№ 855
гр. Варна, 02.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на втори
март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно частно
гражданско дело № 20233100500437 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе в предвид, следното:
Производството е по реда чл.413, ал.2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на “Банка ДСК“ АД, с ЕИК *********, със седА.ще и
адрес на управление: гр.София, ул.“Московска“ №19, представляванo Доротея Николаева
Николова-Илчева и Боян Филипов Стефанов, против Разпореждане №2393 от 19.01.2023г.
по ч.гр.д.№20233110100494 на РС Варна, в частта, с която е оставено без уважение
заявлението на жалбоподателят за издаване на Заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист, срещу длъжника
М. С. Х. за сумата от 120лв., представляваща разноски за разходи при изискуем кредит,
дължима съобразно извлечение от счетоводните книги на банката.
В частната жалба, се поддържа, че неправилно заповедният съд не е присъдил
претендираната сума от 120лв., която представлява разход по изискуем кредит и е
регламентирана в Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, който банката, прилагана
по извършвани услуги на клиентите. Поддържа се, че наименоването на вземането като
такса или разход, както и включването му в тарифата за лихвите, таксите и комисионните,
не е определящо за правната природа на дълга. Поддържа се, че предвидената в тарифата на
банката сума от 120лв. не представлява такса за управление на кредита, тъй като не е
свързана с предоставяне на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи
възнаграждение. Сочи се, че услугите по управление на кредита се предоставят в рамките на
закономерното развитие на облигационното правоотношение, т.е. докато задължението се
обслужва съгласно договореното. Спирането на плащанията преустановява нормалния ход
на правоотношението и поражда преобразуващото право на банката по чл.60 от ЗКИ, за
чието надлежното упражняване съдебната практика е поставила изискване за връчване на
уведомление на длъжника, което е свързано с допълнителни разноски за кредитора, имащи
характера на имуществени вреди. Поддържа се, че пристъпването към предсрочна
изискуемост не е услуга, предоставена от банката, а съвкупност от действия, насочени към
отнемане на преимуществото на срока, поради допуснато от длъжника договорно
неизпълнение. Поддържа се още, че в тарифата на банката е извършена предварителна
оценка на вредите, които биха настъпили от неизпълнение на задължението на
кредитополучателя за осигуряване на необходимото съдействие по получаване на изходяща
от кредитора кореспонденция. Сочи се, че изискуемостта на процесното вземане настъпва
1
едва при обявяване на предсрочна изискуемост на кредита от страна на банката, като с
договорна клауза, предварително се определя размера на имуществените вреди. Ето защо се
поддържа, че процесното вземане не попада в ограничителния режим, предвиден в чл.10а от
ЗПК за такси по усвояване и управление на кредита. Сочи се, че относима съдебна практика.
Моли се за отмяна на атакуваната част от разпореждането, респективно за издаване на
заповед за изпълнение за претендираната сума от 120лв., ведно със съответните деловодни
разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на заявителя, намира за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество частната жалба, е неоснователна, като съображенията за това,
са следните:
В разглежданият казус в заповедното производство заявителят обосновава дължимост
на претендираната сума от 120лв. като разходи при изискуем кредит. В частната си жалба
пояснява, че макар и размерът на вземането да е обусловен от предвиждането му в Тарифата
за лихвите, таксите и комисионните, то не съставлява такса, а е разноски на кредитора,
имащи характер на имуществени вреди, които са направени по повод връчване на
уведомление до длъжника за предсрочна изискуемост на задължението по договора за
кредит. В този смисъл се поддържа, че вземането не съставлява такса за услуга по
управление на кредита, а е отнапред определен размер на разноските които кредитора ще
направи при отклонение от нормалното развитие на кредитното отношение. Посочените
доводи не могат да бъдат споделени, тъй като процесното вземане по същество е
предназначено да компенсира кредитора за дейности, изцяло в негов интерес, които той е
извършил или възнамерява да извърши за сметка на клиента си-кредитополучател, ако той
допусне просрочие на изискуемо плащане. Обратно на твърдението на жалбоподателя, че
въпросната сума не съставлява такса, предварително фиксираният размер на обезщетение
при допуснато неизпълнение на договорно задължение, който размер е включен в
извлечението от сметка и не кореспондира с конкретно предприети и посочени от заявителя
действия за събиране на просроченото задължение, подчертава правната природа на
вземането именно като такса. Подобно обезщетение обаче противоречи на чл.10а, ал.2 от
ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с управление на кредита, а съдът намира, че действията за обявяване на
предсрочна изискуемост, са типични такива по управление на лош кредит и съставляват
присъщ за основния предмет на договора акт. Наред с това клаузите, предвиждащи
бъдещите разходи във фиксиран размер, събирани по силата на самия договор, чрез
въвеждането на отделна “такса“ /вземане/ при забава, имат неустоечен характер. Ето защо и
по аргумент от чл.411, ал.2, т.3 ГПК, следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение
в тази част.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че на кредитора не може да се
откаже възможността да получи обратно направените разходи за събирането на вземането
си, но това следва да стане при условията визирани в чл.78 от ЗДД и подлежат на доказване
по общият ред. В резултат, от което не е допустимо събирането на тези разноските да става
на база извлечение от сметка, доколкото основанието за вземането се явява закона, а не
договора между страните, респективно не са нА.це предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение предвидени в чл.418, ал.1-3 от ГПК.
В заключение съставът на въззивният съд намира, че като е достигнал до изводи за
вероятна неравноправност на клаузите обосноваващи дължимостта на претендираната сума,
съответно е отказал издаването на заповед за изпълнение, районният съд е постановил
правилно и законосъобразно разпореждане, което следва да бъде потвърдено.
2
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №2393 от 19.01.2023г. по ч.гр.д.№20233110100494
на РС Варна, в частта, с която е оставено без уважение заявлението на “Банка ДСК“ АД, с
ЕИК *********, за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист, срещу длъжника М. С. Х., за сумата от
120лв., представляваща разноски за разходи при изискуем кредит, дължима съобразно
извлечение от счетоводните книги на банката.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3