РЕШЕНИЕ
№ 7669
гр. София, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20221110100215 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба по реда на чл.
422 ГПК от „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД срещу М. ВЛ. Ш..
Предявени за разглеждане са установителни искове с правно основание по чл. 422
ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл.
6 ЗПФУР за признаване на установено по отношение на ответника М. ВЛ. Ш., че
дължи на ищцовото дружество сумите по Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК, издадена на 20.09.2021г. по
ч.гр.д.52836/2021г. по описа на СРС, а именно: 800,00 лв. – неплатена падежирала
главница по договор за потребителски кредит № 2576/18.06.2021 г., сключен от
разстояние; 66,00 лв. – договорна лихва за периода от 01.09.2021 г. до 01.09.2021 г.,
ведно със законна лихва върху главницата за периода от 10.09.2021 г. до изплащане на
вземането; държавна такса в размер на 25,00 лв. и адвокатско възнаграждение в размер
на 500,00 лв.
Ищецът „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД твърди, че на 18.06.2021 г.
между страните бил сключен договор за потребителски кредит SO № 2576. Договорът
бил сключен при предвидените условия за договор от разстояние – използвани били
средства за комуникация за неговото сключване, като отговарял и на изискванията на
ЗЕДЕП. На ответницата била отпусната сумата от 800 лв., като същата била
предоставена на кредитополучателя на датата на сключване на договора чрез превод
по личната й банкова сметка. Твърди, че договорът е сключен онлайн, като
кредитополучателят го е подписал в профила си в платформата на кредитодателя,
въвеждайки със СМС персонален идентификационен шестцифрен код, изпратен му от
автоматичната система на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, с който
кредитополучателят потвърждавал съгласието си за сключване на договора и имало
силата на саморъчен подпис на основание чл. 13, ал. 4 във вр. с ал. 1 ЗЕДЕП. Посочва,
че съобразно условията на сключения договор след получаването на сумата
кредитополучателят е получил правото да я ползва и се е задължил да я върне в срок 75
1
дни след получаването или на дата 01.09.2021 г. – на една погасителна вноска. Твърди,
че длъжникът се е задължил да заплати договорна лихва в размер на 66 лв., съгласно
условията по сключения договор. Претендира разноски в исковото и заповедното
производство.
Ответникът в законоустановения срок подава отговор, в който оспорва иска
изцяло като неоснователен. Посочва, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави,
недействителен и на основание чл. 22 ЗПК поради липса на преддоговорна
информация по чл. 11, ал. 1, т. 7-12 ЗПК, а също така и на основание чл. 143 и сл. ЗЗП
поради неравноправни клаузи. Посочва, че на кредитополучателя не е била
предоставена преддоговорна информация за размера на годишния процент на
разходите, за годишния лихвен процент, за размера на дължимата неустойка и за
основните параметри по договора преди сключването му. Намира, че претендираната
лихва, начислена само за един ден (01.09.2021 г.) в размер на 66 лв. е неравноправна
клауза. Ответникът оспорва настъпилата предсрочна изискуемост по кредита и
посочва, че ищецът не е спазил процедурата и не е уведомил длъжникът с писмено
волеизявление за предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Посочва, че в случай, че фактите, относими към настъпване
и обявяване на предсрочната изискуемост не са се осъществили преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в
твърдения размер и не е възникнало на предявеното основание. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
По делото е представен индивидуален договор за потребителски кредит №
2576/18.06.2021 г. с общи условия към него и стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, сключен между
„Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, като кредитодател, и М. ВЛ. Ш., като
кредитополучател. Видно от извършеното отбелязване – както договорът, така и
европейският формуляр са с положен подпис от ответницата, като е посочено, че
документите са подписани с обикновен електронен подпис посредством SMS
персонален идентификационен код за потвърждение.
По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ответника сума в размер на 800,00 лева за срок от 75 дни. Уговорената падежна дата за
връщане на сумата по кредита е на 01.09.2021 г., като връщането следвало да се
извърши с една погасителна вноска.
Прието като доказателство по делото е и преводно нареждане за извършено
плащане от 18.06.2021 г. в полза на ответницата за сумата от 800 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД
вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР:
По иска за присъждане на главница:
За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже, при условията
на пълно и главно доказване, че между „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД и
ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (договор за кредит), по което заемодателят е
предоставил на ответника в заем посочената сума, а последният се е задължил да я
върне в посочения срок.
В тежест на ответника при доказване на горните факти е да установи
2
положителния факт на погасяване на дълга.
В настоящия случай, с проекта за доклад по делото, обективиран в определение
от 05.05.2022 г. и приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на
16.06.2022 г., като безспорно и ненуждаещо се от доказване са отделени
обстоятелствата, че между страните е налице облигационно отношение по договор за
потребителски кредит SO № 2576/18.06.2021 г., сключен от разстояние, по което
заемодателят е предоставил сумата от 800 лева на заемополучателя чрез банков превод
от 18.06.2021 г. В открито съдебно заседание докладът по делото е допълнен с оглед
заявеното от ответната страна, като е отделено като безспорно и обстоятелството, че
ответникът не е погасил никаква част от вземанията по процесния договор за
потребителски кредит. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема
осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за
заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно, както и на специалните правила по ЗПФУР.
Претендираното от ищеца вземане произтича от твърдения за сключен между
страните договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто,
съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация
от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР
на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и
изпращането на писма по имейл и текстови съобщения представляват средства за
комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за методите на
сключване на процесния договор, правоотношението между страните попада в
приложното поле на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя,
както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и
т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293
от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления – Закон за електронния
3
документ и електронните удостоверителни услуги. Със сключването на договора,
което обстоятелство е отделено като безспорно между страните, кредитополучателят е
декларирал, че му е предоставен предварително стандартен европейски формуляр ,
посочващ индивидуалните условия и цялата необходима преддоговорна информация –
чл. 2, ал. 2 от договора, както и че е запознат и е получил приложимите общи условия,
че му е предоставена необходимата преддоговорна и договорна информация – чл. 13 от
договора. Ето защо са неоснователни направените от ответника възражения за липса на
получена преддоговорна информация и стандартен европейски формуляр, още повече,
че приложеният по делото и неоспорен стандартен европейски формуляр е подписан от
Ш..
На следващо място, следва да се обсъди въпросът дали представеният договор е
нищожен в неговата цялост поради противоречие със закона. Съдът намира за
неоснователни релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договора в неговата
цялост. По отношение на направените възражения относно надвишаване на годишния
процент на разходите по кредита и относно таксата за експресно разглеждане, следва
да се отбележи следното: На първо място, съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК
надвишаването на максималния императивен размер на годишния процент на
разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също така не води и до
нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност единствено и
само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти
законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, клаузата за такса за
експресно разглеждане е относително самостоятелна по отношение на целия договор,
поради което и без съответната клауза договорът би имал правно действие. Освен това,
уговорената в договора сума за експресно разглеждане от 400 лева не се претендира от
ищеца и не е предмет в настоящото производство, поради което не следва да бъдат
излагани мотиви относно валидността й. Независимо от горното следва да се посочи,
че начисляването на прекомерно високи такси по договора за кредит не следва да води
до нищожност на договора в цялост, а може да доведе единствено до частична
недействителност на съответните неравноправни клаузи на основание чл.26, ал.1 във
вр. с ал.4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Неоснователно е и направеното възражение, че не е налице погасителен план.
Видно от уговореното в договора, сумата по договора за кредит е следвало да бъде
погасена с една погасителна вноска, като е говорена падежна дата – 01.09.2021 г.
Информацията за това е представена и в табличен вид /стр. 2 от договора/, като
съдържащата се информация относно дължимите суми и срок на погасяване са
изписани ясно и непротиворечиво.
Неоснователно е и направеното възражение от ответницата, че не е надлежно
уведомена за настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Видно от приетия по
делото договор за потребителски кредит уговореният падеж за погасяване на дълга е на
01.09.2021 г., като заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на 10.09.2021 г., тоест, след като е бил
настъпил падежът за изпълнение. Вземането не е претендирано като предсрочно
изискуемо.
Ответникът не доказа погасяване на дълга, като изрично признава факта, че не е
погасявана каквато и да е част от него, като сумата би била дължима във всички
случаи, независимо дали договорът е обявен за недействителен, или не /арг. от чл. 23
ЗПК/. Искът следва да бъде уважен в пълен размер.
По отношение на възнаградителната лихва:
Съдът намира, че уговорената между страните в договора възнаградителна
(договорна) лихва не е нищожна на посочените от ищеца основания. Съгласно
4
договорната клауза размерът на договорната лихва е фиксиран процент – в договора е
40,15 %. ГПР в договора е в размер на 47,08 %. Съдът намира, че така договореният
размер на договорната лихва и ГПР не са прекомерни и не противоречат на добрите
нрави и на закона. Уговореният размер на договорната лихва, включена в ГПР, е по-
нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен максимален размер до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което уговорената в
процесния случай договорна лихва е в съответствие с изискванията на закона. В случая
договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения
кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита и в случай на
неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл. 133
ЗЗД за удовлетворение на кредитора. Следва да се отбележи, че е трайна практиката, че
колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок следва да е размерът на договорната
лихва. В случая кредитът не е обезпечен с реално или лично обезпечение, кредиторът
не е проучил финансовото състояние на кредитополучателя преди сключване на
договора за кредит, поради което той носи по-голям риск в сравнение с кредиторите по
обезпечени кредити. Поради това и лихвата не се явява в противоречие с добрите
нрави и сама по себе си не води до неоснователно и прекомерно обогатяване на
кредитодателя. Неоснователно е и направеното възражение, че лихвата е дължима за
период от един ден. Видно е от чл. 2, т. 4 от договора, че кредитът е предоставен за
срок от 75 дни, като лихвата е начислена на датата на падежа за изпълнение.
Ответникът не доказа погасяване на дълга, като изрично признава факта, че не е
погасявана каквато и да е част от него. Искът следва да бъде уважен в пълен размер.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
възникват за ищеца. По делото е представен списък за разноски, включващ сумата от
75 лева държавна такса в исковото производство, която следва да бъде присъдена в
пълен размер, както и сумата от 500 лева – адв. възнаграждение. Ответникът е
направил възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, което е
основателно. С оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, от една
страна, и като съобрази факта, че процесуалният представител на ищцовото дружество
не е взел участие в проведеното открито съдебно заседание, съдът намира, че
възнаграждението следва да бъде намалено до предвидения в чл.7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимален размер от 300 лева.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение от
18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство
дължи да разпредели отговорността за разноските и в заповедното производство
съобразно изхода от спора. Издадената заповед за изпълнение включва и вземане за
разноски в размер на 25,00 лв. държавна такса и 500,00 лв. адвокатско възнаграждение.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение, което е основателно по посочените по-горе аргументи.
Същото следва да бъде намалено да предвидения минимален размер от 300 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, че М. ВЛ. Ш., ЕГН:
********** дължи на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, ЕИК: *********
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
20.09.2021 г. по ч. гр. дело № по описа на СРС, 33 състав, както следва:
5
- 800 лева на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр.
чл. 6 ЗПФУР, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит
№ 2576/18.06.2021 г., сключен от разстояние, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 10.09.2021 г. до окончателното погасяване на задължението;
- 66,00 лева на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК
вр. чл. 6 ЗПФУР, представляваща договорна лихва по договор за потребителски кредит
№ 2576/18.06.2021 г., сключен от разстояние, начислена на уговорената падежна дата
01.09.2021 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. ВЛ. Ш., ЕГН: ********** да заплати
на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, ЕИК: ********* сумата от 375,00 лева -
разноски в исковото производството съобразно уважената част от исковете, както и
сумата от 325,00 лева - разноски за заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6