Р
Е Ш Е
Н И Е №
260 034
гр. Пловдив, 16.10.2020
г.
Пловдивски Апелативен
Съд – трети граждански състав в открито заседание на първи юли две хиляди и двадесета
година в състав
Председател: Вера Иванова
Членове: Катя Пенчева
Величка Белева
при секретаря Нели Богданова като
разгледа докладваното от съдията Белева в.т.д. № 531/2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.
С Решение № 91 от 19.02.2019 г., пост. по т.д.
№ 477/2016 г. на Окръжен Съд – Пловдив е признато за установено на основание
чл. 422 от ГПК че С.Г.М., ЕГН – ********** – в качеството и на кредитополучател
и „ Л.Т. „ ООД, ЕИК … в качеството му на солидарен длъжник дължат солидарно на
„ У.Б. „ АД, ЕИК … парични суми, предмет на издадена по ч.гр. д. № 16879/2015
г. на Районен Съд – Пловдив Заповед за незабавно изпълнение № …/… г., а именно:
-
70 435, 85 евро
главница
– на основание Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № …/**********г.
и Анекси към договора от 30.07.2010 г., **********г.
и **********г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК / 15.12.2015 г. / до окончателното изплащане;
-
3 541, 14 евро – договорена
възнаградителна лихва по чл. 4а от Анекса от **********г. за периода 25.02.2015
г. – 27.08.2015 г.;
-
4 025, 67 евро – лихва върху
просрочена главница по чл.4.2 от Анекс от **********г. за период 25.02.2015 г.
– 14.12.2015 г. ;
-
1 434,22 евро – просрочена лихва /
миграция / по чл. 7.1. във връзка с чл. 4а от Анекс ат **********г.,
като е Отхвърлен
като неоснователен иска за:
-
разликата
от 70 435, 85 евро до 72 617, 78 евро досежно главницата;
-
разликата от 3 541, 14 евро до 3 651,13 евро – възнаградитгелната
лихва по чл. 4а от Анекс от **********г. за периода от 25.02.2015 г. – 27.08.2015
г.;
- разликата от 4 025, 67 евро до
4 119, 31 евро - лихва върху
просрочена главница по чл. 4.2 от Анекс
от **********г. за периода 25.02.2015 г. – 14.12.2015 г.;
- за разликата от 1 434,22 евро до 7 479, 85 евро – просрочена
лихва / миграция / по чл. 7.1. във вр. чл. 4а от Анекс от **********г.,
състояща се от компенсиращата вноска, дължима на 25.02.2015 г. и дължимата
лихва в размер на 3 765, 31 евро с падеж 25.02.2015 г.;
-
891,59 евро – наказателна лихва
просрочие по чл. 4.1 от Анекс от **********г. за периода 25.02.2015 г. –
14.12.2015 г.;
-
159,88 евро – дължима такса по
Тарифата на Банката.
Съответно на така постановения
резултат са осъдени С.М. и „ Л.Т. „ООД да заплатят на „ У.Б. „ АД деловодни
разноски за заповедното производство в размер на 6 489 лв. и за исковото
производство в размер на 9 030 лева. В тази му част е било поискано от
ответниците изменение на решението чрез намаляване поради прекомерност на
присъденото като разноски адвокатско възнаграждение, заплатено от ищеца, която
окръжният съд е оставил без уважение
като неоснователна с Определение № 1344/21.06.2019 година.
Въззивното производство по спора е
образувано по жалба само на кредитополучателя С.М. срещу първоинстанционното
решение в частта, с която претенциите са уважени. Поддържа оплаквания за
недопустимост, както и за неправилност на съдебния акт в обжалваната му част и
искане за неговото обезсилване и прекратяване на производството по иска,
съответно – отмяна и отхвърляне на иска. Претендира направените разноски пред
двете инстанции. М. е подала частна жалба и срещу постановеното по делото на
основание чл. 248 от ГПК Определение № 1344/21.06.2019 г.
Отговори по жалбата и по частната
жалба са депозирани от „ въззиваемия – ищец У.Б. „ АД. Поддържа се че жалбите са неоснователни.
Иска потвърждаване на решението на окръжния съд в обжалваната част и на
определението по чл. 248 ГПК. Претендират се разноски за въззивното
производство.
Съдът установи следното:
Производството пред
първоинстанционния съд е било образувано по предявен от „ У.Б. „ АД срещу С.Г.М. и „ Л.Т.
„ ООД иск за признаване за установено че М. в качеството си на кредитополучател
и дружеството в качеството си на солидарен съдлъжник дължат солидарно на банката паричните
вземания, предмет на издадената в нейна полза Заповед за незабавно изпълнение № …/… г. по
ч.гр.д. № 16879/2015 г. на РС – Пловдив, а именно сумите 72 617, 78 евро главница – на основание Договор за банков ипотечен кредит на физическо
лице № …/**********г. и три Анекса към него от 30.07.2010 г., **********г.и
**********г., 159, 88 евро такса – дължима по Тарифата на банката
и 16 141, 88 евро дължими на
същото договорно основание лихви както
следва: 3 651, 13 евро – възнаградителна лихва съгласно чл.4а от Анекса от
**********г. за периода 25.02.2015 г. – 27.08.2015 г.; 4 119, 31 евро –
лихва върху просрочена главница по чл.4.2 от Анекса от **********г. за период
25.02.2015 г. – 14.12.2015 г.; 891, 59 евро – наказателна лихва при просрочие
по чл. 4.1 от Анекс от **********г. за периода 25.02.2015 г. – 14.12.2015 г.; 7
479,85 евро – просрочена лихва / миграция/ по чл. 7.1 във вр. чл. 4а от Анекс
от **********г, състояща се от компенсиращата вноска с падеж 25.02.2015 г. и
дължима лихва в размер 3 765,31 евро със същия падеж. Поддържа се че това
са всички дължими по облигацията вземания на банката по договора – целия дълг, поради
обявена от кредитора на длъжниците предсрочна изискуемост на дата 27.08.2015 г.
– с нотариални покани надлежно връчени при условията на чл. 47 ал. 5 във вр.
ал.ал. 1,2 и 3 от ГПК.
Ответникът и настоящ
жалбоподател М. е депозирала отговор за недопустимост и неоснователност на
иска. Относно недопустимостта се поддържат доводи за липса на идентичност – и
по основание, и по размер, на вземането по заповедното производство с това по
предявения установителен иск по чл. 422 от ГПК. Относно неоснователността са
възведени доводи за ненастъпила предсрочна изискуемост поради ненадлежно нейно
обявяване и връчване на изявлението на кредитора за нея, както и за нищожност
поради неравноправност на клаузата, уреждаща обективните предпоставки за
настъпването й. Поддържа се още че вземането по договора за кредит и анексите
към него от 30.07.2010 г. и **********г. са погасени на основание чл. 107 от ЗЗД – тъй като третия Анекс от **********г. съставлявал нов договор / обективна
новация /, по силата на който съществуващото по облигацията материално правоотношение
между страните е погасено и на негово място е възникнало ново такова – с оглед
предмета, което не е обявено за предсрочно изискуемо, съответно не е предмет на
установителния иск. Поддържат се и
възражения за нищожност на клаузите на т.5.3, т. 5,4 и т. 17 от договора
от **********г. и Анекса към него от **********г., на клаузата на т.4.1 от
Анекс от **********г. и от Анекс от **********г. и на т.10.7 от действащите ОУ
на Банката – поради това че са неравноправни на основание чл. 146 ал. 1 във вр.
чл. 143 т.т.5,9,10 и 12 от ЗЗП. Оспорват се задълженията за главница, лихви и
такси и по размер.
При преценка на събраните по делото
доказателства окръжният съд е приел за неоснователно възражението за
недопустимост на иска. По основателността за неоснователни са приети
възраженията за недължимост поради ненастъпила предсрочна изискуемост - в т.ч.
и за нищожност на клаузата на т. 17 от договора и анекса от **********г., както
и възражението за погасяване на вземанията на основание чл. 107 от ЗЗД поради
новиране на задължението чрез Анекса от **********г. - в която насока е прието
да не е налице новация, а и да била налице такава не се обосновава извод за
недължимост на вземанията по този анекс доколкото той също е възведен като правопораждащо
процесните вземания основание. Приети са за нищожни като неравноправни на
клаузите на т.5.2 от Анекса от **********г., т.5.3 от Договора и Анекса от **********г.
и т. 5.4 от Договора – относно претендираната от Банката дължима по тарифата й
такса. Приети са за неравноправни и клаузите досежно лихвите и в частност
наказателната лихва по т. 4.3 от
Договора / т. 4.1 от Анексите от **********г. и **********г./ във вр. с
клаузите от раздел „ Лихви и комисионни „ от Анекса от **********г. и раздел „
Лихви и комисионни „ от действащите към сключването на анексите ОУ на банката
за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица. Съобразно подробно изложените в тази насока
мотиви искът е частично уважен, съответно
частично отхвърлен съобразно заключение на СИЕ, от което се установява че и
след зачитане на приетите за неравноправни клаузи към 27.08.2015 г. е налице
допуснато просрочие от ответниците досежно задълженията им по облигацията,
съставляващо основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Въззивника М. обжалва решението като
неправилно поддържайки изцяло заявените си пред първоинстанционния съд и приети
за неоснователни от него възражения за недължимост – както относно недопустимостта на иска, така и тези във
връзка с основателността му.
Искът е допустим.
За вземането
– така както е предявено като основание и размер с настоящата ИМ, е подадено
заявление от ищеца – кредитор за издаване на Заповед за незабавно изпълнение и
процесната такава е издадена по ч.гр.д. № 16879/2015 г. на РС - Пловдив, в
която главницата е сгрешена / със 78 евроцента по малко /, основанието на вземането е само договора за
кредит от **********г., посочен като потребителски, а не ипотечен и длъжниците
са осъдени да заплатят предявените суми без да е отразено че отговорността им
за тях е солидарна.
В срока по чл. 414 от ГПК и двамата
длъжници и настоящи ответници са депозирали възражения да не дължат, съответно
в срока по чл. 415 е предявен от кредитора „ У. Б. „ настоящия установителен
иск.
В хода на
производството по иска от заявителя „ У.Б. „ АД
е инициирано производство по чл.
247 от ГПК и с Определение № 10922/15.12.2016 г. заповедният съд е допуснал
поправка на допуснатите от него очевидни фактически грешки в заповедта, като е
отразил верния размер главница, посочил е солидарната отговорност на
ответниците досежно вземанията, посочил е като основание, от което те
произтичат и трите анекса към договора за кредит и е поправено че той е
ипотечен, а не потребителски. Определението за поправка на ЯФГ е било връчено
на страните, от длъжниците са постъпили срещу него възражения по чл. 414 от ГПК, а от страна на кредитора – ищец е депозирана по настоящото дело молба от
10.01.2017 г., с която уточнява че вземането му по иска е това по издадената
Заповед за незабавно изпълнение № …/… г., поправена с Определението №
10922/15.12.2016 г.
С оглед така
установеното искът е допустим – както правилно е приел и първоинстанционния
съд. Съответно неоснователни са възраженията на въззивницата за липса на
идентичност на вземането по заповедта с това, предмет на иска. Вземанията са
напълно идентични. Акта на съда за поправка на ЯФГ е неразделна част от
поправения основен съдебен акт, като това се отнася и към заповедите по чл. 410
и чл. 417 от ГПК. Без значение е кога е извършена поправката – преди или след
предявяването на иска по чл. 422 от ГПК и в случай че е след предявяването не
се налага предявяване на нов иск – както неправилно настоява въззивницата, след
като предявеният вече такъв е по заповедта във вида й след поправката. След
влизане в сила на акта за поправка / в случая от постановяването на Определение
№ 10922/15.12.2016 г. / поправения основен акт – Заповедта за незабавно изпълнение …/… г., важи с поправеното си съдържание от
датата на постановяването й, а не от датата на поправката. Защото поправката не
създава ново вземане – както неправилно поддържа въззивницата, тя само
отстранява несъответствието между формираната воля на съда и нейното външно
изразяване. Цитираната от въззивницата съдебна практика – Решение №
207/31.07.2015 г. по гр.д. № 7030/2014 г. на ВКС, IV
г.о. не дава друго разрешение на въпроса и конкретно в насока че след
поправката кредиторът следва отново да предяви иск за установяване на
вземанията си по заповедта. Това решение е с оглед охраняване правата на
длъжниците – ответници в заповедното производства в насока че при извършена
поправка досежно вземането на кредитора по заповедта – по размер и/или по
основание, следва да им се връчи и акта за поправка, срещу който те също имат
право на възражение по чл. 414 от ГПК, съответно кредиторът право на иск. Тези
им права са в случая спазени. Длъжниците са възразили и срещу поправката, а
доколкото кредиторът е предявил иска си така както го е заявил в заповедното
производство / а не както погрешно съдът го е присъдил първоначално със
заповедта / то не е необходимо след поправката й да предявява нов иск за
вземането си съобразно нея.
По основателността.
По делото е безспорно установено че
между банката – ищец като кредитор от една страна и от друга ответника С.М.
като кредитополучател и „ Л.Т. „ ООД – солидарен длъжник с кредитополучателя М.
е сключен процесния договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № … за сумата 72 000 евро. Кредитът е
целеви – за закупуване от М. на подробно описан в договора имот, върху който за
обезпечение вземанията на кредитора по
договора е учредена първа по ред ипотека. Договорени са лихва по редовен дълг /
възнаградителна лихва / и лихва върху просрочена главница. Договорен е краен
падеж на погасяване – 28.06.2042 г., в рамките на който кредитът – главница и
лихви, ще се издължава на вноски съгласно погасителен план.
С Анекс от 30.07.2010 г. е променена
банковата сметка, по която страните са договорили да постъпват погасителните
вноски.
С Анекс от **********г. са направени
промени в Раздел I на договора, касаещи договорените
възнаградителна лихва и лихва просрочие, таксите и комисионните, договорен е
нов краен падеж – 28.10.2042 г.
С Анекс от **********г. страните са
се съгласили че с него, считано от датата на подписването му отношенията между
тях относно усвояването, ползването, издължаването на предоставените и усвоени
кредитни средства с договора от **********г., правата и задълженията на
страните по него, предсрочната изискуемост на кредита, окончателното погасяване
на пълния му размер и на всяко отделно плащане ще се уреждат от анекса, който -
в този смисъл, преурежда съдържанието на
Договора от **********г., както и че с подписването на анекса страните приемат
действащите към този момент ОУ на
банката за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, в резултат на
което навсякъде в Договора от **********г. и анексите към него при позоваване
на ОУ на банката ще се считат тези, в сила към датата на подписване на
анекса. Изрично в § 3 на Анекса е
посочено че с него се преуреждат отношенията между страните по Договора от **********г.,
а § 8 – че Договора от **********г. продължава действието си и урежда и
занапред отношенията между страните по него съгласно разпоредбите на този анекс
и приложенията към него. Наред с горното в анекса не фигурират клаузи, според
които сключения между страните договор
от **********г. да се прекратява, да се счита за изпълнен, да се заменя с нова
облигация. С оглед което неоснователно е възражението на въззивницата да е
неправилен извода на окръжния съд че новация в случая не е налице. Този извод е
правилен по изложените мотиви, които настоящия съд напълно споделя и към които
препраща на основание чл. 272 от ГПК. Съгласно трайно установената съдебна
практика новацията не може да се предполага, тя следва да е изрично договорена
между страните по ясен и недвусмислен начин. Такова договаряне не се съдържа в
анекса от **********г., напротив той изрично съдържа изявления да е сключен във
връзка с преуреждане правата и задълженията на страните по Договора за кредит от
**********г., който договор продължава действието си и занапред. Този извод не
се променя от постигнатото с анекса съгласие че занапред по облигацията - която е изрично посочена като Договора от **********г.,
ще се прилагат ОУ на банката, действащи към датата на анекса, а не тези към
датата на договора, нито от подписването на нов погасителен план – което е и
естествено с оглед промяната на таксите, комисионните и лихвите по главницата,
договорения 12 месечен гратисен период по главницата, промяната на крайния
падеж. Преструктурирането на дълга само по себе си не съставлява новация.
Невярно е твърдението че с анекса от **********г. е договорено ново главно
задължение – главница. Разликата между предоставената и усвоена такава по
договора от 72 000 евро / така посочена и в анекса / и посочената в анекса
такава и в размер на 72 617, 78 евро е
изрично отразено да е вследствие факта че към датата на подписването му е
налице просрочена неиздължена главница. Приетото по делото че при зачитане
на неравноправните клаузи към **********г.
просрочена главница по договора за кредит не е имало, не обоснова извод за
договорено ново главно задължение – както неоснователно поддържа въззивницата. То
не е относимо към преценката за наличие на твърдяната новация на дълга по
анекса, а касае размера на вземанията – главница и лихви, предмет на предявения
иск. Напълно неотносим към формирането на извод за новация е и факта че след
подписването на анекса кредитът е заведен под нов номер. Нов номер на дълга е даден и след подписването на
предходния анекс от **********г., въпреки че с него не е извършена – не се и
твърди да е извършена, новация. Изобщо завеждането от банката на един и същи дълг под различни номера не сочи на новация. Освен
това – както правилно е приел и окръжния съд, дори и да се приеме че с Анекса
от **********г. е извършена новация на дълга, искът не се явява поради това
неоснователен, тъй като Анекса е също посочен като материално правно основание,
от което вземането произтича. И така дори и да се приеме хипотеза на погасяване
на основание чл. 107 от ЗЗД на вземането по Договора за кредит от **********г.,
то за евентуално новираното вземането на кредитора съгласно Анекса от 13.2.2014
г. погасяване на това основание не е налице.
Неоснователно е
възражението на въззивницата за нищожност на клаузата на т.4.2 от Анекс от **********г.
/ както и от Анекс от **********г. и Договора за кредит от **********г. / ,
регламентираща дължимостта на лихва върху просрочена главница – наказателна
лихва/ неустойка и нейния размер. Нищожността се твърди на основания противоречие
с добрите нрави / чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД /, неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143 т. 5 от ЗЗП / необосновано висок размер на
обезщетение/неустойка при забава / и т. 10
от ЗЗП – Анексите се твърди да са сключени с предварително изготвени от банката
условия, без възможност на потребителя да се запознае с тях. За нищожност на
клаузата въззивницата се позовава и на разпоредбата на чл. 43 ал. 2 от Закона
за кредитите за недвижимите имоти на потребителите / ЗКНИП /, съгласно която
при забава на дължимите по кредита плащания дължимото от потребителя
обезщетение за забавата не може да надвишава законната лихва – което позоваване
съдът намира да обосновава извод за възражение за нищожност поради противоречие
със закона. В насока на твърдяната нищожност на клаузата се излагат и доводи
във връзка с това че за кредита са дадени и други обезпечения – първа по
ред ипотека върху имота, за закупуването
който кредитът е отпуснат, а съгласно правилото на чл. 133 от ЗЗД и цялото имущество на длъжниците съставлява
общо обезпечение на кредитора.
Съдебната практика приема че от
правна гледна точка предвиждането отнапред, още със сключването на облигацията на
размера на отговорността на страната при допусната от нея забава на плащанията
има характер на неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД – без значение че с договора
е именувана лихва и е уговорена в процент – точно фиксиран или определям. Макар
и уговорена в процент неустойката не става лихва, съответно обезщетение за
забава по смисъла на чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, още повече че в случая и конкретно
при подписването на Анекса от 13.2.2014 г.
тя надвишава размера на законната лихва – макар и не в пъти, както
неоснователно поддържа въззивницата.
Нищожност на основание чл. 26 ал. 1
предл. 1 от ЗЗД поради това превишение и във вр. с разпоредбата на 43 ал. 2 от
ЗКНИП не е налице. Към датата на сключване
на договора и анексите разпоредбата на чл. 43 ал. 2 от ЗКНИП, както и самия
ЗКНИП не са били действащо право. Законът е обн. ДВ бр. 59 от 29.07.2016 г.и
съгласно § 4 от ПЗР от същия не се прилага за договори за кредит на недвижими
имоти на потребители преди влизането му в сила.
Даденото обезпечение – ипотека върху
недвижим имот, също не обосновава извод за нищожност на клаузата за лихва при
просрочие/ неустойка. Ипотеката обезпечава и вземането на кредитора за
неустойката, за което няма пречка.
Клаузата не е неравноправна по
смисъла на чл. 143 т. 10 от ЗЗП – Договорът за кредит и анексите към него са индивидуално
договорени между банката и кредитополучателя – потребителя М. досежно всички
условия на материалното правоотношение между тях и конкретно тези по
издължаването на усвоената кредитна главница с възнаградителна лихва и лихва за
забава върху главницата при просрочие с
конкретно посочен начин на формиране на лихвите и в частност на последната – годишен
лихвен процент, състоящ се от променлива величина / базов лихвен процент / и
константна величина – фиксирана надбавка. Към момента на сключване на договора
така изчислената наказателната лихва/неустойка върху просрочена главница е
посочена в размер на 8,15% за първата година / 25.06.2010 г. – 28.06.2011 г./,
а след това в размер на 10,15%. С Анекса от **********г. са променени
фиксираните надбавки върху базовия лихвен процент и съобразно новите такива към
датата на сключването на анекса лихвата върху просрочена главница е в размер на
18, 71% - годишен лихвен процент от датата на анекса до 28.10.2013 г., а след
това – 20,48%. Промени в този смисъл са направени и с Анекса от **********г., в
който е посочено че към датата на сключването му определената по горепосочения
начин лихва върху просрочена главница възлиза отново на 20,48% годишен лихвен
процент. Валидността на клауза за неустойка се преценява към момента на
сключване на облигацията. Следователно наказателната лихва/неустойка за
просрочие за срока на забавата в случая не е нито нищожна, нито прекомерна –
както първоначално определената съгласно договора / възлизаща съответно на
0,022% на ден за първата година и 0,028% за следващите /, така и съгласно
анексите и конкретно Анекса от **********г. ГЛП от 20,48% възлиза на 0,057%
на ден и като така не съставлява необосновано високо обезщетение при забава на
потребителя по смисъла на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП и не противоречи на добрите
нрави.
Въззивницата поддържа и възражение за
нищожност на анексите. Твърди че по делото е установено че към момента на
подписването им не е била неизправна страна досежно погашенията по кредита
съгласно договора, съответно съгласно анекса от **********г. - според приетото
от първоинстанционния съд на база допълнителното заключение на СИЕ че при
зачитане неравноправността на клаузите към датата на подписване на анексите не
е имало забава досежно изплащането на главницата и лихвите. Така посочените в
анексите главници и лихви са формирани на база нищожни клаузи и като така
нищожни на това основание са и анексите изцяло.
Възражението е
неоснователно. Действително забава в погашенията на кредита към датата на анексите няма, но не се установява че те са
сключени поради наличие на забава. Както се каза по горе с тях се правят
промени в първоначално договорените условия и конкретно досежно дължимите се на
банката възнаградителна лихва, лихва за просрочие, такси и разноски, като с
Анекса от **********г. се приемат от страните и действащите към подписването му
ОУ на банката, но всички тези промени не
са обвързани с факта на забавата. Такъв извод не следва от съдържанието на
анексите, нито е изрично посочен като основание за тяхното сключване. Само по
себе си погрешното посочване в тях на размера на вземанията на кредитора поради
считана от него забава на основание неравноправни клаузи – преповторени от
договора и/или въведени за първи път в анексите, не влече изцяло нищожност на
същите. Нищожни се само неравноправните клаузи, а действителния размер на дълга
е предмет на установяване по делото. В случая той е установен чрез допълнително
заключение на СИЕ и при зачитане от съда на съответните нищожни клаузи. В този
смисъл напълно са напълно неотносими към спора – поради което и не се
коментират от съда, възведените в жалбата доводи срещу счетоводни записвания
досежно дълга при ищеца.
Съгласно така
установеното по делото към датата 27.08.2015 г. – когато банката твърди кредитът
да е обявен за предсрочно изискуем - е установено че е не е погасена падежирала
главница в размер на 410 евро и падежирали лихви в размер на 4 975, 36
евро / от които 3 541,14 евро възнаградителни/, като
забавата е считано от 25.02.2015 г..
С оглед което правилно
е прието от съда че е налице хипотеза на т. 17 от Договора от **********г. и от
Анекса от **********г. – длъжникът е изпаднал в забава на основно свое
задължение по договора да върне кредита. Правилно е прието от съда да е
неоснователно възражението за ненастъпила предсрочна изискуемост поради
нищожност на клаузата на чл. 17 на възведеното от жалбоподателката основание,
като мотивите на окръжният съд в тази насока изцяло се споделят от настоящата
инстанция. Следва да се отбележи че
клаузата не се явява нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП
във връзка с тълкуването на Директива 93/13/ЕО от 05.04.1993 г., дадено с
Решение от 14.03.29013 г.по дело С – 415/11 на Съда на ЕС. Вярно е че
разпоредбата предвижда възможност на банката да обяви кредита за предсрочно
изискуем поради забава и на една само месечна анюитетна вноска, но обявената в
случая предсрочна изискуемост е за неизпълнение на 8 и повече месечни вноски/ към датата на
изпращане на уведомлението за нея до длъжниците /, което неизпълнение е налице и понастоящем.
Следователно касае се за неизпълнение на основно по договора задължение за
продължителен период от време, което се явява достатъчно тежко по смисъла на
цитираната практика и сочи на извод за съществено неизпълнение на договора.
Този извод не се променя от факта че крайния срок за погасяване на кредита е
през 2042 г. Налице са и останалите предвидени от Директива 93/13/ЕО от 05.04.1993 г. и
решението на Съда по дело С -145/11 условия - националното право на РБългария предвижда
подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя да се защити срещу
неправомерно обявена предсрочна изискуемост, както в изпълнителното
производство, включително и чрез спиране на изпълнението / чл. чл.
419, 420 от ГПК / и същевременно при депозирано от потребителя
възражение за недължимост предвижда задължителен исков процес, в който
кредиторът носи тежестта да установи вземането си, а потребителят разполага с
възможността да възразява за неравноправни клаузи на договора, нещо повече –
съдът и служебно следи за такива. След получаване на волеизявлението за
изменение на договора с обявяване на предсрочна изискуемост на вземането е
законодателно предвидена възможност преди пристъпване към принудително
изпълнение страните да предоговорят
условията по договора – чл. 46 ал. 4 от ЗКНИП, което е също
предоставена от националното право възможност за преустановяване действието на
предсрочната изискуемост съгласно тълкуванието на Директива 93/13/ЕО, дадено с Решението на СЕС от 14.03.2013
г. по дело С – 415/11, както с Решение на СЕС от 26.01.2017 г. по дело С –
421/14 – в този смисъл т. 2 от ТР № 3/27.03.2019 г. на т.д. № 3/ 2017 г. на
ОСГТК на ВКС.
С оглед така
установеното налице са договорените между страните материално правните
предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем - чрез едностранно
изявление от кредитора до длъжниците.
За да настъпи обаче
предсрочната изискуемост следва това изявление да е връчено на длъжниците
надлежно – чрез предвидените за това
способи в процесуалния закон.
В случая - както
основателно поддържа въззивницата, такова надлежно връчване спрямо нея не се
установява.
Изявлението на
кредитора за обявяване предсрочната изискуемост на кредита е материализирано в
нотариална покана, предоставена за връчване на въззивницата – кредитополучател
на 30.10.2015 г. от Нотариус Б. Т., рег. № …. Връчването е осъществено от
нотариуса чрез залепване на уведомление по чл. 47 ал. 1 от ГПК. С констативен
Протокол от 09.12.2015 г. помощник нотариус Б. удостоверява че за връчване на
нотариалната покана на М. *** е бил посетен три пъти – на датите 13.11.2015 г.,
на 20.11.2015 г. и на 23.11.2015 г. в извънработно време. При нито едно от тях
адресата не е намерен, не е намерено и друго лице, чрез което да се връчи
поканата. С оглед което при последно посоченото посещение на входната врата на
адреса и в пощенската кутия е залепено, съответно пуснато уведомление по чл. 47
от ГПК. В двуседмичния срок, считано от 23.11.2015 г. адресата, съответно негов
пълномощник не се е явил да получи поканата.
Така установеното връчване окръжният
съд е приел да е надлежно осъществено, като за приети за неоснователни
основаващите се на трайно установена съдебна практика възражения на М. че не
търсена в продължение на повече от месец и по различно време – доколкото
часовете на посещенията не са отбелязани от нотариуса. Този си извод съдът е
обосновал с мотиви че към ноември 2015 г. редакцията на разпоредбата на чл. 47
ал. 1 от ГПК не е предвиждала посещенията да са в рамките на един месец, като
няма законово изискване и за изрично отразяване часовете на посещенията.
Основателни са възраженията на
жалбоподателката да са неправилни правните изводи на съда че действията по
връчването осъществяват хипотеза на чл. 47 от ГПК. Съгласно чл. 50 от ЗННД
връчването от нотариус се извършва по реда и правилата на чл. 37 – 58 от ГПК. Вярно
е че действащата към момента на връчването редакция на разпоредбата на чл. 47
ал. 1 от ГПК не съдържа изисквания за минимум три посещения на адреса, по
различно време и в рамките на не по малко от един месец. Тези изисквания обаче
са възведени от трайно установената съдебна практика – Решение № 233/3.7.2014
г. по гр.д. № 7723/2013 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 14/20.04.2015
г. по гр.д. № 5741/2014 г. на ВКС, I г.о., Определение №
559/16.7.2014 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4222/2014 г., IV г.о.
– която се споделя и от настоящия състав на съда, и която е в съответствие с
Решението на СЕС по дело С – 327/10 че при прилагане нормите на процесуалното
право националният съд следва да изследва дали са предприети всички действия за
откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и
добросъвестността. Така посещенията на адреса е следвало да са не по малко от
три, по различно време - включително в обичайното време на пребиваване на
адресата, в продължение на повече от един месец. В случая макар посещенията да
са три на брой те са осъществени в рамките на 10 календарни дни. Като не са
отразени и часовете на всяко посещение не може да се приеме да е изпълнено изискването те да са по различно
време. Освен това липсват данни и посочения в нотариалната
покана адрес да е постоянния и/или настоящ адрес на лицето към момента на
връчването. Съгласно ал. 3 на чл. 47 от ГПК когато адресата не се яви да получи
книжата се изисква справка за неговата адресна регистрация и ако посочения
адрес не съвпада с постоянния и/или настоящ негов адрес се осъществява връчване
на тези адреси. Тоест за да е редовно връчването по чл. 47 ал. 1 от ГПК
задължително уведомлението трябва да е залепено на постоянния или настоящ адрес
на лицето, залепването на друго място не
осъществява хипотеза на надлежно връчване по смисъла на чл. 47 от ГПК - в който
смисъл и трайно установената съдебна практика – напр. Определение №
105/6.2.2015 г. на ВКС, IV г.о. по ч.гр.д. №
534/2015 г.. Адресната регистрация се доказва с отразените в регистър ГРАО
данни, до която информация нотариусите имат достъп, но справка не е извършена.
Предсрочната изискуемост настъпва не
от формиране волята на кредитора за нея, а от връчването на това му
волеизявление на длъжника. И след като в случая нотариалната покана - в която е
обективирано волеизявлението на кредитора,
не е надлежно връчена, то следователно предсрочна изискуемост не е
настъпила нито на твърдяна от банката дата 27.08.2015 г. , нито впоследствие и
конкретно на 7.12.2015 г..
Безспорно установено е обаче че
субективният елемент на предсрочната изискуемост е настъпил в хода на
първоинстанционното производство и конкретно на 11.08.2016 г., когато на
въззивницата са връчени преписи от исковата молба и приложенията, сред които и
казаната по горе нотариална покана от банката – кредитор за обявяване на
кредита й за предсрочно изискуем. Този правно релевантен факт следва да се
отчете от съда на основание чл. 235 ал. 3 от ГПК – доколкото при иск по чл. 422
от ГПК съществуването на материалното право се установява към момента на
приключването на съдебното дирене по делото. В този смисъл и Решение № 10/25.02.2020
г., пост. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, Второ т.о.. Според заключението на
назначената от настоящата инстанция експертиза / допълнително заключение на
в.л. И.С. / към 11.08.2106 г. са налице и материално правните предпоставки за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем – падежирали непогасени вземания
както следва: Главница за периода 25.02.2015 г. – 11.08.2016 г. в размер на
1 007, 82 евро; договорна възнаградителна лихва за период 25.02.2015 г. –
25.07.2016 г. в размер на 8 378, 18
евро; лихва миграция – 3 283, 71 евро за период 25.06.2014 г. – 25.01.2015
г., а също и лихва върху просрочена главница.
Така
към датата на предсрочната изискуемост - 11.08.2016 г., дължимата главница по
кредита / падежирала и непадежирала / е
в размер на 70 435, 85 евро и същата следва да се присъди и правилно е присъдена, ведно със законната лихва от
датата на предсрочната изискуемост - т. 2 от ТР № 3/27.03.2019 г. по т.д. №
3/2017 г. на ВКС, ОСГТК. Тази дата обаче с оглед изложеното по горе не е
подаването на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК - 15.12.2015 г., а 11.08.2016 г. С оглед което
законната лихва върху главницата се дължи от 11.08.2016 г., като до тази дата,
считано от 15.12.2015 г. решението се отменя и искането за законна лихва за
този период се отхвърля. Дължимите в размер по голям от присъдените лихви и за
време след последните дати от присъдения
период и конкретно до датата на предсрочната изискуемост на кредита -
11.08.2016 г., не се присъждат на основание чл. 271 ал. 1 , предложение
последно от ГПК - досежно размерите, а досежно периодите и поради липса на иск.
В тази част решението се потвърждава.
С оглед изложеното като краен резултат
искът по чл. 422 от ГПК срещу кредитополучателя
и настоящ въззивник С.М. правилно
е бил уважен на предявеното основание и в присъдените от първоинстанционния съд
размери, изключая присъждането на законна лихва върху главницата за периода
15.12.2015 г. – 11.08.2016 г.. Решението е правилно и се потвърждава, съответно
жалбата срещу него е неоснователна.
Неоснователна
е и частната жалба на М. против постановеното по делото на основание чл. 248 от ГПК Определение № 1344/21.06.2019 г., с което е отказано намаляване на
присъдения на банката – ищец като разноски адвокатски хонорар поради
прекомерност. Възнаграждението е в общ размер на 6 896,82 лв., от които
обаче 1 149, 47 лв. са ДДС. Правилно съдът е приел че възнаграждение в
размер на 5 747, 35 лв. е в съответствие с минималните размери, установени
с Наредба № 1/9.7.2004 г. – чл. 7
ал. 1 т.5 и чл. 7 ал. 8 от същата. Дори и да се приеме че минималният размер не
е приетия от съда 5 647, 35 лв., а твърдяния от жалподателката 5 208,
23лв., то разликата от 539 лв. не се
явява прекомерна с оглед фактическата и правна сложност на делото.
Разноски на въззиваемата страна не
се присъждат поради липса на доказателства да са направени.
Предвид изложеното съдът
Р Е
Ш И
Потвърждава
Решение № 91 от 19.02.2019 г., постановено по т.д. № 477/2016 г. на Окръжен Съд
– Пловдив в обжалваната част, с
която е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК че С.Г.М., ЕГН – **********
– в качеството й на кредитополучател дължи
на „ У.Б. „ АД, ЕИК … / солидарно с „ Л.Т. „ ООД, ЕИК … / парични суми,
предмет на издадена по ч.гр. д. № 16879/2015 г. на Районен Съд – Пловдив
Заповед за незабавно изпълнение № …/… г., а именно:
-
70 435, 85 евро
главница
– на основание Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № …/**********г.
и Анекси към договора от 30.07.2010 г., **********г.
и **********г., ведно със законната лихва, считано от 11.08.2016 г. до окончателното изплащане;
-
3 541, 14 евро – договорена
възнаградителна лихва по чл. 4а от Анекса от **********г. за периода 25.02.2015
г. – 27.08.2015 г.;
-
4 025, 67 евро – лихва върху
просрочена главница по чл.4.2 от Анекс от **********г. за период 25.02.2015 г.
– 14.12.2015 г. ;
-
1 434,22 евро – просрочена лихва /
миграция / по чл. 7.1. във връзка с чл. 4а от Анекс ат **********година.
Отменя Решение № 91 от
19.02.2019 г., постановено по т.д. № 477/2016 г. на Окръжен Съд – Пловдив в обжалваната част, с която е признато
за установено че С.Г.М., ЕГН – ********** дължи
законна лихва върху главницата 70 435, 85 евро за период от 15.12.2015
г. / датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК / до 11.08.2016 г. и в тази част Постановява:
Отхвърля искането на „ У.Б. „ АД, ЕИК … за
признаване за установено че С.Г.М., ЕГН – ********** дължи законна лихва върху
главницата 70 435, 85 евро за период от 15.12.2015 г. / датата на подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК / до 11.08.2016 година.
В необжалваната му част решението е
влязло в сила.
Оставя без уважение частната жалба
на С.Г.М., ЕГН – ********** против
Определение № 1344 от 21.06.2019 г., постановено по т.д. № 477/2016 г. на
Окръжен Съд – Пловдив на основание чл. 248 от ГПК, с което е оставено без
уважение искането на С.Г.М., ЕГН – ********** за изменение на постановеното по
делото Решение № 91 от 19.02.2019 г. в частта за разноските.
Решението може да се обжалва пред
Върховен Касационен Съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: Членове: