РЕШЕНИЕ
№ 260
гр. Бургас , 29.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на пети юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Даниела Д. Михова
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20212100500911 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивните жалби на
Община Бургас (вх.№ 272153/09.04.2021 г. на РС Бургас) и на Р. П. Г. (вх.№
272351/13.04.2021 г. на РС Бургас), против решение № 260517 от 24.03.2021 г. по
гр.д.82/2021 г. по описа на Бургаски районен съд.
С оглед изрично направеното в съдебно заседание уточнение на въззивната
жалба, ответникът в първоинстанционното производство Община Бургас обжалва
решението на БРС, в частта, с която с което е прието за установено по отношение на
Община Бургас на основание чл.439 ГПК, че Р. П. Г. не дължи следните суми по
изпълнително дело № 889/2019 г. по описа на Държавен съдебен изпълнител, касаещи
главница и лихва по акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/, а именно:
сумата от 7959.23 лв. – главница и лихва по АУЗД № 29/07.01.2013 г. и сумата от 2608.07 лв.
– главница и лихва по АУДЗ № 4254/06.06.2012 г., и Община Бургас е осъдена да заплати на
Р.Г. сумата от 1289 лв, представляващи направените по делото разноски, а Р.Г. е осъден да
заплати на Община Бургас сумата от 42 лв представляващи направените по делото разноски.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с правни
норми, определящи правилата за прилагане и прекъсване на давността. По-конкретно се
твърди, че още с отговора си на исковата молба, Община Бургас е заявила, че „давността (по
чл.173 ДОПК) за периоди от 2009 г. и 2010 г. е вече приложена от органите по приходите в
Община Бургас“, като е приложена и справка за задълженията, потвърждаваща служебното
прилагане на давността по отношение на посочените периоди преди депозиране на исковата
молба. Твърди се, че това служебно прилагане на давността по чл.173 ДОПК се установява и
1
от представеното по делото възлагателно писмо. Твърди се, че въпреки изложените
възражения и представените доказателства, първоинстанционният съд е приел за погасени
задължения, които вече са били погасени. Твърди се, че поради възможността на
задълженото лице да се снабди по реда на чл.88 ДОПК с документ, удостоверяващ, че
давността е приложена служебно, е недопустимо този документ да бъде заместван от
съдебно решение, което прави и обжалваното решение недопустимо. По отношение на
останалата част от решението се твърди, че то е неправилно поради неправилно приложение
по спора на ТР № 2 от 26.06.2015 г. постановено по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, тъй като разясненията по това тълкувателно решение не касаят публични вземания.
Твърди се, че нормите, регламентиращи давността при публични вземания се съдържат в
ДОПК, който кодекс е специален по отношение на ЗЗД, поради което нито ЗЗД, нито
тълкувателните решения, издадени във връзка с приложението на ЗЗД, са приложими за
публичните вземания. Твърди се, че неправилно прилагайки ТР № 2 от 26.06.2015 г.
постановено по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС към настоящия казус, съдът
неправилно е изчислил законовите срокове за погасяване по давност на установените
публични вземания. Претендира се отмяна на решението на БРС и присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение. Няма искания по доказателствата.
Ищецът в първоинстанционното производство Р. П. Г. обжалва решението на
БРС в частта, с която е отхвърлен искът на въззивника-ищец за установяване недължимост
на сумата от 4 066,31 лв – главница и лихва по АУЗД № 1552/05.03.2015 г. Изложени са
съображения за правилност на съдебното решение в частта, с която искът е уважен по
отношение на вземанията, установени за 2009 и 2010 г., както и за вземанията, установени с
АУДЗ № 4254/06.06.2021 г. поради изтекла 5-годишна давност. По отношение на
вземанията, установени с АУЗД № 1552/05.03.2015 г., по отношение на които искът е
отхвърлен, се твърди, че решението на БРС е неправилно, тъй като неправилно съдът е
приел, че искането за прилагане на определен изпълнителен способ е тъждествено на
прилагането му, по отношение на прекъсването на давността. Позовава се на ТР № 2 от
26.06.2015 г. постановено по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което борави с
„налагането на запор“ не с „искане за налагане на запор“, както и на обстоятелството, че
щом според ВКС образуването на изпълнително дело не прекъсва давността, то искането за
образуване на изп.дело на по-силно основание също не я прекъсва. Претендира се отмяна на
решението на БРС в обжалваната част и постановяване на решение, с което искът се
уважава и по отношение на вземанията, установени с АУЗД № 1552/05.03.2015 г.
Претендират се разноски за двете инстанции. Също няма искания по доказателствата.
В законовия срок отговор на въззивна жалба е подаден само от Община Бургас –
против въззивната жалба на ищеца Г.. Излагат се съображения, че решението на БРС в
обжалваната от ищеца част, е законосъобразно, тъй като са правилни изводите на съда за
прекъсване на давността за вземането по АУЗД № 1552/05.03.2015 г. с издаването на акта,
както и повторно – с възлагателно писмо изх.№ 11-00-3054/08.10.2019 г. и образуване на
изп.дело № 889/2019 г. по описа на ДСИ при БРС. Посочва се, че доколкото съгласно чл.171,
ал.1 ДОПК давността изтича след изтичането на 5 години, считано от 1 януари на
следващата година, прекъснатата през 2015 г. с издаването на акта давност, би изтекла на
01.01.2021 г., ако не беше прекъсната отново през 2020 г. Претендира се отхвърляне на
въззивната жалба.
И двете въззивни жалби са подадени от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът ги намира за допустими.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
2
Производството ред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на
Р. П. Г. от ***, за приемане за установено, на основание чл.439 ГПК, по отношение на
ответника Община Бургас, че ищецът не дължи претендирани суми по изпълнително дело №
889/2019 г. по описа на Държавен съдебен изпълнител при РС Бургас, а именно: 4 066,31 лв
– главница и лихва по акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ №
1552/05.03.2015 г.; 7 959,23 лв – главница и лихва по АУЗД № 29/07.01.2013 г. и 2 608,07 лв
– главница и лихва по АУДЗ № 4254/06.06.2012 г. Твърди се, че вземанията по издадените
три броя АУДЗ касаят задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови
отпадъци (ТБО) за периода 2009-2014 г., ведно с лихвите върху всяка главница, които са
погасени по давност (пет годишната давност) по чл.171, ал.1 ДОПК, която е била
прекъсната с издаването на актовете, но след това не е била прекъсвана с предприемане на
действия по принудително изпълнение, които да могат да прекъснат давността. Сочи се, че
самото образуване на изпълнително производство не прекъсва давността. По отношение на
вземанията за данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2009 г.и лихвите
върху тях (предмет на АУЗД № 29/07.01.2013 г.) се твърди, че тези вземания са погасени по
давност и на основание чл.172, ал.2 ДОПК – с изтичането на 10 години, считано от 1 януари
на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати съответното публично
задължение. Изложени са и съображения по отношение на претенциите на взискателя за
заплащане на такса за битови отпадъци, че същата не се дължи, тъй като Община Бургас не е
предоставила надлежно услугата и не е спазен начина за определяне и начисляване на
таксата по ЗМДТ.
Предявени са искове с правно основание чл.439 ГПК, вр.чл.171 и чл.172 ДОПК.
Ответникът Община Бургас е оспорила исковете с писмен отговор в срока по
чл.131 ГПК. По отношение на част от вземанията – за 2009 г. и 2010 г., установени с АУЗД
№ 29/07.01.2013 г., за които се сочи, че поради служебното им отписване от Община Бургас
на основание чл.173, ал.2 ДОПК поради служебно прилагане на давността, за ищеца липсва
правен интерес от заведения иск. Искът е оспорен като недопустим и по отношение на
изложените съображения за незаконосъобразно начисляване на такса битови отпадъци, за
които съображения се твърди, че е следвало да бъдат изложени при обжалване на акта по
реда на чл.107, ал.4 ДОПК. В останалата част се твърди, че искът е неоснователен, тъй като
не е изтекла изискуемата по чл.171, ал.1 ДОПК 5-годишна давност поради прекъсването й.
По отношение на АУЗД № 4264/06.06.2012 г. и АУЗД № 29/07.01.2013 г. се твърди, че
давността е била прекъсната за първи път - с издаването на процесните актове; повторно – с
възлагателно писмо изх.№ ПС000694/08.07.2015 г. и образуването на изп.дело № 461/2015 г.
по описа на ЧСИ Т.Маджарова; и за пореден път – през 2010 г. – с възлагателно писмо изх.
№ 11-00-2734/24.08.2020 г. По отношение на АУЗД № 1522/05.03.2015 г. се твърди, че
давността е била прекъсната с издаването на акта, а след това - с възлагателно писмо изх.№
11-00-3054/08.10.2019 г. и образуванео на изп.дело № 889/2019 г. по описа на ДСИ при РС
Бургас.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил частично
предявените искове, като е приел за установено по отношение на Община Бургас на
основание чл.439 ГПК, че ищецът Р.Г. не дължи следните суми по изп.дело № 889/2019 г. по
описа на ДСИ, касаещи главница и лихва – 7959,23 лв – главница и лихва по АУЗД №
29/07.01.2013 г., и 2608,07 лв – главница и лихва по АУДЗ № 4254/06.06.2012 г. Искът е
отхвърлен по отношение на сумата от 4066.31 лв. – главница и лихва по АУЗД №
1552/05.03.2015 г. На страните са присъдени съдебни разноски съобразно уважената,
съотв.отхвърлената част от исковете.
Решението на БРС е обжалвано от двете страни, във всичките му части, поради
което спорът е висящ пред настоящата инстанция изцяло.
3
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно, на частично недопустимо.
По отношение на допустимостта на решение, съдът намира следното:
На първо място съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че след
предаването на процесните публични общински вземания за принудителното събиране по
реда на ГПК, компетентен да се произнесе по въпроса за погасяването им по давност е
гражданския съд, по реда на чл.439 ГПК, с който смисъл е и цитираното от БРС определение
№ 130 от 24.07.2017 г. на ВКС по ч.гр.д.756/2017 г., II г.о., ГК, и Определение № 52 от
29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-в, ГК.
Съдът намира обаче, че решението е частично недопустимо поради това, че един
от предявените искове е частично недопустим поради липсата на правен интерес.
Предявяването на иск за установяване съществуването или несъществуването на едно
правно отношение или на едно право се допуска само, когато ищецът има интерес да
установи това със съдебно решение (чл.124, ал.1 ГПК). Наличието на правен интерес е
абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск, какъвто се
явява и иска по чл.439 ГПК, за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно във
всеки етап на исковото производство. Искът по чл.439, ал.1 ГПК е предоставен на длъжника
в изпълнителното производство за оспорване на предприетото срещу него принудително
изпълнение въз основа на съдебно изпълнително основание. По своята правна природа,
искът е отрицателен установителен, като защитата на длъжника срещу принудителното
изпълнение се изразява в оспорване на вземането (изпълняемото право), т.е. с него се цели
установяване със сила на пресъдено нещо, че изпълняемото право на взискателя по
образуваното изпълнително дело е престанало да съществува, поради наличието на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Съдебната практика е безпротиворечива в становището, че
правен интерес за длъжника от предявяване на установителен иск по чл.439 ГПК е налице
само при висящ изпълнителен процес за принудителното събиране на вземането. Касае за
специфичен отрицателен установителен иск, чрез който се оспорва именно изпълнението и
решението по него би могло да предизвика промяна в правната сфера на длъжника
единствено в хипотезата на висящо изпълнително производство, поради което длъжникът е
лишен от правен интерес да предяви иск с правно основание чл.439 ГПК, ако за съответното
вземане липсва образувано изпълнително производство или, ако изпълнителното
производство за него е прекратено.
Съгласно чл.171, ал.2 ДОПК, с изтичането на 10-годишен давностен срок,
считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането
или прекъсването на давността, освен в случаите, когато: т.1 - задължението е отсрочено или
разсрочено; т.2 - вземането е предявено в производство по несъстоятелност; т.3 - е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или
събирането на публичното задължение; т.4 - изпълнението е спряно по искане на длъжника;
4
и т.5 - е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.
В настоящия случай исковата молба е подадена на 07.01.2021 г. Към този момент
страните не спорят, че погасени поради изтичане на 10-годишна давност по чл.171, ал.2
ДОПК, са вземанията за данък недвижими имоти и за такса битови отпадъци за 2009 г. и
2010 г., установени с АУЗД № 29/07.01.2013 г. Спорно по делото е, били ли са тези вземания
служебно отписани от ответната Община; били ли са предмет на възлагане от Община
Бургас за събиране от ДСИ по изп.дело 889/2019 г.; съотв.налице ли е за ищеца правен
интерес от установяване на тяхната недължимост поради погасяването им по давност на
основание чл.171, ал.2 ДОПК.
Видно от представените писмени доказателства, вземането по АУЗД №
АУ000029/07.01.2013 г. (а и по АУДЗ № АУ004254/06.06.2012 г.) е присъединено за
принудително събиране с молба изх.№ 11-00-2734/24.08.2020 г. от взискателя Община
Бургас по вече образуваното изп.дело 889/2019 г. на ДСИ при БРС. В молбата е посочено
към нея са приложени Приложение № 1 – справка за задължения. В молбата не са описани
размерите на задълженията по двата акта за установяване на задължения по декларация
(АУДЗ № АУ004254/06.06.2012 г. и АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г.). В приложената
„Справка за вида и размера на задълженията в изпълнително дело /преписка №
АУ000029/24.08.2020 г. образувано срещу Р. П. Г./“ са посочени размери на задълженията
по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. за Данък недвижими имоти (640,04 лв) и ТБО (3 433,57
лв), които се различават от описаните в самия АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. размери на
тези задължения. При съпоставяне на посочените в АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г.
размери на задълженията с тези по Справката, съдът констатира, че разликата е точно в
размер на задълженията за ДНИ и ТБО за 2009 г., т.е.при подаването на молбата за
присъединяване за принудително събиране на вземанията на ДНИ и ТБО по АУЗД №
АУ000029/07.01.2013 г., взискателят Община Бургас вече е бил приложил служебно
давността по чл.171, ал.2 ДОПК по отношение на вземанията за 2009 г. и не е искал
присъединяването им за принудително събиране по изп.дело 889/2019 г. на ДСИ при БРС,
т.е.за вземанията за ДНИ и ТБО за 2009 г. по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. не е налице
образувано и висящо изпълнително производство.
Ето защо, по отношение на вземанията за ДНИ и ТБО за 2009 г. по АУЗД №
АУ000029/07.01.2013 г., съдът намира, че към момента на подаване на исковата молба за
ищеца е липсвал правен интерес от установяване недължимостта на тези вземания поради
липсата на образувано и висящо изпълнително производство. Липсата на правен интерес
води до недопустимост на исковата претенция в тази й част, което от своя страна води до
недопустимост на решението на първоинстанционния съд, в частта му, с която съдът се е
произнесъл по същество по иска за установяване недължимостта на вземанията на Община
Бургас за ДНИ и ТБО за 2009 г. по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г.
В останалата част, съдът намира, че обжалваното решение е допустимо, вкл.по
отношение на установяване недължимостта на вземанията на Община Бургас за ДНИ и ТБО
за 2010 г. по АУЗД № 29/07.01.2013 г., тъй като тези вземания са били включени в
посочените от взискателя Община Бургас в „Справка за вида и размера на задълженията в
изпълнително дело /преписка № АУ000029/24.08.2020 г. образувано срещу Р. П. Г./“,
приложена към молба изх.№ 11-00-2734/24.08.2020 г. суми за принудително събиране по
изпълнителното дело. Видно от представените по делото доказателства, към момента на
подаване на исковата молба (07.01.2021 г.), по изпълнителното дело няма представени
доказателства за служебно отписване на основание чл.173, ал.2 ГПК на задълженията на
5
ищеца по АУЗД № 29/07.01.2013 г. за 2010 г. Нещо повече, с отговора на исковата молба,
макар да прави възражение за недопустимост на исковата претенция в тази й част поради
служебно отписване на задълженията за 2010 г., ответникът отново прилага Справката за
вида и размера на задълженията в изпълнително дело /преписка № АУ000029/24.08.2020 г.
образувано срещу Р. П. Г./, приложена към молба изх.№ 11-00-2734/24.08.2020 г., т.е.с
включени вземания за 2010 г. Приложената към отговора на исковата молба „Справка за
неплатени задължения Р. П. Г., Вид задължение: всички (с давност)“ от 19.01.2021 г., в
която вземанията за ДНИ и ТБО за 2009 г. и 2010 г. по АУЗД № 29/07.01.2013 г. са
отбелязани с „давност 10 г.“, също не установява липсата на правен интерес от завеждането
на иска по отношение на вземанията за 2010 г., тъй като справката е издадена след
предявяване на иска, и няма данни преди това - в периода от 01.01.2021 г., когато е изтекла
10-годишната погасителна давност по отношение на вземанията за 2010 г., до 07.01.2021 г.,
когато е заведен искът, а и след този момент, ДСИ да е бил уведомен, че взискателят
Община Бургас вече не претендира вземанията за ДНИ и ТБО за 2010 г. по АУЗД №
29/07.01.2013 г. Ето защо, според настоящия състав, за ищеца е налице правен интерес от
установяване недължимостта на вземанията за ДНИ и ТБО за 2010 г. по АУЗД №
29/07.01.2013 г. и искът в тази му част е допустим.
По отношение на останалите искове, съдът намира, че решението е допустимо,
тъй като е постановено по допустими искове.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Изпълнително дело № 889/2019 г. по описа на ДСИ при БРС е образувано по
Искане за образуване на изпълнително производство за събиране на публични вземания по
реда на ГПК (изх.№ 11-00-3054/08.10.2019 г.) на Община Бургас, за събиране на вземане на
Община Бургас по 3 Акта за установяване на задължения по декларация, между които и
АУЗД № АУ 1552/05.03.2015 г., с който са установени следните задължения на ищеца: 1/ за
ДНИ за 2013 г. в размер на 315,63 лв и лихва върху тази сума от 48,46 лв; 2/ ТБО за 2013 г. в
размер на 983,86 лв и лихва върху тази сума от 151,05 лв; 3/ ДНИ за 2014 г. в размер на
313,43 лв и лихва върху тази сума в размер на 16,32 лв; 4/ ТБО за 2014 г. в размер на 978,56
лв и лихва 50,95 лв. Общият размер на задължението по акта възлиза на 2858,26 лв, от които
2591,49 лв – главници и 266,78 лв – лихви за забава. От приложена Справка за вида и
размера на задълженията в изпълнителното дело /преписка АУЗД № АУ 1522/08.10.2019 г.,
образувано срещу Р. П. Г., към момента на образуване на изпълнителното дело и
представяне на справката, размерът на претендираната главница е 2591,49 лв (същият,
какъвто е по АУЗД), а размерът на задълженията за лихви е нараснал до 1474,83 лв и общият
размер на дълга възлиза на 4066,31 лв.
Както се посочи по-горе вземанията по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. и по
АУДЗ № АУ004254/06.06.2012 г.), са присъединени за принудително събиране по вече
образуваното изп.дело 889/2019 г. на ДСИ при БРС, с молба изх.№ 11-00-2734/24.08.2020 г.
от взискателя Община Бургас. В молбата е посочено към нея са приложени Приложение № 1
– справка за задължения.
В АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. са описани задължения за ДНИ и ТБО за
2009, 2010 и 2012 г., и лихви върху тях, като общият размер на задълженията по АУЗД са за
ДНИ – 883,35 лв, и за ТБО – 3458,18 лв за трите години. Посоченото в акта задължение за
лихви е 1682,93 лв, или общият размер на задължението по този акт е 8371,74 лв. Както се
посочи по-горе по повод допустимостта на решението, в приложената „Справка за вида и
размера на задълженията в изпълнително дело /преписка № АУ000029/24.08.2020 г.
образувано срещу Р. П. Г./“ са посочени размери на задълженията по АУЗД №
6
АУ000029/07.01.2013 г. за Данък недвижими имоти (640,04 лв) и ТБО (3 433,57 лв), които се
различават от описаните в самия АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. размери на тези
задължения, тъй като са били извадени задълженията за ДНИ и ТБО за 2009 г. поради
служебно приложена от взискателя 10-годишна давност по чл.171, ал.2 ДОПК по отношение
на вземанията за 2009 г., съотв.не е искано присъединяването им за принудително събиране
по изп.дело 889/2019 г. на ДСИ при БРС. Съгласно издадената от Община Бургас и
приложена към молбата справка, главницата на задължението по АУЗД №
АУ000029/07.01.2013 г. възлиза на 4073,61 лв, лихвите са в размер на 3 885,62 лв, или
общият размер на задължението по този акт е 7959.23 лв.
В АУДЗ № АУ004254/06.06.2012 г. са описани задължения за за 2011 г. за ДНИ
(320,02 лв) и ТБО (1221,77 лв), общо главница 1541,79 лв, и лихви върху тях (общо 120,58
лв), като общият размер на задълженията по този АУЗД е 1662,37 лв. В приложената
„Справка за вида и размера на задълженията в изпълнително дело /преписка №
АУ004254/24.08.2020 г. образувано срещу Р. П. Г./“ са посочени размери на задълженията
по АУЗД № АУ004254/06.06.2012 г. за ДНИ (160,01 лв) и ТБО (1 202,99 лв), общо главница
в размер на 1363,00 лв и лихви 1245,07 лв, или общ размер на задължението – 2608,07 лв.
Съгласно чл.439 ГПК, длъжникът може да оспорва, чрез иск изпълнението, като
се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че след като предявеният
отрицателен установителен иск за оспорване на вземането може да бъде основан само на
новонастъпили факти, след приключване на производството, в което е постановено
решението, не следва да бъдат обсъждани наведените доводи за качеството на услугата по
извозване на битови отпадъци, като ирелевантни за спора.
В случая твърдението на ищеца е за недължимост на вземанията по посочените в
исковата молба АУЗД поради погасяването им по давност.
Съгласно чл.171, ал.1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичане на
петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение. Съгласно чл.172, ал.2 ДОПК, давността се
прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането
на действия по принудително изпълнение. Съгласно чл.171, ал.2 ДОПК (в редакцията му
към датата на предявяване на иска и към настоящия момент), с изтичането на 10-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от
спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато: т.1. задължението е
отсрочено или разсрочено; т.2. вземането е предявено в производство по несъстоятелност;
т.3. е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или
събирането на публичното задължение; т.4. изпълнението е спряно по искане на длъжника;
и т.5. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа. Следва да
се отбележи, че по делото няма данни давността по чл.171, ал.2 ДОПК да спирана или
прекъсвана на някое от изброените в т.1-5 основания.
По спорния въпрос, след прекъсването на основание чл.172, ал.2 ДОПК на
давността по чл.171, ал.1 ДОПК, от кога започва да тече новата давност, настоящият състав
7
приема, че при прекъсване на основание чл.172, ал.2 ДОПК на давността по чл.171, ал.1
ДОПК, новата давност започва да тече от датата на прекъсване на давността, а не от 01
януари на следващата година, каквито са твърденията на ответната Община Бургас.
Настоящият състав приема, че изричното посочване в чл.171, ал.1 и ал.2 на „1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение“,
касае само началото на 5-годишния давностен срок по чл.171, ал.1 и на 10-годишния
давностен срок по чл.171, ал.2 ДОПК, но не и началото на новия давностен срок по чл.172,
ал.3 ДОПК. За да достигне до този извод, съдът съобразява текста на чл.172, ал.3 ДОПК,
съгласно който новата давност започва да тече „от прекъсването на давността“.
Спорно по делото е, кои действия по изпълнителното дело следва да се приемат
за действия по принудително изпълнение, които прекъсват давността, съгласно чл.172, ал.2
ДОПК. Доколкото в случая процесните публични вземания са предадени за принудително
изпълнение от ДСИ – по реда на ГПК, според настоящия състав, при определяне кои
действия по изпълнителното дело представляват действия по принудително изпълнение,
следва да се съобразят разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г.
по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.10 от посоченото ТР, прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и
или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя
съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т.н.до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др.
В Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК,
докладчик председателят Борислав Белазелков, постановено по реда на чл.290 ГПК, е
прието, че същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само
съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител,
синидик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността; но давността е свързана с
поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова, ако
искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е
предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не
зависи от волята на кредитора; давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. Прието е, че прекъсването в този случай е с предприемането
на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е
изтекла.
С оглед посоченото съдът приема, че ако по изпълнителното дело е поискано
извършването на изпълнително действие, давността ще се счита за прекъсната, само ако по
това искане е извършено исканото изпълнително действие, но давността ще се счита
прекъсната от датата, на която взискателят е поискал това изпълнително действие.
8
От представените от ответната Община Бургас доказателства не се установява
извършване на процесуални действия по изпълнението, с които да е прекъсната давността. В
представената с отговора на исковата молба, молба вх.№ 16417 от 16.07.2015 г. по изп.дело
№ 461/2015 г. на ЧСИ Т.Маджарова (чл.35 от първоинстанционното дело), не се съдържа
изявление на взискателя за предприемане на конкретни изпълнителни действия, а само се
иска присъединяване на вземанията по АУЗД № АУ004254/06.06.2012 г. В представената
също с отговора на исковата молба, молба вх.№ 8220/02.09.2020 г. по описа на ДСИ при БРС
(изх.№ 11-00-2734/24.08.2020 г. на Община Бургас) (л.36 от първоинстанционното дело), с
която е поискано присъединяването към изпълнителното дело на вземанията по АУЗД №
АУ004254/06.06.2012 г. и по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г., взискателят е поискал от
ДСИ да наложи: запор на банкови сметки, запор на трудово възнаграждение, запор на
превозни средства, възбрана на недвижими имоти; да извърши опис и продажба на
движимо и недвижимо имущество на задължени лица, и всякакви други подходящи мерки
за своевременно събиране на задълженията по предадени Актове за установяване на
публични общински вземания на Община Бургас. По делото обаче няма данни по това
искане на взискателя ДСИ при БРС да е предприел исканите изпълнителни действия, с което
да е настъпило прекъсване на давността за вземанията по посочените два АУЗД.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достига по следните
правни изводи:
По отношение на вземанията по АУЗД № 1552/05.03.2015 г., касаещи ДНИ и
ТБО за 2013 г. и 2014 г., съобразно чл.171, ал.1 ДОПК, изискуемостта на вземанията е
настъпила съответно на 01.01.2014 г. и 01.01.2015 г. Давността за тях е била прекъсната на
05.03.2015 г. - с издаване на акта. По посочените по-горе съображения по повод началото на
новата давност след прекъсването на давността (чл.172, ал.3 ДОПК), съдът приема, че новата
давност изтича на 05.03.2020 г. Съдът не споделя изводите на първоинстанционния съд, че
новата давност е била прекъсната с депозираната молба от взискателя Община Бургас до
ДСИ вх.№ 12152/15.10.2019 г., с която е поискано образуване на изпълнително
производство за събиране на публични вземания по реда на ГПК по отношение на АУЗД №
1552/05.03.2015 г. Действително, в молбата за образуване на изп.производство е посочено,
че се иска налагане на съответните запори върху трудовото възнаграждение или друго
вземане, банкови сметки, възбрани върху имоти, запори върху МПС-та, както и насрочване
и извършване на опис, оценка и публична продан върху установеното имущество на
длъжника, т.е.поискано е от взискателя извършване на изпълнителни действия, но няма
данни такива да са извършени от ДСИ, с което да е прекъсната давността на основание
чл.172, ал.2, изр.първо, предл.второ ДОПК. Ето защо настоящият състав приема, че към
момента на завеждане на настоящия иск, вземанията на Община Бургас по АУЗД №
1552/05.03.2015 г., касаещи ДНИ и ТБО за 2013 г. и 2014 г., са погасени поради изтекла 5-
годишна давност по чл.171, ал.1 ДОПК, съотв.искът за установяване недължимостта на тези
вземания е основателен.
Съгласно чл.171, ал.1 ДОПК, давността върху вземанията по АУЗД №
АУ004254/06.06.2012 г. , за ДНИ и ТБО за 2011 г. е започнала да тече от 01.01.2012 г. и е
била прекъсната на основание чл.172, ал.2, изр.първо, предл.първо ДОПК с издаване на
АУЗД № АУ004254/06.06.2012 г. Както се посочи по-горе, настоящият състав приема, че
след прекъсването на давността, от 06.06.2012 г. е започнал да тече нов пет годишен
давностен срок, който изтича на 06.06.2017 г., ако не бъде прекъснат или спрян. По делото
няма данни и твърдения новият давностен срок да е бил спиран на някое от основанията по
чл.172, ал.1 ДОПК. Следва да се прецени, налице ли е прекъсване на давността по
отношение на тези вземания с предприемането на действия по принудително изпълнение.
От представените от Община Бургас доказателства не се установява извършване
9
на изпълнителни действия, с които да е прекъсната давността. Представената с отговора на
исковата молба, молба вх.№ 16417 от 16.07.2015 г. по изп.д.№ 461/2015 г. на ЧСИ
Т.Маджарова (л.35), с която е поискано присъединяването на вземанията на Община Бургас
против ищеца по АУЗД № АУ004254/06.06.2012 г., не съдържа искания на взискателя за
предприемане на конкретни изпълнителни действия, а само присъединяване на вземанията
по АУДЗ № АУ004254/06.06.2012 г. По делото няма данни за извършване по изп.д.№
461/2015 г. на ЧСИ Т.Маджарова на каквито и да е действия по изпълнението. Ето защо,
съдът приема, че давността не е била прекъсвана и с изтичане на петгодишния срок, считано
от 06.06.2012 г., вземането е погасено на 06.06.2017 г. - още преди образуване на
изпълнително дело № 889/2019 г. по описа на ДСИ при БРС.
По отношение на вземанията по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г., съдът приема
следното:
Вземанията за ДНИ и ТБО за 2009 г. не са станали предмет на изп.дело №
889/2019 г. по описа на ДСИ при БРС, тъй като самият взискател ги е изключил от „Справка
за вида и размера на задълженията в изпълнително дело /преписка № АУ000029/24.08.2020
г. образувано срещу Р. П. Г./“, приложена към акта и към молбата за присъединяване на
вземането по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. към изп.дело № 889/2019 г. на ДСИ при БРС.
Вземанията за ДНИ и ТБО за 2010 г., са се погасили по давност на 01.01.2021 г.,
на основание чл.171, ал.2 ГПК с изтичането на абсолютната 10-годишна давност, считано от
10.01.2011 г.
Давността за вземанията за ДНИ и ТБО за 2012 г., е започнала да тече от
01.01.2013 г. и е била прекъсната на основание чл.172, ал.2, изр.първо, предл.първо ДОПК с
издаване на АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. По изложените вече съображения, настоящият
състав приема, че след прекъсването на давността, от 07.01.2013 г. е започнал да тече нов
пет годишен давностен срок, който изтича на 07.01.2018 г., ако не бъде прекъснат или
спрян. По делото няма данни и твърдения новият давностен срок да е бил спиран на някое
от основанията по чл.172, ал.1 ДОПК.
От представените от Община Бургас доказателства не се установява извършване
на изпълнителни действия, с които да е прекъсната давността. Представената с отговора на
исковата молба, молба вх.№ 16417 от 16.07.2015 г. по изп.д.№ 461/2015 г. на ЧСИ
Т.Маджарова (л.35), с която е поискано присъединяването на вземанията на Община Бургас
против ищеца по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г., не съдържа искания на взискателя за
предприемане на конкретни изпълнителни действия, а само присъединяване на вземанията
по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. По делото няма данни за извършване по изп.д.№
461/2015 г. на ЧСИ Т.Маджарова на каквито и да е действия по изпълнението. Ето защо,
съдът приема, че давността не е била прекъсвана и с изтичане на петгодишния срок от
07.01.2013 г., вземането е погасено още преди образуване на изпълнително дело № 889/2019
г. по описа на ДСИ при БРС.
С така изложените съображения съдът намира предявените искове за основателни
и доказани, в частта, в която са приети за допустими.
Поради частичното несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции,
обжалваното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо в частта, с която БРС е
приел за установено, че ищецът не дължи на Община Бургас сумите: 2704,39 лв главница и
953,39 лв лихва по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. за вземания за ДНИ и ТБО за 2009 г. и
лихва върху тях, като производството в тази част бъде прекратено.
Също поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното
10
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът за приемане за
установено, че ищецът не дължи на Община Бургас сумата от 4066.31 лв – главница и лихва
по Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № 1552/05.03.2015 г., като
вместо това следва да се постанови уважаване на този иск.
В останалата част обжалваното решение следва да бъде потвърдено поради
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции.
Предвид постановения резултат и уважената част от исковете, на въззивника-
ищец се дължат разноски за първата инстанция в размер общо на 1339 лв (от общо
направени разноски 1785,35 лв за заплатени държавна такса и адв.възнаграждение), и общо
362 лв за въззивната инстанция (от общо направени разноски в размер на 482 лв за заплатени
държавна такса и адв.възнаграждение). С оглед прекратената част от исковете, на
въззивника-ответника Община Бургас се дължат разноски за първата и за въззивната
инстанция в размер на по 75 лв, или общо 150 лв за двете инстанции, за юрисконсултско
възнаграждение.
Горното налага присъждане на съдебни разноски за първоинстанционното
производство, както следва: на ищеца Р.Г. – в размер на още 50 лв, а на ответната Община
Бургас – в размер на още 33 лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260517 от 24.03.2021 г. по гр.д.82/2021 г. по описа на
Бургаски районен съд, В ЧАСТТА, с която е прието за установено по отношение на Община
Бургас, с адрес: ул.Александровска № 26, БУЛСТАТ *********, че на основание чл.439
ГПК, Р. П. Г., с ЕГН **********, не дължи следните суми по изпълнително дело № 889/2019
г. по описа на Държавен съдебен изпълнител при Бургаски районен съд, а именно: 2704,39
лв главница и 953,39 лв лихва по АУЗД № АУ000029/07.01.2013 г. за вземания за данък
недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2009 г.
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по иска на Р. П. Г., с ЕГН **********
против Община Бургас, с адрес: ул.Александровска № 26, БУЛСТАТ *********, за
установяване на основание чл.439 ГПК, че Р. П. Г. не дължи на Община Бургас следните
суми по изпълнително дело № 889/2019 г. по описа на Държавен съдебен изпълнител при
Бургаски районен съд, а именно: 2704,39 лв главница и 953,39 лв лихва по АУЗД №
АУ000029/07.01.2013 г. за вземания за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за
2009 г.
ОТМЕНЯВА решение № 260517 от 24.03.2021 г. по гр.д.82/2021 г. по описа на
Бургаски районен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на Р. П. Г., с ЕГН **********
за приемане за установено, че не дължи на Община Бургас с адрес ул. Александровска № 26,
БУЛСТАТ *********, сумата от 4066.31 лв – главница и лихва по Акт за установяване на
задължения по декларация /АУЗД/ № 1552/05.03.2015 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Община Бургас, с адрес:
ул.Александровска № 26, БУЛСТАТ *********, че на основание чл.439 ГПК, Р. П. Г., с ЕГН
**********, не дължи на Община Бургас следните суми по изпълнително дело
изпълнително дело № 889/2019 г. по описа на Държавен съдебен изпълнител при Районен
съд Бургас: 629,06 лв – за данък недвижими имоти общо за 2013 г. и 2014 г., 1962,42 лв – за
11
такса битови отпадъци общо за 2013 г. и 2014 г., и лихва върху двете задължения към
08.10.2019 г. в размер общо на 1474,83 лв, поради погасяването им поради изтекла
погасителна давност по чл.171, ал.2 ДОПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260517 от 24.03.2021 г. по гр.д.82/2021 г. по описа
на Бургаски районен съд, в останалата част.
ОСЪЖДА Община Бургас, с адрес ул. Александровска № 26, БУЛСТАТ
*********, да заплати на Р. П. Г., с ЕГН **********, съдебно-деловодни разноски в размер
на още 50 лв (петдесет лева) за първоинстанционното производство, както и общо 362 лв
(триста шестдесет и два лева) за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Р. П. Г., с ЕГН **********, да заплати на Община Бургас, с адрес:
ул.Александровска № 26, БУЛСТАТ *********, съдебно-деловодни разноски в размер на
още 33 лв (тридесет и три лева) за първоинстанционното производство, както и 75 лв
(седемдесет и пет лева) за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12