№ 1393
гр. София, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100506357 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.03.2021 год., постановено по гр.дело №4877/2020 год. по описа на СРС,
ГО, 125 с-в, е признато за доказано на основание чл. 194, ал. 3 ГПК оспорването на подписа
на Б. Й. В. в договора за кредит №96 от 11.07.2008 год., „Б. ДСК“ ЕАД е осъдена да заплати
на Б. Й. В. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 14 132.04 лв. –
подлежаща на връщане, като събрана принудително от ищеца и преведена на Б.та за периода
от 14.09.2009 год. до 26.11.2015 год. по изпълнително дело №20098410401663, образувано
по изпълнителен лист, издаден по гр.дело №30970/2009 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в,
въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК въз основа на
извлечение от счетоводните книги по договор за кредит от 11.07.2008 год., която е била
обезсилена, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 30.01.2020 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 124.79 лв., като е отхвърлен
предявения от Б. Й. В. срещу „Б. ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 774.70 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 23.05.2019 год. до 30.01.2020 год. и страните са осъдени да заплатят на
основание чл. 77 ГПК по сметка на СРС, както следва: ищецът Б. Й. В. – сумата от 19.70 лв.,
представляваща възнаграждение за вещо лице, а ответникът „Б. ДСК“ ЕАД – сумата от
280.30 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице /в тази част решението е
постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач „ЕОС М.“
1
ЕООД/; „ЕОС М.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Б. ДСК“ ЕАД по предявения обратен иск
с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 11 023.39 лв. – главница по
договор за кредит от 11.07.2008 год., ведно със законната лихва, считано от 14.05.2020 год.
до окончателното й изплащане, при условие, че „Б. ДСК“ ЕАД заплати посочената сума на
Б. Й. В., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
534.34 лв.; оставен е без разглеждане предявения от „Б. ДСК“ ЕАД срещу „ЕОС М.“ ЕООД
обратен иск за сумата от 774.70 лв. – обезщетение за забава за периода от 23.05.2019 год. до
30.01.2020 год. и ищецът по обратния иск „Б. ДСК“ ЕАД е осъден да заплати на ответника
по обратния иск „ЕОС М.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 13.13 лв. и е прието направеното от „ЕОС М.“ ЕООД възражение за
прихващане на разноските, направено срещу „Б. ДСК“ ЕАД, при влизане в сила на
съдебното решение.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения обратен иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „ЕОС М.“ ЕООД.
Жалбоподателят поддържа, че не била налице задължителната процесуална предпоставка за
разглеждане на обратния иск по смисъла на чл. 219, ал. 3 ГПК, а именно преюдициална
връзка между първоначалния и обратния иск. В случая сумата, предмет на първоначалния
иск, била получена изцяло от „Б. ДСК“ ЕАД по процесното изпълнително дело.
Следователно ответникът не дължал претендираната сума нито на първоначалния ищец,
нито на Б.та. След като ответникът не бил получил тази сума, то с осъждането му да я
заплати на Б.та се стигало до неоснователно обогатяване на ищеца по обратния иск. Не били
налице незаконосъобразни действия или бездействия, които да са причинили вреди на Б.та,
поради което и не били налице основания за ангажиране на отговорността на ответното
дружество по чл. 49 ЗЗД. Твърдението на Б.та, че основната причина за завеждане на
първоначалния иск била обезсилването на издадената заповед за изпълнение, било
недоказано. Установено било по делото, че процесният договор за кредит не бил подписан
от Б.В., поради което и липсвало валидно облигационно правоотношение между страните по
първоначалния иск. Не били налице и основания за привличането на дружеството като трето
лице-помагач. Действително бил придобил вземанията по изпълнителния лист, но предмет
на настоящото дело не било правото на принудително изпълнение, установено с издадения
изпълнителен лист, който бил обезсилен. Макар първоначалният иск да бил уважен, не
съществувала обусловеност, която да позволи разглеждането на обратния иск. Между
страните по обратния иск бил сключен договор за цесия на 05.11.2015 год., по силата на
който били прехвърлени вземанията, произтичащи от договора за кредит от 11.07.2008 год.,
сключен между Б.та и „Т.“ ЕООД. С оглед подаденото възражение срещу издадената
заповед за изпълнение от поръчителя Б.В., съдът дал указания на Б.та, в качеството й на
заявител, да предяви иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Тъй като такъв иск не бил предявен в
законоустановения едномесечен срок, заповедта за изпълнение била обезсилена.
Първоинстанционният съд бил приел, че Б.В. не е подписал договора за кредит и съответно
не е страна по него. По процесното изпълнително дело, по което Б.та била взискател, били
събрани суми, които били разпределени на „Б. ДСК“ ЕАД. Ответното дружество било
2
конституирано по изпълнителното дело едва на 15.01.2016 год. Б.та твърдяла, че била
получила указанията на заповедния съд и ги била препратила на електронните адреси на
ответното дружество, но тези обстоятелства не били доказани по делото. Следователно
ответникът не бил надлежно уведомен за указанията на съда за предявяване на искове по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Освен това легитимиран да предяви такъв иск бил заявителят в
заповедното производство, а именно „Б. ДСК“ ЕАД, независимо от прехвърляне на
вземането. Освен това длъжникът трябвало да бъде уведомен за цесията, а в случая Б.та не
била упълномощавала дружеството да извърши действия в тази насока, нито последното
било поело задължението да води такива производства от името на цедента. Липсата на
правоотношение между страните по първоначалния иск изключвала напълно наличието на
вреди за Б.та, тъй като същата нямало право да получи суми от принудителното изпълнение.
Нямало и причинно-следствена връзка между твърдените вреди и поведението на служители
на ответното дружество. Липсвала връзка между задължението на Б.та да върне събраната
принудително сума и действията на служители на ответника, което не носело отговорност
при недействителност на договора за кредит. Следвало да се има предвид, че съгласно чл.
100, ал. 1 ЗЗД, че кредиторът отговарял за съществуване на вземането към момента на
сключването на договора за цесия. Неправилно СРС бил приел, че вземането на Б.та към
Б.В. е съществувало към момента на сключването на договора за цесия, тъй като договорът
за кредит бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Следователно последващото
прехвърляне на вземанията по договора не било произвело правно действие, т.е. те не били
преминали върху новия кредитор, поради което и действията на ответника след
сключването на договора за цесия били без значение за спора между Б.та и Б.В.. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по жалбата „Б. ДСК“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че между страните бил сключен договор за
цесия на 15.11.2015 год. и от този момент Б.та престанала да е кредитор на вземанията по
процесния договор за кредит от 11.07.2008 год. На 19.02.2019 год. му били съобщени
указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК, като на 05.05.2019 год. било изпратено съобщение
за това до ответника на електронните му адреси – обстоятелство, което било безспорно по
делото. В едномесечния срок не били предявени от ответника искове за съществуване на
вземанията по заповедта за изпълнение, поради което и последната била обезсилване, в
резултат на което била засегната имуществената сфера на ищеца. Действително СРС бил
приел, че предявения от Б.В. иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е основателен – Б.та следвало да върне
на ищеца събраните суми по изпълнителното дело, поради отпаднало основание –
обезсилване на изпълнителния лист, но към момента на цесията Б.та била кредитор на
вземанията по този изпълнителен лист. В този смисъл била налице връзка между
първоначалния и обратния иск. Претендира и присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
3
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК евентуален обратен иск с
правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част.
Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя за недопустимост на
решението на СРС в обжалваната му част, тъй като самото привличане на дружеството в
качеството на трето лице-помагач на Б.та е недопустимо.
Привличането е средство за защита и право на привличащата страна. Чрез него
последната цели при неблагоприятен за нея изход на делото да подчини привлеченото лице
на силата на мотивите, за да обезпечи своето правно положение в следващ процес, който ще
се води между нея и привлеченото лице.
Третото лице е обвързано от съдебното решение само доколкото в действителност са
били налице предпоставките за неговото привличане /респ. встъпване/, т.е. от значение е не
просто конституирането му, а действителното правно положение, обуславящо интереса от
такова конституиране. Въззивният съд е длъжен да извърши служебна проверка на
допустимостта на конституирането на подпомагащата страна – чл. 270, ал. 3 ГПК. Ако
прецени, че привличането, респ. встъпването, са недопустими /например поради липса на
правен интерес или извършено след срока по чл. 219, ал. 1 ГПК привличане/, по отношение
на помагача първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а производството –
прекратено. Това е единствената възможност да се контролира законосъобразността на
участието на третото лице-помагач в производството, тъй като определението за неговото
конституиране не подлежи на инстанционен контрол /по аргумент за противното от чл. 220,
изр. 2 ГПК/. В случая такъв контрол не може да бъде осъществен, тъй като не е упражнено
право на въззивна жалба срещу решението на СРС в частта му по първоначалните искове
нито от главните страни, нито от привлеченото от ответника трето лице-помагач „ЕОС М.“
ЕООД.
Само за пълнота трябва да се отбележи, че привличането е обусловено от наличието на
интерес от привличащата страна. Такъв интерес има ако: 1/ по изключение силата на
решението по висящия процес се разпростира спрямо третото лице; 2/ когато
неблагоприятното решение спрямо подпомаганата страна може да послужи като повод тя да
предяви иск срещу третото лице и 3/ когато има опасност да се затрудни или усложни
защитата на правата на третото лице в резултат на неблагоприятно решение спрямо
подпомаганата страна. Не е необходимо да се доказва правния интерес от конституирането
4
на третото лице като подпомагаща страна, когато за това е предвидена изрична възможност
в закон – чл. 226, ал. 2 ГПК, какъвто и именно е разглежданият случай.
Решението на СРС е неправилно в обжалваната му част.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за
чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-
обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената
разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би
възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма,
изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната
цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и
виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Основният обективен елемент от правопораждащият фактически състав на деликтната
отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие,
което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно
право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.
В исковата молба на „Б. ДСК“ ЕАД е налице позоваване на увреждащо противоправно
поведение /бездействие/ на служители на ответното дружество – в качеството му на
цесионер по договор за цесия от 05.11.2015 год., изразяващи се в непредяването в срока и по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на искове за съществуване на вземанията, за които в полза на Б.та
/цедент/ е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК
срещу Б. Й. В. и изпълнителен лист по ч.гр.дело №30970/2009 год. по описа на СРС, ГО, 31
с-в, в резултат на което заповедта за изпълнение е била обезсилена, а доколкото събраната
от посочения длъжник и получена от Б.та сума по образуваното изпълнително производство
№20098410401663 по описа на частен съдебен изпълнител Н.М., с рег.№841 на КЧСИ, е
предмет на предявения първоначален иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, е формулирано искане ако
този иск бъде уважен, ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за имуществени
вреди в размер на 11 023.39 лв.
Следователно изложени са твърдения за настъпили вреди от зле воден процес – арг. и от
чл. 223, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 29.06.2009 год. по гр.дело
№30970/2009 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в, в полза на „Б. ДСК“ ЕАД са били издадени
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК /извлечение от сметка по договор за
кредит от 11.07.2008 год./ и изпълнителен лист солидарно срещу „Т.“ ЕООД
5
/кредитополучател/, З.Д.Г. и Б. Й. В. /поръчители/ за следните суми: 13 962 евро – главница
и 677.12 евро – лихва за периода от 27.01.2009 год. до 14.06.2009 год., ведно със законната
лихва от 15.6.2007 год. до окончателното изплащане, както и за направените разноски по
делото за държавна такса в размер на 572.63 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв. Въз основа на така издадения изпълнителен лист по искане на Б.та е било
образувано изпълнително дело №20098410404663 по описа на частен съдебен изпълнител
Н.М., с рег.841 на КЧСИ. На 23.11.2009 год. взискателят е подал молба за спиране на
изпълнителното дело, поради сключено споразумение с Б.В. и З.Г., като с постановление на
частния съдебен изпълнител от 23.11.2009 год. изпълнението е било спряно и е било
постановено вдигане на наложените запори по отношение на посочените длъжници. С оглед
подадената от взискателя молба от 04.01.2011 год., производството по изпълнителното дело
е било възобновено с постановление от същата дата. След като на Б. Й. В. е била връчена
покана за доброволно изпълнение, същият е подал възражение по чл. 414 ГПК. С
определение от 19.04.2019 год., което е влязло в сила на 23.05.2019 год., СРС е обезсилил на
основание чл. 415, ал. 5 ГПК издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист по отношение на Б. Й. В., поради непредявяване на искове за
съществуване на вземанията в дадения от съда срок, които указания са били съобщени на
Б.та на 19.02.2019 год.
На 05.03.2019 год. юрисконсулт на Б.та е изпратил на електронната поща на „ЕОС М.”
ЕООД сканирано съобщение по горепосоченото заповедно производство, което съдържа
указания до Б.та за предявяване на искове срещу Б. Й. В..
На 05.11.2015 год. е бил сключен възмезден договор за цесия, по силата на който Б.та
прехвърля на купувача „ЕОС М.” ЕООД свои вземания по договори за кредит, посочени в
приемо-предавателен протокол по чл. 1.7 /Приложение №1/, в т.ч. по процесния договор за
кредит, като съгласно чл. 5.1 и 5.2, прехвърлянето имало действие от датата на
прехвърлянето, като от тази дата купувачът придобивал всички права върху вземанията, в
т.ч. имал правото да получи всички извършени от длъжниците плащания – доброволно или в
резултат на принудително изпълнение и продавачът имал задължението да преведе на
купувача всички плащания, които е получил по своята сметка след датата на прехвърляне,
макар още да не извършено уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД до съответния длъжник.
Според чл.4.2 от договора, продавачът следвало да предаде на купувача оригинала на
договора, копия от изпълнителния лист и молбата за образуване на изпълнително дело /не се
спори, че посочените документи са били предадени на „ЕОС М.“ ЕООД/. Продавачът
декларирал действителността и валидното съществуване на вземанията по отношение на
купувача /чл. 6/, като страните постигнали съгласие, че вземанията по Приложение №1 ще
бъдат изключени от продажба, ако същите не съществуват към момента на подписване на
приемо-предавателния протокол /чл. 2.4/ и ако условието за изключване било установено
след заплащане на покупната цена, купувачът имал правото да развали частично договора по
отношение на съответното вземане, в който случай правните последици на цесията по
отношение на това вземане отпадали с обратна сила и кредитор на вземането ставала отново
6
продавачът, като последният дължал и връщане на платената цена за съответното вземане
/чл. 2.5/.
На 14.12.2015 год. ответното дружество е подало молба по процесното изпълнително
дело за конституирането му като взискател по силата на горепосочения договор за цесия,
към която приложил препис от последния и пълномощно, издадено от Б.та в полза на
цесионера, за уведомяване на всички длъжници по цедираните вземания и потвърждение по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. С постановление от 11.01.2016 год. „ЕОС М.” ЕООД е било конституирано
като взискател по изпълнителното дело, водено срещу Б. Й. В., а производството по
отношение на „Б. ДСК” ЕАД е било прекратено. На 19.06.2019 год. взискателят „ЕОС М.”
ЕООД е подал молба, съдържаща искане за прекратяване на изпълнителното производство
по отношение на Б.В. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, което искане е било уважено с
постановление на частния съдебен изпълнител от 21.06.2019 год.
Не се спори също така между страните, а и е установено въз основа на събраните
писмени доказателства и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза
/което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране/, че през периода
от 08.09.2009 год. до 25.11.2015 год. по процесното изпълнително дело от ищеца са били
принудително събрани 15 223.24 лв., от които частният съдебен изпълнител е превел на Б.та
през периода от 14.09.2009 год. до 26.11.2015 год. сумата от 14 132.04 лв.
С първоинстанционното решение е уважен предявения от Б. Й. В. срещу „Б. ДСК“ ЕАД
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата от 14 132.04 лв. /подлежаща на
връщане, като събрана принудително от ищеца и преведена на Б.та за периода от 14.09.2009
год. до 26.11.2015 год. по процесното изпълнително дело, поради това, че издадената по
ч.гр.дело №30970/2009 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в, заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК е обезсилена/ и също така е признато на основание чл. 194, ал. 3
ГПК, че оспорването на подписа на Б. Й. В., положен в договора за кредит от 11.07.2008
год., е доказано. В посочената част съдебният акт е влязъл в сила /тъй като, както вече бе
посочено, не е бил обжалван от някоя от страните – главните и привлеченото трето лице-
помагач/ и се ползва със сила на пресъдено нещо за страните и е задължително за настоящия
съдебен състав, респ. установеното в мотивите е задължително за третото лице в
отношенията му със страната, която го е привлякла – виж чл. 296, т. 2, чл. 297, чл. 298 ГПК и
чл. 223, ал. 2 ГПК.
В разпоредбата на чл. 193, ал. 1 ГПК е предвидено процесуалното право на
заинтересованата страна да оспори истинността на представен документ по делото и по този
начин да постави началото на производството по чл. 193 – 194 ГПК. Целта е да се обори
обвързващата доказателствена сила на документа, който е представен по делото –
формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната
доказателствена сила на официален удостоверителен документ. С установяване на
неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на
оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата
истинност. Оспорването истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК представлява по
7
същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на
документ /виж т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 год. на ВКС по тълк. дело №
5/2012 г., ОСГТК/.
При това положение въззивният съд приема, че въпросите относно неистинността
/неавтентичността/ на договора за кредит в частта относно подписа, положен от името на
Б.В. – който договор е юридическият факт, от който Б.та е поддържала, че са възникнали
вземанията й, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и липсата на
правно основание, както и отпадането с обратна сила на основанието Б.та да получи сумата
от 14 132.04 лв., не могат да бъдат пререшавани – дължимостта на посочената сума е
изведена от Б.В. от следните факти – несъществуването на твърдяното от Б.та облигационно
правоотношение по договор за кредит, тъй като ищецът не е подписвал такъв договор и
обезсилването на издадената по ч.гр.дело №30970/2009 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в,
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, както и на изпълнителния
лист /само за пълнота следва да се посочи, че така заявените от ищеца правопораждащи
факти обуславят два конкуриращи се фактическа състава на вземане за реституция – по чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като при наличието на първия от тях въобще
би била изключена възможност както за доброволно, така и за принудително изпълнение,
поради което и вторият от тях може да бъде заявен само като евентуален – обезсилването на
заповед за изпълнение на основание чл. 415, ал. 5 ГПК не е пречка за нов процес – заповедно
производство или исково производство, а впоследствие изпълнително производство, като
отделно от това за ищеца – претърпял принудително изпълнение, е налице друг по-облекчен
/и икономичен/ път за защита – издаване на обратен изпълнителен лист, което съответно
изключва правния му интерес от предявяването на осъдителен иск – виж разясненията по т.
13 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК и по
т. 6 от Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2017 год.,
ОСГТК/.
Доколкото договорът за кредит от 11.07.2008 год. е бил признат за неавтентичен в
частта относно подписа, положен от името на посочения в него втори поръчител, /поради
което и подлежи на изключване от доказателствата по делото – чл. 194, ал. 2, изр. 2 ГПК/, то
следва да се приеме, че не е съществувало договорно правоотношение между „Б. ДСК“ ЕАД
и Б. Й. В.. Следователно Б.та няма качеството на кредитор на вземания към Б.В. с източник
горепосочения договор, поради което и само на това основание се налага извода, че за нея е
невъзможно да настъпят претендираните имуществени вреди, а съответно твърдяното
бездействие на служители на ответното дружество да инициират своевременно исков процес
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, въпреки че са били уведомени за указанията на заповедния съд
по чл. 415, ал. 1 ГПК, не е противоправно. След като цедентът не е титуляр на
прехвърлените вземания, то договорът за цесия не е породил транслативен ефект и тези
вземания не са преминали в правната сфера на цесионера – т.е. ответникът не се легитимира
като техен носител, поради което и не би могъл и да ги събере – виж чл. 6.6 от договора за
цесия, чл. 100, ал. 2 ЗЗД, както и чл. 100, ал. 1 ЗЗД и разясненията по т. 10б от Тълкувателно
8
решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в обжалваната му част, в т.ч. в
частта му, в която ответникът по обратния иск е осъден да заплати на ищеца разноски за
първоинстанционното производство в размер на 534.34 лв., а искът – отхвърлен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ищецът по
обратния иск следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответник по обратния иск/
неприсъдената част от направените разноски в първоинстанционното производство за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 86.87 лв., както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 220.47 лв. и сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 04.03.2021 год., постановено по гр.дело №4877/2020 год. по
описа на СРС, ГО, 125 с-в, в частта му, в която е уважен предявения по реда на чл. 219, ал. 3
ГПК от „Б. ДСК срещу „ЕОС М.“ ЕООД евентуален обратен иск с правно основание чл. 49
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 11 023.39 лв., ведно със законната лихва, считано от
14.05.2020 год. до окончателното й изплащане, при условие, че „Б. ДСК“ ЕАД заплати тази
сума, присъдена на Б. Й. В. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и в частта му, в която
ответникът „ЕОС М.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „Б. ДСК“ ЕАД разноски за
първоинстанционното производство в размер на 534.34 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК от „Б. ДСК“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*******, срещу „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр.София, кв.Малинова долина, ул.“*******
евентуален обратен иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от
11 023.39 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от
14.05.2020 год. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Б. ДСК“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“*******, да заплати на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, кв.Малинова долина, ул.“******* на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК
сумата от 86.87 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство, както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 220.47 лв. и сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
9
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10