо място е посочено, че М. Т./T. M. е със статут на постоянно пребиваващ в Р.България чужденец от 02.11.2020 год., като от тогава до момента е посетил Република България 7 пъти, като е пребивавал в страната общо 22/двадесет и два/ дни, което показва, че лицето не се е установило трайно в Република България, а посещава страната инцидентно, за по няколко дни. Предвид това в мотивите е прието, че посочените обстоятелства показват, че М. Т./T. M. и семейството му живеят извън Р.България и че по този начин наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото му на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни социални връзки с държавата на произход. Прието е също, че отнемането на правото на пребиваване на М. Т./T. M. не създава непреодолими пречки то да бъде получено отново, спазвайки изискванията на ЗЧРБ и че в този смисъл, отчитайки изискванията на чл.44, ал.2 от Закона за чужденците Република България, не са налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложат разпоредбите на чл.41, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, както и че след отнемане на правото на пребиваване, не съществуват други условия, установени от националното законодателство, които да позволят на М. Т./T. M. да остане на територията на Р.България.

По административната преписка са представени и приети като доказателства по делото писмените документи, удостоверяващи изложеното по-горе в мотивите към заповедта – Заявлението с Рег.№292000-27501 от 18.12.2023 год. за издаване на удостоверение за разрешено постоянно пребиваване в Р.България/л.34/, подадено от жалбоподателя М. Т./T. M., ведно с копие от издаденото му разрешение за пребиваване №*** от 14.01.2021 год., валидно до 12.01.2026 год./л.36/, както и Справка за чужденец – АИС „ЕРЧ“/л.32/ и Справка за пътуване на лице – чужд гражданин, за периода от 01.01.2020 год. до 15.12.2023 год./л.33/. Представено е и е прието като доказателство и Интервюто с УРИ: 292р-39151 от 15.12.2023 год., проведено от *** в група „Миграция“ при ОДМВР – Кърджали, с жалбоподателя М. Т./T. M., с участието на преводач/л.30-л.31/. От тези доказателства се установява, че жалбоподателят М. Т./T. M. е роден на [дата]год. в Република България, [населено място], [община], [област], гражданин е на ** [***[държава], притежаващ документ за самоличност/национален паспорт/ №***, издаден в ***, като от посочената Справка за чужденец - АИС „ЕРЧ” се установява, че Решението за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България на М. Т./T. M., с Рег.№*** от 02.11.2020 год. на дирекция „Миграция“ към ОДМВР – Кърджали, е издадено с правно основание - чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В справката е отразено, че жалбоподателят е [семейно положение], като от интервюто става ясно, че съпругата му се казва А. Т., гражданка на *** [***[държава], както и че от брака си имат родени две деца – Ю. Т., на ** год. и М. Т., на ** год., които са семейни и живеят със семействата си в *** [***[държава].

По административната преписка е приложена и е приета като доказателство и още една Справка за пътуване на лице – чужд гражданин, изпълнена на 04.01.2024 г. от служител в група „Миграция“ – Кърджали/л.26/, в която са отразени влизанията и излизанията от територията на Република България на жалбоподателя М. Т./T. M., за периода от 02.11.2020 год. до 04.01.2024 год. От справката е видно, че за този период, малко повече от 3/три/ години, са регистрирани 7 влизания на територията на страната и също толкова излизания, като общият брой дни, през които жалбоподателят М. Т./T. M. е пребивавал в Република България, според регистрираните му влизания и излизания в страната, възлиза на 22/двадесет и два/ дни. От същата справка се установява, че най-дългите престои на жалбоподателя на територията на Република България са били един път за период от 7/седем/ дни, два пъти за периоди от по 4/четири/ дни, вкл. дните на влизане и на излизане от страната, като във всички останали случаи престоите му са били от по 2/два/ дни или от по 1/един/ ден.

Както бе отбелязано и по-горе, по административната преписка е приложено и е прието като доказателство и интервюто, проведено с жалбоподателя М. Т./T. M., на основание чл.26, ал.1 и чл.35 от АПК, във връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, с УРИ: 292р-39151/15.12.2023 год./л.30-л.31/. В същото това интервю, жалбоподателят е заявил, че за периода от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год. не е пребивавал на територията на РБългария, тъй като не е знаел, че не трябва да отсъства от страната за период по-голям от 12 последователни месеца, както и че за същия период от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год. не е пребивавал на територията на друга държава – членка на ЕС. Относно роднините си в Р.България, жалбоподателят М. Т./T. M. е посочил в интервюто, че има само ***, който живее в [населено място].

От същото интервю е видно, че на жалбоподателя е било разяснено, че срещу него стартира процедура по отнемане правото на постоянно пребиваване в Р.България и му е указано, че ако има възражения и обяснения в тази връзка, може да ги представи до 22.12.2023 год., на което жалбоподателят е отговорил, че е наясно с процедурата и че няма да представя допълнителни документи относно отсъствието му от страната.

По административната преписка е представено и е прието като доказателство Предложение с УРИ: 292р-1587 от 11.01.2024 год., изготвено от началник на група „Миграция“ – Кърджали, по повод постъпилото заявление с peг.№292000-27501/18.12.2023 год. за издаване на удостоверителен документ за разрешено постоянно пребиваване, от М. Т./T. M., гражданин на ** [***[държава], роден на [дата]год. в Република България, ЛНЧ ***, [ЕГН]/л.22-л.25/. Със същото е предложено на директора на ОДМВР – Кърджали, да се наложи принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, на М. Т./T. M., гражданин на ***, роден на [дата]год. в Република България, ЛНЧ ***, [ЕГН], притежаващ *** паспорт ***, постоянно пребиваващ в РБ чужденец, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В същото са описани всички обстоятелства, които са установени в хода на административното производство въз основа на представените към заявлението документи, описани и по-горе в настоящото изложение, както и са изложени съображения, че при извършената справка в АИС „Граничен контрол“ се е установило, че М. Т./T. M. не е пребивавал на територията на Република България за период, по-голям от 12 последователни месеца, като лицето е отсъствало от Република България за периода от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год. В предложението е посочено, че разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ е императивна и при наличието на визираните в нея предпоставки и съобразяване с кумулативните предпоставки на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, административният орган е длъжен да отнеме предоставеното право на постоянно пребиваване в страната и че административният орган няма право на преценка и е длъжен да издаде административния акт при наличието на основанията по т.6 от посочената по-горе разпоредба и липса на изключващи основания.

В съдебно заседание, от процесуалния представител на жалбоподателя са представени и са приети като доказателства 2/два/ броя епикризни доклади на пациент, издадени на М. Т. от Болница ***, [населено място], на *** език и в превод от *** на български език/л.43-л.49/, подробно описани в протокола от съдебно заседание, проведено на 12.04.2024 год./л.50, стр.2/. От тези два епикризни доклада се установява, че жалбоподателят е бил хоспитализиран 2 пъти в посочената болница, като първия път, за периода от 07.09.2022 год. до 09.09.2022 год., е бил приет с диагноза „***“, „***“, като при това хоспитализиране са извършени ***, а втория път, хоспитализацията е била за периода от 22.02.2023 год. до 24.02.2023 год., с диагноза „***“, „***“, като е извършена и интервенция - ***.

По доказателствено искане на процесуалния представител на жалбоподателя, до разпит като свидетел в съдебно заседание е допуснато лицето И. И. А., живущ в [населено място], *** [***[държава]. В показанията си същият заявява, че познава М. Т., тъй като живее в *** [жк], както и че Т. е работил като *** и че е ползвал неговите услуги. На поставен му въпрос относно здравословното състояние на жалбоподателя, свидетелят отговаря, че е запознат, че през месец май 2022 год. , както и през месец октомври на 2023 год., Т. е претърпял ***, когато се видели с Т., той му споделил, че вече не може да работи като ***. Свидетелят сочи, че след тези интервенции Т. трябвало често да посещава болница и че лекарите му забранили да пътува зад граница, както и че преди тези интервенции, Т. често посещавал България, като след тяхното извършване спрял да посещава страната. На следващ въпрос отговоря, че роднините на Т. също живеят в ** [***[държава] и че съпругата на Т. има роднини в [населено място], при които Т. оставал да спи, когато посещава България, като пояснява, че в някои случаи Т. отсядал и в хотел.

При така установената по делото фактическа обстановка и след проверката за допустимост на жалбата, при извършената, на основание чл.168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, съдът намира следното:

При извършената служебна проверка за законосъобразност на оспорената заповед, с която се налага принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, на всички основания по чл.146 от АПК, настоящият съдебен състав констатира, че тя е издадена от законово оправомощен по силата на чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/, в приложимата й редакция на тази норма (Изм., ДВ, бр.14 от 2015 г.) и на чл.18, ал.1 т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, компетентен орган – директора на ОД на МВР – Кърджали, т.е. издадена е от административен орган, материално и териториално компетентен да издава заповеди за налагане на принудителна административна мярка – отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България.

На следващо място, според настоящия съдебен състав, оспореният административен акт е издаден при спазване на изискуемата се от закона писмена форма, с необходимото съдържание, съгласно чл.59, ал.2 от АПК, като е спазено изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за мотивираност на акта, доколкото са посочени фактическите и правните основания за постановяването му и съответно, при спазване на административнопроизводствените правила при издаването му. В тази връзка съдът намира за нужно да посочи, че е напълно несъстоятелно твърдението на процесуалния представител на жалбоподателя в представената от него писмена защита, че обжалваната заповед е издадена при допуснато съществено нарушение на административнопроизвдствените правила, тъй като съобщението, с което, на основание чл.26, ал.1 от АПК, жалбоподателя се уведомява, че спрямо него започва процедурата по налагане на процесната принудителна административна мярка и че има възможност, на основание чл. 34, ал. 3 от АПК, да се запознае с материалите по преписката, както и да направи своите възражения по същата, не било достигнало до него и поради това бил лишен от участие в процеса. Това е така, т.к. най-напред, нито в административната преписка се съдържа, нито пък от страна на административния орган се твърди, такова съобщение, имащо въпросното съдържание, да е било изготвено, респ. изпращано до жалбоподателя, а от друга страна, видно от събраните по делото доказателства, обсъдени по-горе, на 15.12.2023 год., при проведеното интервю жалбоподателят М. Т./T. M. е бил изрично уведомен, че срещу него започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, дадена му е била възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради които същият не е пребивавал на територията на Р.България, като същият също изрично е заявил, че е наясно с процедурата и че няма да представя такива документи. По делото е безспорно, че в указания на жалбоподателя срок такива доказателства не са представени, поради което е издадена и оспорената заповед. Такива са представени едва в хода на настоящото съдебно производство, т.е. след издаването на заповедта на 11.01.2024 год., което изключва възможността да се приеме, че в случая е налице допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, евентуално налагащо отмяната на акта само на това основание. За настоящия съдебен състав е безспорно, че на чуждия гражданин е предоставено правото да участва в производството, като липсата на дадени от него допълнителни обяснения и представени доказателства в указания срок, не могат да бъдат вменени в тежест на административния орган.

По тези съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователно и оплакването в жалбата, поддържано както в съдебно заседание, така и в депозираната писмена защита, че административният орган не е обсъдил в цялост административната преписка, както и всички относими към случая факти и доказателства и че е постановил заповедта си при неизяснена фактическа обстановка, респ. че е оспореният акт е издаден в нарушение на същественото процесуално правило на чл.35 от АПК, т.е. без да са изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая и това съставлявало самостоятелно основание за отмяната му.

Отделно от горното, следва да се отбележи, че по силата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, компетентните органи следва да отчитат посочените в тази разпоредба кумулативно изискуеми се предпоставки, обуславящи налагането на принудителните административни мерки: продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Съдът намира, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал тези предпоставки и това изрично е посочено и в мотивите към заповедта. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че органът е издал заповедта, след като е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая и в случая не са налице нарушения на административно-производствените правила, т.е. по отношение на оспорената заповед не е налице отменителното основание по чл. 146, т. 3 от АПК.

По отношение материалната законосъобразност на оспорената заповед, т.е. по отношение съответствието й с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, в приложимата й редакция/доп., ДВ, бр.28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г./ е предвидено, че отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца. Аналогично, с разпоредбата на чл.9, §1, буква „в“ от Директива 2003/109/ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от 12 последователни месеца.

От събраните по делото доказателства е безспорно, а не се и оспорва от жалбоподателя М. Т., че за периода от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год. е отсъствал от територията на Република България, както и от територията на другите държави – членки на Европейския съюз, което в случая представлява по-голям период от законово изискуемия, за който може да бъде санкциониран с отнемане на правото на постоянно пребиваване.

С последните две предложения на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ законодателят е посочил случаите, при които е изключено прилагането на принудителна административна мярка – отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец от Р.България поради отсъствие за период, по-дълъг от 12 последователни месеца, като в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на изключение, не е налице. По делото не се спори, че на М. Т., гражданин на ** [***[държава], е било предоставено право на постоянно пребиваване в Република България, както и не се спори относно факта, че същият е отсъствал от територията на страната ни повече от 12 последователни месеца, а именно – в посочения по-горе период от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год. Не се твърди и не е установено правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 ЗЧРБ, като следва да се посочи, че правото на постоянно пребиваване на жалбоподателя е било предоставено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, която норма регламентира, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната, като по тези въпроси няма спор между страните, т.е. налага се изводът, че с подаването на заявление за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, М. Т./T. M. е заявил желанието си да се установи трайно на територията на Република България и няма как да не знае, че трябва да посещава страната.

Така, след като е установил, че М. Т./T. M. е отсъствал от територията на страната, респ. на друга страна - членка на ЕС, повече от 12 последователни месеца, административният орган е наложил предвидената с разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Р.България” и му е определил 15-дневен срок за напускане на страната.

Анализът на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ категорично сочи, че изискването за пребиваване в Р.България или друга държава – член на ЕС, е свързано императивно с точно определен срок от време, а при наличните и безспорни данни по делото за отсъствията на жалбоподателя Т. от територията на страната ни или на друга държава – членка на ЕС, е пределно ясно, че същият не е спазил това императивно изискване на закона. При това положение административният орган действа в условията на обвързана компетентност и след като провери наличието на условията и предпоставките, визирани в правната норма, е длъжен да действа по нормативно предписания му начин. Като е съобразил изложеното по-горе и всички посочени обстоятелства, директорът на ОДМВР – Кърджали правилно и в изпълнение на законовите разпоредби е отнел правото на постоянно пребиваване в Република България на жалбоподателя – *** гражданин М. Т..

На следващо място, предвид доводите, изложени в депозирана писмена защита от процесуалния представител на жалбоподателя, че наложената принудителна мярка е в противоречие с нормата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, следва да се посочи, че съгласно тази разпоредба, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Видно е от подробните мотиви към оспорената заповед, че това е сторено в конкретния случай и всички тези обстоятелства, които имат значение относно съществуването или несъществуването на „установяване“ за постоянно или „желание“ за постоянно установяване на територията на страната, т. е. създаване на трайни връзки със страната, са анализирани, отчетени и взети предвид при постановяването на административни акт.

На последно място, при анализа на фактите по настоящото производство следва да се вземе предвид и разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС/, доколкото основните доводи в представената писмена защита са в насока, че оспорената заповед противоречи на тази норма. Съгласно цитираната норма, която е част от вътрешното право, на основание чл.5, ал.4 от Конституцията на Р.България - в сила за България от 07.09.1992 год. и има предимство пред нормите на вътрешното право, които й противоречат, всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот. В §2 на чл.8 от Конвенцията изчерпателно са регламентирани основанията, на които това право може да бъде ограничено, с оглед охраната на интереси с приоритетна значимост – намесата на държавните власти в ползването на правото на зачитане на личния и семейния живот е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите, т.е. намесата в личния и семейния живот е допустима и правомерна само, когато предвиденото в закона основание за налагане на ПАМ е в кумулативна даденост с наличие на някоя от изчерпателно предвидените в чл.8, ал.2 от КЗПЧОС предпоставки.

Съдът в настоящия състав намира, че наложената принудителна административна мярка с оспорената заповед не е в противоречие с разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и намира, че това е така, тъй като с така издадената заповед за налагане на ПАМ – „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, по никакъв начин не се нарушава правото на семеен живот на жалбоподателя М. Т.. Това е така, тъй като по делото е безспорно установено, че жалбоподателят Т. има сключен граждански брак с А. Т., която е *** гражданка, като няма данни на същата да е предоставян статут на продължително или постоянно пребиваващ в Р.България чужд гражданин. Семейството на жалбоподателя живее постоянно в *** [***[държава], на посочения от него в интервюто адрес - [населено място], община ***, мах.„***“, [улица] **, в жилище, което си е негова собственост. Освен това, постоянно живеят в [населено място], ** [***[държава] и родените от брака му две деца, които освен това, отдавна са пълнолетни и семейни. По делото няма данни, а няма въобще и твърдения, след сключването на гражданския брак жалбоподателят М. Т./T. M. и съпругата му да са живеели в Република България за някакъв период от време – бил той по-продължителен или по-кратък, като пребиваванията на жалбоподателя на територията на страната ни са били инцидентни и за кратко време. При това положение се налага изводът, че след като жалбоподателят М. Т./T. M. и семейството му, както и двете му пълнолетни деца, живеят постоянно и заедно в ** [***[държава], то с така наложената с оспорената заповед ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения, както със съпругата му, така и с двете му пълнолетни деца, респ. с внуците му, ако има такива. Отделно от това следва да се упомене, че при интервюто на 15.12.2023 год., жалбоподателят М. Т./T. M. категорично е заявил, че единствения роднина, който живее в Република България, е неговия ***, който живее в [населено място]. От горното следва, че така наложената ПАМ няма да ограничи или попречи на неговите лични отношения и контакти с други негови роднини, като е несъстоятелно да се приеме, че ограничаването на отношенията му с този негов ***, за който разпитания по делото свидетел пък твърди, че е роднина не на жалбоподателя, а на неговата съпруга, дори и такова да е налице, може да се приеме за незачитане и нарушаване на неговите семейни връзки и социални контакти. доколкото същият, според собственото му изявление, въобще няма такива в Република България.

Като има пред вид всички тези факти, съдът счита, че наложената ПАМ по никакъв начин няма да ограничи или затрудни правото на личен и семеен живот на жалбоподателя или пряко да създаде затруднения или ограничения за поддържане на неговите семейни и социални връзки, респ. намира, че с наложената ПАМ не е налице намеса в правото на зачитане на семейния живот на жалбоподателя М. Т., която намеса да не е била съразмерна с преследваната от закона цел. От това следва, че с оспорената заповед и наложената с нея ПАМ не е допуснато нарушение на чл.8 от КЗПЧОС и съответно, развитите оплаквания в тази насока в представената писмена защита са неоснователни.

Несъстоятелни са най-сетне и доводите, поддържани в депозираната писмена защита от жалбоподателя, за наличието на сериозни здравословни проблеми, които представлявали факти, с които административният орган не се е съобразил при постановяване на своя акт и че по този начин е нарушил разпоредбата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Както неколкократно бе посочено и по-горе, жалбоподателят М. Т./T. M. е отсъствал от Република България за периода от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год./дванадесет месеца и пет дни/, а наличието на здравословни проблеми през този период лицето се опитва се докаже и обоснове с коментираните по-горе два епикризни доклада, издадени от Болница ***, [населено място]. Според настоящия съдебен състав, представените медицински документи не доказват невъзможност, поради наличието на сериозни здравословни проблеми, М. Т./T. M. да пребивава в Република България за целия период от 06.12.2022 год. до 10.12.2023 год. Първият от тези епикризни доклади няма как да докаже такава невъзможност, тъй като касае периода от 07.09.2022 год. до 09.09.2022 год./три месеца преди началния момент на процесния период на отсъствие/, в който период жалбоподателят е бил в тази болница и е бил ***. Вторият от тези епикризни доклади може да докаже такава невъзможност за период от около месец, максимум месец и половина, доколкото в него е удостоверено, че на 23.02.2023 год., жалбоподателят е претърпял ***, в същата болница в *** и на следващия ден 24.02.2023 год. е изписан, като според съда, необходимото време за пълното възстановяване на пациента от тази интервенция би било около 4-6 седмици. За целият останал значителен период от време, този медицински документ по никакъв начин не може да установи и докаже невъзможност за жалбоподателя М. Т./T. M. да пътува и да посети или пребивава за някакъв период от време Република България.

Ето защо, по изложените по-горе съображения съдът намира, че оспореният административен акт е законосъобразен, като издаден при спазване на административнопроизводствените правила, в определената от закона форма и от материално и териториално компетентен орган, в съответствие с приложимите материалноправните разпоредби и с целта, заложена в специалния закон, предвид което, подадената против него жалба се явява неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена с решението по настоящото дело.

Деловодни разноски не са претендирани от ответника по жалбата, а такива реално не са и сторени от него, поради което съдът не следва да се произнася по този въпрос.

Мотивиран от така изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл.ІV/четвърто/, във вр. с чл.172, ал.1 от АПК, Административният съд

 

Р Е Ш И :

 

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. Т./T. M., гражданин на *** [***[държава], с ЛНЧ *** и [ЕГН], постоянно пребиваващ чужденец в Република България, притежаващ национален паспорт №***, с посочен в жалбата адрес – [населено място] №***, [община], [област], против Заповед №292з-87 от 11.01.2024 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали, с която, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, на жалбоподателя М. Т./T. M., гражданин на *** [***[държава], с ЛНЧ ***, [ЕГН], с национален паспорт №***, постоянно пребиваващ чужденец в Република България и с която, на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната – 15 дни.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България, чрез Административен съд – Кърджали, в 14/четиринадесет/ - дневен срок от съобщаването или връчването му на страните.

Препис от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр. с чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или връчи на страните по делото.