Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 09.03.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8070 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
от 06.03.2019 год.,
постановено по гр.дело №63464/2017 год. по описа на СРС, ГО, 173 с-в, са
отхвърлени предявените от А.В.П. и И.С.П. срещу М.П.В. искове с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
по 1 000 лв. /за всеки един от ищците/ – получена без основание през
м.август 2011 год. във връзка с узаконяване на сграда в с.Волуяк, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба 12.09.2017 год. до окончателното й изплащане и за сумата от по 615.57 лв.
/за всеки един от ищците/ – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 01.09.2011 год. до 12.09.2017 год.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззиван жалба от ищците А.В.П. и И.С.П.. Жалбоподателите поддържат, че по
делото било установено, че ответницата била получила от тях сумата от
2 000 лв., за да заплати такси, но същата не я била внесла в касата на СО
– район „Връбница“, въпреки че в предадения на жалбоподателката екземпляр от
акт за узаконяване бил придаден вид, че това е станало. Безспорно било, че
процесната сума не е била предадена на ответницата на друго основание /например
възнаграждение/ или за обезпечаване на други разходи, различни от плащането на
такси. При тези данни СРС бил квалифицирал процесната сума като недължимо
платена и подлежаща на връщане, ведно с лихвата за забава. Непарвилно обаче
първоинстанционният съд бил приел за основателно възражението на ответницата за
погасителна давност. Ответницата била признала, че е получила сумата от около
3 700 лв. – за това били налице данни в представената по делото
прокурорска преписка. Процесната сума не представлявала възнаграждение –
обстоятелство, което ответницата не отричала. Това че впоследствие същата била
заявила, че приема тази сума за свой хонорар не следвало да се кредитира от
съда. Съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД, давността се прекъсвала с признаване на
вземането от длъжника. Ответницата била признала, че е взела сумата от
3 700 лв., за 2 000 лв. от които, било установено, че са недължимо
платени от ищците. Неправилно СРС бил приел, е воденото срещу ответницата
наказателно производство не е основание за спиране или прекъсване на давността.
Давността била прекъсната предвид изявление на ответницата, съдържащо се в
протокол за разпит от 19.11.2014 год. – стр. 23-24 от т. 4, което
представлявало признание. Същото било неправилно тълкувано от
първоинстанционния съд. Не било необходимо признанието да бъде адресирано до
кредитора или негов представител, а било достатъчно да бъде обективирано пред
свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил в официален
документ. Без значение било дали с признанието си длъжникът целя да прекъсне
давността или не. Достатъчно било волеизявлението на длъжника да е еднозначно,
като можело да бъде направено изрично – писмено или устно, можело да бъде
обективирано пред свидетели или пред държавен орган, а можело да бъде
обективирано и чрез недвусмислени конклудентни действия. Следователно на
19.11.2014 год. давността била прекъсната, като започнала да тече нова давност,
която към датата на подаване на исковата молба не била изтекла. Ето защо молят
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по жалбата М.П.В. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че правилно СРС бил приложил инситута на погасителната
давност по чл. 110 ЗЗД. Срокът на давността започвал да тече от датата, на
която била престирана недължимо платената сума, т.е., в частност от м.август
2011 год. Поради това и давността за главните вземания била изтекла през
м.август 2016 год. – преди подаването на исковата молба. Вземанията за лихви
също били погасени по давност на основание чл. 119 ЗЗД. Изявлението й, че е
получила сумата от 3 749.09 лв. не представлявало признание на задължение
по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Освен това ответницата твърдяла, че несе е
обогатила неоснователно, защото била изпълнила възложената услуга – бил издаден
акт за узаконяване на имот на ищците. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно
основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни правни норми.
СГС намира, че дадената правна квалификация на предявените главни искове,
противно на приетото от първоинстанционния съд, не е по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а по
чл. 284, ал. 2 ЗЗД, тъй като според изложеното в исковата молба между страните
е бил сключен договор за поръчка, които има за предмет извършването на действия
от ответницата по издаването на акт за узаконяване на недвижим имот на ищците в
с.Волуяк, в изпълнение на който последните са предали на ответницата сумата от
3 743.09 лв. за заплащането на дължимите такси за издаването на акта, от която
2 000 лв. са останали неизразходвани, поради което е формулиран петитум за
връщането /отчитането/ на процесната сума /виж например Решение
№ 323 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 689/2014 г., IV г. о., ГК/. Т.е., твърди се неизпълнение на договорно задължение, като се претендира
реалното му изпълнение. Погрешната правна квалификация не води до
недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му
квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били
прецени от първоинстанционния съд, т.е. липсва нарушение на
диспозитивното начало в гражданския процес.
Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи
следното:
Въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, извънсъдебните
признания на ответницата, съдържащи се в протокол за разпит на свидетел от
19.11.2014 год. и протокол за разпит на обвиняем от 26.06.2017 год. по пр.пр.
№29768/2013 год. по описа на СРП, които при преценката им по реда на чл. 175 ГП
следва да се приеме, че отговарят на истината и заключението на вещото лице по
съдебна комплексна технико-графическа експертиза, което при преценката му по
реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, въззивният съд приема за установено,
че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за
поръчка /чиято регламентация се съдържа в нормите на чл. 280 – чл. 292 ЗЗД/, по силата на който ответницата се задължила срещу
възнаграждение в размер на 500 лв. да извърши възложените от ищците действия,
свързани с издаването на акт за узаконяване на техен недвижим имот, находящ се
в с.Волуяк. В изпълнение на договора ищците предали на ответницата сумата от 3 743.09
лв. през м.август 2011 год. Актът за узаконяване бил издаден на 04.08.2011
год., за което била платена такса в размер на 1 743.09 лв. /с ДДС/ на
11.08.2011 год.
Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ЗЗД, в изпълнение на задължението
по отчетната сделка, довереникът следва да предаде на доверителя всичко, което
е получил в изпълнение на поръчката – полученото от трети лица и това, което е
получил от доверителя си във връзка с изпълнението й. Когато договорът обвързва
валидно страните и в нарушение на задълженията си по чл. 284, ал. 1 ЗЗД
довереникът не е дал сметка за изпълнението на поръчката на доверителя си,
последният разполага с възможността по чл. 284, ал. 2 ЗЗД да иска прехвърляне
на резултатите от изпълнителната сделка и връщане на всичко получено и
неизразходвано при изпълнение на поръчката.
Доколкото в разглеждания случай ответницата нито твърди, нито установява,
че е изразходвала процесната сума във връзка с изпълнението на сключения между
страните договор, то законосъобразен се явява изводът на СРС, че ищците се
легитимират като кредитори на претендираните главни вземания.
Основният спорен между страните въпрос по същество във въззивното
производство е свързан с това дали главните вземания са погасени по давност,
респ. дали давността е била прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, поради
извънсъдебно признание от ответницата.
Въззивният съд приема, че своевременно направеното от ответницата
възражение за давност възражение /чл. 131 ГПК вр. с чл. 120 ЗЗД/ е основателно,
поради следните съображения:
Вземането на кредитор по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, произтичащо от договор за
поръчка, се погасява с изтичането на общия петгодишен срок от възникването му,
съгласно правилата, установени в чл. 110 ЗЗД и чл. 114 ЗЗД.
Признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на
задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е
едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че
е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на
чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок,
да е отправено до кредитора или до негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от
които произхожда. Това е така, тъй като признаването на фактическия състав още
не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на
признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника
да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора – в този смисъл Решение
№ 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 98 от
26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 851/2012 г., I т. о., ТК, Решение № 255 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 145/2012 г., II т. о.,
ТК, Решение № 105 от 5.06.2014 г. на ВКС по т.
д. № 1697/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 181 от
23.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 338/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 220 от
27.I.1969 г. на ВС по гр. д. № 2209/68 г., I г. о.
Въпросът дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора,
съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е разрешен по
различен начин в Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г.,
IV г. о., ГК и Решение № 49 от
4.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50236/2016 г., IV г. о., ГК, в които е прието, че не е
необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано
/отправено/ да кредитора или негов представител, за да прекъсне давността
съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, като прекъсването на давността
настъпва по силата на самата правна норма, като за това е достатъчно длъжникът
да направи /обективира/ такова недвусмислено волеизявление, че задължението му
към кредитора съществува към момента, в който е направено /обективирано/
волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да
прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е
узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без значение е и по
какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е
адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно,
като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано
пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в
официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени конклудентни
действия.
Независимо от така съществуващото противоречие и обстоятелството, че за
преодоляването му е било е образувано тълк.дело № 4/2012 год. на ВКС, ОСГТК, за
приемане на тълкувателно решение по следния въпроса: До кого следва да бъде
адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е
налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, настоящият
съдебен състав приема, че в разглеждания случай изявленията на ответницата,
обективирани в протокол за разпит на свидетел от 19.11.2014 год. по пр.пр.
№29768/2013 год. по описа на СРП /т. ІV, стр. 23 – 24/, не могат да бъдат
определени като признание по смисъла на чл. 116, б.“а“ ЗЗД и да прекъснат
давността. И това е така, тъй като ответницата не е признала задължението си за
връщане на процесната сума от 2 000 лв., а само получаването на 3 700
лв., като изрично е посочила, че не е разговаряла с ищцата „за какво точно са
тези пари“, че остатъкът след заплащането на дължимите такси останал при нея,
защото „така оцених труда си за извършената работа“ и че „когато те дойдоха да
си вземат документите, взеха и си акта и въобще не сме разговаряли за парите“.
Следователно липсва изявление на ответницата за съществуващо нейно задължение
към ищците във връзка с получената сума – предмет на предявените главни искове.
При това положение към датата на предявяване на исковете – 12.09.2017 год.,
петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД вече е бил изтекъл по отношение на претендираните
главни вземания. В този смисъл законосъобразно първоинстанционният съд е приел,
че същите са погасени давност, ведно с
натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД и е
отхвърлил релевираните претенции.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението
на СРС – потвърдено.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите /ищците/ следва да бъдат осъдени да заплатят
на ответницата действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение
не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 06.03.2019 год., постановено по гр.дело №63464/2017 год. по описа на СРС,
ГО, 173 с-в.
ОСЪЖДА А.В.П. с ЕГН ********** и И.С.П. с ЕГН **********,***,
да заплатят на М.П.В. с ЕГН **********, с адрес: *** /“********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 500 лв.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/