С решение № 130/12.11.2010 г., постановено по гр. д. № 509/2010 г., Кърджалийският районен съд е осъдил „Булфанко” АД гр. Кърджали със седалище и адрес на управление гр. Кърджали, бул. „България” 2Б, ЕИК ********* да заплати на Азизе Халим Реджеб от с. Пенево, Кърджалийска област със съдебен адрес: гр. Кърджали бул. „Беломорски” 42 ет. 1 адв. Димитър Димитров, обезщетение за неспазено предизвестие, ведно с лихва за забава, и обезщетение за неползван платен годишен отпуск, ведно с лихва за забава върху тези суми. С решението съдът е отхвърлил предявения от Азизе Халим Реджеб срещу "Булфанко" АД гр.Кърджали, иск по чл. 59 от КТ за сумата 744 лв. Присъдени са държавна такса и разноски по делото. Недоволна от така постановеното решение в отхвърлителната му част по чл. 59 от КТ, е останала жалбодателката Азизе Халим Реджеб, която чрез процесуалният си представител го оспорва като необосновано и незаконосъобразно, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Излага подробни съображения. Моли да се отмени решението в атакуваната част и се постанови друго, с което предявения иск по чл. 59 от КТ се уважи. Претендира разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа. Отговор на въззивната жалба не е постъпил. В съдебно заседание ответникът не се представлява и не взема становище по жалбата. Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства при и по повод подадената жалба, констатира: Въззивната жалба е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съображенията на съда са следните: Решението на първоинстанционния съд в частта, с която ответникът по иска е осъден да заплати на ищцата обезщетение за неползван платен годишен отпуск и обезщетение за неспазено предизвестие, не е обжалвано и е влязло в сила. По предявения иск с правно основание чл. 59 от КТ във вр. чл. 86 от ЗЗД в исковата молба ищцата твърди, че работела при ответника на длъжност „шивач". Трудовото й правоотношение с ответника било прекратено на 23.02.2010 г. Твърди, че не са й изплатени договорените в чл. 47.2 от КТД и последващ анекс към него, ваучери за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г., по 40 лв. за всеки месец и социални разходи по 1 лв. на отработен ден за същия период, или общо сумата в размер на 744 лв. Иска ответникът да бъде осъден да й заплати сумата в размер на 744 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски. От вписванията в трудовата книжка на ищцата, приложените фишове за заплати и трудов договор се установява, че същата е работела при ответника на длъжност „шивач". От приложения списък на членовете на СС „Подкрепа” при ответника се установява, че ищцата е била член на синдикалната организация. Съгласно разпоредбата на чл. 294 от КТ, работодателят може самостоятелно или съвместно с други органи и организации да осигурява на работниците и служителите: организирано хранене съобразно рационалните норми и специфичните условия на труд; търговско и битово обслужване, като изгражда и поддържа търговски обекти и бази за услуги; транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно; бази за дълготраен и краткотраен отдих, физическа култура, спорт и туризъм; бази за културни занимания, клубове, библиотеки и други; подпомагане на младите и на новопостъпилите работници и служители; задоволяване на други социално-битови и културни потребности. В съответствие с посочената разпоредба, в чл. 47 от КТД, подписан между ръководството на ответника по иска и синдикалната организация на КТ „Подкрепа”, било предвидено, че работодателят може самостоятелно или с други организации да осигури средства за социални мероприятия, подпомагащи работниците и служителите в дружеството през текущата година. Съгласно ал. 2 на сочената разпоредба- средствата, определени по ал. 1, се изплащат по предварително съставена съвместно от работодателя и синдикатите план- сметка в съответствие с възможностите, предвидени по чл. 294 от КТ за даване на ваучери за храна на стойност 40 лв. всеки месец, социални разходи по 1 лв. на отработен ден, като в периоди на платен годишен отпуск, ваучерите не се намаляват. Или, с посочените разпоредби, е предвидена само една възможност за работодателя, а не задължение за даване на ежемесечни ваучери за храна и социални разходи в зависимост от броя на отработените дни. В случая обаче, доказателства, че работодателят сам или съвместно с други органи и организации, е взел решение да осигури такива средства, респ., че е решил да реализира тази възможност, по делото няма. С оглед изложеното, предявеният иск по чл. 59 от КТ за сумата в размер на 744 лв. съдът приема за недоказан по основание, поради което следва да се отхвърли. Относно доводите на жалбодателката във въззивната жалба, следва да се посочи, че същата не е релевирала своевременно твърдения за изготвен план- сметка, а неизготвянето на такъв, не може да бъде вменено във вина на ответника, тъй като същият няма задължението да предостави средствата по чл. 47 т. 1 от КТД, а и изготвянето на план- сметка е било възложено от КТД, както на работодателя, така и на синдикалната организация съвместно, за което по делото липсват твърдения. С оглед изложеното, не се налага обсъждането на разпоредбата на чл. 14 от Наредба № 7/09.07.2003г. за условията и реда за издаване и отнемане на разрешение за извършване на дейност като оператор на ваучери за храна и осъществяване на дейност като оператор. Що се касае до твърдението, че ответното дружество е изплащало ваучери за храна за предходни периоди, следва да се посочи, че това не може да обоснове наличието на задължение за работодателя и за процесния период, ако работодателят е нямал възможност. Такъв извод не може да се изведе и от отпечатването на ваучери на хартиен носител, тъй като такива е следвало да бъдат раздадени само при възможност на работодателя да извърши плащане по тях. Довода за допуснато съществено процесуално нарушение е неоснователен, тъй като в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, ищцата е имала възможност да направи доказателствени искания, което не е сторила, а и по тези искания, които по съществото си представляват такива по чл. 266 ал. 3 от ГПК, въззивният съд се е произнесъл с определение по реда на чл. 267 ал. 1 ГПК. Като е направил извод, че иска по чл. 59 от КТ е недоказан, първоинстанционният съд е постановил правилно решение в тази част, което следва да се потвърди, като на основание чл. 272 от ГПК следва да се препрати към мотивите на първоинстанционния съд. При този изход на делото разноски за жалбодателката не се следват. Водим от изложеното и на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 130/12.11.2010 г., постановено по гр. д. № 509/2010 г. по описа на Кърджалийския районен съд. Решението е окончателно.
Председател: Членове: 1/ 2/ |