РЕШЕНИЕ
№…
гр.
Плевен, 09.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на девети
юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря ВЕРГИНИЯ ПЕТКОВА и в
присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 183 по описа за 2020 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 2570/30.12.2019 г. по гр.д.№
4342/2019 г. на ПлРС е осъден на основание чл.233,
изреч.2-ро от ЗЗД Г.Л.Д. да заплати на С.Г.М.
сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за вредите,
причинени през време на ползуването от вещта - влекач марка „***”, модел „** **”,
седлови влекач, с регистрационен номер ****, с номер на рама ****, намираща се
във фактическата власт на ответника по силата на договор за наем от 19.09.2017
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
02.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.Осъден е на основание чл.78
ал.1 от ГПК Г.Л.Д. да заплати на С.Г.М.
направените по делото разноски в общ размер 980 лв.
Депозирана е въззивна жалба от Г.Л.Д.
срещу решение № 2570/30.12.2019 г. по гр.д.№ 4342/2019 г. по описа на ПлРС,
което се обжалва изцяло.Излагат се доводи за незаконосъобразност на същото и се
прави искане да се отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови
друго такова, с което да се отхвърли предявеният иск със законните от това
последици.
За въззиваемата страна – С.Г.М.
процесуалният представител изразява становище да се потвърди обжалваното решение,
тъй като предявеният иск е изцяло основателен и доказан по своя размер.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и
допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата
инстанция намира решението и за правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд.Във връзка с доводите във въззивната жалба съдът приема следното.
Във въззивната
жалба се сочи, че въззивникът никога не е твърдял, че не дължи пари на въззиваемия
в размер на 5 000 лв. по устна договорка между двамата за продажба на
предоставения му от него товарен автомобил (влекач) марка *** премиум с рег.№**** с цел продажба на
части.Първоинстанционният съд не е взел под внимание довода му, че договорът за
наем между него е фиктивен с цел влекача (****) да освободи лиценза на фирмата, който е ползвал, за
да може да извършва транспортна дейност при М. и важи само пред органите на
ДАИ.
Съгласно чл.17,
ал.1 ЗЗД, когато страните прикрият сключеното между тях съглашение (договор за разпродажба на влекача на части) с едно привидно съглашение (договор
за наем), прилагат се правилата относно прикритото (договора за разпродажба на влекача на части), ако са налице условията за неговата
действителност.Привидното съглашение по смисъла на чл.26, ал.2, пр.последно ЗЗД
е нищожно.
В тази насока
правилно първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като е
указал на въззивника, че е в негова тежест да докаже, че сключеният договор за
наем е привиден договор, на какво основание е изплатил сумата 1 000 лв. на
въззиваемия през м.август 2018 г., както и какви са били уговорките по повод на
процесното МПС и предаването му в негова фактическа власт.
Ако страните по
делото са се споразумяли относно договор за разпродажба на влекача на части,
при което въззивникът да дължи на въззиваемия сумата от 5 000 лв., то платената
от него такава в размер на 1 000 лв. би била платена на това основание и остава
дължима сума в размер на 4 000 лв., но доказателства в тази насока от
въззивника не са представени.
От показанията
на свидетеля Добромир М., син на въззимаемия, които следва да се кредитират при
условията на чл.172 ГПК, тъй като той е карал
камиона и има впечатления от техническото му състояние и от начина на
ползването му, се установява, че под наем е бил предоставен влекача на
въззивника.
Във въззивната
жалба също така се сочи, че въззиваемият е взел сумата от 1 000 лв. през месец
август 2018 г. и след това е пуснал жалба, че си иска парите - разликата от 4
000 лв., но доказателства в тази насока не са представени от въззивника.
Във въззивната
жалба се сочи също, че с този договор не може да впише влекача в друг лиценз,
защото е частно лице, няма пълномощно от М. да го представлява пред органите на
ДАИ и други институции.
Въззивникът е
физическо лице, а съгласно §1, т.2 от ДР ЗАвтП „превоз на товари” е дейност на
физическо или юридическо лице, регистрирано като търговец, а няма данни Г.Д. да
е регистриран като търговец - физическо лице.
Издаването на
лиценз за извършване на превоз на товари е регламентирано в чл.6 и чл.7 от
ЗАвтП.
Свидетелят Д. М.
сочи, че лицензът е на В. К.Имал е лиценз камионът, можел е да се ползва, на
фирма Рени 91 по принцип.
Съгласно чл.6,
ал.2 ЗАвтП веднъж вписано в базата данни на посоченото министерство, превозното
средство може да бъде прехвърлено в друг лиценз.Няма данни въззиваемият да
му е предоставил пълномощно, но е имало
лиценз към момента на сключване на договора.
Във
въззивната жалба на следващо място се сочи, че няма големия талон, с който
влекачът да премине технически преглед и не е плащан данъка за няколко години.
Тъй
като договорът за наем е сключен на 19.09.2017 г., то съгласно чл.30 от Наредба
№ Н-32/16.12.2011 г. за периодичните прегледи за проверка на техническата
изправност на пътните превозни средства се представят свидетелство за
регистрация част І и ІІ в оригинал; може да бъде представено ясно и четливо
копие на част І на свидетелство за регистрация, както и документ за платен
данък върху превозните средства, изискуем към деня на извършване на
периодичните прегледи съгласно чл.60, ал.6 от ЗМДТ (посочено е, че заплащането на
данъка е условия за редовност при периодичния технически преглед на превозното
средство) или документ, че са
освободени от данък съгласно чл.58 ЗМДТ,
съгласно чл.30, ал.1, т.4 –ДВ бр.40/2016 г., в сила от 27.05.2016 г., до
отм.ДВ бр.38/2018 г., в сила от 20.05.2018 г.По делото няма данни кога е
следвало да бъде извършен периодичния технически преглед на влекача.
По силата на
диспозитивното правило на чл. 230, ал.1 ЗЗД,
наемателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което
отговаря на ползването, за което е наета (
според свидетеля М. влекачът е бил в отлично състояние),
освен ако в договора е уговорено друго (
решение № 209/02.12.2013 г. на ВКС по т.д.№ 825/2013 г., ІІ т.о., решение №
81/18.07.2013 г. на ВКС по т.д.№ 143/2012г., ІІ т.о.),
т.е. същият е длъжен, освен ако в договора не е уговорено друго, да осигури
надлежното й състояние както към момента на предаването й на наемателя, така и
безпрепятственото й ползване от същия, съобразно договорното й предназначения
през цялото времетраене на наемния договор, а неизпълнението на това основно
задължение на наемодателя за периода на действие на наемния договор, обуславя
правото на наемателя да упражни и потестативното
си право на разваляне на договора съгласно чл.230, ал.2 ЗЗД, а такива
доказателства по делото няма.
Не е оборена от
въззивника презумпцията по чл.233, ал.1, изр.2-ро ЗЗД.
Поради изложеното съдът приема, че
въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2570/30.12.2019 г. по гр.д.№ 4342/2019 г. по описа
на Плевенски районен съд.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: