Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 26.08.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет
и девети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
И. ЙОСИФОВ
при
секретаря Бисерка Василева и с участието на прокурора Пламен Петков, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д
№ 228 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационни
жалби и на двете страни – отдел „Оперативни дейности“ – Варна в ЦУ на НАП и
„Виас“ ЕООД, със седалище в гр.Шумен.
Касаторът отдел
„Оперативни дейности“ – Варна в ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител, е
обжалвал решение № 322/27.03.2020 г., постановено по АНД № 2355/2019 г. по
описа на Районен съд – Русе, в частта, с която наказателно постановление №
468527-F505579/10.10.2019 г.,
издадено от началника на отдел „Оперативни дейности“ – Варна в ЦУ на НАП, е
изменено като приложената санкционна норма по чл.185, ал.2 от ЗДДС е
преквалифицирана по чл.185, ал.2, изречение второ вр. ал.1 от ЗДДС, поради
което е намален размерът на наложеното на „Виас“ ЕООД административно наказание
„имуществена санкция“ от 3000 лева на 500 лева. Като касационни основания се сочат
неправилното приложение на материалния закон и допуснато съществено нарушение
на процесуалните правила. Навеждат се доводи, според които обстоятелството дали
нарушението фактически води или не до неотразяване на приходи не е елемент от
състава на нарушението по чл.185, ал.2 от ЗДДС, за което е санкционирано
дружеството, щом в случая самото нарушение по чл.7, ал.1 от Наредба № Н-18 от
13.12.2006 г., изразяващо се в липса на фискално устройство за търговския обект,
е от такова естество, че то винаги води до тяхното неотразяване. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени въззивното решение в обжалваната част и да
потвърди изцяло наказателното постановление. Претендира присъждането на
юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът „Виас“
ЕООД, чрез процесуалния си представител, е обжалвал посоченото решение на
районния съд в частта, с която наказателното постановление е изменено като
размерът на административното наказание „имуществена санкция“ е определен на
500 лева. Като касационни основания сочи допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила във връзка със събирането и оценката на доказателствата и
необсъждане на основните доводи на защитата и преди всичко възражението му за
маловажност на случая по чл.28, б.“а“ от ЗАНН, както и неправилното приложение
на материалния закон. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
въззивното решение в обжалваната част и измененото с него наказателно
постановление в неговата цялост. Претендира присъждането на направените
разноски за адвокатско възнаграждение, за които представя списък.
Всеки от двамата
касационни жалбоподатели изразява становище за неоснователност на касационната
жалба на противната страна.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава заключение за неоснователност
и на двете касационни жалби и счита, че решението на районния съд е правилно и
следва да бъде оставено в сила. Сочи, че въззивната инстанция не е допуснала сочените
процесуални нарушения и нарушения на материалния закон.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбите
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационните жалби и на двете страни са процесуално
допустими – подадени са в срок, от надлежни страни, срещу невлязъл в сила съдебен
акт, поради което подлежат на разглеждане. Разгледани по същество, жалбите и на
двете страни се явяват основателни.
Обжалваното решение е неправилно, тъй като е
постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във
връзка със събирането и оценката на доказателствата, поради неправилно
преквалифициране по различна санкционна норма и при липсата на мотиви по
основните доводи на защитата – чл.107,
ал.2 и ал.5,
чл.337,
ал.1, т.2 от НПК и чл.339, ал.2 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН, както и при неправилно
приложение на материалния закон.
Въззивният съд, каквато е функцията на районният съд в
съдебната фаза на административнонаказателното производство, е всякога длъжен
да даде отговор на възраженията и доводите на страните, независимо дали ги
счита за основателни или не и дали ги уважава или не – чл.339, ал.2 от НПК.
Този отговор е именно израз на задължението му на въззивна инстанция, която е и
контролна такава - да провери изцяло законосъобразността на наказателното
постановление. Резултатът от извършената проверка не може да бъде формален и да
се съдържа в лаконични формулировки, че нарушението е правилно установено и
квалифицирано. Отговорът на съществените възражения на страните следва винаги
да бъде обективиран в мотивите на въззивния съдебен акт, за да може страната,
която е изтъкнала съответния довод, да узнае и проследи начина на формиране на
волята на съда, по силата на която аргументите й са или не са уважени. Когато решението на въззивния съд не
отговаря на посочения изисквания, то е налице процесуално нарушение от
категорията на съществените, тъй като то се приравнява на липса на мотиви по
смисъла на чл.348, ал.3, т.2 от НПК (вж. и константната съдебна практика – решение
№ 265 от 19.12.2018 г. на ВКС по к. н. д. № 887/2018 г. , решение № 291 от 7.06.2010 г. на ВКС
по н. д. № 234/2010 г., I н. о., НК, решение № 428 от 24.10.2008 г. на ВКС по н. д. №
457/2008 г., III н. о. и мн.др.).
На следващо място, отговорността за осигуряване
разкриването на обективната истина в съдебната фаза на
административнонаказателното производство се носи от съда – чл.13 от НПК. По
тази причина чл.107, ал.2 и ал.5 от НПК предвиждат, че събирането на
доказателствата става не само по инициатива на страните, но задължава
инстанцията по същество да събира доказателства и по свой почин, когато това е
необходимо за разкриване на обективната истина. Така събраните доказателства
подлежат и на внимателна проверка, резултатът от която следва да намери своето
отражение в мотивите на съдебния акт. Необходимост от служебно събиране на
доказателства с оглед разкриването на обективната истина ще е налице винаги,
когато от събраните доказателства могат да се направят разнопосочни изводи
относно предмета на доказване в административнонаказателното производство, в
конкретния случай относно степента на обществена опасност на нарушението с
оглед посочените в чл.93, т.9 от НК обстоятелства. Неизпълнението на това
задължение и постановяването на съдебния акт при неизяснена фактическа
обстановка безспорно също ограничава правото на защита на наказаното дружество
и поради това съставлява съществено нарушение на процесуалните правила по
смисъла на чл.348, ал.3, т.1 от НПК.
Както в касационната жалба, така и в хода на
въззивното производство, санкционираното дружество последователно е поддържало своята
теза, според която нарушението съставлява маловажен случай по смисъла на чл.28,
б.“а“ от ЗАНН, в подкрепа на което възражение са приведени множество доводи.
Сочи се, че нарушението е формално, от него няма настъпили вредни последици,
подобно нарушение дружеството извършва за първи път, което обстоятелство е
отбелязано и в НП. Поддържа, че четири дни преди датата на проверката – на 02.08.2019
г., след като служител на санкционираното дружество установил несъответствието
по отношение на адреса на търговския обект, с приемо-предавателен протокол от същата
дата предал паспорта на касовия апарат на представител на обслужващия сервиз –
„Мики 73“ ЕООД, за отстраняване на несъответствието.
Коментар на тези аргументи в мотивите на въззивния
съдебен акт липсва. В съответствие със служебното си задължение за събиране на
доказателства, когато те са необходими за изясняване на обективната истина,
районният съд е бил длъжен да изясни каква е била конкретната причина, поради
която паспортът на касовия апарат е бил предаден с приемо-предавателния
протокол от 02.08.2019 г. (л.12 от въззивното дело) и дали наистина предаването
е било извършено за промяна на регистрирания във фискалното устройство адрес на
търговския обект (вж. и чл.17, ал.3 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г.), както
твърди процесуалният представител на санкционираното дружество, или тази
промяна, извършена на ден след проверката – на 07.08.2019 г. (вж. новото свидетелство
за регистрация на ФУ от същата дата на л.14 от въззивното дело) е била
предприета поради именно поради извършената от органите по приходите проверка.
Това обстоятелство не може да се изясни чрез самото
писмено доказателство – приемо-предавателният протокол, тъй като в него е
записано, че „предаването на паспорта е
за установяване и корекция на вписани данни“ без да е пояснено какъв е
точно техният характер. За тази цел следва да бъдат разпитани в качеството на
свидетели лицата, които са осъществили предаването, съответно приемането на
паспорта на ФУ – Полина Недева и Милен Маринов. С оглед извършването на преценката
по чл.28, б.“а“ от ЗАНН въззивната инстанция следва да изясни и за какъв период
от време преди проверката от 06.08.2019 г. дружеството е ползвало фискалното
устройство в новия търговски обект в гр.Русе, с адрес ул.“Търговска“ № 1. Това
е така, защото продължителността на осъществяване на нарушението по чл.7, ал.1
от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. (задължението по тази норма възниква от датата
на започване на дейността на обекта), което се изразява в бездействие, безспорно
също е от значение при решаване на въпроса относно маловажността на случая. По
делото е налице договор за наем от 01.04.2019 г., по силата на който „Виас“
ЕООД е наел склад на посочения адрес – гр.Русе, ул.“Търговска“ № 1, но в него липсват данни
кога имотът е бил фактически предаден на наемателя, респ. кога е започнала
дейността в него.
На следващо място, съдът е приложил неправилно и
материалния закон – чл.185, ал.2, изр.второ от ЗДДС, в резултат на което е
извършил съществено процесуално нарушение като е преквалифицирал приложената
санкционна норма по чл.185, ал.2, изр.второ вр.ал.1 от ЗДДС.
В съдебната практика няма спор по въпроса, че ако
въззивната инстанция констатира, че наказващият орган, при иначе правилно
установена фактическа обстановка, е приложил неправилно материалния закон, то
тя разполага с възможността да преквалифицира нарушението, за което е
ангажирана отговорността на наказаното лице, като приложи закон за „същото, еднакво или по-леко наказуемо” нарушение - арг. чл.337, ал.1, т.2
от НПК вр.чл.84 от ЗАНН.
В случая обаче
наказващият орган е приложил правилно материалния закон, поради което подобно
преквалифициране води едновременно до неправилното му приложение и до процесуално
нарушение по чл.337, ал.1, т.2 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН.
Разпоредбата на
чл.185, ал.2, изр.първо от ЗДДС, в относимата й част, предвижда, че извън случаите по ал.1, т.е. извън случаите на неиздаване на документ по
чл.118, ал.1, на юридическо лице, което извърши или допусне извършването на
нарушение по чл.118 или на нормативен акт по неговото прилагане, се налага имуществена
санкция в размер от 3000 до 10 000 лв. Изречение второ на същата разпоредба
гласи, че когато нарушението не води до неотразяване на приходи, се налагат
санкциите по ал.1, които за юридическите лица са в размер от 500 до 2000 лв.
Районният съд е
приел, че в АУАН и НП не се твърди процесното административно нарушение да е
довело до неотразяване на приходи, а по делото липсвали доказателства за
укриване на приходи и данъци, поради което е счел, че дружеството е следвало да
бъде наказано със санкцията по чл.185, ал.1 от ЗДДС като съответно е
преквалифицирал приложената санкционна норма. Този извод е неправилен.
Използваната в
чл.185, ал.2, изр.второ от ЗДДС формулировка „нарушението не води до неотразяване на приходи“ ясно показва, че,
за да е приложим този привилегирован състав, нарушението по своето естество
следва да е такова, че принципно не води до неотразяване на приходи. Това
положение е различно от случаите, когато самото нарушение би могло да доведе до
тяхното неотразяване, но в конкретния случай до такъв отрицателен резултат не
се е стигнало. В последния случай правилната квалификация на нарушението, както
е приел и наказващият орган, е по чл.185, ал.2, изр. първо от ЗДДС като липсата
на настъпили вредни последици следва да се преценява на плоскостта на
индивидуализацията на наказанието – чл.27, ал.2 от ЗАНН, която санкция е относително
определена и то в широки граници – от 3000 лева до 10 000 лева.
Очевидно е, че нарушението
по чл.7, ал.1 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г., изразяващо се в липсата на въведено
в експлоатация фискално устройство за търговския обект, е от естество да доведе
до неотчитане на приходи, поради което с НП то правилно е подведено под
санкционната норма на чл.285, ал.2, изр.първо от ЗДДС. Следва обаче отново да
се отбележи, че това обстоятелство, само по себе си, не изключва a priori приложението на
чл.28, б.“а“ от ЗАНН, по чието приложение, след събиране на необходимите
доказателства, следва да се произнесе въззивната инстанция.
Като е постановил своя съдебен акт при неизяснена фактическа обстановка и при
непълнота на мотивите, районният съд е допуснал съществени нарушения на
процесуалните правила, което обуславя отмяната на обжалваното решение като
неправилно и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната
инстанция.
При новото разглеждане на делото и съобразно неговия изход, районният съд
следва да се произнесе и по въпроса за разноските, направени от страните в
настоящото касационно производство – чл.226, ал.3 от АПК вр.чл.63, ал.3 от ЗАНН.
Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1,
пр.2 и чл.222, ал.2, т.1 от АПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 322/27.03.2020 г., постановено по АНД № 2355
по описа за 2019 г. на Районен съд - Русе.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от
друг състав на Районен съд - Русе.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: