№ 127
гр. София, 23.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Даниела Бл. Ангелова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500563 по описа за 2021 година
С Решение № 55/12.03.2021г., постановено по гр.дело № 647 по описа
РС- гр. Костинброд за 2020 г., е признато за установено по отношение на СТ.
Й. Д. съществуването на вземане на „Ш.Б.” ЕАД в размер на сумата от 20000
лева, дължима от Д. като издател по запис на заповед от 10.06.2019 година,
предявен за плащане на 16.03.2020 година, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от постъпване на заявлението в съда (27.05.2020 г.) до
изплащането й, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК
№ 241/01.06.2020 г. по ч.гр.д. № 300/2020 г. на РС – гр. Костинброд.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на С.Д. срещу горното
решение.
Жалбоподателят счита решението за неправилно и необосновано.
Твърди, че на 15.09.2015 г. между "С.Т.-69" ЕООД (с управител и едноличен
собственик на капитала С.Д.) и „Ш.Б." ЕАД, е сключен договор, по силата на
който "С.Т.-69" ЕООД е получило право да използва карти “Euro Shell Card”
за зареждане с гориво в бензиностанции „Shell“. Като гаранция за изпълнение
на задълженията по договора, в него е предвидено издаване на запис на
заповед. Жалбоподателят твърди, че не е подписвал такъв запис, а, дори да се
подписал, то последният е издаден единствено като обезпечение по този
договор. Поддържа, че във връзка с неизплатени суми по договора, „Ш.Б."
ЕАД е завело арбитражно дело срещу "С.Т.-69" ЕООД, приключило с
осъдително решение за сумата 33543,05 лв., представляваща стойност стоки и
услуги по Договор за ползване на услугата „ЕuroShell Card“ от 15.09,2015 г.
ведно с неустойка за забава в размер на 0,06 % на ден, считано от датата на
предявяване на иска 07.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата,
1
както и за 2656,23 лв. мораторна неустойка по т. 7.3. от Договора от
15.09.2015 г., а също и разноски в арбитражното производство. Навежда
довод, че, с оглед връзката между този договор и процесния запис на заповед,
уважаването на настоящия иск би довело до неоснователно обогатяване на
ишеца, който ще получи два пъти едно и също вземане - веднъж от „С.Т.-69“
ЕООД по силата на арбитражното решение, и втори път - от ответника СТ. Й.
Д., тъй като сумата по записа на заповед е част от вече присъдените на ищеца
33543,05 лв. Жалбоподателят твърди, че районният съд е допуснал нарушение
на съдопроизводствените правила, като е облагодетелствал ищеца в
нарушение на чл. 6 от ГПК, чл. 8 от ГПК и чл. 9 от ГПК. Не бил взел предвид
многобройните доказателства за осъществяването на елементите на
фактическия състав на неоснователното обогатяване, с което нарушил чл.
235, ал. 2 от ГПК и чл. 6 от КЗПЧОС. Черпи аргументи от договора от
15.09.2015 г. и от Решението от 30.07.2020 г. по ВАД № 2/2020 г. на АС при
БТПП. Жалбоподателят намира, че районният съд е бил длъжен да вземе
предвид направеното възражение от ответника за наличие на каузално
правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на
заповед, при което не е достатъчно, ищецът да докаже само редовността на
записа на заповед от външна страна, но следва да докаже и фактите, от които
вземането произтича, а именно - пораждането на задължението по каузалното
правоотношение, което в настоящото производство не било направено.
Позовава се на т. 11 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тьлк. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Навежда довод, че обжалваното решение е немотивирано,
което съставлявало нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК и на чл. 6 от КЗПЧОС.
Моли съда да го отмени изцяло и вместо него да постанови друго, с което
отхвърля като неоснователен и недоказан предявения от „Ш.Б." ЕАД иск.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната
страна, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият подчертава, че процесният
запис на заповед е редовен от външна страна. Оспорва доводите на
жалбоподателя. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
явява. Представлява се от адв. Й., която поддържа жалбата и моли съда да
отмени решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски.
Представя писмена защита, която дословно възпроизвежда текста на
въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна
„Ш.Б.” ЕАД се представлява от адв. Г., който оспорва жалбата и моли съда да
я отхвърли. Поддържа отговора. Претендира разноски. Представя списък по
чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представя писмени бележки.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявения такъв.
ІІІ. По същество
По аргумент от т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в общия случай, предмет на делото при
предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК е съществуване на
вземането, основано на записа на заповед, като в тежест на ищеца - кредитор е
да докаже съществуването на редовен от външна страна запис на заповед,
подлежащ на изпълнение. Само при въведени от страните твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и
това правоотношение. В тази хипотеза, всяка от страните доказва фактите, на
които са основани нейните твърдения и възражения, и които са обуславящи за
съществуването, респ. несъществуването, на вземането по записа на заповед.
Видно е, че простото изтъкване на съществуващо между страните
каузално правоотношение (в случая – договор за ползване на услугата
“еuroShell Card”) не променя нито предмета на делото, нито предмета на
доказване, нито разпределението на доказателствената тежест. Каузалното
правоотношение би имало значение за изхода на делото и би подлежало на
изследване само при своевременно заявени от ответника релативни
възражения (т.е. основани на това правоотношение), и само доколкото те
касаят погасяване на вземането по записа на заповед. В случая, обаче, в
преклузивния срок по чл. 131, вр. чл. 133 от ГПК, ответникът Д. не е заявил
никакви релативни възражения, основани на посочения от него договор, а
вместо това е навел единствено възражения за неавтентичност и
антидатиране на процесния запис на заповед. Поради това, независимо че в
отговора на исковата молба се споменава каузално отношение между
страните, по отношение на което се твърди, записът на заповед да има
обезпечителна функция, предметът на доказване не се променя: ищецът
следва да докаже вземането си, основано на менителничния ефект, а не на
каузалото правоотношение – противно на поддържаното във въззивната
жалба.
Съдът намира, че процесният запис на заповед е редовен от външна
3
страна и съдържа всички реквизити по чл. 535 от ТЗ. В него не се откриват
поправки, зачерквания, допълвания и отбелязвания. Заключението по
допуснатата комплексна експертиза категорично е доказало, че подписите в
процесния запис на заповед са оригинални и са положени именно от
ответника С.Д., а в документа няма изменения и допълнения, нито отделни
негови части са съставени в различни моменти от време (с изключение на
печатния текст, който предхожда полагането на подписите). Страните не са
оспорили заключението и не са поискали назначаване на повторна експертиза
за неговата проверка. Поради това следва да се приеме, че процесният запис
на заповед е автентичен. Издател по него е ответникът, а поемател –
ищцовото дружество. Поради това съдът намира, че по силата на записа е
възникнало валидно вземане на „Ш.Б.” ЕАД срещу С.Д. за сумата 20000лв.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, основан на твърденията
му за наличие на арбитражно дело с предмет – същото вземане. Както се
посочи по- горе, такъв довод не е бил наведен до изтичане на срока по чл. 131,
вр. чл. 133 от ГПК, поради което по- късното му релевиране е недопустимо.
Също така недопустимо е било приемането на доказателства във връзка с
този довод, още повече, че представеното с тази цел арбитражно решение е от
30.07.2020г., т.е. предхожда подаването на исковата молба и отговора, поради
което то не съставлява новооткрит или новонастъпил факт, за който по
изключение и на основание чл. 147 от ГПК може да се представят
доказателства и след изтичане на едномесечния преклузивен срок.
Дори да се приеме, че е допустимо обсъждането на горния довод и
представените в негова подкрепа доказателства, съдът намира за недоказана
претендираната от жалбоподателя връзка между договора и записа на
заповед, с оглед обстоятелствата, че:
договорът е от 2015г., а записът на заповед - от 2019г.,
арбитражното решение регулира отношения между две търговски
дружества, а записът на заповед е издаден от физическото лице С.Д..
Дори такава връзка да съществува, не би могло да се изключи
възможността, записът на заповед да е бил издаден за обезпечаване
плащането на задължения, възникнали преди, а не след, издаването му,
каквито са процесните. Допълнително съмнение относно връзката между
вземането по записа и вземането по арбитражното решение дава диспозитивът
на последното, с който е присъдена неустойка от датата на предявяване на
иска 07.10.2018г., т.е. от преди издаването на записа на заповед. Поради това
настоящият съдебен състав намира, че обективното съществуване на договора
от 15.09.2015г. и на арбитражното решение от 30.07.2020г., само по себе си,
не обуславя претендираната от жалбоподателя неоснователност на иска, тъй
като тези документи не доказват по несъмнен начин погасяване (или
дублиране) на процесното задължение, което би било релевантно за
настоящия правен спор. Противно на поддържаното във въззивната жалба,
именно в тежест на жалбоподателя е било доказването на това обстоятелство,
за което надлежно и своевременно са му били дадени указания с
определението по чл. 140 от ГПК и в открито съдебно заседание (виж. л. 48 и
л. 64 от първоинстанционното дело).
Неоснователно е позоваването на т. 11 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, тъй като тя касае
4
разглеждане на съдържащите се във възражението на длъжника по чл. 414, ал.
1 от ГПК оспорвания на вземането, каквито в случая не са направени.
Неоснователно жалбоподателят счита, че обжалваното решение е
немотивирано. Районният съд е изложил мотиви, които, макар и да са
частично неотносими към предмета на делото и да не се споделят напълно от
настоящия съдебен състав, са довели до правилен краен извод за дължимост
на процесната сума. Освен това, самата липса на мотиви не е абсолютно
основание за отмяна на решението, доколкото въззивната инстанция е такава
по същество, и следва да постанови съдебен акт с излагане на свои мотиви.
Твърденията на жалбоподателя за нарушение на материалния закон
(чл. 9 и чл. 20 от ЗЗД) са бланкетни и неконкретни, което препятства съда да
ги разгледа по същество.
Други доводи във въззивната жалба не са изложени, поради което
съдът не е длъжен служебно да формулира и обсъжда такива.
С оглед гореизложеното, въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемото дружество следва да се присъдят направените от него разноски
във въззивното производство – адвокатско възнаграждение в размер на 792
лв., видно от приложените по делото заверени копия от фактура и авизо за
местен превод.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 55/12.03.2021г., постановено по гр.дело
№ 647 по описа РС- гр. Костинброд за 2020 г.
ОСЪЖДА СТ. Й. Д. с ЕГН ********** да заплати на „Ш.Б.” ЕАД с
ЕИК ********* сумата 792 лв. – разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5