Р E Ш Е Н И Е
град София, 27.05.2019
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-ри
въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание
на двадесет и първи март
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ
МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА
АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 6709 по описа за
2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно – по реда на чл. чл.
258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 334823 от 08.02.2018 г.,
постановено по гр. дело № 58681/2016 г., Софийският
районен съд, III Гражданско
отделение, 89-ти състав, е прекратил с развод, сключения на
22.05.1999 г. в град София, Столична община, Район ”Сердика”, с акт № 3074 от
22.05.1999 г. на Столична община, Район ”Сердика, град София, граждански брак между И.С.В., ЕГН **********, и Н.А.Х. - В., ЕГН **********, като
дълбоко и непоправимо разстроен. Обявил е, че вина за
настъпилото разстройството на брака има
мъжът И.С.В.. Предоставил е упражняването на родителските права върху
роденото от брака непълнолетно дете А.И.В., ЕГН **********, родена на *** г.,
на майката Н.А.Х. - В., при която детето ще живее. Определил е режим на лични отношения между бащата И.С.В. и детето А.И.В.,
както следва - бащата ще вижда и взема детето при себе си всяка първа и трета
седмица от месеца, от петък в 1800 часа до неделя в 2000
часа с преспиване, както и тридесет дни през лятото, по време, несъвпадащо с
платения годишен отпуск на майката. Както и 5 дни през пролетната ученическа
ваканция и 5 дни през зимната ученическа ваканция. Всяка четна година на
Коледните празници от 1000 часа на 23 декември до 1900
часа на 26 декември, а всяка нечетна година - Новогодишните празници от 1000
часа на 30 декември до 1800 часа на 01 януари на следващата година,
на всяка нечетна година по време на Великденските празници, считано от 1800
часа на Велики четвъртък до 1800 часа на първия ден на Великден. Осъдил е И.С.В. да заплаща на детето си А.И.В.,
чрез нейната майка и законен представител Н.А.Х.-В., месечна издръжка в размер на 400.00 лева, считано от 01.12.2016 г.,
до която дата e прието, че издръжката е заплатена, до настъпването на
законни причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със
законната лихва за всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане, като
за разликата от 400.00 лева до пълния му предявен размер 850.00 лева, е
отхвърлил иска като неоснователен. Отхвърлил е и иска, с правно основание чл.
149 СК, за минал период от 08.08.2016 г. до 01.12.2016 г., като неоснователен. Предоставил е семейното жилище, представляващо къща в град Банкя, Област - София-град,
СО, кв.”Г.”, ул.”*********, на двамата съпрузи за съвместно ползване. Постановил е след прекратяване на брака жената Н.А.Х. - В. да носи
предбрачното си фамилно име Х.. Осъдил е И.С.В. да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 576.00 лева, както и сумата от 50.00 лева, представляващи
държавни такси по делото. Осъдил е И.С.В. да заплати на Н.А.Х. - В.,
сумата от 1035.00 лева, представляващи сторени разноски по делото, съобразно
уважената/отхвърлена част от иска. Оставил е без уважение искането на И.С.В. за
присъждане на деловодни разноски. Допуснал, е на основание чл. 242, ал. 1 ГПК,
предварително изпълнение на Решението в частта относно присъдената издръжка.
Първоначалният
ищец И.С.В.
(въззивник в настоящото производство)
е останал недоволен от Решението и го е обжалвал с въззивна жалба, вх. №
5043697 от 15.03.2018 г. по описа на Софийски районен съд, в частта относно така приетата вина на И.В. за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, и в частта относно постановената издръжка за разликата над
300.00 лева до постановената издръжка в размер на 400.00 лева, както и относно началната дата на издръжката -
01.12.2016 г. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на съдебния
акт в обжалваните части, като се поддържа, че изводът на първостепенния съд за
това, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имал само И.В.,
бил необоснован. Въззивникът излага, че е напуснал семейното жилище заради
поведението на другата страна в процеса – Н.Х.. Поддържа в жалбата, че основна
причина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака настъпила, поради
отношението на Н.Х. към него и главно към детето им. В жалбата се съдържат
доводи за неправилно кредитирани показанията на свидетеля Ц.. за наличие на
връзка на въззивника с друга жена, и необосновано некредитирани показания на
свидетеля Р.В. – майка на въззивника относно поведението на Н.Х. към въззивника.
В жалбата се сочи, че в частта относно вината първоинстанционното Решение било необосновано
и немотивирано въз основа на събрания по делото доказателствен материал.
Навежда, че първоинстанционният съд следвало да вземе предвид, че насрещната
страна категорично и неколкократно отказала да уредят доброволно отношенията им
и да се разведат по споразумение, за да не подлагат дъщеря им на излишно
напрежение и стрес, като според въззивника желанието на насрещната страна било
да води и да протака делото за развод с търсене на вина и било продиктувано
основно от приоритета й да го принуди да уредят изцяло в нейна изгода
имуществени отношения извън предмета на брачния иск. По отношение на издръжката
счита, че същата не следва да бъде определена в размер по–голям от 300.00 лева
месечно, тъй като не било във възможностите на въззивника да заплаща повече от
посочената сума. В тази връзка И.В. сочи, че имал ежемесечно значителни разходи
по договор за заем от около 2700.00 лева месечно, което обстоятелство не било
съобразено от първата инстанция. В жалбата се твърди също, че въззивникът е
плащал издръжка на дъщеря си и след приетата от съда дата – 01.12.2016 г., по
банков път в размер на 300.00 лева, като винаги бил посочвал в основанието за
плащане, че се касае за издръжка на А.. Поддържа, че след постановяване на
съдебното решение е изплатил на Н.Х. разликата между заплащаната до този момент
издръжка от 300.00 лева до присъдения размер от 400.00 лева, което за 14 месеца
по 100.00 лева се равнявало на 1 400.00 лева за периода от 01.12.2016 г. до 31.01.2018
г. Съобразно изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени Решението в
обжалваните части и вместо това да постанови друго Решение, с което да постанови,
че вината за разпада на семейството им е по изключителна вина на Н.А.Х., да
отхвърли иска по чл. 143 СК за разликата над 300.00 лева до уважения размер от
400.00 лева месечна издръжка за детето А.В., като постанови издръжката да се
дължи от 08.02.2018 г. Претендира присъждане на разноски в настоящото производство.
Въззивникът поддържа въззивната жалба в съдебно заседание във въззивната
инстанция, чрез пълномощник. Представя и писмена защита от 04.04.2019 г.
Ответницата по
първоначалния иск Н.А.Х.
(въззиваема страна
в настоящото производство) е
депозирала отговор на въззивната жалба,
в който е оспорила същата по изложените в нея оплаквания за неправилност на първоинстанционното
Решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски в настоящото
производство. Въззиваемата поддържа отговора на жалбата в съдебно заседание във
въззивната инстанция, лично, и чрез пълномощник. Представя и писмени бележки от
02.04.2019 г.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в
срок, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от
обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим в обжалваните части съдебен акт.
Софийски градски
съд,
като прецени доказателствената съвкупност и обсъди доводите на страните по реда
на въззивното производство и съотнесени към релевантния закон, и при така
очертания от жалбата предмет на спора, прие
следното:
Първоинстанционното решение в частите относно
прекратяването на брака, родителските права, режима на лични контакти с другия
родител, ползването на семейното жилище, относно определения първоначален
размер на издръжката за детето А.В. до размера на сумата от 300.00 лева
месечно, считано от 08.02.2018 г., както и в частта, с която искът по чл. 143 СК е отхвърлен за разликата над 400.00 лева до предявения размер от 850.00
лева, относно фамилното име на жената, в
частта, с която искът за издръжка за
периода от 08.08.2016 г. до 01.12.2016 г. е отхвърлен и в частта, с която е
допуснато предварително изпълнение на Решението относно присъдената издръжка, като необжалвано, е влязло в сила.
За да постанови
съдебния акт в обжалваните части Софийският районен съд е обсъдил събраните
гласни доказателствени средства, чрез разпит на ангажираните от двете страни
свидетели: посочените от първоначалния ищец В. В.
(сестра на ищеца) иР.В. (майка на ищеца), както и
посочените от първоначалната ответница Т.Н.(без родство, кръстница на детето А.В.) и Д. Ц.. (без
родство, приятел на страните, последните са му кумове). Свидетелката В. В. изложила, че основните
противоречия между страните възникнали в последните две години, във връзка с
отглеждането и възпитанието на детето, като за това са се месили и родителите
на съпругата. Сочила, че майката Н.Х. и родителите й пречели на брат й да се
вижда с детето. Считала, че съпругата е виновна да се стигне до развода, тъй
като ”спряла да бъде близко до съпруга си и да споделя с него за бъдещия си
живот“, а също и намесата на родителите на съпругата. Не сочила други причини. СвидетелкатаР.В.
също заявила, че разногласията между сина й И.В. и Н.Х. започнали през
последните две години, във връзка с възпитанието на детето, като майката не
разрешавала на сина на свидетелката да се меси във възпитанието и не приемала
неговите съвети. Налагала своето мнение и не зачитала мнението на съпруга си.
Свидетелката Т.Н.заявила, че не била чувала за големи конфликти и проблеми в
семейството. Те били задружни, грижели се добре за детето. Отношението на
съпрузите с родителите на съпругата били много добри. Изложила е, че се
изненадала когато чула, че ще се развеждат, като решила, че единствена причина
може да бъде намесата на друга жена. Свидетелката Н. е заявила пред
първоинстанционния съд, че когато говорила с приятели, те потвърдили, че И.
имал друга жена. Сочила още, че няма друга причина за развода. Свидетелят Д. Ц..
установил, че страните били много добро семейство, като в началото на месец
август 2016 г. е трябвало да се срещнат с Н. и И., но последният дошъл сам и
казал, че съпругата му е болна. Според свидетелските показания на Ц.. самият И.В. му
споделил, че имал намерение да напусне съпругата си и да започне по съвсем
различен начин, тъй като се запознал с колежка, като връзката им продължавала отпреди година. Споделил, че
имал намерение да каже за това на съпругата си. Свидетелят Ц.. и съпругата му
останали шокирани от разбраното. При анализа на посочения доказателствен
материал първоинстанционният съд е извършил преценка, включително и по реда на
чл. 172 ГПК, като правилно е мотивирал, че предвид близките родствени отношения
на свидетелите, ангажирани от първоначалния ищец -Р.В. и В. В. със страната, която
ги е посочила, не сочат убедителни доводи, че разстройството на брака е по вина
на съпругата Н.Х.. Решаващият съд е мотивирал, че строгото отношение към детето
при неговото възпитание не е повод за разстройството на брака. Като такъв не
можело да се приеме и, че съпругът В. не е имал никаква възможност да участва
във възпитанието на детето. Съдът е дал вяра на свидетелските показания на свидетелите
Ц.. и Н., тъй като е намерил, че същите като близки на двамата съпрузи имат
много добри впечатления от семейството и са в добри отношения и с двете страни.
В тази връзка правилно първоинстанционният съд е счел, че няма причини тези
свидетели да дават заинтересовани показания в ущърб на някоя от страните.
На следващо място, първоинстанционният съд е приел
като безспорен факт, че съпругът И.В. е напуснал семейното жилище през месец
август 2016 г., без да има конкретен повод и сериозно основание, които да
произтичат от съпругата.
По реда на чл. 15, ал. 1 ЗЗДт първата инстанция е
изслушала и детето на страните – А.В., родена на *** г. Детето е споделило, че
баща му е напуснал дома от август 2016 г. и не знаело къде живее.
Първоинстанционният съд при тази фактическа
установеност изградил мотивирани правни изводи, че съпрузите са напълно и трайно
отчуждени един от друг и помирение помежду им не може да се очаква. Брачната криза и противоречията между съпрузите са
разрушили трайно и необратимо семейната общност и не можело да се очаква
възстановяване на нормални съпружески отношения. Така съдът е приел, че този
брак е опразнен от съдържанието,
предписано от закона, поради което и следвало да бъде прекратен, като дълбоко и
непоправимо разстроен по вина само на първоначалния ищец И.В.. По отношение на
вината на съпруга първостепенният съд е изложил съображения, че с поведението
си И.В. е допринесъл за разстройството на отношението между съпрузите. Същият е
напуснал неочаквано и без да дава обяснение и без основателни и видими причини
семейното жилище. Мотивирал изводите си относно вината на тази страна със
свидетелските показания на Д. Ц.. и Т. Н., в частта относно извънбрачната
връзка на първоначалния ищец с друга жена, като е взел предвид и казаното от детето
на страните – А.В.. Първоинстанционният съд е приел, че същевременно по делото
не били установени брачни провинения на съпругата.
По въпросите за издръжката първоинстанционният съд е
мотивирал, че след съобразяване възрастта на детето и неговите потребности,
както и доказаните доходи на родителите, общата месечна издръжка за А.В. е в размер на 650.00 лева,
като делът на бащата И.В. е определен на 400.00 лева. Останалата част следвало
да се осигурява от майката, при която е постановено детето да живее и която ще
полага ежедневните грижи за него. Доходите на бащата И.В. са установени по
делото в размер на 4 000.00 лева. Отделно е съобразено, че бащата е
трудоспособен, липсвали данни да страда от тежко заболяване, което да му пречи
да упражнява трудова дейност, нямал задължения да издържа други деца, а
кредитните му задължения не можело да бъдат основание да се лишава детето от
нужната му издръжка. Определил е началната дата от 01.12.2016 г., тъй като от
представени и приети по делото писмени документи, които не са били оспорени от
страните, се установило, че за периода 08.08.2016 г., (когато И.В. според твърденията на Н.Х. е напуснал
семейното жилище) до 01.12.2016 г. бащата В. е заплатил
суми в размер на 1 497.37 лева, които отговаряли на размера на постановената от
съда месечна издръжка за минал период.
Въззивният съд споделя така установената фактическа обстановка от
първоинстанционния съд и направените въз основа на нея обосновани изводи, като не намира
основания за изграждане на различни изводи въз основа на така ангажираната доказателствена съвкупност. Освен това първоинстанционният съд
е събрал всички поискани от страните, относими и допустими доказателства и е
изяснил изцяло делото от фактическа страна. Настоящата въззивна инстанция
препраща към тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги
по този начин част от своя съдебен акт.
Във въззивната
инстанция са приети писмени доказателства. Това са 5 броя платежни нареждания
за кредитен превод, ангажирани от въззивника И.В., установяващи, че същият е
заплащал определената от първоинстанционния съд издръжка на детето А.В. за
периода м. ноември 2017 г. – м. февруари. 2018 г. Въззиваемата Н.Х. също е
представила разходо – оправдателни документи за дрехи, книги, извънкласни
занимания и занимания през свободното време (посещения
на кино и други) относно потребностите
на детето А.В..
Други
доказателства не са ангажирани в настоящото производство, относими към предмета
на въззивното обжалване.
По жалбата относно вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство
на брака.
Въззивната жалба е неоснователна, по изложените в
нея оплаквания.
При сезиране на съда с искане за произнасяне по
вината (както е сторено в процесния случай и от първоначалния ищец И.В., така и
от насрещната ищца Н.Х.), съдът е длъжен да прецени брачното поведение на
двамата съпрузи, съобразно наведените от тях основания. Съгласно
трайната съдебна практика дълбокото разстройство на брака е налице, когато е
разкъсана общността между съпрузите, липсва взаимна любов, доверие и уважение
между тях, липсва взаимопомощ и другарски отношения; състояние, при което
брачната връзка е само формална, без необходимото вътрешно съдържание. Една от
причините за това състояние на брачната връзка е фактическата раздяла в
случаите, когато няма изгледи да бъде прекъсната. Такъв е и процесният случай,
като нито пред първата, нито пред въззивната инстанция е спорно, че страните са
фактически разделени от м. август 2016 г.
и понастоящем. Фактическата
раздяла като правно понятие има следното съдържание: раздялата е окончателна,
трайна и продължителна, прекъснала е всички емоционални, икономически и лични
отношения между съпрузите. При това положение не е обществено оправдано
запазване на брачната връзка. Доказателствената съвкупност по делото установи,
че това състояние на разкъсаност на семейната общност е обективно непоправимо,
тъй като правилно кредитираните от първостепенния съд като лични и незаинтересовани
от изхода на делото свидетелски показания, установяват, че
въззивникът–първоначален ищец има извънбрачна връзка с друга жена, което е
основна причина да напусне семейството си. При това положение нарушени се явяват основите, на които се гради пълноценна
семейна връзка – визираните в чл. чл. 14 и 15 СК права и задължения на
встъпилите доброволно в брак за взаимност между съпрузите (взаимно уважение, общи грижи за семейството и
разбирателство) и съвместно живеене. Същевременно въззивникът И.В.
не е сочил конкретни брачни провинения на съпругата си – Н.Х., а обосновавал
претенцията си за нейна вина за дълбокото и непоправимо разстройство на
брачната им връзка с твърдения, че след раждането на дъщеря им А.,
първоначалната ответница станала повече родител и по–малко съпруга, изцяло
загърбила общия им семеен живот, което довело до абсолютен разрив и загуба на
връзка помежду им. Именно тези обстоятелства се домогвал и да установи с
ангажираните по делото гласни доказателствени средства, които правилно
Софийският районен съд е счел за заинтересовани и е мотивирал с доводи, които
се възприемат и от въззивния съд. Разногласията по отношение на възпитанието на
детето А.и строгостта на майката не могат да бъдат брачно провинение,
тъй като всеки родител има право и задължение да се грижи за общото дете, а
брачната връзка може да бъде разстроена единствено и само от поведението на
двамата съпрузи един спрямо друг. Освен това твърденията за упражнявано от
майката насилие над детето и не зачитала мнението на съпруга си, и поради това
възниквали разногласия между страните, не са подкрепени с убедителни
доказателства, а се опровергават от почти всички доказателства в хода на
първоинстанционното производство. – изготвеният социален доклад, че майката
полага за детето изключителни грижи и между двете съществува изградена
емоционална и духовна връзка, като не са налице данни за каквото и да е насилие
над детето. В тази насока са и гласните доказателства, чрез показанията на
свидетелите Н. и Ц.., които като близки на семейството от години имат
непосредствени впечатления за полаганите за детето А.всички необходими грижи от
раждането й, като нейното мнение се е чувало и зачитало по въпросите относно
ежедневието й. Показателно е и изслушването на самото дете в съдебно заседание,
от което не могат да бъдат направени изводи, че е тормозено от майка си, а
по-скоро А.се чувства излъгана от баща си. Правилно първоинстанционният съд не
е дал вяра на показанията на свидетелите В. В. иР.В., които еднопосочно са
заявили някакъв тормоз над детето от майката (останал неконкретизиран по време и място), различни интереси между съпрузите, които също
не са конкретно установени. Техните показания в тези им части са останали
изолирани от останалата доказателствена съвкупност. Неоснователно е твърдението
в жалбата, че всички разпитани по делото свидетели категорично сочели за
полагани преимуществено грижи на въззивника към детето А.. В тази връзка свидетелите
са дали непротиворечиви показания, че полаганите за А.грижи са били и от
двамата родители, че години наред семейството е било сочено за пример, всички
решения по отношение на детето са били вземани с консенсус и самото дете
свободно е изказвало мнението и позицията си. Неоснователни са и доводите на
въззивника относно свидетелските показания на свидетеля Ц.., че същите
повтаряли ”измислени слухове”, както се сочи в жалбата. Свидетелят Ц.. е възпроизвел
разговор между него и И.В., а не слух, и поради еднакво близките отношения на
този свидетел и с двете страни не са налице никакви основания неговите
показания да бъдат дискредитирани от съда. Първоинстанционният съд правилно е
приел, че вина за разстройството на брака има въззивникът–първоначален ищец -
същият не е доказал по делото да е взел мерки за изясняване на отношенията със
съпругата си, за преодоляване на възникналата криза чрез компромиси, не е
положил усилия да бъде заздравен брака и да се възстанови нормалната комуникация
между страните, а е напуснал семейното жилище, поради извънбрачна връзка с
друга жена. В тази връзка въззивният съд не възприема за основателен доводът,
че въззиваемата не е направила необходимите отстъпки и компромиси за
възстановяване на брачната връзка, като следва да се има предвид брачното
поведение на мъжа.
Съобразно изложеното въззивната жалба относно вината следва да
бъде оставена без уважение. Обжалваният съдебен акт относно така приетата вина
на мъжа е обоснован в съответствие с доказателствената съвкупност, правилен и
постановен при спазване на процесуалните правила, поради което въззивният съд
следва да го потвърди.
По
жалбата относно издръжката на детето А.В..
Въззивната
жалба е неоснователна. Първоинстанционното Решение и в тази част е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Константната съдебна практика по
приложението на нормата на чл. 143, ал. 1 СК
безпротиворечиво приема, че нуждата от издръжка на ненавършилите
пълнолетие лица възниква с момента на раждането им – т. е. обстоятелствата
обуславящи необходимостта от материални грижи, като част от общите грижи за
правилното им израстване, е налице
преди датата на исковата молба. При това положение началният момент на
дължимост при предявен иск по чл. 143, ал. 1 СК е именно датата на депозиране
на претенцията пред съда, а крайният момент е настъпването на обстоятелства
обуславящи изменение или прекратяване на издръжката. И тъй като задължението за
издръжка от родител на ненавършило пълнолетие дете все пак е парично, при
наведено правопогасяващо възражение в процеса от страна на дължащият издръжка
родител последният следва пълно и главно да установи, че за претендирания
период от време е престирал исковата сума и на търсеното основание – издръжка
на ненавършилото пълнолетие дете, за да са налице предпоставки за отхвърляне –
изцяло или отчасти на иска, като неоснователен. В процесния случай правилно
съдът е приел, че за периода от 08.08.2016 г. до 01.12.2016 г. претенцията за
издръжка е частично погасена от въззивника И.В., чрез плащане. Що се отнася до
представените с въззивната жалба платежни нареждания за кредитен превод същите
установяват, че бащата В. изпълнява безусловното си и неотменимо задължение за
издръжка към вече непълнолетната А.. Така платените суми обаче не съставляват
основание за отмяна на съдебния акт в частта относно началната дата на
дължимост на вземането за издръжка – 01.12.2016 г., но същите при евентуално
принудително изпълнение срещу страната би следвало да бъдат взети предвид от
съдебния изпълнител и с тях да бъде намален размерът на дълга на длъжника.
Размерът на
издръжката също е правилно определен. Съгласно задължителните указания, дадени
с ППВС № 5/1970 г., което не е загубило силата си, възможностите на лицата, които дължат издръжка, са винаги конкретни и се
определят от техните доходи, имотно състояние и квалификация, като се вземат
предвид и грижите на родителя, отглеждащ детето. Родителят, който
възразява, че е в обективна невъзможност да дава издръжка, следва да установи
този факт в процеса пълно и главно, каквото доказване в конкретния случай
въззивникът В. не само, че не е провел, а напротив – установените по делото
доходи на бащата И.В. са в размер на 4 000.00 лева месечно. За въззивника не е
установено да е във временна или трайна неработоспособност, да страда от
заболявания, налагащи отделяне на големи суми за лечение и възстановяване, няма
други алиментни задължения. За пълнота следва да се посочи, че е обоснован доводът на първостепенния
съд в посока, че финансовите задължения на родителя към кредитна институция не
следва да се отразяват на издръжката на детето А., тъй като децата следва да
получават издръжка в такъв размер, какъвто биха получавали ако родителите им
живееха заедно. Освен това доходите на въззивника В., които му остават дори след
заплащане на кредита, пак са в размер над средния за град София доход от труд.
По
разноските за настоящото производство.
При този изход на въззивното обжалване на
въззивника разноски не следва да бъдат присъждани.
На въззиваемата страна Н.Х. следва да се
присъдят разноски за въззивната инстанция в размер на 800.00 лева, съгласно доказателствата
за понасянето на разноски за адвокатско възнаграждение (договор за правна защита и съдействие на
л. 80 от делото).
Решението не
подлежи на касационно обжалване, съобразно ограничението на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение,
II-ри въззивен
брачен състав, на основание чл. 271,
ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 334823 от 08.02.2018 г., постановено по гр. дело № 58681 по описа за 2016 г. на
Софийски районен съд, III Гражданско
отделение, 89-ти състав, в обжалваните
части относно вината и издръжката.
ОСТАВЯ без
уважение претенцията на въззивника И.С.В., ЕГН **********, за присъждане
на разноски за въззивната инстанция, като неоснователна.
ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН
**********, да заплати на Н.А.Х.,
ЕГН **********, сумата от 800.00 (осемстотин) лева, представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.