№ 2252
гр. София, 20.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Я.М.Ф.
при участието на секретаря С.А.Р.
като разгледа докладваното от Я.М.Ф. Гражданско дело № 20211110157668
по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от ЕВ. ИВ. ИВ. против СО с искане да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в
размер на 50 лева, представляваща наложена с наказателно постановление от 14.12.2018 г.
глоба, чието събиране е възложено съгласно възлагателно писмо от 26.02.2021 г. на ЧСИ
АП, с рег. № ---, с район на действие СГС, по което е образувано изп. дело № 2079/2021 г.
В исковата молба са изложени твърдения, че към момента на образуване на производство за
принудително събиране на процесното вземане, в полза на ищеца е изтекла двегодишна
погасителна давност, поради което страната не дължи процесната сума.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител юрисконсулт
Ц., оспорва наведените в исковата молба твърдения и правни изводи. В подадения отговор
са изложени твърдения, че към момента на образуване на настоящото производство глобата
наложена с процесното наказателно постановление е била събрана, ведно с дължимите на
съдебния изпълнител разноски по ЗЧСИ, поради което производството е недопустимо.
По допустимостта на производството, съдът намира следното:
Процесното вземане по наказателно постановление представлява публично общинско
вземане съобразно чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК. Когато принудителното събиране на
задължението е възложено на държавен или частен съдебен изпълнител, образувал
изпълнително производство по реда на ГПК, защитата по исков ред на длъжника срещу
принудителното изпълнение следва да бъде реализирана по реда на чл. 439 ГПК.
Публичните вземания подлежат на събиране или по реда на ГПК от съдебен изпълнител, в
който случай защитата по исков ред на длъжника се осъществява по реда на чл. 439 ГПК,
или по реда на ДОПК от публичен изпълнител, в който случай защитата на длъжника се
осъществява чрез обжалване действията на публичния изпълнител /в този смисъл и
определение № 63 от 17.10.2017 г. по адм. д. № 47/2017 г. пред смесен петчленен състав на
ВКС и ВАС, в което определение са цитирани още множество определения по дела,
образувани пред смесени петчленни състави на ВКС и ВАС - №№ 21/2016 г., 60/2015 г.,
1/2013 г., 7/2013 г., 73/2012 г., 74/2012г., 4/2011г./.
Предвид изложените в исковата молба твърдения, предявеният иск за признаване за
1
установено в отношенията между страните по спора, че ищецът не дължи на ответника
сумата в размер на 50 лева, за принудителното събиране, на която е образувано
изпълнително производство пред частен съдебен изпълнител по реда на ГПК, следва да бъде
квалифициран като такъв по чл. 439 ГПК. С оглед горното и при съобразяване на заявените
от ищеца фактически твърдения, исковата претенция се явява допустима.
Съдът намира за неоснователно направеното от ответника възражение за
недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, тъй като вземането е
погасено от длъжника посредством плащане. В действителност за ищеца не съществува
правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за вземания, които са
погасени чрез плащане, тъй като страната не би могла да постигне адекватна защита на
правата си. В разглеждания случай постъпилата от съдебния изпълнител АП справка за
дължими суми не съдържа отбелязване, че вземането, за което е образувано процесното
изпълнително производство, е погасено. Подобно отбелязване няма и върху акта подлежащ
на принудително изпълнение, а именно наказателното постановление. Следва да бъде
отбелязано, че с влязло в сила постановление на съдебния изпълнител от 08.12.2021 г.
изпълнението е спряно въз основана на издадената от съда по искане на ищеца
обезпечителна заповед, поради което в хода на делото не са предприети действия за
удовлетворяване на вземането след изпращане на запорно съобщение до работодателя на
ищеца.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал.
2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника в изпълнителното
производство да оспори чрез иск изпълнението, като поиска установяване на
несъществуване на неговото задължение. Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в настоящия случай – след влизане в сила на наказателното
постановление.
В конкретния случай, новият факт, на който се позовава ищецът е изтичане преди
образуване на изпълнителния процес на т. нар. изпълнителска давност по чл. 82, ал. 1, б. „а“
ЗАНН. Именно спецификата на глобата като вид административно наказание е факторът,
който е в основата на сравнително по-кратките давностни срокове за реализиране на
административно-наказателната отговорност и за изпълнението на административното
наказание. Давността за изпълнение на административно наказание, наричана още
изпълнителска давност, е изтичане на установен от закона срок от време, в който
надлежният орган на публичното право проявява пасивност по отношение на правомощието
си да приложи административно-наказателна репресия спрямо извършителя на
административно нарушение. Разпоредбата на чл. 82, ал.1, б. „а“ ЗАНН предвижда, че
административното наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години, когато
наложеното наказание е глоба. Алинея две на същия текст гласи, че давността започва да
тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко
действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на
наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да
тече нова давност. Съгласно чл. 82, ал. 3 ЗАНН, независимо от спирането или прекъсването
на давността административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който
надвишава с една втора срока по ал. 1. Текстът на чл. 82 ЗАНН е допълнен с разпоредбата
на алинея 4, която изключва приложението на предходната алинея по отношение на глобата,
когато за събирането ѝ в срока по ал. 1 е образувано изпълнително производство.
От приетото по делото наказателно постановление № 347393/14.12.2018 г. се
установява, че на ищеца е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 50
лева, което е връчено по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, съгласно която разпоредба когато
нарушителят или поискалият обезщетение не се намери на посочения от него адрес, а новият
му адрес е неизвестен, наказващият орган отбелязва това върху наказателното
2
постановление и то се счита за връчено от деня на отбелязването. Видно от изисканото в
цялост производство по изп. дело № 2079/2021 г. до ищеца е отправена покана с изх. №
РЛН19-ГР84-1422-(24)/21.03.2019 г. ( лист 45 – 46) за връчване на наказателно
постановление за нарушение на Наредбата за реда и условията на пътуване с обществен
градски транспорт на територията на СО, като пратката е върната с отбелязване
„непотърсена“ на 17.04.2019 г. Видно от приетото наказателно постановление наказващият
орган е отбелязал, че същото е връчено на нарушителя на 15.08.2019 г. и е влязло в сила на
24.08.2019 г., от която дата започва да тече т. нар. изпълнителска давност.
Страните не спорят, а и от изискания препис от изп. дело № 2079/2021 г. по описа на
ЧСИ АП се установява, че производството за принудително събиране на наложената на
ищеца с процесното наказателно постановление наказание „глоба“ е образувано по
възлагателно писмо от 26.02.2021 г., като в писмото е налице възлагане от страна на
взискателя по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. От изложеното следва, че към момента на
образуване на изпълнителното производство не е изтекла давността по чл. 82, ал. 1, б. „а“
ЗАНН, като с оглед предприемане на действия по събиране на вземания не намира
приложение разпоредбата на чл. 82, ал. 3 ЗАНН съгласно изричното правило на чл. 82, ал. 4
ЗАНН. В рамките на образуваното изпълнително производство съдебният изпълнител въз
основа на възложените му правомощия по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, след извършена справка в
Регистъра за уведомления за трудови договори, наложил запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, като запорното съобщение е връчено на работодателя на
лицето на 07.09.2021 г. До принудително събиране на процесното вземане не е достигнато,
тъй като по силата на издадена от съда обезпечителна заповед с постановление от
08.12.2021 г. изпълнението е спряно. С оглед изложеното съдът намира, че изтеклият период
от време в настоящото производство не следва да се вземе предвид при извършване на
преценка дали вземането е погасено по давност доколкото със спирането на изпълнението
кредиторът е препястван да предприема действия насочени към принудително събиране на
вземането.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск е
неоснователен, тъй като изпълнителното производство за принудително събиране на
наложеното на ищеца наказание „глоба“ е образувано преди изтичане на изпълнителната
давност по чл. 82, ал. 2 ЗАНН, а доколкото е налице висящо производство за събиране на
вземането не се прилага разпоредбата на чл. 82, ал. 3 ЗАНН на основание ал. 4 от нормата.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъдат възложени направените от ответника разноски в размер на 100 лева, представляващи
юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на страната, изчислено
съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЕВ. ИВ. ИВ., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр.
София, .............. против СО, БУЛСТАТ *************, с адрес в гр. София, ул. „Московска“
№ 33 иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на
50 лева, представляваща наложена с наказателно постановление от 14.12.2018 г. глоба,
чието събиране е възложено съгласно възлагателно писмо от 26.02.2021 г. на ЧСИ АП, с рег.
№ ---, с район на действие СГС, по което е образувано изп. дело № 2079/2021 г.
ОСЪЖДА ЕВ. ИВ. ИВ., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. София, .............. да
заплати на СО, БУЛСТАТ *************, с адрес в гр. София, ул. „Московска“ № 33, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 100 лева, представляваща сторени в
настоящото производство разноски.
3
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4