Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 25.09.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и първи юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря
Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16017
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
08.02.2019 год., постановено по гр.дело №2266/2018 год. по описа на СРС, ГО,
143 с-в, е признато за установено по предявения от Н.Н.И.
срещу С.П.С. иск с правно основание чл. 439 вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 8 783 лв. /т.е.
разликата над 2 761 лв. до размера от 11 544 лв./ по изпълнително дело №504/2015
год. по описа на частен съдебен изпълнител Г.Д., като припадаща се във
вътрешните отношения на другите три солидарни длъжници
по вземането по изпълнителен лист от 25.06.2015 год., издаден по гр.дело
№34886/2015 год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в, като искът е отхвърлен в
останалата му част за сумата от 2 761 лв., представляваща припадащата се
ищцата част от 1/4 във вътрешните отношения между солидарните длъжници и ответникът е осъден да заплати на ищцата на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 654.93
лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.П.С.. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд не бил взел
предвид, че процесното изпълнително дело било
приключено на 08.12.2017 год. поради събиране на дълга, както и че били
преведени, както следва: по сметка на взискателя „ЕОС
М.“ ООД – сумата от 10 500 лв. /10 000 лв. – основен дълг и 500 лв. –
стойност на кредитната карта/, по сметка на частния съдебен изпълнител за такси
по изпълнението – 1 222.72 лв., по сметка на търговския регистър – 30 лв.
и по сметка на имотния регистър – 10 лв., или общо внесената сума възлизала на
11 762.72 лв. Неправилно СРС се бил определил квотите от дълга между
солидарните длъжници, като бил приел, че дължимата от
ищцата сума е в по-нисък размер, а именно 1/4, а безспорно било, че страните са
солидарни длъжници. Един от солидарните длъжници – А.С.С., бил починал,
като негови наследници били ищцата и нейният син. Това променяло размера, който
се дължал от всеки от солидарните длъжници във вътрешните
им отношения. Ето защо моли решението да бъде отменено в обжалваната ме част, а
искът – отхвърлен.
Ответницата
по жалбата Н.Н.И. счита, че решението на СРС следва
да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че по делото било
установено, че ответникът бил заплатил на кредитора сумата от 10 500 лв.,
но нямало доказателства на какво основание той бил заплатил разходите от 500
лв., поради което и във вътрешните отношения между солидарните длъжници общото задължение следвало да се счита в размер на
10 000 лв. Възражението на жалбоподателя, че индивидуалните квоти на
солидарните длъжница са определени погрешно било преклудирано
с изтичането на срока за отговор на исковата молба. Ищцата и починалия син на
ответника не били сключвали граждански брак, поради което и тя не се явявала
негов наследник по закон. Т.е. върху нея не било преминало негово задължение,
което да доведе до увеличение на дела й от дълга в отношенията между
солидарните длъжници. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част, но е частично неправилно.
В Решение № 71 от 24.07.2019 год. на
ВКС по гр.дело № 2576/20018 год., ІІІ г. о., ГК, е прието, че правилото в
изпълнителния процес по ГПК е, че взискател може да
бъде само лицето, което изпълнителният лист сочи като кредитор по вземането, а
длъжник може да е само лицето, което изпълнителният лист сочи като длъжник.
Разпоредбата на чл. 429 ГПК урежда изключенията от това правило. При тях
надлежни страни в изпълнителния процес са субекти, които не фигурират в
изпълнителния лист, но притежават надлежна легитимация. В ал. 1 на посочената
норма са изключенията за взискателя – наследниците и
частните правоприемници на взискателя, както и
поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга, могат да искат
изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя
изпълнителен лист; приемството, съответно плащането от
поръчителя или съдлъжника, се установява с писмени
доказателства. В съдебната практика и в правната теория категорично се приема,
че поръчителят и солидарният длъжник имат правен интерес да платят дълга, а
когато притежават регресно право срещу длъжника, се суброгират в правата на удовлетворения кредитор /чл. 74 вр. с чл. 146 и чл. 127, ал. 2 ЗЗД/. Правоприемството
по чл. 429, ал. 1 ГПК винаги следва издаването на изпълнителния лист.
Следователно съдебния изпълнител е органът, оправомощен
да го установи. Законът овластява съдебният
изпълнител да проведе държавната принуда по неудовлетвореното гражданско притезание /на дълга по изпълнителния лист/, но изключва
неговата компетентност да проверява материално-правните предпоставки за
допустимост на изпълнителния процес /съществуването на дълга/на изпълняемото право/. Проверката за съществуването на дълга
законът възлага на съда, а той я осъществява в производството по снабдяване с
изпълнително основание /изпълнителен титул/, в производството по издаване на
изпълнителен лист и в производството по исковете, предвидени в ГПК, чийто
предмет е материалната /не/законосъобразност на изпълнителния процес по
конкретно изпълнително дело – исковете по чл. 439, ал. 1, чл. 240, ал. 2 и 3,
чл. 242, ал. 2 и 3, чл. 440 ГПК. От фактите, които имат значение за
съществуването на дълга обаче, съдебният изпълнител е оправомощен
да констатира плащането /изпълнението/, доколкото следва съдебното дирене в
производството по създаденото изпълнително основание, респ. изтичането на срока
за възражение срещу заповедта за изпълнение. Чл. 429, ал. 1 ГПК ограничава
проверката, която съдебният изпълнител дължи по надлежната легитимация на
лицето, което не фигурира като кредитор в изпълнителния лист до правоприемството, респ. до плащането на дълга /плащането
длъжникът доказва с писмени доказателствени средства
– чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК/. От друга страна поръчителят и солидарният длъжник,
които са платили, се суброгират в правата на
удовлетворения кредитор, само ако притежават и регресно
право срещу длъжника по изпълнителния лист. Регресното
правно е също материално-правна предпоставка на законната суброгация
/то обосновава правният интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД извън изключението по
чл. 56 ЗЗД/, а чл. 429, ал. 1, изр. 2, пр. 2 ГПК освобождава съдебният
изпълнител от правомощието да извърши проверка и по нея. Законодателят отчита,
че подобна дейност е нетипична за изпълнителния орган.
От друга страна чл. 429, ал. 1, изр.
2 ГПК не предвижда съдебният изпълнител да установява фактите, които са
породили поръчителството, респ. пасивната солидарност. Тези факти всякога
предхождат правоприемството, т.е. са без пряко
отношение към него, а стоят и извън плащането на дълга. За да приложи чл. 429,
ал. 1 ГПК обаче, съдебният изпълнител следва да е убеден, че платецът има
качеството на поръчител, респ. солидарен длъжник. Изложеното налага още едно
ограничително тълкуване на чл. 429, ал. 1 ГПК. Третото лице, което е платило
дълга, следва да фигурира в изпълнителното основание като поръчител, респ.
солидарен длъжник /така и Тълкувателно решение № 59 от 03.06.1974 год. на ВКС
по гр.дело № 16/1974 год., ОСГК; виж и чл. 428, ал. 2, изр. 2 ГПК
Разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК
легитимира и субектите, включени в персоналния й обхват, да поискат образуване
на изпълнително дело с представяне на изпълнителния лист, в който не фигурират,
но и да поискат заместването на взискателя по
изпълнителното дело, образувано по молба на кредитора по изпълнителния лист. Те
разполагат и с право на жалба срещу отказа на съдебния изпълнител да зачете правоприемството в правото на принудително изпълнение на
кредитора по изпълнителния лист. Съдът разглежда жалбата по реда на раздел І от
глава Х ГПК. Материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение след
зачетено правоприемство по чл. 429, ал. 1 ГПК обаче
се установява по исков ред. В зависимост от изпълнителното основание длъжникът
разполага с иск по чл. 439, по чл. 240, ал. 2 и 3 или по чл. 424 ГПК. Влязлото
в сила постановление на съдебния изпълнител за образуване на изпълнителното
дело или за заместване на първоначалния взискател и
влязлото в сила решение по жалбата срещу отказа на съдебния изпълнител да
зачете правоприемството по чл. 429, ал. 1 ГПК нямат
задължително действие за съда по иска за несъществуване на изпълняемото
право /аналогия от чл. 358 ГПК/.
Правоприемството в правото на принудително изпълнение на кредитора
следва изпълнителния лист и настъпва по силата на закона /на основание чл. 429,
ал. 1 ГПК/. Съдебният изпълнител е органът, който е длъжен да го установи, като
чл. 429, ал. 1, изр. 2 ГПК го задължава да зачете и квотите в правата,
придобити от кредитора по изпълнителния лист, стига да са определени от закона.
Съдебният изпълнител е длъжен да приеме, че платилият солидарен длъжник е
заместил кредитора в половината от дълга по изпълнителния лист. В чл. 127, ал.
1 ГПК е презумпцията за равенство в дяловете на солидарните длъжници,
различни от поръчителя. Съдебният изпълнител е длъжен да я приложи, доколкото
презумпцията е доказателствено правило, а законът не
го оправомощава с компетентност да установява
вътрешните отношения между съдлъжниците. Нормата на
чл. 6, ал. 2 ГПК допуска също искането на солидарния длъжник да е за по-малка
част от половината от дълга по изпълнителния лист. Презумпциите на закона не се
оборват в изпълнителното производство. Оборването им, както и всеки факт от
значение за материалната законосъобразност на изпълнителния процес е установима пред съда по исков ред. Затова длъжникът
разполага с отрицателен установителен иск, предвиден
в чл. 439, ал. 1, респ. в чл. 240, ал. 2 и 3 или в чл. 424 ГПК, в зависимост от
изпълнителното основание.
В разглеждания случай въз основа на
съвкупната преценка на писмените доказателства по делото въззивният
съд приема за установено, че на 25.06.2015 год. са били издадени заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД солидарно срещу „А.Г.“
ЕООД, А.С.С., Н.Н.И. и С.П.С.
/последните трима в качеството им на солидарни длъжници/
за следните суми: 8 650.25 лв. – главница по договор за банков кредит
№54173 от 04.06.2008 год., ведно със законната лихва, считано от 22.06.2015
год. до окончателното изплащане, 737 лв. – редовна лихва за периода от
20.01.2014 год. до 19.05.2015 год., 1 548.92 лв. – наказателна лихва за
периода от 20.02.2014 год. до 1.06.2015 год., както и 818.72 лв. – разноски по
делото з-а държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение /т.е., общо 11 754.89 лв./.
Въз основа на изпълнителния лист и
молба на кредитора срещу горепосочените длъжници е
било образувано изпълнително дело №504/2015 год. по описа на частен съдебен
изпълнител Г.Д., с рег.№781 на КЧСИ, по което са били определени разноски в
размер на 1 618.59 лв. – такси по ТТРЗЧСИ и 442 лв. – юрисконсултско
възнаграждение. С постановление на частния съдебен изпълнител от 14.06.2017
год. изпълнителното производство е било частично спряно на основание чл. 229,
ал. 1, т. 2 ГПК поради смъртта на длъжника А.С.С.
На 21.09.2017 год. е бил сключен
договор за цесия между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и „ЕОС М.“ ЕООД, който
има за предмет и вземанията, за които е бил издаден процесният
изпълнителен лист.
На 03.11.2017 год. между „ЕОС М.“
ЕООД и ответника С.П.С. било сключено споразумение, по силата на което било
постигнато съгласие за доброволно уреждане на отношенията във връзка с
неизпълненото задължение в размер на 14 471.93 лв., произтичащо от договор
за кредит и прехвърлено по договор за цесия от 21.09.2017 год., като длъжникът
признал задължението си и се задължил да погаси в срок до 10.11.2017 год.
сумата от 10 000 лв., а кредиторът опростил задължението за разликата до
размера от 14 471.93 лв., както и изпълнително дело №504/2015 год. по
описа на частен съдебен изпълнител Г.Д., с рег.№781 на КЧСИ, ще бъде прекратено
след плащането на горепосочената сума и след като длъжникът заплати на съдебния
изпълнител всички такси и разноски, които се събират по реда на ТТРЗЧСИ.
На 08.11.2017 год. „ЕОС М.“ ЕООД
подало молба до частния съдебен изпълнител, съдържаща искане за прекратяване на
изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, след изплащане на
дължимите такси и разноски от страна на длъжниците, като
е заявил, че е получил плащания в общ размер на 10 500 лв., с което задължението
се счита погасено.
На 01.12.2017 год. С.П.С. заплатил
по сметка на частния съдебен изпълнител следните суми: 1 222.72 лв. –
такси по ТТРЗЧСИ, 30 лв. – такса по ТТРЗЧСИ /за вдигане на запор/, 10 лв. –
такса по ТТРЗЧСИ /за вдигане на възбрана/, а на 03.12.2017 год. заплатил по
сметка на „ЕОС М.“ ЕООД сумата от 10 500 лв.
С постановление от 08.12.2017 год.
частният съдебен изпълнител приключил принудителното изпълнение, за което
уведомил С.П.С.. На 08.12.2017 год. последният подал молба до частния съдебен
изпълнител, с която пискал да бъде конституиран като взискател
по изпълнителното дело за сумите, които бил платил, срещу Н.Н.И..
На 11.12.2017 год. до последната била изпратена покана за доброволно изпълнение,
с която била уведомена, че дължимите суми към „ЕОС М.“ ООД са изплатени от С.П.С.,
като на основание чл. 429, ал. 1 ГПК същият е конституиран като взискател за заплащане на сумата от 10 500 лв. и
1 044 лв. – такси по изпълнението.
Спорните между страните въпроси по
същество във въззивното производство са свързани с
това дали ответникът е изпълнил повече от дължимото и как трябва бъде разпределена
отговорността за платеното на кредитора по изпълнителното дело между ищцата и
ответника в качеството им на солидарни длъжници.
Както бе посочено вече, според разпоредбата
на чл. 127, ал. 1 ЗЗД, ако не следва друго от вътрешните отношения между
солидарните длъжници, дяловете им са равни.
Настоящият съдебен състав приема, че
съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният съдлъжник
дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на
възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за
погасяване на дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването. Без
значение е дали дългът е погасен чрез плащане или чрез поемане на ново
задължение от погасилия дълга. Ако погасилият дълга е поел ново задължение
/по-голямо и по-тежко или по-голямо, но по-леко, или по-малко, но по-тежко, или
по-малко и по-леко, или задължение за друго/, той не може да претендира повече
от съдлъжниците си, нито те могат да възразяват за
ограничаване на отговорността си, ако отговарят за изпадането в забава или не са
били готови да изпълнят задължението точно – виж Решение № 211 от
23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 177/2011 г., IV г. о., ГК.
Правото на регрес се основава на
принципа за забрана на неоснователното обогатяване, поради което и във всеки
конкретен случай на погасяване на дълга към кредитора от един от солидарните длъжници, същият има иск срещу останалите само за разликата
над своята част – пределите са от една страна размера на неговия дял, а от
друга страна – размера на дълга към кредитора. С оглед принципа на недопускане
на неоснователно обогатяване, делът на всеки солидарен длъжник следва да
обхваща не само главницата, но и съответната част от всички разноски – разходи
по изпълнението, съдебни разноски, разноски по принудителното
изпълнение, щом същите са спестени от останалите длъжници.
Установено е по делото, че
ответникът е заплатил, както следва: на кредитора /взискателя/
– сумата от 10 500 лв., а по сметка на частния съдебен изпълнител – сумата
от 1 262.72 лв. /която е в по-голям размер от оспорваната от ищцата –
1 044 лв./. Солидарните длъжници по договора за
банков кредит са четирима – „А.Г.“ ЕООД, А.С.С.
/респ. неговите наследници, каквото качество не се установява да има ищцата- а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/,
Н.Н.И. и С.П.С.. По делото не е установена
неплатежоспособността на „А.Г.“ ЕООД. Под неплатежоспособност следва да се разбира
обективното състояние на солидарния длъжник, при което регресното
задължение не може да бъде изпълнено принудително. За такова обективно
състояние на търговското дружество по делото не са налице данни. Поради което и
не следва да се прилага разпоредбата на чл. 127, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, а именно
задължението на неплатежоспособния длъжник – в случая кредитополучателя да бъде
разпределено между платежоспособните съдлъжници. Следователно
частта на всеки от съдлъжниците е по 2 886 лв.
/1/4 част от 11 544 лв./, поради което и ищцата не дължи на ответника разликата
над посочената сума до размера от 11 544 лв.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която е уважен предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 вр.
с чл. 124, ал. 1 ГПК за разликата над 2 761 лв. до размера от 2 886 лв. //т.е.
разликата над 8 658 лв. до размера от 8 783 лв., или за сумата от 125
лв./, която претенция подлежи на отхвърляне. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати на ищцата разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 645.61 лв.
В останалата обжалвана част
решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от
08.02.2019 год., постановено по гр.дело №2266/2018 год. по описа на СРС, ГО,
143 с-в, в частта му, в която е уважен предявения от Н.Н.И. срещу С.П.С. иск с правно основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за разликата над 2 761 лв. до
размера от 2 886 лв. /т.е. за разликата над 8 658 лв. до размера от
8 783 лв., или за сумата от 125 лв./, както и в частта му, в която
ответникът С.П.С. е осъден да заплати на ищцата Н.Н.И.
разноски за първоинстанционното производство за
разликата над 645.61 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Н.И. срещу С.П.С. иск с правно основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че
ищцата не дължи на ответника разликата над 2 761 лв. до размера от 2 886 лв. /т.е.
разликата над 8 658 лв. до размера от 8 783 лв., или сумата от 125
лв./ по изпълнително дело №504/2015 год. по описа на частен съдебен изпълнител Г.Д.,
с рег.№781 на КЧСИ, образувано въз основа на изпълнителен лист от 25.06.2015
год., издаден солидарно срещу „А.Г.“ ЕООД, А.С.С., Н.Н.И. и С.П.С. /последните трима в качеството им на солидарни
длъжници/, по гр.дело №34886/2015 год. по описа на
СРС, ГО, 74 с-в, задълженията по което са били изцяло заплатени от ответника, който
е заместил взискателя по реда на чл. 429, ал. 1 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решението от
08.02.2019 год., постановено по гр.дело №2266/2018 год. по описа на СРС, ГО,
143 с-в, в останалата му обжалвана част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/