Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 08.05.2019 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети февруари
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 12173 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № ІІ-61-327978 от 31.01.2018 год., постановено
по гр.дело № 16946/2017 г. на СРС, 61 състав, е осъдена С.О.да заплати на Л.Л.Р.,
с ЕГН **********, сумата 3300 лв./ три хиляди и триста лева/, представляваща
обезщетение за прекратяване на служебното правоотношение, като към момента на
прекратяването Л.Р. е придобила право на пенсия, поради осигурителен стаж и
възраст, ведно със законната лихва, считано от 28.06.2016 г., на основание
чл.106, ал.3 ЗДСл., сумата 950 лв., представляваща направени пред настоящата
инстанция разноски, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. С решение от 13.06.2018 г., постановено в закрито
съдебно заседание по гр.дело № 16946/2017 г. по описа на СРС, 61 състав е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № ІІ-61-327978 от
31.01.2018 год., постановено по гр.дело № 16946/2017 г. на СРС, като датата, на която е проведено открито съдебно
заседание, вместо 05.12.2018 г. се чете 05.12.2017 г.
Срещу
решението на СРС, 61 с-в е постъпила
въззивна жалба от С.О., подадена чрез юрк.Б.П., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да
бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения осъдителен иск. Твърди
се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения
изложени в жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за
двете инстанции.
Въззиваемата страна- ищец Л.Л.Р.,
чрез
пълномощника си адв.Е.В. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда, жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение
-потвърдено,
като правилно и законосъобразно.Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно основателност на предявения от ищцата Л.Л.Р. ***, иск с правно основание чл.106,
ал.3 от ЗДСл. Доводите в жалбата са изцяло основателни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Спорно е по делото обстоятелството, дължи ли
се на ищцата при прекратяване на служебното й правоотношение с ответника,
претендираното от нея обезщетение по реда на чл.106, ал.3 от ЗДСл.
Съгласно разпоредбата на
чл.106, ал.3 от ЗДСл., в случаите по
ал. 1, т. 5 държавният служител има право на обезщетение в размер 50 на сто от
месечната му основна заплата, определена към момента на прекратяване на
служебното правоотношение, за всяка прослужена година като държавен служител,
но не повече от 10 месечни основни заплати. Ако към момента на прекратяване на
служебното правоотношение държавният служител е работил в същата администрация
през последните 10 години, той има право да получи 6 месечни основни заплати, а
когато е работил по-малко от 10 години - 2 месечни основни заплати, когато това
е по-благоприятно за него. Това обезщетение може да бъде получено само веднъж.
Обезщетението се дължи и в случаите, когато служебното правоотношение е
прекратено едностранно от държавния служител или по взаимно съгласие и към
момента на прекратяването държавният служител е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст. Обезщетението не се дължи, когато държавният
служител е получил обезщетение поради придобиване право на пенсия на основание
на специален закон. Съгласно
разпоредбата на чл.106, ал.1, т.5 от ЗДСл., органът по назначаването може да прекрати служебното
правоотношение с едномесечно предизвестие при придобито
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Т.е. съдът намира, че първата предпоставка за изплащане на
претендирано от държавен служител обезщетение по реда на чл.106, ал.3 от ЗДСл.
е прекратяването на служебното правоотношение да е станало по инициатива на
органа по назначаването с предизвестие, както и в случаите, когато
служебното правоотношение е прекратено едностранно от държавния служител или по
взаимно съгласие. Втората
кумулативна предпоставка за изплащане на обезщетение в размер на 6 месечни
работни заплати по чл.106, ал.3 от ЗДСл. е държавният служител да е работил в
същата администрация през последните 10 години.
В настоящия
случай при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира
че липсва валидно правно основание за
заплащане от страна на ответника на претендираното от ищцата обезщетение по
чл.106, ал.3 от ЗДСл. в размер на сумата от 3300 лв. В процесния случай не се
твърди от страна на ищцата, а и не се установява по делото, служебното
правоотношение възникнало и съществувало между страните по делото, да е било
прекратено по реда на чл.106, ал.1, т.5 от ЗДСл., поради придобито право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст от страна на ищцата. Напротив безспорно установено е по делото
обстоятелството, че със заповед № РСЦ16-РД15-182/31.03.2016 г., издадена от
Кмет на СО- район „Средец“, на основание чл.107а, ал.1 и ал.2 от Закона за
държавния служител и изразено писмено съгласие по писмено предложение с вх.№
РСЦ16-ВК91-264/31.03.2016 г. е прекратено служебното правоотношение, считано от
01.04.2016 г., с ищцата Л.Л. Русчева- Димова, на длъжност: старши експерт в
отдел „ Регистрация и контрол на търговската и стопанска дейност“, район „
Средец“. Изрично се установява от процесната заповед, че като причина за
прекратяване на служебното правоотношение е посочено: по инициатива на
работодателя срещу уговорено обезщетение. Т.е. служебното правоотношение с
ищцата е било прекратено от страна на ответника на основание чл.107а, ал.1 от
ЗДСл., по инициатива на органа по назначаването срещу уговорено обезщетение, а не по реда на чл.106, ал.1, т.5 от
ЗДСл., в който случай единствено, при наличие на определени законово установени
предпоставки, би се дължало обезщетение на ищцата по реда на чл.106, ал.3,
изр.2-ро от ЗДСл. в размер на 6 основни работни заплати.
В настоящия случай, след като служебното
правоотношение с ищцата не е прекратено на основание чл.106, ал.1, т.5 от ЗДСл.,
поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, съдът намира че липсва валидно правно основание за
заплащане от страна на ответника на претендираното от ищцата обезщетение по
реда на чл.106, ал.3, изр.2-ро от ЗДСл. Служебното правоотношение с ищцата е
прекратено на основание чл.107а, ал.1 от ЗДСл., в който случай на същата не се
дължи от страна на работодателя обезщетение по реда на чл.106, ал.3, изр.2-ро
от ЗДСл. В тази връзка, само на това
основание исковата претенция на ищцата се явява неоснователна и като такава
подлежи на отхвърляне.
При
така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да се отмени изцяло,
включително и в частта относно разноските, като постановено в нарушение на
материалния закон и вместо това следва да бъде постановено ново решение, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция.
Относно
разноските по производството.
При този изход на спора на въззивника-
ответник следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273
от ГПК, своевременно поисканите разноски за производството пред двете инстанции
в общ размер на сумата от 200 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Досежно размера на дължимото
юрисконсултско възнаграждение на въззивника – ответник, съдът намира, че към
момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на
разпоредбата на чл. 78, ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./. Според новата
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се
присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя
от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело
определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към
Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
въззиваемата страна-ищец в полза на въззивника- ответник юрисконсултско възнаграждение
за двете инстанции следва да се определи
от съда в размер на сумата от 200 лв. На
въззиваемата страна- ищец, разноски за
въззивното производство не се дължат.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № ІІ-61-327978 от 31.01.2018
год., постановено по гр.дело № 16946/2017
г. на
СРС, 61 състав/ поправено с решение от 13.06.2018 г., постановено в
закрито съдебно заседание по гр.дело № 16946/2017 г. по описа на СРС, 61
състав/ и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Л.Л.Р., с ЕГН **********,***, срещу С.О., гр.София, ул.“ ********, иск с правно основание чл.106,
ал.3 от ЗДСл за заплащане на сумата от 3300 лв./ три хиляди и триста лева/,
представляваща обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Л.Л.Р., с ЕГН **********,***,
да заплати на С.О., гр.София, ул.“ ********,
на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 200
лв. / двеста лева/, представляваща направените пред двете инстанции разноски
/юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.