№ 3784
гр. София, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Силвана Гълъбова
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20241100507861 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 21124/20.12.2023 г., постановено по гр. д. № 66589/2022 г. по описа на
СРС, ГО, 77 състав, са уважени предявените от „А1 България“ ЕАД срещу „Ай Ен Си“
ЕООД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, в частта
за признаване за установено на дължимостта на сумата от 512,94 лв., представляваща
месечни такси за използване на услуги по договор М6497040 от 06.03.2020 г. за периода
от 16.10.2021 г. до 15.03.2022 г., съгласно следните фактури: фактура № ********* от
19.11.2021 г.; фактура № ********* от 20.12.2021 г.; фактура № ********* от 19.01.2022 г.;
фактура № ********* от 18.02.2022 г. и фактура № ********* от 18.03.2022 г., ведно със
законна лихва от 24.08.2022 г. до изплащане на вземането; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 29,78 лв., представляваща мораторна лихва, начислена върху вземането за
месечни такси за периода от 10.12.2021 г. до 23.08.2022 г. С обжалваното решение съдът е
отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над 512,94 лв. до
пълния предявен размер от 715,57 лв., иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 29,78 лв. до пълния предявен размер от 40,99 лв., иска по чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 203,01 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договор М6497040 от 06.03.2020 г., както и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 104,33 лв., представляваща мораторна лихва, начислена
върху вземането за неустойка за периода от 04.12.2021г. до 23.08.2022 г.
Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от
ищеца „А1 България” ЕАД само по отношение на отхвърлителната му част по иска по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 203,01 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договор М6497040 от 06.03.2020г., както и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 104,33 лв., представляваща мораторна лихва, начислена
върху вземането за неустойка за периода от 04.12.2021г. до 23.08.2022 г., с доводи за
1
неправилност, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди се съдът
неправилно да е приел, че неустоечната клауза за предсрочно прекратяване на договора е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, като не е съобразил практиката на СЕС,
както и постигнатата с КЗП съдебна спогодба. Намира, че начислената сума за неустойка в
размер на по 6 и 9 месечни такси се доближавала до максимално допустимия размер от 3
такси според цитираната съдебна спогодба. Счита, че с отхвърлянето на иска за неустойка за
невърнато оборудване е допуснато неоснователно обогатяване на самия ответник.
Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
„Ай Ен СИ“ ЕООД, с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я
отхвърли. Излага, че служителка на ищеца я е въвела в заблуждение да подпише договор
М6497040 за услуги в качеството си на представляващ ответното дружество вместо в лично
качество. Сочи, че процесният договор не й е предаван в никаква форма, не са й
предоставяни устройства за достъп до услугите. Твърди, че служител на ищеца е отказал да
приеме предоставените й устройства.
Въззиваемият моли съда да потвърди изцяло решението в обжалваната му част от
ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК ответникът „Ай Ен СИ“ ЕООД е подал
насрещна въззивна жалба, инкорпорирана в отговора му на въззивната жалба и
допълнение от 29.05.2024 г. Излага допълнителни твърдения, че се отказал от използваните
услуги по договора си с ищеца, като ги е прехвърлил на 26.11.2021 г. към друг мобилен
оператор.
Моли съда да отмени присъдените на ищеца суми за периода 16.10.2021 г. до
15.03.2022 г. в размер на 512,94 лв. за главница и 29,78 лв. за мораторна лихва по
претендираните за плащане фактури.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК ищецът „А1 България” ЕАД е подал отговор на
насрещната въззивна жалба, в която изразява становище за неоснователност на изложеното
от насрещната страна.
Моли съда да я остави без уважение.
Решение № 21124/20.12.2023 г. е влязло в сила като необжалвано в частта, в която са
отхвърлени исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над 512,94 лв.
до пълния предявен размер от 715,57 лв. и този по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за разликата над 29,78 лв. до пълния предявен размер от 40,99 лв.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоначалната и насрещната въззивни жалби са подадени в срок от легитимирани
да обжалват първоинстанционния съдебен акт страни. Настоящият въззивен състав намира,
че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество първоначалната
и насрещната въззивни жалби на ищеца са неоснователни, по следните съображения:
Предявени са от „А1 България“ ЕАД срещу „Ай Ен Си“ ЕООД обективно
кумулативно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК:
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установена дължимостта на
2
сумата от 715,57 лв., представляваща месечни такси за използване на услуги по
договор М6497040 от 06.03.2020г. за периода от 16.10.2021 г. до 15.03.2022 г., ведно със
законна лихва от 24.08.2022г. до изплащане на вземането;
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установена дължимостта на
сумата от 40,99 лв., представляваща мораторна лихва, начислена върху вземането за
месечни такси за периода от 10.12.2021г. до 23.08.2022 г.;
искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установена дължимостта на сумата от 2 203,01 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договора, ведно със законна лихва за период от 24.08.2022г. до
изплащане на вземането, както и за сумата от 104,33 лв., представляваща мораторна
лихва върху вземането за неустойка за периода от 04.12.2021г. до
23.08.2022г.Основният спор в настоящото производство е съсредоточен около
въпросите – дали е бил валидно сключен договор за мобилни услуги от 11.11.2021 г.,
дали са дължими претендираните месечни такси за услуги по него и лихвата за забава
върху тях, както и дали е валидно възникнало и дължимо вземането за неустойка в
полза на мобилния оператор.
За претендираните суми е издадена заповед за изпълнение от 01.09.2022 г. по ч.гр.д.
№45542/2022 г. по описа на СРС, 77-ми състав.
Правилно първоинстанционният съд е установил фактическа обстановка по делото
въз основа на представените писмени доказателства, като настоящият въззивен състав
споделя изцяло и правните му изводи. Ето защо на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, които стават част от правните съждения на настоящото решение. По
изложените във въззивната жалба възражения следва да се добавят и следните правни и
фактически съображения:
Спорните материални права са обусловени от осъществяване в обективната
действителност на следните юридически факти:
1. наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните
по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги;
2. ищецът да е предоставил на ответника далекосъобщителни услуги, съобразно
уговореното в договора, въз основа на което за последния да е възникнало задължение за
плащане на уговорената цена в претендирания от въззивника размер;
3. страните да са уговорили валидна клауза за неустойка в случай на предсрочно
прекратяване (разваляне) на договора, поради неизпълнение.
Безспорно е между страните, че са съществували правоотношения по предоставяне на
обществени електронни съобщителни услуги съответно с договор №********* от
18.05.2020 г. за предоставяне на мобилна услуга за номер**** при тарифен план “А1М
КласS”, с месечна абонаментна такса 9лв. без ДДС и допълнителен пакет мобилен интернет
до 1000MB за 2лв. без ДДС, отчитайки както приложение №1 към договора, така и
последващ допълнителен документ към него. С приложение №1 от 27.10.2020 г. страните
активират за срок от две години тарифен план „А1 Бизнес мобилен интернет планS” за
номер**** при месечна такса 10лв. без ДДС. С приложение №1 от 28.01.2021 г. по
процесния договор е активиран двугодишен пакет „Бизнес безкрай 30”, включващ фиксиран
интернет (номер101002250663), телевизия (номер201002250662) и три SIM карти с номера
****, **** и ****, с обща месечна такса 62,90лв. без ДДС. На 9.02.2021 г. са сключени две
допълнителни приложения към договора: първото включва услугата „А1 ТВ100” – сателитна
телевизия за номер201002607248 с месечна такса 10,99лв. и допълнителен приемник за
2,99лв. месечно, а второто активира фиксиран интернет през мобилна мрежа за номер**** в
комбинация с телевизионен план „A1 Net Box50” при месечна такса 11,99лв. без ДДС, също
със срок две години.
С оглед изложените доводи във отговора на първоначалната въззивна жалба и в
насрещната въззивна жалба съдът намира, че ответникът не оспорва сключването на
изменение на услугите за фиксирана телевизия и интернет, нито полагането на подпис под
3
същите в търговски обект на ищеца, а единствено твърди, че е бил подведен/измамен, че
сключва договорите в качеството на физическо лице, а не на органен представител на
юридическото лице. Т.е. не се оспорва фактическия състав на сключването на процесния
договор, а се въвежда опорочаващ сделката факт – наличието на измамни действия. Ето
защо съдът намира за безспорно също така, че служител на ищеца и Н.М.Р. са подписали
Приложение № 1 от 11.11.2021 г. към Договор № *********, в което са уговорени специални
условия за ползване на пакет от фиксиран интернет и телевизия – A1 Нет 300 + А1 ТВ 200+
MAX Sport + Cinemax, за срок от две години, при промоционална такса за първите две
години в размер на 35,99 лв., както и активиран допълнителен пакет Cinemax с месечна
такса от 2,99 лв. Уговорено е предоставянето и на пакет от услуги за фиксиран интернет
през мобилна мрежа за номер **** и мобилна услуга Бизнес безкрай 30 на 1 брой SIM карта
за номер **********, с месечна такса за пакета 23,90 лв. без ДДС.
Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
Двустранно подписаните частни документи договори и приложения към тях
обективират постигнато взаимно съгласие по смисъла на чл. 180 ГПК и за допълнителните
условия във връзка с предоставяне от страна на ищеца, в качеството му оператор, на
ответника, в качеството на абонат, на съобщителни услуги, чрез една или няколко
електронни съобщителни мрежи при условията на договора и приложимите към него ОУ. По
делото са представени Общи условия на взаимоотношенията между „А1 България” ЕАД и
абонатите и крайните ползватели на обществените мобилни наземни мрежи на ”А1
България” ЕАД, приложими за процесния период. Видно от извършените вписвания в
договорите между страните, подписани от ответника, абонатът е декларирал, че е запознат и
е съгласен с приложимите Общи условия, които са били надлежно предоставени на
потребителя. Съгласно т. 26.4 от Общите условия заплащането на услугите се извършва въз
основа на месечна фактура, която се издава на името на абоната. Неполучаването на
фактурата не освобождава абонатите от задълженията им за заплащане на дължимите суми.
А според т. 25.2.3 от ОУ абонатът е длъжен да заплаща всички услуги, свързани с ползването
на мрежите, съгласно договора за услуги. За исковия период не са представени доказателства
за заплащане на процесните услуги.
Съгласно неоспореното от страните и прието от съда заключение на съдебно-
техническата експертиза, което настоящият въззивен съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК
като обективно и неопровергано от останалите доказателства по делото, се установява, че в
системата на „А1 България“ ЕАД съществува договор с ответното дружество № М6497040,
клиентски ID: ********* и партида № *********, с отразена справка за услуги,
предоставяни на процесните услуги за интернет и телевизия, представляващи №
101002168115.
Действителността на договор може да бъде оспорвана от страна по него с въражения,
че същият е нищожен, съответно унищожаем. При заявена претенция за заплащане на
вземания, произтичащи от такъв договор, насрещната страна може да въведе възраженията
си за нищожност и/или унищожаемост с отговора на исковата молба, без значение от
времето, изтекло от сключване на договора до заявяване на възражението. По настоящото
дело ответникът е навел своевременно възражение, че Приложение № 1 от 11.11.2021 г. към
Договор № ********* е унищожаем на основание като сключен при измама – чл. 29 ЗЗД.
Изложени са твърдения, че сделката е сключена като резултат от въвеждането на Н.М.Р. в
заблуда относно качеството, в което е подписала съглашение – не лично, а като органен
представител на юридическото лице-ответник. Гражданска измама е налице когато едната
страна по договора е била подведена от другата страна да го сключи чрез умишлено
въвеждане в заблуждение, т.е. измамата е съзнателно действие, с което измамения е бил
мотивиран към определено волеизявление. За да е налице измама е необходимо сделката да е
сключена именно поради заблуждението - Решение № 368/03.04.2013г. по гр.д. № 243/2012г.,
ІІІ Г. О., ВКС. Този състав е визиран в нормата на чл.29, ал.1 ЗЗД и изисква кумулативното
4
наличие на следните елементи: да е сключена сделка, едната страна по нея да е била в
заблуждение както относно характера на сделката така и/или относно последиците от нея,
заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна и сделката да е сключена
именно поради заблуждението. Съдът приема, че между страните са налице две ясно
разграничими облигационни правоотношения, установени по различни договори и с
различни субекти. Единият договор – Приложение № 1 от 10.11.2021 г. към Договор №
*********, е сключен с Н.М.Р. като физическо лице и касае телевизионна услуга за смарт
телевизор. Другият – Приложение №1 от 11.11.2021 г. към Договор № *********, е подписан
с дружеството „Ай Ен Си“ ЕООД чрез управителя Р. и включва предоставянето на пакет от
фиксиран интернет и телевизия. Ирелевантно е, че двата договора са свързани с един и същи
административен адрес, тъй като предметът и основанието на двете правоотношения са
различни. Възраженията за измама са неоснователни, доколкото липсват надлежни
доказателства за умишлено въвеждане в заблуждение на Р.. В допълнение, макар Р. да
твърди, че е била измамена, тя признава, че подписът върху спорното приложение е неин. За
установяване на измама е необходимо не само да има сключена сделка и да е налице
заблуждение, но това заблуждение трябва да бъде умишлено причинено от другата страна и
именно то да мотивира сключването на договора. Такива доказателства липсват по делото.
Съдът намира, че ответникът не е доказал твърденията си за наличие на умишлени действия
от ищеца, целящи въвеждането на Р. в заблуждение за характера и последиците от договора.
Следователно измама не е налице.
По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен
да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във
въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен
въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да
обсъжда размера на претендираните суми по фактура № ********* от 19.11.2021 г.; фактура
№ ********* от 20.12.2021 г.; фактура № ********* от 19.01.2022 г.; фактура № *********
от 18.02.2022 г. и фактура № ********* от 18.03.2022 г. Дължимите суми са изчислени
правилно в заключението на ССЕ в размер на 512,94 лв. с ДДС, колкото е размерът на
месечните абонаментни такси. Настоящият въззивен състав споделя правните изводи на
първоинстанционния съд по отношение дължимостта на абонаментните месечни такси.
Месечната такса в случая представлява абонамент и се дължи независимо от ползването,
интензитета и обема на ползване и/или неизползването на услугата. Характерът на
абонаментната такса е такъв, че предполага заплащането й срещу предоставен достъп до
мрежата. Дължимостта на месечната абонаментна такса е обусловена от изтичането на
период от време /съответният отчетен месец/, през който договорът между страните е бил
действащ, съответно абонатът е имал достъп до предоставената услуга и за същия е била
налице потенциалната възможност да ползва услугите, уговорени с договора и включени в
съответния абонаментен план – при заплащане на дължимите от него суми достъпът до
далекосъобщителни услуги се възстановява веднага. Ето защо в тежест на ответника е
възникнало задължение за заплащане на уговорените месечни вноски за ползване на
услугите до размера на месечните такси.
По исковете с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Същевременно, в задължителната практика, обективирана в ТР на ОСТК №1/2009г. /т.3/, е
дадено разяснение, че съдът следи служебно за валидността на неустоечните клаузи, както и
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. В исковата молба ищецът е индивидуализирал претендираната неустойка
по дата на възникване на задължението, падеж, основание и стойност, като е посочил и
всяка от приетите като писмени доказателства сметки ********* и ********* от 30.11.2021
г., сметка ********* от 03.12.2021 г., и от 10.04.2022 г. сметки *********, *********,
*********, *********, *********, *********, *********, *********, ********* и
5
********* за кои суми се отнася и на какво основание е начислена. С оглед заключението на
СТЕ за отделните номера на услуги, сключени между страните, може да бъдат свързани
отделните договори и подновявания на услуги с посочените неустойки по отношение на
отделните далекосъобщителни услуги.
Неоснователен е предявеният иск за неустойка за предоставено и невърнати
устройства за невърнато оборудване, доколкото по делото не е представен приемо-
предавателният протокол (т. 6.9), подписан от абоната и техническия екип, който инсталира
устройството, по т.6.1.1-.6.1.4 от описаното по-горе приложение № 1 за ползване на пакето
от услуги, т.е. не е доказано, че на ответника са предоставени процесните устройства. Ето
защо, ответникът не дължи заплащане на претендираната от ищеца неустойка поради
невръщане на крайни устройства.
На следващо място е начислената неустойка от мобилния оператор за предсрочно
прекратяване на договора поради забава на плащането на дължимите суми от абоната,
продължила повече от 124 дни. Съгласно т. 26.5 от ОУ абонаментните такси се заплащат в
15-дневен срок от издаване на фактурата за ползваните услуги. При прекратяване на
договора при вина на абоната последният дължи неустойка за неизпълнение, уговорена в
Приложенията за активиране на всяка отделна мобилна услуга/пакет от услуги, за които
срокът на действие не е изтекъл. В сочената разпоредба от Общите условия е уговорен
начин на едностранно разваляне на договора. Ето защо за развалянето на процесния рамков
договор поради виновно неизпълнение на задълженията на абоната не са приложими общите
правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и за настъпването на правните последици на развалянето не е
необходимо изявление на изправната страна в същата форма /в случая – писмена/. В т. 54.
12. от ОУ е уговорено автоматично прекратяване на договора, без насрещната страна да
бъде уведомявана за това. Поради неизпълнение от ответника на задължението му за
заплащане на месечни абонаментни такси ищецът е предприел едностранно прекратяване на
договора на основание посочената разпоредба от ОУ. Правилно първоинстанционният съд е
приел, че така, както е определена процесната неустойка с ОУ на мобилния оператор, е
налице накърняване на добрите нрави. По смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД е налице
накърняване на добрите нрави, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаването на
други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимотношения и на предотвратяването
на несправедливото облагодетелстване – ар. От чл. 63 ЗЗД, чл. 307, 302 и 289 ТЗ.
Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед защитата
на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на
конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна като
нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно
обогатяване, когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на
насрещните престации по договора, или ще излезе извън обезпечителните или
обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Изхождайки от
особеностите на договора за услуга и вида на насрещните престации: мобилния оператор се
задължава да предостави на потребителя ползването на мобилни услуги срещу абонаментна
такса, а клиентът – да я заплати, но само срещу предоставената му услуга, както и начина на
формиране размера на неустойката – като сбор от всички неплатени по договора
абонаментни вноски до края на срока му, настоящият съд намира, че клаузата противоречи
на добрите нрави и накърнява изискването за добросъвестност в търговските
правоотношения, тъй като така уговорена неустойката води до неоснователно обогатяване
на мобилния оператор, който ще получи по прекратения договор имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без
да предоставя ползването на услугата по него. Следващ аргумент в тази насока е, че
процесната неустойка е уговорена като дължима в един и същи размер както в хипотеза на
пълно неизпълнение, така и при неточно /частично/ изпълнение на задължението на
изпълнителя. Липсва разграничение в размера на дължимата неустойка при прекратяване на
договора в хипотезата на пълно неизпълнение и при неточно /частично/ изпълнение, което
6
води до извод, че е налице несъответствие между очакваните от неизпълнението вреди и
размера на уговорената неустойка. Така уговорен, този размер не съответства на очакваните
от неизпълнението на задължението вреди, когато става дума не за пълно, а за неточно
/частично/ неизпълнение – напр. при наличие на изпълнение на договора за определен
период. Дори при неизпълнение на незначителен от гледна точка на кредиторовия интерес
период би се дължала пълната неустойка в размер на всички абонаментни такси до края на
договора – същата ще се дължи както при пълно неизпълнение, така и при неизпълнение
само за 1 ден от уговорения двегодишен период на действие на договора. Следователно
уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън нейната
обезпечителна и обезщетителна функция, създава условия за неоснователно обогатяване и
нарушава принципа за справедливост, поради което се явява нищожна като противоречаща
на добрите нрави. Това поставя страните по договора в неравностойно положение и води до
неоснователно обогатяване на оператора, доколкото същият би получил сума по договорите,
без да е предоставил насрещна престация. Оттук следва, че уговорената по този начин
неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция, следователно противоречи на добрите нрави и се
явява нищожна. /Така Решение № 110/21.07.2016 год., постановено по т. д. № 1226/2015 год.
на ВКС, решение № 219/09.05.2016 год., по т. д. № 203/2015 год. на ВКС, I ТО, решение №
193 от 09.05.2016 г по т. д. № 2659/14 г на ВКС, I ТО, Решение № 283/27.12.2018 год. по т. д..
№ 2951/17 г на ВКС, II ТО, Решение № 421 от 27.06.2024 г. на САС по в. т. д. № 351/2024 г./
Цитираните решения са приложими и към конкретното правоотношение, тъй като договорът
за мобилни и фиксирани услуги е за периодично изпълнение, от което следва и
обусловеността на насрещните престации /насрещните задължения на оператора/ услугите
се заплащат от потребителя след като са предоставени от оператора.
Споразумението между оператора и Комисията за защита на потребителите за
стандартния размер на неустойка по типови договори следва да се съобразят от ищеца, но
същите нямат характера на императив, който следва да се прилага от съдилищата при
разглеждане на искове за присъждане на неустойки по този ред.
Неотносимо към процесния случай е позоваването на въззивника на Решение от
22.11.2018 год. по дело С-295/17 год. на СЕС. Същото се отнася до облагане на
обезщетения/неустойки с ДДС и тълкуване на член 2 параграф 1 буква В от Директива
2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху
добавената стойност. Решението не разглежда въпроси за действителността на съответната
неустойка т. е. диспозитивът му касае случаите, в които неустойката е породила правни
последици. Посочената от въззивника Директива 2018/1972 год. на ЕП и Съвета от
11.12.2018 г също няма отношение, тъй като процесният спор не е дали е нарушен срокът за
максимална обвързаност при договор на мобилен оператор, а за последици от неизпълнение
на такъв договор и за допустимия /валиден/ размер на неустойка между търговци.
Неоснователно е позоваването на въззивника на наличието на уговорени неустойки
по договори с физически лиза – потребители и ако се приеме, че неустоечните клаузи в
договори, сключени с търговци, са нищожни, това би поставило потребителите в
неравноправно и по – неблагоприятно положение. Наличието на валидна клауза в общите
условия на оператора по договори с физически лица – потребители, няма отношение към
валидността и действието на разглежданата неустоечна клауза. Правно релевантно е
обстоятелството дали същата е уговорена в рамките на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции или ги надхвърля. Нормата на чл. 309 от ТЗ, на която
също се позовава жалбоподателя, не намира приложение в разглеждания случай. С нея е
предвидено, че не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по
търговска сделка, сключена между търговци. Тази норма намира приложение по отношение
на действителните неустоечни клаузи, какъвто не е разглеждания случай.
В настоящото производство се претендира и сумата от 2 лв., представляваща
обезщетение за обработка на просрочения задължения по договорите съгласно т. 27. 1 от ОУ.
Тази клауза от общите условия предвижда, че при частично или цялостно неплащане на
7
указаната във фактурата или друг финансово-счетоводен документ сума в срока за плащане,
абонатът дължи обезщетение в размер на 2 лв. без ДДС за обработка на просрочени
задължения, което обхваща разходи по администриране (дейности по събиране и
уведомяване) на просрочени плащания. Очевидно е, че тази клауза има характеристиките на
неустойка при неизпълнение на задължението на абоната да заплати дължимите суми в
срок. По същественото в случая е обаче, че изброените конкретни действия по обработка на
просрочени задължения са част от грижата на добрия търговец да управлява дейността си,
поради което не следва да се възлагат в тежест на потребителя.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част, а
първоначалната и насрещната въззивни жалби да бъдат оставени без уважение.
По разноските:
Предвид изхода на спора страните нямат право на разноски. Съгласно правилата,
уредени в чл. 78 ГПК, отговорността за разноски се понася от страната, срещу която е
постановено неблагоприятно решение. Тъй като решението е обжалвано и от двете страни, и
въззивният съд е достигнал до извод, че то е изцяло правилно в обжалваната му част, и го
потвърждава изцяло, то направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не
се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка (Определение № 132 от
30.01.2023 г. по ч.гр.д. № 4611/2022 г. на I ГО на ВКС, Определение № 360 от 12.05.2014 г.
по ч.т.д. № 1009/2014 г. на I ТО на ВКС).
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 21124/20.12.2023 г., постановено по гр. д. №
66589/2022 г. по описа на СРС, ГО, 77 състав, в обжалваната му част.
Решение № 21124/20.12.2023 г., постановено по гр. д. № 66589/2022 г. по описа на
СРС, ГО, 77 състав, е влязло в сила в необжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8