Р Е Ш Е Н И Е № 50
гр.
София, 12.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски окръжен съд, търговско отделение, ІV-ти
състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ РУНЕВСКА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова, като разгледа докладваното от съдията търг. д. № 118 по описа за 2018
г. на СОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
„Ю.Б.” АД е предявило срещу И.Т.П. обективно съединени
осъдителни искове за плащане на следните суми, дължими по договор за банков
кредит HL 29147 от 31.10.2007 г.: сумата от 59468.24 швейцарски франка,
представляваща част от непогасената главница по договора, ведно със законната
лихва върху главницата от 14.06.2018 г. – датата на подаване на исковата молба,
до окончателното плащане; сумата от 2169.84 швейцарски франка, представляваща
банкови такси; сумата от 326.49 швейцарски франка, представляваща застраховки;
сумата от 824.76 лв., представляваща нотариални такси и разноски. В исковата
молба се твърди, че по силата на горепосочения договор за банков кредит „Б.“ АД
/сега „Ю.Б.” АД/ предоставило на кредитополучателя И.Т.П. кредит в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 66500 евро по курс „купува“ за
швейцарския франк към евро на банката към датата на усвояване на кредита, с
краен срок на погасяване 300 месеца от датата на усвояване на сумите. Кредитът
се усвоявал по разкрита в банката на името на И.Т.П. банкова сметка /***. 2,
ал. 1 от договора/. Банката превела сумата по договора в размер на 113676
швейцарски франка по банковата сметка на ответника с банково бордеро №
25905/05.11.2007 г. и бордеро № 133019/08.11.2007 г. и с това изпълнила
задълженията си по договора. За обезпечение на кредита в полза на банката била
учредена договорна ипотека върху подробно индивидуализарани в исковата молба
недвижими имоти. Съгласно договора, страните се съгласили, че във всеки един
момент от действието на договора за кредит банката има право едностранно да
прехвърли вземанията си, произтичащи от
него, на дружества или институции от групата на E.EFG GROUP, вкл. на „Б.“
АД или на други финансови или нефинансови институции или дружества, включително
такива, чиято дейност включва секюритизация. На 06.12.2007 г. между „Ю.” АД и
„Б.“ АД бил сключен договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит.
По силата на този договор и приложението, неразделна част от него, и на
основание чл. 24 от процесния договор за потребителски кредит HL 29147 от
31.10.2007 г. всички вземания по кредитите, заедно с всички обезпечения били
прехвърлени на „Б. АД. Съответно „Б. АД встъпило в правата на кредитора „Ю.АД и
по процесния договор за кредит. Към договора за потребителски кредит били
сключени четири допълнителни споразумения от 12.05.2009 г., 20.07.2010 г.,
21.07.2011 г. и 30.09.2011 г. За извършеното прехвърляне на вземанията по
процесния договор за кредит ответницата - кредитополучател била уведомена както
със сключването на четирите допълнителни споразумения, така и с нотариална покана от 19.02.2018г.,
рег. № 335, том I, акт 13 на нотариус Мария Маринова, peг. № 703 в НК. С
допълнителните споразумения страните се съгласили съществуващите и непогасени
просрочени и начислени за периодите на облекчение договорни лихви да бъдат
реструктурирани към размера на редовната и непогасена главница, за което
кредитополучателят дал съгласие. В резултат от извършената капитализация
размерът на задължението станал 126148.83 швейцарски франка. Кредитополучателят
дължал на банката и годишна такса за управление на кредита в размер на 0,3 %
върху размера на непогасената главница /чл. 4 от договора/, като се задължил и
да поеме изцяло разноските, свързани с оценка, предоставяне, регистриране,
вписване и застраховане на обезпеченията, както и тези по организиране и
провеждане на принудително изпълнение върху предоставеното обезпечение /чл.10,
т. 3 от договора/. Освен това разходите за оценка на недвижимия имот, както и
всички такси за учредяване/вписване, заличаване и подновяване на учредената
ипотека били изцяло за сметка на кредитополучателя /чл. 13, ал. 2 от договора/.
Кредитополучателят се задължил и да застрахова даденото в обезпечение
имущество, като в случай, че не плати застрахователната премия, същата се
плащала от банката и била дължима изцяло от кредитополучателя /чл. 14 от
договора/. Въз основа на уговореното в чл. 12 от допълнително споразумение от
20.07.2010 г. кредитополучателят дължал и месечна такса за администриране на
просрочен кредит, дължима при забава в плащането на една или повече месечни
погасителни вноски. С договор за
прехвърляне на вземания по договори за кредит от 20.12.2012 г. и приложение №
1, неразделна част от него, „Б.” АД прехвърлило на „Ю.Б.” АД всички свои
вземания по кредитите, заедно с обезпеченията им, включително и всички свои
вземания от ответницата И.Т.П., произтичащи от договор за потребителски кредит
HL 29147 от 31.10.2007 г., ведно с обезпеченията по него и другите
принадлежности. Ответницата била уведомена за извършеното прехвърляне на
вземането с нотариална покана от 19.02.2018 г., рег. № 335, том 1, акт № 13 на
нотариус Мария Маринова, peг. № 703 в НК. Поради неизпълнение на договорните си
задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит, ответницата
изпаднала в забава. Поради това на основание чл. 18, ал.1 от договора и чл. 60,
ал. 2 от Закона за кредитните институции “Ю.Б.”АД, поради неиздължаването на
погасителна вноска с падеж 10.02.2012 г., обявила цялото задължение за
незабавно изискуемо и дължимо, за което ответницата била уведомена с нотариална
покана от 19.02.2018 г., рег. № 335, том 1, акт 13 на нотариус Мария Маринова,
peг. № 703 в НК. Съответно поради липса на изпълнение от страна на ответницата
се предявяват настоящите искове.
Исковете са с правно основание чл. 430 ТЗ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Ответницата чрез назначения особен представител адв. К.Д.
е подала отговор на исковата молба, в който оспорва исковете. Навеждат се
доводи за неоснователност на исковете като на първо място се прави възражение
за нищожност на договорни клаузи като неравноправни по смисъла на ЗЗП и противоречащи
на европейското и българското законодателство. Като такива се сочат следните
клаузи: чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 2, чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл.
12, ал. 1 от договора. Твърди се още наличието на недобросъвестна практика от
страна на ищеца, както и непредоставяне на точна и обективна информация от
страна на банката на кредитополучателя относно условията на потребителския
кредит. Твърди се, че в случая банката е предоставила на ответницата
потребителски кредит в евро, равняващо се на стойността на швейцарския франк и
това допълнително оскъпило кредита, тъй като със задължението процесният кредит
да бъде погасяван в швейцарски франкове банката изложила ответницата на
съществен валутен риск, поради което и се е облагодетелствала за нейна сметка.
Договорът съдържал гаранции и предпазни клаузи, изключващи възможността банката
да понесе неблагоприятните за нея промени в курса на швейцарския франк, в
противоречие на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, съгласно която договорните
клаузи за кредит трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, а към
момента на сключване на договора за потребителски кредит ответницата била
лишена от информация за съществени негови условия, освен това ищецът съзнателно
скрил рисковете от отпуснатия кредит, които са от кръга на неговата
компетентност, знаейки за повишаване на стойността на франка и премълчавайки
валутния риск съзнателно. Дори към момента на сключването на договора за кредит
ищецът рекламирал процесния вид кредити като най – изгодни. В този смисъл било
и становището на КЗП в ПРОТОКОЛ № 22 от 27.05.2015 г. Задължителната съдебна
практика приемала, че клаузите от този ранг договори за потребителски кредит са
сключвани във вреда на кредитополучателя, тъй като с тях се давали
неконтролируеми права на банката, които не отговаряли на изискванията за
добросъвестност поради неполагането от страна на банката на грижата на добрия
съконтархент при сключването им и водещи до неравнопоставеност на правата на
двете страни по договора като даващи изключителни права само на банката
безконтролно да променя съдържанието на договорните отношения. Условията, което
банката поставила при сключване на договора, били непридвидими за
кредитополучателя. При сключване на договора за кредит ищецът трябвало да
запознае в детайли кредитополучателя с условията по договора за кредит, за
което да има съответните писмени доказателства, каквито в случая ищецът не
сочел. Излагат се следните конкретни доводи за неравноправност на посочените клаузи
от договора: Клаузата на чл. 6, ал. 2 от сключения договор, предвиждаща
погасяване на кредита във валута швейцарски франкове, била неравноправна поради
това, че кредитът е усвоен в евро, но по курс „купува“ за швейцарски франк, а
кредитополучателят е задължен да извършва погасителни вноски във валута, в
която същият е разрешен, но не усвоен - швейцарски франкове. Уговорката за
превалутиране по чл. 2, ал. 2 от договора била противоречаща на общата уредба
на заема по чл. 240 ЗЗД и банковия кредит по чл. 430 ТЗ, съгласно които се
изисква връщане именно на получените парични средства, а не на средства в друга
валута. Доколкото трайната съдебна практика на ЕС и на Р. Б.приемала, че
разпоредбите на договори за кредит „швейцарски франкове“ са неравноправни
клаузи, а неравноправните клаузи са нищожни по смисъла на чл. 26 ЗЗД и чл. 146
ЗЗП, то следвало да се приеме, че договорът е сключен не в швейцарски франкове,
а в евро, в каквато и валута същият е бил усвоен. В чл. 3, ал. 1 и ал. 5 от
договора била уговорена лихва, формираща се от два компонента - базов лихвен
процент (БЛП) в швейцарски франк в размер на 4.5 % и надбавка в размер на 1.65
пункта. Така уговорена клаузата била неравноправна поради това, че в процесния
договор не е посочена методика, по която банката изчислява БЛП, което
обстоятелство давало възможност на банката да изменя договорната лихва
едностранно, без наличието на ясно определени обективни показатели, както и да
променя размера на договореното възнаграждение /лихва/ въз основа на
непредвидено в договора основание. Това поставило ответницата в състояние да
зависи единствено и само от волята на банката и по този начин ищецът налагал
господстващо положение спрямо кредитополучателя в качеството му на потребител
по договор за кредит. Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора действащият БЛП на
банката за жилищни кредити не подлежал на договаряне и промените в същия
ставали незабавно задължителни за страните, като банката уведомявала
кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която
той е в сила чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Съгласно
чл. 12, ал. 1 от договора банката запазвала правото си по време на действие на
договора едностранно да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните,
които „Б.” АД прилага при операциите си, както и приложимите лихви. По този
начин по договора за кредит в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20 измененията в тарифата или приложимите
лихви влизали в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и
били задължителни за страните по договора. Тези клаузи били неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, доколкото предвиждали възможността на
банката едностранно без наличието на каквито и да е обективни критерии да
променя лихвените проценти, таксите, комисионните, без да предоставя възможност
на кредитополучателя да влияе върху техния размер, а оттам и върху размера на
цялата дължима по договора сума. Липсвало равновесие в правата и задълженията
на страните по отношение правото да се определя точен размер на променливата
лихва. Навежда се също възражение за нищожност на сключените след цесията от
06.12.2007 г. четири допълнителни споразумения към договора поради това, че
цесионерът „Б. АД не е нито кредитна, нито финансова институция, не притежава
лиценз, поради което няма право да извършва банкова дейност. Видно от устава на
„Б. АД, т. 5.1.4., предметът на дейност е предоставяне на финансови услуги на
потребители, включително потребителски кредити със собствени средства, но няма
доказателства за вписване на издадена лицензия за банкова дейност в специалния
регистър, воден от БНБ. Две от споразуменията били сключени чрез пълномощници
на кредитополучателя, като не били представени доказателства относно
представителна власт на последните. Не били представени и пълномощни за
представителите на „Б. АД при подписване на допълнителните споразумения. Поради
това се твърди нищожност на допълнителните споразумения и като сключени от лица
без представителна власт. Твърди се също, че подписите, положени за
кредитополучател върху процесния договор за кредит и върху допълнителните
споразумения от 20.07.2010 г. и 21.07.2011 г., са абсолютно различни, съответно
ответницата не е подписвала посочените допълнителни споразумения и не е знаела
за извършената цесия от 06.12.2007 г., а ищецът е нарушил договорната клауза на
поето задължение по чл. 18, ал. 1 от договора за уведомяване на длъжника за
извършената цесия. Навежда се и възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на главниците и лихвите.
В допълнителната искова молба и в допълнителния
отговор страните допълват и поясняват първоначалните като излагат и становище
по насрещните фактически твърдения и правни доводи.
В о. с. з. на 13.06.2019 г. съдът е открил процедура
по оспорване истинността /автентичността/ на документ – допълнително
споразумение от 20.07.2010 г., с което е приел за разглеждане инцидентен
установителен иск с този предмет.
Софийски окръжен съд, след преценка на доказателствата
по делото и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори по делото относно сключването на основния
договор за банков кредит и неговите условия.
Установва се от представените два договора за
прехвърляне на вземания и приложенията към тях, че на 06.12.2007 г. между „Ю.АД
като цедент и „Б. АД като цесионер бил сключен договор за прехвърляне на
вземания по договори за кредит, сред които е и вземането по договора, сключен с
И.Т.П., а на 20.12.2012 г. между „Б. АД като цедент и „Ю.АД като цесионер бил
сключен договор за прехвърляне обратно на същите вземания.
Установява се от представените доказателства, че на
12.05.2009 г., 20.07.2010 г., 21.07.2011 г. и 30.09.2011 г. между „Б. АД и И.Т.П.
са сключени допълнителни споразумения, по силата на които страните са се
споразумели съществуващите и непогасени просрочени и начислени за периодите на
облекчение договорни лихви да бъдат реструктурирани към размера на редовната и
непогасена главница. Допълнителното споразумение от 12.05.2009 г. е сключено от
И.Т.П. чрез пълномощник – А. П. В., допълнителните споразумения от 20.07.2010
г. и 21.07.2011 г. са сключени от И. Д. П. лично, допълнителното споразумение от 30.09.2011 г.
е сключено от И.Т.П. чрез пълномощник – Т. С.П.. С протоколно определение от
13.06.2019 г. съдът е изключил от доказателствата по делото допълнително
споразумение от 21.07.2011 г.
Установява се също, че на 14.05.2018 г. на И.Т.П. е връчена
по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК нотариална покана, с която същата е уведомена за
двата горепосочени договора за цесия и за това, че поради неиздължаване на
вноска с падеж 10.02.2012 г. на основание чл. 18, ал. 1 от договора за кредит
банката обявява цялото задължение по договора за предсрочно изискуемо.
От заключението по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, изготвено въз основа на доказателствата по делото, както и от обясненията на вещото лице, дадени в о.
с. з., се установява следното: Сума в общ размер от 113676 швейцарски франка е
постъпила по разплащателна сметка във валута с титуляр И.Т.П., както следва: на
05.11.2007 г. е постъпила сума в размер на 67864 CHF; на 08.11.2007 г. е
постъпила сума в размер на 45812 CHF. Извършени са капитализации в общ размер
от 12472.83 CHF /представени са и в табличен вид в заключението/, вкл. съгласно
допълнителните споразумения, като капитализацията, направена съгласно
допълнителното споразумение от 21.07.2011 г., изключено от доказателствата по
делото, е в размер на 287.46 CHF. Общата усвоена главниица след капитализациите
е в размер на 126148.83 CHF. Размерът на погасената от ответницата сума по кредита
е 34934.27 CHF, от които главница в размер на 3443.45 CHF, лихви в размер на 30386.43
CHF, такси в размер на 948.08CHF, застраховки в размер на 156.31 CHF /също са
представени и в табличен вид в заключението/. Извършените погашения /представени
и в табличен вид в заключението/ са в общ размер от 2496.82 CHF, като
последното плащане е извършено на 27.03.2012 г. и с него са погасени
затраховка, такси и лихви. Неизплатеното задължение на ответницата за главница
по договора е в размер на 122705.38 CHF, като в сумата са включени задължения
по редовна главница в размер на 104189.58 CHF и задължения по просрочена
главница в размер на 18515.80 CHF. Неизплатеното задължение за такси е в размер
на 2169.84 CHF, а неизплатеното задължение за застраховки е в размер на 326.49 CHF,
като тези задължения са просрочени. Неизплатеното задължение за нотариални разноски по кредита е в размер на
824.76 лв. Задълженията са пердставени и в табличен вид в заключението. Към
12.05.2009 г. /датата на подписване на първото допълнително споразумение/ задълженията
на ответницата са в размер на 111347.15 CHF с левова равностойност 144337.08
лева. Към 30.09.2011 г. /датата на подписване на четвъртото допълнително
споразумение/ задълженията са в размер на 116926.87 CHF с левова равностойност
151596.96 лева. При възникване на задължението на ответницата към банката курсът
на БНБ CHF/BGN е 1.17207 лева за 1 CHF, а към 12.05.2009 г. курсът се е покачил на 1.29628
лева за 1 CHF, т. е. стойността на един швейцарски франк се е увеличила
приблизително с 0,12 лева. Към 30.09.2012 г. курсът е 1.60709 лева за 1 CHF, т.
е. стойността на един швейцарски франк се е увеличила приблизително с 0,43 лева
спрямо стойността му към датата на възникване на задълженията. Установява се
също, че извършените счетоводни операции, издадените първични и вторични
счетоводни документи отговарят на изискванията на Закона за счетоводство и на
концептуалната рамка за финансово отчитане. Според вещото лице по-сериозна
динамика в курса на швейцарския франк се отчита от началото на 2008 г. поради
засиленото търсене на валутата като „сигурно инвестиционно убежище“ в период на
икономическа и финансова несигурност. С избухването на глобалната финансова
криза търсенето на швейцарски франкове значително нараства, в резултат на което
се наблюдава период на поскъпване на валутата. През септември 2011 г. Швейцарската
централна банка се намесва на пазара с цел овладяване рязкото поскъпване на
валутата, като въвежда праг на обменния курс от 1.20 франка за евро. Мерките на
централната банка са преустановени през януари 2015 г. На база динамиката на
курса на швейцарския франк за изминал период и в частност 2005 г. – 2008 г. не
е било възможно да се направи прогноза за бъдещото му изменение, като това е
валидно като цяло за всички финансови активи.
При така установеното от фактическа страна
съдът намира следното от правна страна:
Към датата
на подаване на исковата молба – 14.06.2018 г., е настъпила предсрочната
изискуемост на целия кредит. Съгласно задължителните указания, дадени в ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС /т. 18/, изискуемостта
настъпва след като банката е изразила воля да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявила на длъжника това. От обсъдените по-горе доказателства се
установява, че И.Т.П. е надлежно уведомена за волята на банката да направи
кредита предсрочно изискуем на 14.05.2018 г.
Неоснователни са възраженията на ответницата.
Неоснователно е възражението за нищожност на договорни
клаузи като неравноправни по смисъла на ЗЗП и противоречащи на европейското и
българското законодателство. Относно клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора не са
изложени в отговора на исковата молба конкретни аргументи за нищожност, както
това е сторено по отношение на останалите сочени като нищожни клаузи. Чл. 1,
ал. 1 от договора очертава предмета на договора – предоставяне на потребителски
кредит в швейцарски франкове с посочване на целта му /рефинансиране на ипотечен
кредит и за текущи нужди/ и размера му – равностойността в швейцарски франкове
на 66500 евро. Същемременно в отговора на исковата молба е изложено, че е налице
недобросъвестна практика от страна на ищеца, както и непредоставяне на точна и
обективна информация от страна на банката на кредитополучателя относно
условията на потребителския кредит, тъй като в случая банката е предоставила на
ответницата потребителски кредит в евро, равняващо се на стойността на
швейцарския франк, и това допълнително оскъпило кредита, тъй като със
задължението процесният кредит да бъде погасяван в швейцарски франкове банката
изложила ответницата на съществен валутен риск, поради което и се е
облагодетелствала за нейна сметка. Договорът съдържал гаранции и предпазни
клаузи, изключващи възможността банката да понесе неблагоприятните за нея
промени в курса на швейцарския франк, в противоречие на чл. 4, § 2 от Директива
93/13, съгласно която договорните клаузи за кредит трябва да бъдат съставени по
ясен и недвусмислен начин, а към момента на сключване на договора за
потребителски кредит ответницата била лишена от информация за съществени негови
условия, освен това ищецът съзнателно скрил рисковете от отпуснатия кредит,
които са от кръга на неговата компетентност, знаейки за повишаване на
стойността на франка и премълчавайки валутния риск съзнателно. По отношение
клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 2, ал. 2 от договора са изложени доводи, че
погасяването на кредита във валута швейцарски франкове е неравноправна клауза поради
това, че кредитът е усвоен в евро, но по курс „купува“ за швейцарски франк, а
кредитополучателят е задължен да извършва погасителни вноски във валута, в
която същият е разрешен, но не усвоен - швейцарски франкове, а уговорката за
превалутиране е противоречаща на общата уредба на заема по чл. 240 ЗЗД и
банковия кредит по чл. 430 ТЗ, съгласно които се изисква връщане именно на
получените парични средства, а не на средства в друга валута. С оглед
изложеното съдът тълкува волята на ответната страна в насока, че всички горни
твърдения обосновават възражението за нищожност и на трите горепосочени клаузи
от договора. Това възражение обаче е неоснователно. От съдържанието на договора
/и от останалите доказателства по
делото/ се установява, че кредитът е отпуснат, усвоен и погасяван в една и съща
валута – швейцарски франк. Не се установява по делото погасявания по кредита да
са извършвани чрез превалутиране, съответно възражението в тази част е
ирелевантно. Не се установява и недобросъвестна практика от страна на банката. В
тази връзка съдът намира за основателни доводите на ищеца. От една страна /съгласно
заключението на вещото лице/ по-сериозната динамика в курса на швейцарския
франк се отчита от началото на 2008 г. поради засиленото търсене на валутата в
период на икономическа и финансова несигурност, като с избухването на
глобалната финансова криза търсенето на швейцарски франкове значително е
нараснало, в резултат на което се е наблюдавал период на поскъпване на
валутата. През септември 2011 г. е въведен праг на обменния курс от 1.20 франка
за евро и тези мерки са преустановени
през януари 2015 г. Съответно на база динамиката на курса на швейцарския франк
за периода 2005 г. – 2008 г. не е било възможно да се направи прогноза за
бъдещото му изменение. Съответно банката не е действала недобросъвестно и риск
от промяна в курса на валутата, в която е отпуснат кредитът, е бил налице и за
нея. От друга страна ответницата е икономист /видно от представеното от ищеца
искане за отпускане на кредит/, което предполага способността й да предвиди
рисковете от кредит при посочените условия и да направи избор, а това също
изключва недобросъвестност от страна на банката и непредоставяне на обективна
информация относно условията на кредита. Съдът намира освен това, че клаузите на
договора са ясни и разбираеми. По отношение клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5 и
чл. 12, ал. 1 от договора съдът намира следното: Клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал.
5 касаят размера на дължимата по договора лихва и условието, че БЛП не подлежи
на договаряне и промените в него влизат в сила незабавно. По делото не се
претендира лихва по договора, но доколкото с допълнителните споразумения е
извършвана капитализация на лихвата, възражението досежно тези клаузи е
относимо, тъй като чрез капитализацията е формиран размерът на главницата.
Клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора предвижда правото на банката по време на
действие на договора едностранно да променя тарифата за условията, лихвите, таксите
и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви. Съдът
намира, че тези клаузи дори да се приемат за неравноправни, не са нищожни, тъй
като са индивидуално уговорени - чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Следва освен това да се
има предвид по отношение размера на лихвата, че сумата, дължима като лихва по
договорите за банков кредит, представлява цената на заетите парични средства.
Клаузите, които дават право на търговеца - банка едностранно да увеличава
цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже
от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 ЗЗП /в сила от 10.06.2006
г./. В разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП обаче законодателят е предвидил
изключение от това правило за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и
други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на
борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.
Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да
се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може
да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза, съдържаща се в чл. 143 ЗПП, тъй като увеличението на престацията не
зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този
критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен
и недвусмислен начин /чл. 147, ал. 1 ЗПП/. Потребителят следва предварително да
получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин.
Сочените от ответницата клаузи на договора съдържат достатъчно ясна и
разбираема информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения
процент по договора /като се има предвид, че размерът на БЛП се определя по
методология за образуване на БЛП на банката-ищец, която, според твърденията на
ищеца, неоспорени от ответницата, е била обявявана на видно място в банковите
салони и на интернет-страница на банката/.
Неоснователно е и възражението за нищожност на
четирите допълнителни споразумения поради това, че цесионерът „Б. АД не е нито
кредитна, нито финансова институция, не притежава лиценз, поради което няма
право да извършва банкова дейност, както и поради това, че споразуменията са
сключени от пълномощници без представителна власт, а също и поради това, че
ответницата не е била уведомена за извършената първа цесия. По отношение
твърдението, че „Б. АД няма право да извършва банкова дейност съдът намира за
основателно изложеното от ищеца – към момента на сключване на първия договор за
цесия, на четирите допълнителни споразумения и на дори и на втория договор за
цесия не е било налице законодателно изискване /съгласно действалите тогава
правила на ЗКИ/ за вписване с оглед извършваната дейност в публичен регистър на
БНБ, нито е имало специфично изискване за правна форма на ЮЛ, извършващо такава
дейност. Твърденията за липса на представителна власт при сключване на
допълнителните споразумения също не се доказаха. По отношение на представителите
на „Б. АД при сключване на споразуменията ответницата е навела твърдение, че
липсват доказателства същите да са търговски пълномощници на дружеството. С
допълнителната искова молба е представено пълномощно, с което „Б. АД
упълномощава „Ю.“ АД да го представлява в отношенията му с физически лица -
кредитополучатели по договори за потребителски кредит и в о. с. з. на
13.06.2019 г. ищецът е уточнил, че за отношенията между „Б. АД и клиентите на „Б. “ АД, впоследствие „Ю.“ АД,
са отговаряли търговските пълномощници на „Ю.“ АД по силата на това пълномощно.
След така направеното уточнение ответницата е оттеглила доказателственото си
искане в тази насока и не е възразила досежно представителната власт на
търговските пълномощници на „Ю. АД. По отношение на представителната власт на
пълномощниците на кредитополучателя също се представиха доказателства – пълпномощно
от 20.07.2011 г., представено с допълнителната искова молба, за упълномощаване
на Т. С. П.и пълномощно от 21.04.2009 г., представено с молба на ищеца от
26.06.2019 г., за упълномощаване на А.П.С.. Относно твърдението, че ответницата
не е била уведомена за извършената първа цесия съдът намира следното: Ищецът
твърди, че е уведомил ответницата за цесията при сключване на всяко от
допълнителните споразумения и впоследствие с нотариалната покана от 2018 г.
Законът не изисква особена форма и съдържание на съобщението до длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането /писмената или нотариалната форма на това съобщение
са само такива за доказване/, съответно това съобщение може да е и устно,
стига да е ясно и недвусмислено. Същевременно след цесията ответницата лично и
чрез пълномощник е подписала 4 допълнителни споразумения към договора за кредит
именно с „Б. АД, поради което съдът приема, че е била уведомена за извършената
цесия още най-късно към датата на подписване на първото допълнително
споразумение.
Недоказано остана и оспорването на автентичността на допълнителното
споразумение от 20.07.2010 г. - съгласно заключението по допуснатата
съдебно-графологическа експертиза същото е подписано от ответницата, съответно
инцидентният установителен иск следва да бъде отхвърлен.
Неоснователно е и възражението за изтекла погасителна
давност. Същото не е надлежно конкретизирано – твърди се, че от спирането на
плащането през 2012 г. до обявяването на предсрочната изискуемост на целия
кредит през 2018 г. са изтекли повече от 5 години, съответно и главницата, и лихвата
са погасени по давност. По отношение на лихвата възражението не следва да се
коментира, тъй като вземането за лихва не е предмет на делото. По отношение на
главницата - следва да се има предвид, че до обявяването на целия кредит за
предсрочно изискуем срокът на погасителната давност не тече по отношение на
цялата главница, а само по отношение на непогасените вноски с настъпил падеж. Съответно
предвид диспозитивното начало в процеса, за да бъде уважено поне частично възражението,
същото следва да бъде конкретизирано – да се посочи по отношение на кои вноски е
изтекъл давностният срок, а това не е сторено.
С оглед всичко гореизложено съдът намира, че исковете са доказани по основание и размер и следва да
бъдат уважени изцяло /по отношение иска за главницата следва да се отбележи, че
съгласно заключението на вещото лице общата дължима главница е в размер на 122705.38
CHF, съответно при приспадане на лихвата в размер на 287.46 CHF, капитализирана
с изключеното от доказателствата по делото допълнително споразумение от
21.07.2011 г., този размер намалява на 122417.92 CHF, а ищецът претендира само
част в размер на 59468.24 CHF от тази непогасена главница, поради което искът
следва да се уважи изцяло/.
С оглед изхода на делото искането на ищеца за
присъждане на разноски е основателно. Ищецът е направил разноски съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата по делото в общ размер от 12409.60
лв., от които 4200.90 лв. за държавна такса, 4258.70 лв. за адвокатско
възнаграждение, 3600 лв. за възнаграждение на особен представитеил на
ответника, 350 лв. за възнаграждение на вещо лице. Съответно тези разноски
следва да му се присъдят. Неоснователно е възражението на ответницата за
прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, тъй като минималното
такова, определено по реда на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /чл. 7, ал. 2, т. 5/, е в размер на 3834.44
лв., съответно съдът намира, че възнаграждение в размер на 4258.70 лв. не е
прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на
делото.
С оглед изхода на делото ответникът
следва да бъде осъден да плати по сметка на съда деловодни разноски в размер на
150 лв. за възнаграждение на вещо лице.
На особения представител на ответницата следва да се
плати определеното от съда и внесено от ищеца възнаграждение в размер на 3600
лв.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Т.П. с ЕГН **********, с адрес: ***
срещу „Ю.Б.” АД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление:***, представлявано
от изпълнителния директор П.Д. и прокуриста М. В., инцидентен установителн иск
за признаване за установено, че допълнително споразумение от 20.07.2010 г. към
договор за за банков кредит HL 29147 от 31.10.2007 г. е неистински
/неавтентичен/ документ.
ОСЪЖДА И.Т.П. с ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „Ю.Б.”
АД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
изпълнителния директор П.Д.и прокуриста М. В., следните суми, дължими по
договор за банков кредит HL 29147 от 31.10.2007 г.: сумата от 59468.24 CHF
/петдесет и девет хиляди четиристотин шестдесет и осем швейцарски франка и
двадесет и четири сантима/, представляваща непогасена част от главница по
договора, ведно със законната лихва върху главницата от 14.06.2018 г. – датата
на подаване на исковата молба, до окончателното плащане; сумата от 2169.84 CHF
/две хиляди сто шестдесет и девет швейцарски франка и осемдесет и четири
сантима/, представляваща банкови такси; сумата от 326.49 CHF /триста двадесет и
шест швейцарски франка и четиридест и девет сантима/, представляваща
застраховки; сумата от 824.76 лв. /осемстотин двадесет и четири лева и
седемдесет и шест стотинки/, представляваща нотариални такси и разноски.
ОСЪЖДА И.Т.П. с ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „Ю.Б.”
АД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
изпълнителния директор П. Д. и прокуриста М. В., общата сума от от 12409.60 лв.
/дванадесет хиляди четиристотин и девет лева и шестдесет стотинки/, представляваща направени по делото
разноски, както следва: 4200.90 лв. за
държавна такса; 4258.70 лв. за адвокатско възнаграждение; 3600 лв. за
възнаграждение на особен представител на И.Т.П. по делото; 350 лв. за
възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА И.Т.П. с ЕГН **********, с адрес: *** да плати по
сметка на Софийски окръжен съд сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/,
представляваща деловодни разноски - възнаграждение на вещо лице.
На адвокат К.Е.Д. от САК с личен № **********, назначена за особен
представител на И.Т.П. по делото, да се плати определеното от съда и внесено от
„Ю.Б.” АД с платежно нареждане от 13.11.2018 г. възнаграждение в размер на 3600
лв. /три хиляди и шестстотин лева/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: