Решение по дело №624/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

 

Същото е образувано по искова молба (неправилно именувана частна тъжба) с вх. № 3456/14.08.2024 г. по описа на АСВТ (ИМ) от Й. Г. Й. от [населено място] срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в МП, [населено място].

С исковата молба се претендира заплащане на обезщетение в размер на 5 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от ищеца, причинени му от незаконното поведение на служители на ответника, изразило се в пребиваването му в нечовешки условия – в килия от 8 кв.м. с още трима души; без чист въздух и естествена светлина; при липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; при наличие на дървеници в килиите; без престой на открито, както и в нарушаване на правото му на лична кореспонденция/телефонни разговори в Следствения арест в [населено място] за периода от 05.10.2021 г. до 10.03.2022 г.

В исковата молба се твърди, че при изпълнение на мярката „задържане под стража“ в следствения арест килията била 2/4 кв.м., като били настанени по четири човека. Посочва, че килията била без прозорци, с денонощно включена изкуствена светлина, без циркулация на въздух и имало дървеници. Липсвал и престой на открито, доколкото извеждането им се осъществявало в малко по-голяма стая без пряка слънчева светлина. По отношение на телефонните разговори посочва, че същите се провеждали в присъствието на надзирател, с което се нарушавала кореспонденцията, като отделно от това многократно била нарушавана и поверителността на разговорите му с адвокат. В исковата молба се твърди още, че в килиите липсвал санитарен възел и течаща вода, като при наличие на физиологична нужда и при отказ на надзирателите за извеждането му се налагало да уринира в пластмасови бутилки. Всичко това рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство, унижило го и му причинило душевно страдание.

В открито заседание, ищецът поддържа иска и моли съда да уважи претенцията за неимуществени вреди в претендирания размер. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, в представено по делото писмено становище и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрк О., оспорва изцяло предявеният иск като неоснователен и недоказан. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция поради недоказаност на вреди вследствие на нарушаване неприкосновеността на кореспонденцията и телефонните разговори. Предлага искът да бъде частично уважен.

 

След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:

Й. Г. Й. е задържан в ареста [населено място] на 05.10.202 1г. първоначално за 72 часа, впоследствие и във връзка със взета по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“ по ДП № ЗМ – 184/2021 г. на РУ – Стражица. На 10.03.2022 г. е приведен от ареста в [населено място] в Затвора [населено място] за изтърпяване на наложеното му наказание.

Според представеното писмо на Началник ОС „ИН“ – гр. В. Търново с рег. № ИЗ-162, екз.5/14.01.2025 г. (л. 165 от делото) при пребиваването му в ареста в [населено място] в периода от 05.10.2021 г. до 10.03.2022 г. ищецът Й. Г. Й. е бил настанен: от 05.10.2021 г. до 20.10.2021 г. – в спално помещение №7, заедно с лицето Х. Е. Х.; от 20.10.2021 г. – 21.12.2021 г. – в спално помещение №4, заедно със С. И. Н. и М. Г. Г., като последният престоява в помещението до 21.10.2021 г. В същото спално помещение от 23.11.2021 г. до 24.11.2021 г. пребивава с М. Д. Х., а от 25.11.2021 г. до 21.12.2021 г. – с М. В. А.; от 21.12.2021 г. – 10.03.2022 г. – в спално помещение № 5, заедно със С. И. Н., с М. В. А. от 21.12.2021 г. до 22.12.2021 г., с Л. Ц. Т. от 21.12.2021 г. до 31.12.2021 г., с Х. Н. Т. от 07.01.2022 г. до 10.03.2022 г.

В писмо рег. №2832/16.09.2024г. (вх. №3789/16.09.2024г. на АСВТ) на Началника на ОС „ИН“ – гр. В. Търново се посочва, че арестът в [населено място] е в експлоатация от 1982 г. и според тогавашните изисквания килиите са без външни прозорци. Осветлението се осигурява от луминесцентни тела с лед пури и не се изключва, а пряк достъп до дневна светлина – от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на плътните врати на килиите. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични, а дюшеците са като във всички места за лишаване от свобода. Масичката и столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е пластмасов с чекмеджета за съхранение на личните вещи на задържаните. В спалните помещения няма санитарен възел, а арестът разполага с общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел се извършва покилийно по всяко време на денонощието. Мястото за престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график по един час в рамките на работния ден. Телефонните разговори се осъществяват по време на престоя на мястото за свеж въздух. За осигуряване на сигурността в ареста по време на разговорите на разстояние от задържаните са ситуирани служители, което да позволява прекъсването на телефонния разговор в случай, че не се спазва реда при провеждането му. Дезинсекция в ареста се извършва съгласно договор от оторизирана фирма по график, утвърден от Главния директор и извънредно, при възникнала необходимост. На ищеца са били извършвани основно профилактични прегледи и по повод ОВИ и лечението й, като не е регистриран нито един преглед поради оплаквания от ухапване на дървеници. Посочва се, че не са постъпвали жалби до началника на ареста за нарушени права, причинени неудобства, настъпили мъки, нарушено спокойствие, тормоз, нарушена „лична кореспонденция“ и др.

В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства от които се установява пребиваването на ищеца в арест [населено място] през посочения период, в т.ч. ксерокопие на извадки от дневник за разпределение на задържаните лица по килии, както и ксерокопие на извадки от амбулаторна книга за регистриране на амбулаторни прегледи на задържаните лица и ксерокопие на извадки от книга за дератизация и дезинфекция в „Арест“ –гр. В. Търново. Представени са още и Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. на главния директор на ГДИН за вътрешния ред в Арестите, Заповед № Л-1536/24.11.2020 г. на началника на ОСИН В. Търново за разпределение на времето и правилата за вътрешния ред в ареста в [населено място], заверени ксерокопия на извадки от дневник за проведените телефонни разговори от задържаните лица, ксерокопие на регистър за проведените свиждания и получените храни, вещи и предмети и ксерокопия от извадки от дневник за посещения на лица, имащи право на контакт.

Събрани са и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Д. Д. П. – главен надзирател в ареста във Велико Търново към Районна служба „Изпълнение на наказанията“- Велико Търново, С. Л. Б. и Е. А. В. – пребивавали в ареста заедно с ищеца.

В своите показания св. П. посочва, че познава ищеца Й. от престоя му в ареста. Пояснява, че килиите в спалните помещения в ареста са 11 на брой, като от ставането сутрин до лягането вечер /в 22 часа/ задържаните лица се извеждат периодично и по тяхно желание – на свеж въздух, до тоалетна, за свиждане. Споделя, че не винаги е възможно да се удовлетвори желанието на арестантите, но това е съобразено с изискванията на нормативните уредби. Уточнява, че разходките на свеж въздух се извършват на горния етаж на Ареста, в помещение, което е уредено за това със заповед – т. нар. „каре“. Същото представлява затворено помещение с два отваряеми прозореца, като лятото последният прозорец, който е непосредствено преди карето се маха, за да става течение. Посочва, че килиите се осветяват с луминесцентно осветление, като при възможност, когато няма движение в коридора, се отваря плътната врата, а лятно време задължително до 22 часа стои отворено, за да се охлаждат килиите от климатиците в коридора. Свидетелят посочва също, че в килията има четири легла, като по време на престоя си, макар и не през цялото време, Й. е бил с още три лица. По отношение на свижданията в ареста уточнява, че същите се заявяват всеки вторник в предходната седмица, на базата на което се утвърждава график за свижданията от началника ОСИН, а телефонните разговори се провеждат когато арестантите са на свеж въздух и открито, в така нареченото „каре“ с близките, а с адвокат - по тяхно желание. Уточнява, че по време на телефонните разговори има постови служител, който стои на разстояние, за да осъществява контрол върху разговорите и ако те не са регламентирани - да преустанови връзката. Срещите с адвокат се осъществяват в обособено помещение на приземния етаж на ареста, като при тези срещи постовите стоят на визуално разстояние от защитника, което е не по-малко от 3-4 метра. По отношение на дървениците посочва, че в течение на времето е имало сключен договор към фирма, която по график е обслужвала местата за лишаване от свобода. След прекратяване на този договор, опредени служители завършили курс и те извършвали тези действия по дезинфекция и дератизация. Сочи, че винаги когато имало оплакване на задържаните лица за ухапване, те се извеждали до медицинското лице, за да се отбележи състоянието им. След това се изготвяла докладна, в която се описвали тези неща и по преценка на ръководството на ОСИН, лицето което обслужвало ареста за дезинфекция идвало за обработка. Няма спомен дали Й. е извеждан по такъв повод.

Свидетелят Б. посочва, че познава Й. Й., тъй като са били по едно и също време в ареста в [населено място]. Пояснява, че не са били в една килия, но са се засичали в общите помещения и се познават. Споделя, че килиите са по 8 кв.м., като в тях има по четири легла и се настаняват максимум четири човека, но е възможно за определен период от време да бъдат и двама, и трима. Потвърждава, че в килиите няма естествено осветление и проветрение. Същите се осветяват с луминесцентна лампа, която работи постоянно, а проветрението - чрез прозорче с решетки над вратата, от което влиза въздух от коридора. Споделя, че в килиите няма и отопление, като през деня, когато няма движение в коридора, се отваря плътната врата, за да влиза топлина от коридора. Изтъква, че в килиите няма самостоятелен санитарен възел, като при необходимост от ползване на такъв чукат на вратата и се извеждат по реда на сигнализиране. Извеждането на открито се осъществява по график в стаята на последния етаж в ареста, където има две малки прозорчета, така нареченото „каре“. Телефонните разговори се осъществяват в присъствието на надзирател, който стои на столче до решетката на бюрото и записва номера, на който се звъни. Посочва, че разстоянието е около метър, като със сигурност от такова разстояние се чува какво се говори. Споделя, че Й. не бил добре емоционално, като се оплаквал от условията в ареста, включително и от дървениците, които го хапели и от задимяването в килията от пушенето на другите арестанти. Сочи, че в ареста има медицинско лице, но било безсмислено да се оплакват на същото за дървениците, тъй като то нямало какво да направи, освен да предостави алергозан.

В показанията си св. В. посочва, че познава Й. от 2022 г. когато са били заедно в ареста, макар и не в една и съща килия. Посочва, че докато са били в ареста са си говорили през килиите, викайки си на висок глас, като впоследствие при преместването им в затвора са били настанени в една килия и тогава Й. много му е споделял. Оплаквал му се е от условията в ареста – липсата на тоалетна и течаща вода, наличието на дървеници, като цяло от мизерията там. Споделя, че Й. се чувствал доста дискомфортно. Показвал му е следи от ухапвания от вредители, като не е наясно дали по повод на тези оплаквания е посещавал лекар. Предвид краткия си престой в ареста не е виждал да извършват дезинфекция на помещенията, но е чувал, че пръскат за дървеници.

Въз основа на така приетото от фактическа страна въз основа на описаните по – горе доказателства, съдът направи следните правни изводи:

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни административни действия и бездействия на служители на ответника, изразили се в пребиваване в нечовешки условия – в килия от 8 кв.м. с още трима души; без чист въздух и естествена светлина; при липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; при наличие на дървеници в килиите; без престой на открито, както и в нарушаване на правото му на лична кореспонденция/телефонни разговори, за периода от 05.10.2021 г. до 10.03.2022 г. в Ареста във Велико Търново, където ищецът пребивавал временно поради задържането му под стража. Т.е. претендираното увреждане е в Ареста в [населено място], искът е предявен пред компетентния съд, при спазване правилата за родова и местна подсъдност. Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие. Съобразно горното същият е допустим.

Разгледан по същество е частично основателен по следните мотиви:

Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

Разпоредбата на чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал. 5 на същата въвежда оборима презумпция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.

Нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл. 3, ал. 1 когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Следователно специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва което и да е от нормативните изисквания, свързани с задължението за осигуряване на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване или необоснована употреба на помощни средства.

Съдът намира, че в конкретния случай се претендират само част от тези неблагоприятни условия – например няма заявено оплакване за неосигуряване на храна, облекло и медицинско обслужване, за необоснована употреба на помощни средства. С ИМ се претендира, че при престоя в ареста в периода от 05.10.2021г. до 10.03.2022г. ищецът е бил поставен в унизителни условия предвид липсата на осигурена минимална жилищна площ, осветление и чист въздух, достъп до санитарни помещения, наличие на дървеници, ограничено право на достъп на открито, както и нарушаване на правото на комуникация със семейство, близки и адвокат, тъй като телефонните разговори се провеждали в присъствие на служители на ответника.

Съдът намира за основателно оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста в [населено място]. По силата на общите принципи, залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест [населено място] е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл.3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК.

Безспорно е, че площта на арестните помещенията във Велико Търново е 8 кв.м., т. е. с капацитет до 2-ма задържани. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение, но от събраните по делото доказателства се установява, че превишението на необходимите за пребиваване не по-малко от 4 кв. м. площ на един задържан (чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС) не е било през целия период на престоя му от 157 дни в ареста в [населено място]. От представеното по делото писмо рег. № ИЗ-162, екз.5/14.01.2025г. (л.165 от делото) и приложените към него заверени копия на извадки от Дневник за разпределение на задържани лица по килии (л. 166 - л. 168 от делото) се установява, че в периода от 05.10.2021 г. до 20.10.2021 г. /15 дни/ ищецът е бил настанен в килия № 7, където е бил само с още едно лице – Х. Е. Х.. На 20.10.2021 г. е преместен в килия №4, където е останал до 21.12.2021 г., като в различни дни в този период ищецът е пребивавал с различен брой лица и общият брой на всички задържани в това помещение е варирал, както следва: за периода от 20.10.2021 г. до 21.10.2021 г. /2 дни/ е бил заедно със С. И. Н. и М. Г. Г.; за периода от 22.10.2021 г. – 22.11.2021 г. /32 дни/ ищецът е останал в килията само със задържания С. И. Н., като на 23.11.2021 г. до 24.11.2021 г. /2 дни/ при тях е бил настанен и М. Д. Х. и така са станали общо трима задържани в помещението; от 25.11.2021 г. до 21.12.2021г. /27 дни/ ищецът е бил заедно с още двама задържани - С. И. Н. и М. В. А.. Междувременно, на 21.12.2021 г. посочените лица са преместени в спално помещение № 5, където към този момент е бил настанен Л. Ц. Т., като до 22.12.2021 г. когато е изведен М. В. А. са били общо четири лица. За периода от 23.12.2021 г. – 31.12.2021 г. /9 дни/ е бил настанен заедно със С. И. Н. и Л. Ц. Т., като само в периода от 01.01.2022 г. до 06.01.2022 г. /6 дни/ ищецът е бил само с още едно лице – С. И. Н., като от 07.01.2022 г. до 10.03.2022 г. /63 дни/ при ищеца и С. И. Н. е настанен и Х. Н. Т..

При това положение, съдът приема, че при съобразяване общата площ на помещенията, в които е пребивавал от 8 кв.м, за част от исковия период е спазена квадратурата от 4 кв. м. на едно задържано лице. Установената пренаселеност в килия № 4 и № 5 в следствения арест – Велико Търново, в които е настанен ищецът през част от времето или за 104 дни (от общо 157 дни) е била по-малка от минимално допустимия размер - 4 кв. м., което е в нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС. Ответникът, чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самият факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал.5 ЗИНЗС. Тези факти (на обитаване на пренаселени килии) са достатъчни, за да се приеме, че в посочените по-горе периоди, администрацията е поставила ищецът в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Изложените в писменото становище на ответника доводи относно статута на сградата, в която е разположен ареста, са без правно значение за спора. Независимо дали сградата е културна и историческа ценност или не, държавата е длъжна да осигури минимални условия за пребиваване на задържаните лица, отговарящи на закона и международните стандарти. От събраните по делото доказателства не се установява изпълнение на това задължение, поради което и ответникът като представител на държавата следва да понесе отговорността за неизпълнението.

Съдът намира за основателно и оплакването на ищеца, че не му е бил осигурен пряк достъп на дневна слънчева светлина и възможност за естествено проветряване (липса на чист въздух), каквото е изискването на чл. 20, ал. 2, изр. първо от ППЗИНЗС. От писменото становище на ответника и показанията на разпитания по делото св. П. - Г. надзирател в ареста във Велико Търново към Районна служба „Изпълнение на наказанията“- Велико Търново, се установява, че килиите в ареста не разполагат със собствени прозорци, които да са източници на пряка дневна светлина, а притокът на светлина се осигурява косвено – от прозорците на външния коридор, към който са вратите им. Естествена светлина прониква чрез отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез отваряне на масивните врати на килиите, които са дублирани с решетка. В килиите има изкуствено осветление от луминесцентни осветителни тела. Съдът намира, че по този начин не е обезпечено в достатъчна степен естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Твърденията на св. П., че при липса на движение по коридорите вратите на спалните помещения се отварят, а през летния сезон стоят отворени до 22 часа, не са подкрепени с други доказателства. Но дори подобни твърдения да се приемат за достоверни, това не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Обяснението, че сградата е проектирана така през 1982 година и това е конструктивното решение не освобождава ответника от отговорността да изпълни законовите си задължения и да осигури пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване в спалните помещения, а липсват данни и твърдения към релевантния период и към настоящия момент, тези условия да са променени. В пилотното решение по делото "Н. срещу България" се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно, това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията.

В исковата молба се съдържа и оплакване, че тоалетните са в коридора и при необходимост от използване задържаният следва да сигнализира чрез почукване, като се твърди още, че често им е отказвано, или иначе казано, твърдението на ищеца е за неосигурен постоянен достъп до санитарен възел. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл. 3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС.

Според писмо рег. №2832/16.09.2024 г. (вх. №3789/16.09.2024 г. на АСВТ), представено от ответника, а и според депозираното впоследствие становище, в килиите не е изграден самостоятелен санитарен възел, а задържаните лица имат възможност да ползват общ такъв с осигурена течаща вода през цялото денонощие, но след подаване на сигнал до охранителния състав и извеждането им по ред. Това се потвърждава и от показанията на разпитаните по делото свидетели, вкл. и от показанията на главния надзирател в ареста във Велико Търново – св. П., според които при всяко едно почукване задържаните се извеждат покилийно или по спални помещения, както са разпределени – до тоалетната до мокрото помещение, което са две тоалетни с един писоар и баня. От свидетелските показания обаче се установява също, че има случаи, в които сигнал се подава едновременно от няколко килии и се налага да се изчаква. Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, включително и на ищеца безспорно нарушава нормативно посоченото изискване. Твърденията на ответника, че достъп до тоалетна и течаща вода е осигуряван, не изпълняват изискването на закона ползването им да се осъществява в спалните помещения. При липсата на санитарен възел и течаща вода в помещението основателно се явява оплакването на ищеца.

 

Доказано съдът намира и наличието на дървеници в килиите, като в своите показания св. Б. и св. В. заявяват, че при разговорите си с ищеца, последният многократно се е оплаквал от лошите условия в ареста, вкл. и от наличието на дървеници. Свидетелските показания в тази си част следва да се кредитират, доколкото тези факти и обстоятелства се потвърждават и от процесуалният представител на ответника в последното по делото заседание, който признава за проблема с дървениците, заявявайки, че се извършват дезинфекционни действия, като е спорно доколко това е успешно. Безспорно са предприемани регулярна дезинсекция и дератизация, както и извънредна такава – при нужда по обработване на помещенията в ареста против паразити, насекоми и всякакви други вредители. В тази връзка, представените копия на страници от тетрадката за ДДД третиране определено сочат на изпълнение на задължението за поддържане на безопасна среда, но фактът, че се налага честа обработка на спалните помещения и не се отрича наличието на дървеници, потвърждава твърдението на ищеца за тяхното съществуване по време на престоят му в следствения арест. Обстоятелството, че при медицинските прегледи на същия не е установено наличието на ухапвания, не променя горните изводи, тъй като ищецът е пребивавал в тази среда.

 

Основателно е и оплакването за липсата на гарантирания от чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС едночасов престой на открито. В чл. 71, ал. 2 от ППЗИНЗС е записано, че престоят на открито се провежда на специално определени места в затвора, като по възможност същите предлагат защита при лошо време. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лица да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни. От представените по делото доказателства, в т.ч и свидетелските показания на главния надзирател в ареста, се установява, че престоят на открито се осъществява в стая с прозорци с решетки на друг етаж в сградата, което несъмнено не отговаря на изискванията на закона. Привеждането от една стая в друга, с разликата, че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н. срещу България Европейският съд по правата на човека приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. Даден е пример за двор за упражнения, който е само два квадратни метра по-голям от килията, заобиколен е от стени с височина от три метра и има отвор към небето, покрит с метални пръти и дебела мрежа, като този двор не предлага на затворниците подходящи възможности за почивка и възстановяване. След като описаното в решението пространство за упражнения на открито е двор и въпреки това не удовлетворява изискванията на Конвенцията, то на по-голямо основание стая с прозорци също не представлява място за упражнения на открито, което ответникът е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти. Вярно е, че е налице Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД "ИН", както и че разпоредбата на чл. 55.1 от тази заповед предвижда, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. Тази разпоредба не следва да се прилага, тъй като от една страна е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен – чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, а от друга страна е издадена без законова делегация за това – разпоредбата на чл. 256, ал. 5 от ЗИНЗС предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да определя времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в закрити помещения.

Неоснователно е оплакването на ищеца за допуснати нарушения на закона при провеждане на телефонните разговори със семейство, близки и адвокат. Според приложимата разпоредба на чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на ГДИН. От представените от ответника заверени копия на извадки от Дневник за проведените телефонни разговори на задържаните лица е видно, че на ищеца е осигурено правото на телефонна връзка, но липсват каквито и да било доказателства, че е бил прекъсван или, че са били възпрепятствани разговорите му с адвокат, доколкото тези разговори попадат под особена защита с оглед принципа за професионална привилегированост и изключват всякакъв вид слушане и записване от други лица по смисъла на чл.254, ал.3, изр. второ от ЗИНЗС. Действително свидетелят П. уточни, че по време на провеждане на телефонни разговори в Ареста в [населено място] през цялото време лице от надзорно-охранителния състав стои в непосредствена близост с цел да наблюдава задържания, като няма възможност да чуе разговора. Присъствието на служители на ответника по време на провеждане на телефонни разговори не може да се приеме като неправомерно поведение, а е израз на задължението им за осигуряване на безопасността. Поведението на охранителния състав в тази хипотеза не е довело до унижаване на човешкото достойнство на ищеца. Няма данни да е нарушена тайната на разговорите между ищеца и негов защитник, като не му е позволено да упражни правото си на неприкосновеност на тези разговори. Освен това, презумпцията за доказаност на претърпените неимуществени вреди по смисъла на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС не се отнася за такива вследствие на наблюдение при провеждане на телефонни разговори, видно от чл. 3 от ЗИНЗС.

Независимо от това обаче, предвид безспорно установените недостатъчна жилищна площ в различни дни за периода от 05.10.2021 г. – 10.03.2022 г., за естествено проветрение и пряк достъп на естествена слънчева светлина, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в арестанското помещение, възможност за двигателна активност и наличие на дървеници означава, че ищецът е поставян в условия, които не отговарят на изискванията, въведени от българския законодател в ЗИНЗС. С поставянето при такива условия съдът приема, че не само се превишава нормалния праг на тежест /строгост/, присъщ на мярката – задържане под стража, а и на условия, които сочат на значително затруднение при удовлетворяването на естествени човешки потребности, каквито са потребностите от светлина, въздух, физиологични потребности, двигателна възможност чрез престой на открито. Тези неблагоприятни битови и хигиенни условия освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към задържаните лица, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. Всички наведени аспекти в своята съвкупност, безспорно имат негативно влияние върху психиката на задържаното лице, т.е. то търпи неимуществени вреди, изразяващи се в психическо и физическо неудобство, дискомфорт. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът Й. Й. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Съгласно чл.284, ал.2 от ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. Т.е. за определяне размера на дължимото се обезщетение от значение са редица обстоятелства, като интензитета на търпените негативни емоционални състояния, продължителността на търпене на неблагоприятните условия на пребиваване в ареста и др.

Според редицата решения, постановени от ЕСПЧ в Страсбург против България, Съдът винаги отбелязва, че следва да се извършва глобална преценка дали така визираните от търсещия обезщетението аспекти на условията, при които е изтърпявано наказанието „лишаване от свобода”, водят до нарушение на първо място на разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /наричана по-долу Конвенцията/, която съгласно чл.5, ал.4 от Конституция има предимство пред законовите норми на вътрешното право, ако последните му противоречат.

По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г. К. срещу Р.). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража".

За ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения (Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"). Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

Обезщетението за претърпените неимуществени вреди (претендирано от ищеца като такова в размер на 5 000 лв.) подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) по препращане от § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в [населено място]. Така например в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от 6 750 евро /13 230лв./ за период от 3 години и 10 дни или 11,97лв. на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение.

При изчисляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява, че искът е доказан за част от твърдените нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС и установената пренаселеност в килията е за отделни периоди от престоя на ищеца в следствения арест (104 дни от общо 157). Присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди не следва да се превръща в прекомерна санкция за затворническата администрация, която стриктно и при спазване на законовите си задължения и правомощия е осигурила на ищеца други благоприятни аспекти на тези условия, което също следва да се съобрази при преценката на кумулативното въздействие на тези условия. С оглед на горните обстоятелства, като справедлив размер на това обезщетение настоящият състава приема сумата от 1 248 лева за периода от 05.10.2021 г. до 10.03.202 2г. Исковата претенция за сумата над 1 248 лева до пълния предявен размер от 5 000 лева следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

 

При този изход на делото, на основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски за държавна такса в размер на 10 лева.

Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

 

С оглед на гореизложеното и на основание чл.203 и сл. АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес [населено място], [улица], да заплати на Й. Г. Й., [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], обл. Велико Търново, [улица], сума в размер на 1 248 лв. (хиляда двеста четиридесет и осем лева), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при престоя в следствения арест в [населено място] за периода от 05.10.2021 г. до 10.03.2022 г.

ОТХВЪРЛЯ искова молба на Й. Г. Й., [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], обл. Велико Търново, [улица], срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, [населено място] за сумата над 1 248 лева до пълния предявен размер от 5 000 лева.

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес [населено място], [улица]да заплати на Й. Г. Й., [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], обл. Велико Търново, [улица], разноски по делото за държавна такса в размер на 10 лв. (десет лева).

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен съд Велико Търново в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.