№
гр.
София, 23.04.2019 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на осми февруари през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл.
съдия Илчева в. гр. д. № 4699 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 324580 от 29.01.2018 г., постановено по гр. д. № 60698/2016
г. по описа на СРС, 75 състав, „Ч.Р.Б.” АД е осъдено да заплати на „Т.” ЕООД на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 13221,12 лева, представляваща
платена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа
на „Ч.Р.Б.” АД в изпълнение на решение № Ц-33 от 14.03.2012 г. на ДКЕВР, отменено
с решение № 4659 от 03.04.2013 г. по адм. д. №
13239/2012 г. на ВАС и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 55,20 лева,
представляваща лихва за забава за периода 13.10.2016 г. – 27.10.2016 г., като
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер
от 4661,47 лева и за периода 18.12.2012 г. – 13.10.2016 г. като неоснователен.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца „Т.” ЕООД в частта, в която е от отхвърлен искът по чл. 86, ал.
1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 4661,47 лева. В жалбата се
твърди неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение, както и че неправилно
е прието, че изискуемостта на задължението на неоснователно обогатилото се лице
настъпва след връчване на покана. Сочи се, че след отмяна на решението на ДКЕВР
отпада задължението на производителя на ел. енергия за плащане на цена за
достъп, тъй като то не е определено по размер и платените суми подлежат на
връщане, считано от датата на получаването им от електроразпределителните
дружества. Претендира разноски.
Подадена е и въззивна жалба от ответника, „Ч.Р.Б.”
АД срещу решението в частта, в която са уважени предявените искове, в която се
излагат съображения за неправилност и немотивираност на крайния съдебен акт на
СРС. Поддържа се, че основанието за плащане на процесните
суми е сключен между страните договор за достъп до мрежата на ответника и в
този смисъл предоставените от него услуги не са безвъзмездни, а това би се
получило, ако се дължи пълно връщане на платеното, като не се държи сметка, че
при двустранните сделки възмездността се предполага.
Излага съображения, че между страните не е имало спор за дължимостта
на заплащаната цена. Сочи, че реституцията на даденото следва да обхване и
двете престации, а ЧЕЗ не може да получи престацията си, тъй като услугата вече е била осъществена.
Намира за неправилна преценката, че действащо облигационно отношение може да е
част от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Навежда довод, че
цените се договарят, а КЕВР може да определя само пределни цени. Намира, че
отмяната на решението на ДКЕВР не е достатъчно, за да се създаде задължение за
връщане на всичко дадено, тъй като основанието за заплащане на цената е сключен
договор. Сочи, че имуществената отговорност може да възникне само при виновно
поведение, а в случая ЧЕЗ е предоставяло услугата точно. Излага, че след като
една от престациите е с периодично изпълнение, то
развалянето няма обратно действие. Сочи, че отпадането на административният
елемент не води до отпадане на самия договор. Претендира разноски.
В подаден отговор ищецът „Т.” ЕООД оспорва въззивната
жалба и поддържа становище за правилност и законосъобразност на обжалвания
съдебен акт. Излага съображения, че с отмяната на решението на ДКЕВР се отричат
създадените с него правоотношения. Намира, че решението на ВАС касае всички
адресати и с обратна сила отпадат последиците на решението, а това означава
липса на задължение за плащане на тази конкретна цена. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка
с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения
съдебен акт:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са
допустими, Разгледани по същество са неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни
норми.
СРС, 75 състав, е бил сезиран с обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че задължението за заплащане на цена за достъп до електроразпределителната
мрежа на ответното дружество, определена с решението на ДКЕВР, е отпаднало с
отмяната му, поради което и с обратна сила е отпаднало основанието, на което
ищецът е извършил плащане.
За да възникне претендираното спорно
материално право по предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл.
3 ЗЗД, следва в обективната действителност да са се осъществили следните
материални предпоставки: 1) наличието на действително облигационно
правоотношение по договор за достъп до електроразпределителната мрежа,
поддържана от ответника; 2) ищецът да е заплатил на ответника процесната сума от 13221,12 лева, представляваща
възнаграждение за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа; 3)
решението на КЕВР, с което се определя размерът на възнаграждението за достъп,
да е отменено от ВАС с влязло в сила съдебно решение, т.е. годният юридически
факт, въз основа на който е определен размерът на възнаграждението за достъп,
да е отпаднал с обратна сила.
По делото не е спорно, че между страните е било налице облигационно
отношение за присъединяване на обект, собственост на ищеца, към
разпределителната електрическа мрежа на ответника.
Тъй като ценообразуването на електрическата енергия и съпътстващите
нейното производство, пренос и доставка дейности е предоставено на КЕВР със
специална властническа компетентност, страните по договора за достъп, който
производителите на електрическа енергия по силата на закона (чл. 84, ал. 2 ЗЕ)
са длъжни да сключат, не могат свободно да уговарят възнаграждение за достъп до
електроразпределителната мрежа. В този смисъл размерът на възнаграждението е
предмет на изключителната регулационна дейност на държавата, чрез нейните
надлежни административни органи. Продажните цени и възнагражденията за
съпътстващите дейности по производство, съхранение, пренос и доставка на
електрическата енергия са нормативно установени чрез решения на държавен орган,
КЕВР, с императивни правни норми, като те не могат да бъдат предмет на свободно
договаряне. При този строго регулиран от държавата пазар са ограничени в
значителна степен свободата на договаряне и автономията на волите. Поради тези
правни съображения неоснователни се явяват доводите на ответника, че страните
свободно могат да уговорят възнаграждението за достъп до
електроразпределителната мрежа, поддържана от ответника.
В правната норма, уредена в чл. 30, ал. 2 ЗЕ, е регламентирано едно
изключение от тези правила, като не подлежат на регулиране от държавата цените
на енергията, природния газ и услугите, предоставени от енергийните
предприятия, само при установяване наличието на конкуренция, която създава
предпоставки за свободно договаряне на цените при пазарни условия за
съответната дейност в енергетиката. На регионалния пазар, на който действа
ответното дружество, производителите на електрическа енергия не могат свободно
да избират оператора на електропреносната мрежа и/или
оператора на електроразпределителна мрежа, които да предоставят процесния достъп, поради което „Ч.Р.Б.” АД се явява
търговец, който упражнява „естествен монопол” върху дейността на електроразпределението. Именно поради този правнорелевантен факт дейността на електроразпределителните
предприятия е подчинена на цялостно административно регулиране – на съответната
територия може да съществува само една разпределителна мрежа и се издава само
една лицензия за разпределение (арг. чл. 43, ал. 2,
т. 1 ЗЕ). Ако КЕВР е упражнила правомощието си да регулира съответните цени, то
решението ѝ има конститутивно действие, като
този административен акт е материалноправна предпоставка
за възникване на вземането на ответника за съответното възнаграждение в
определения от КЕВР размер, вкл. и за процесната
временна цена за достъп, определена по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ.
За да бъде изкупувана електрическа енергия, по силата на чл. 84, ал. 3
ЗЕ производителите на електрическа енергия следва да сключат договор, в който
се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането,
предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Именно този договор
представлява „условие за изпълнение на договорите за продажба на електрическа
енергия”. При формиране на цената на електрическата енергия, която се изкупува
от лицензираните крайни доставчици, компетентният административен орган отчита
относителната тежест на всички обстоятелства, които са от съществено значение
за ценообразуването. С оглед на обстоятелството че на съответния продуктов и
териториален пазар електроразпределителните дружества притежават монополно положение, при определяне на цената на
продаваната електрическа енергия, държавата регулира този продуктов пазар.
През процесния период цената за услугата,
предоставяна от оператора, е била определена като временна с решение № Ц-33 от 14.09.2012
г. на КЕВР. С влязло в сила решение № 4659 от 03.04.2013 г., постановено по адм. д. № 13239/2012 г., е отменено решение № Ц-33 от 14.09.2013
г. на КЕВР в съответната му обжалвана част - Раздел IIІ, т. 10. Тъй като този административен акт е
отменен, конститутивното действие на съдебното
решение действа по отношение на всички, вкл. и по отношение на ищеца, дори и
той да не е бил страна в съдебното административно производство (арг. чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК). Съдът, разглеждащ гражданскоправните последици от настъпването на конститутивното действие на съдебното решение на административния
съд, е обвързан от установяването на незаконосъобразността на административния
акт (чл. 302 ГПК), като вече заплатените възнаграждения за достъп подлежат на
връщане при отпаднало с обратна сила правно основание (чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД).
Законосъобразността на административния акт е изискване за пораждане на
действието му. Макар и процесното отменено решение на
КЕВР да е незаконосъобразно, а не нищожно и доколкото по него е било допуснато
предварително изпълнение, до отмяната му е действало като елемент от
фактическия състав, обуславящ възникването на правното вземане за заплащане на
възнаграждение за достъп. Отмяната на ненормативен акт действа с обратна сила.
Именно това отпадане на последиците от отменен административен акт поражда и
задължението за предприемане на възстановителни мерки (арг.
чл. 301 АПК), част от които са действията по реституция на даденото между
страните при отпаднало с обратна сила правно основание.
Като елемент от смесения фактически състав, формиращ основанието за използване
на разпределителна мрежа срещу заплащане от присъединен производител,
незаконосъобразността на кой да е от административните актове за определяне на
цени, прогласена с отмяната им, обуславя и отпадането с обратна сила на
правната обвързаност за заплащане на възнаграждение за достъп. За разлика от
нормативните актове, чието действие се зачита между страните до отмяната им от
съда, в случая е осъществено предварително изпълнение по невлязъл в сила
ненормативен административен акт, чието действие, дори и преди отмяната му, е
било само временно и е следвало да се стабилизира при окончателното
ценообразуване за периода. До стабилизиране на тези възнаграждения не се е
достигнало поради конститутивния ефект на отмяната на
акта.
Макар да не води до начална недействителност на задължението за
заплащане на цена, а до последващо отпадане с обратна
сила на незаконосъобразно определен размер на тази цена, отмяната на
ценообразуващия акт следва да се зачете от гражданския съд (чл. 177, ал. 1 АПК). Това обстоятелство не отрича по принцип възмездния характер на
предоставяната обща мрежова услуга, чиято цена в цялост следва да се е изплаща
от всеки съконтрагент на оператора, включително и от
производителите, но не въз основа на подадената, а на потребената
от мрежата енергия. При отчитане на този способ на формиране на регулираните
цени не може да се възприеме доводът на ответника за нарушение на принципа на
еквивалентност във възмездните двустранни отношения, като основа на търговския
оборот.
Не е приложима по аналогия разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 1, предл. 2 ЗЗД не само защото процесният
договор не е развален поради виновно неизпълнение на договорно задължение, но и
защото заплатеното възнаграждение е било изначално недължимо, макар и процесната парична престация да е
била осъществена при формално годно правно основание – незаконосъобразното
решение на КЕВР, което е отпаднало с обратна сила при неговата отмяна.
Не следва да се прилага по аналогия и правната норма, уредена в чл.
326, ал. 2 ТЗ. От една страна процесният договор не
представлява търговска продажба, а такъв за предоставяне на определена услуга –
достъп до електроразпределителната мрежа, поддържана от ответното търговско
дружество, за което би се дължало не продажна цена, а възнаграждение за осъществяване
на насрещната непарична престация – предоставен
достъп. От друга страна, както бе изяснено, това възнаграждение се определя
единствено от регулаторния орган – КЕВР, в упражняване на неговите властнически
правомощия и е недопустимо от материалноправна гледна
точка, както да се уговаря свободно между страните друг размер на
възнаграждението за достъп, така и да се определя съобразно установените от
обичайната търговска практика цени. Нещо повече, на територията, на която
ответникът осъществява дейността си, липсва друг оператор на разпределителна
мрежа, за да се определи обичайната цена за тази услуга на тази територия.
Между страните не е спорно правнорелевантното
обстоятелство, че ищецът е заплатил на ответника исковата сума в изпълнение на отмененото
с обратна сила решение на компетентния ценообразуващ регулаторен орган, поради
което годният юридически факт е заличен с обратна сила и даденото при отпаднало
правно основание трябва да бъде възстановено. По делото са представени преводни
нареждания за отделните, посочени в исковата молба, претендирани
суми. Следователно предявеният кондикционен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД (за
връщането на даденото при отпаднало с обратна сила основание) е основателен и правилно
е бил уважен изцяло за сумата от 13221,12 лева.
За да бъде основателен предявеният акцесорен
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е необходимо кредиторът да е отправил до длъжника
покана, тъй като при вземане за връщане на отпаднало основание няма определен
ден за изпълнение на задължението, а изискуемостта не е достатъчна, за да
постави длъжника в забава. Независимо, че изискуемостта настъпва с отпадане на
основанието, на което са били заплатени сумите, за да се постави длъжника в
забава е необходимо да му бъде отправена покана. В този смисъл лихва върху
сумата ще е дължима от получаването на покана от длъжника или по-точно след
изтичане на срока, даден в поканата, за изпълнение на претендираните
суми, в който смисъл е неоснователен доводът в жалбата на „Т.” ЕООД. По делото
е представена нотариална покана от 05.10.2016 г., с която „Т.” ЕООД е поканило „Ч.Р.Б.”
АД в седмодневен срок да му заплати исковата сума. Удостоверено е получаването
на поканата на 07.10.2016 г., което не е оспорено. Така настоящият състав
намира, че лихва за забава се дължи от 15.10.2016 г. до датата на подаване на
исковата молба – 27.10.2016 г., която е в размер на 47,74 лева. Поради това първоинстанционното решение следва да се отмени в уважената
част по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД над този размер до присъденият от 55,20 лева,
а в останалата част, в която искът е бил отхвърлен – да се потвърди.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни съобразно
уважената/отхвърлената част от предявените искове. По въззивната
жалба на „Т.” ЕООД на въззивника не се дължат
разноски, тъй като същата се отхвърля изцяло. Въззиваемият
по тази жалба не е поискал присъждането на разноски. По въззивната
жалба на „Ч.Р.Б.” АД, която се уважава почти изцяло, на въззивника
се дължат разноски. Същият е сторил такива за държавна такса в размер на 265,53
лева и е поискал присъждането на юрисконсултско
възнаграждение, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр.
чл. 25, ал. 1 НЗПП определя в размер на 150 лева. Така на въззивника
следва да бъдат присъдени разноски съразмерно в размер на 415,29 лева. По тази въззивна жалба е подаден отговор от въззиваемата
страна „Т.” ЕООД, която е поискала присъждането на разноски. Представен е
списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени разноски. Съдът намира, че за
присъждане на разноски за подадения отговор следва да има предвид само претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1177
лева. Съразмерно на отхвърлената част от жалбата на въззиваемата
страна следва да се присъдят разноски в размер на 0,66 лева. Определяйки
разноските по компенсация такива следва да бъдат присъдени само на „Ч.Р.Б.” АД
в размер на 414,63 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен
състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 324580 от 29.01.2018 г., постановено по гр. д. № 60698/2016
г. по описа на СРС, 75 състав, в частта, в която е уважен предявеният иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД над сумата от 47,74 лева до сумата от 55,20
лева, представляваща лихва за забава за периода 13.10.2016 г. – 27.10.2016 г.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Т.” ЕООД, ЕИК ********, срещу „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 47,74 лева до сумата от
55,20 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода 18.12.2012 г. – 15.10.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 324580 от 29.01.2018 г., постановено по гр. д. № 60698/2016
г. по описа на СРС, 75 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.” ЕООД, ЕИК ******** да заплати на „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК ********, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер
на 414,63 лева, представляваща разноски за въззивната
инстанция, както и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още 0,12 лева,
представляваща разноски, сторени от ответника в първата инстанция, съразмерно с
отхвърлената част от претенциите.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.