№ 13169
гр. С...., 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СЛАВЕНА Г. КОЙЧЕВА-ПЕЕВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СЛАВЕНА Г. КОЙЧЕВА-ПЕЕВА Гражданско
дело № 20251110100782 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Предявен е иск за осъждане на „Ф.Ф.“ АД да заплати на „В.С.“ ЕООД сумата от 5 148
лева, представляваща недължимо платена по сключен между страните договор за бизнес
линия №.... от 21.06.2023г. договорна лихва поради противоречие на клаузата, с която е
въведена дължимостта , с добрите нрави, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 20.08.2024г. до окончателното плащане.
Ищцовото дружество твърди да е било в облигационно отношение с ответника по
договор за бизнес линия №.... от 21.06.2023г. Твърди, че съгласно уговореното в чл. 3, ал. 1,
т. 1 от договора ищецът заплащал такса „фиксиран двуседмичен лихвен процент“. Сочи, че
съгласно същия е дължима лихва за ползване на кредита в размер на 6% от усвоената
главница за всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница, като лихвата
била дължима в 14-дневен срок от начисляването й. Твърди, че по процесния договор е
заплатил суми, чийто общ размер възлизал 2 833,20 лева, като се изискват още 3 478,28 лева.
Счита, че целият договор за кредит е нищожен и в тази връзка сочи, че така уговорената
възнаградителна лихва възлиза на 156% годишно, което накърнява добрите нрави, тъй като
създава нееквивалентност между двете насрещни престации, като развива и подробни
доводи в тази насока. Излага, че противоречаща на добри нрави е възнаградителна лихва,
която надвишава трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити и
двукратния размер по обезпечени такива. Моли съда да уважи предявения иск и претендира
разноски.
С протоколно определение от 04.06.2025 г. по искане на ищеца съдът е допуснал
изменение на иска с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия
размер от 5 148 лева на 5 265,23 лева.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените
искове се оспорват като неоснователни. Ответникът не оспорва, че между страните е
сключен договор със соченото от ищеца съдържание. По същество на спора ответникът
оспорва основателността на исковете, като поддържа, че страните били търговци и имали
възможност да преценят професионално риска и изгодите на сключваната сделка като
положат грижата на добрия търговец. Развива подробни съображения в насока, че клаузата,
която урежда възнаградителната лихва, не накърнява добрите нрави. Сочи, че в случая двете
страни по договора са търговци, поради което между тях намирали приложение принципите
на търговските правоотношения. Излага, че страните са свободни при уговарянето на
възнаграждението по съответния договор. Ако се приеме, че клаузата, която урежда
1
възнаградителната лихва, е нищожна, се твърди, че сделката би се превърнала в
безвъзмездна, което би било в противоречие с принципа на възмездност на търговските
сделки. Подробно излага, че в случая не намират приложение разпоредбите на ЗПК. Моли
съда да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски и се прави възражение с
правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от насрещната
страна в производството адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
За провеждането на успешна защита по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД ищцовото дружество следва да установи при условията на пълно и
главно доказване факта на възникнало договорно правоотношение по Договор за бизнес
линия №....8 от 21.06.2023г., по който са изплатени дължими суми за възнаградителна лихва
в полза на ответното дружество-заемодател. Ответникът носи доказателствена тежест да
докаже всички факти, относими към релевираните от негова страна възражения,
включително наличието на основание да получи процесната сума въз основа на валидни
договорни клаузи.
Съобразно заявеното от страните с исковата молба и отговора на исковата съдът е
приел за безспорен и неподлежащ на доказване факта на сключване на Договор за бизнес
линия №....8 от 21.06.2023г. със посоченото в исковата молба съдържание.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора кредитополучателят следва да заплаща лихва по
заема в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14-дневен срок от ползване на кредит,
но не по-малко от 30 лева. Лихвата се начислява на всеки първи ден от всеки 14-дневен
период върху усвоената, но непогасена главница към този ден. Кредитополучателят заплаща
лихвата в срок до 14 дни от датата на нейното начисляване.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора минималната погасителна вноска е в размер на
лихвата по т. 1, падежът на първата вноска е на 05.07.2023 г., а всяка следваща е дължима на
14-ия ден след падежа на предишната.
Страните не спорят относно факта на предоставяне на първоначално уговорената
парична сума от 3 247,35 лева от дружеството-заемодател „Ф.Ф.“ АД в полза на
дружеството-заемополучател „В.С.“ ЕООД, поради което съдът приема, че сумата от 3
247,35 лева по уговорения заем е била реално предоставена от ищеца и изцяло усвоена от
ответника до достигане на съответния кредитен лимит.
По делото са представени и приети като доказателства Анекс към договор за бизнес
линия №....8 от 27.03.2024 и разходен касов ордер от 27.03.2024г., от които се установява, че
страните са уговорили предоставянето на допълнителна парична сума от 500 лева,
изплатена на заемополучателя съгласно представения касов ордер.
По делото е представена разписка за извършено плащане от 22.11.2023г. от която се
установява, че ответното дружество и заплатило на Т. Л. Д. сумата от 80 лева. Съдът намира,
че представения документ не доказва извършване на допълнително плащане по процесния
договор от страна на дружеството заемодател, доколкото в документа не е посочено правно
основание, а получателят е физическо лице, за което не е посочено да действа в качеството
на пълномощник или управител на ищцовото дружество.
Ответникът не оспорва направените плащания от страна на ищцовото дружество и се
позовава на представените като доказателства по делото извлечение от счетоводството за
постъпили плащания по Договор за бизнес линия №....8 от 21.06.2023г. и удостоверение за
липса на задължения от 01.10.2024г.
От представеното счетоводно извлечение се установява, че в периода 05.07.2023г. –
19.06.2024г. ищцовото дружеството е заплатило по договора следните суми: за главница –
3 821,13 лева, за договорна лихва – 5 265,23, за наказателни такси 177,30 лв.
От горното се установява, че дължимото възнаграждение в рамките на уговорения
срок за ползване на заемната сума не надвишава двукратния размер на усвоената главница
по кредита и надвишава близо четири пъти размера на дължимата законната лихва.
Съгласно утвърдената съдебна практика /решение № 453/3.08.2016 г. по гр. д. №
1742/2015 г. на ІV г. о. на ВКС/, преценката дали договореното противоречи на добрите
нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване на
гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз основа на конкретно
2
установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства. Констатирано
противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя нищожността им, която
свободата на договаряне не може да се преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е
рамкирана съобразно императивната норма на чл. 9 ЗЗД.
По действащото българско право максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави.
При преценка дали уговореният размер на договорната лихва противоречи на
добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване
от потребителя, с оглед въведените критерии в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, следва да се отчетат всички обстоятелства - характера на договора,
неговата цел, задължението на кредитора да предостави договорената сума в уговорения
срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва.
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната
престация – заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата
сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Преценката за нищожност на договорни
клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора.
С процесния случай е налице обезпечен договор за заем посредством учредяването на
лично обезпечение – задължаването на солидарен длъжник по договора - Т. Л. Д.. От
съдържанието на договора се установява, че срокът на договора е едногодишен. В чл. 7 от
договора е предвидена мораторна неустойка в размер на 0,3 %, която се начислява върху
непогасената част от кредита за всеки ден забава до пълното плащане на просрочената сума
или до настъпване на предсрочна изискуемост по договора.
При така отчетените обстоятелства настоящият състав приема, че процесният договор
за кредит е обезпечен, уговореният срок е сравнително кратък – една година, като паричната
сума е предоставена в заем от небанкова институция и поради това кредитът се
характеризира като рисков за кредитора. От тук при отчитане на поетия риск заемодателят
определя по-високо възнаграждение по договора с цел покриване на евентуални загуби от
неплатежоспобност или неиздължаване на заемополучателя с уговорения срок.
Същевременно настоящият съдебен състав намира, че предоставената в заем сума не
е на такава висока стойност с оглед извършваната обичайна търговска дейност от
финансовата институция по предоставяне на парични заеми по занятие. Уговорената
възнаградителна лихва съставлява цена за предоставеното ползване на паричния ресурс на
заемодателя за предвиден срок и посредством нея последният цели както остойностяване на
лишаването си за уговорения срок от възможността да разполага с паричния ресурс, така и
извличането на търговска печалба. В процесния случай следва да бъде съобразено, че
договорното правоотношение е възникнало между търговци, за които са приложими както
завишени критерии към професионална им подготвеност да оценяват икономическите
рискове при осъществяване на търговската си дейност, така и приложимост на търговския
обичай при преценка на наличие на еквивалентност в насрещните престациите по договора.
От тук съдът намира, че крайният размер на уговорената възнаградителна лихва от
156 % на годишна база противоречи на добрите нрави, тъй като абсолютно надхвърля
разходите, които е направил ответникът при предоставяне на заема, не съответства на
поетия риск от заемодателя при наличието на уговорено договорно обезпечение, значително
надвишава дължимата законна лихва, както и размера на добросъвестно очакваната от
търговската сделка печалба.
Фактът, че кредитополучателят е търговец и би следвало да е наясно с поетите
рискове, не може да обоснове извод, че оспорената клауза е съвместима с добрите търговски
нрави. Уговарянето в договора на подобна печалба на кредитора значително надхвърля
присъщата функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение за
кредитора за това, че е предоставил заем и води до неоснователното му обогатяване.
Възнаградителната лихва не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит,
като съобразно размера на предоставената сума, срока за който е предоставена и размера на
възнаградителната лихва, съдът приема, че се касае до нищожна клауза.
3
Клаузите, с които се договоря размера на възнаградителната лихва по договор за
кредит, са част от същественото му съдържание и не могат да бъдат заменени от
повелителни норми на закона, предвид което тяхното отпадане като нищожни води до
нищожност на целия договор, като се има предвид, че същият не би бил сключен без тях с
оглед възмездния му характер.
Посоченото води до извода, че процесният договор за кредит е недействителен в
неговата цялост, поради което заплатените суми за начислена възнаградителна лихва върху
предоставената главница се явяват недължимо платени.
За пълнота на изложените мотиви съдът следва да посочи, че физически лице –
съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който
кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се
позовава на неравноправност на клаузи от договора, ако действа за цели извън рамките на
неговата търговски или професионална дейност /така в Решение по т. д. №2754/2015г., I ТО
на ВКС, Определение №2426 от 18.08.2024г. по т. д. №261/2023г., I ТО на ВКС/. В процесния
случай физическото лице съдлъжник Т. Д. се намира в тясна функционална и професионална
връзка с дружеството-заемополучател, доколкото има качество на управител на
дружеството. От тук следва, че изложените доводи за неравноправен характер на оспорената
договорна клауза са неоснователни, тъй като ищцовото дружество посредством
представляващия го управител и съдлъжник по договора не разполагат с правото да се
позовават на релевираните норми от ЗЗП, както и да се ползват от търсената потребителска
защита.
Между страните не се спори, че ищцовото дружество е заплатило в изпълнение по
поетите задължения по договора сумата от 5 265,23 лева, което се установява и от
представеното извлечение от счетоводството на ответника. Предвид установената
нищожност на клаузите, плащането за разликата над усвоената главница е лишено от
основание поради което искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, предл. първо ЗЗД за връщане на сумата от
5 265,23 е основателен.
На ищеца следва да се присъди законна лихва върху главницата в размер по
първоначално предявения иск от 5 148 лв. от датата на предявяване на иска – 20.08.2024 г. до
окончателното й изплащане, а за частта на допуснатото изменение чрез увеличаване на
исковата претенция до 5 265,23 лева /117,23 лв./ законната лихва следва да се присъди от
датата на подаване на молбата по чл. 214 ГПК до окончателното й изплащане.
По разноските:
На ищеца следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в общ
размер на 1 029,41 лв., от които държавна такса 214,61 лв. и адвокатско възнаграждение в
размер на 814,80 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие, който
служи като доказателство за извършеното плащане на претендираното възнаграждение за
един адвокат.
Съдът намира направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно,
предвид обстоятелствата, че размерът на възнаграждението на процесуалния представител
на ищеца е съобразено с установените минимални размери в Наредба № 1 от 9.07.2004г.,
процесуалният представител е участвал активно в производството, като е направил
доказателствени искания, изразил е писмено становище във връзка с единственото
проведено открито съдебно заседание, представил е писмена защита.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ф.Ф.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С...,
представлявано от изпълнителния директор Н. Н., със съдебен адрес: гр. С...., р-н С..., ....., на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на „В.С.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Ш, представлявано от управителя Т. Л. Д., сумата от 5
265,23 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание възнаградителна
лихва по Договор за бизнес линия №....8 от 21.06.2023г., ведно със законната лихва върху
сумата от 5 148 лв., считано от 20.08.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 5 148 лв. до
пълния размер от 5 265,23 лева (или за сумата от 117,23 лв.) от подаването на молбата по чл.
4
214 ГПК – 29.05.2025 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ф.Ф.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С...,
представлявано от изпълнителния директор Н. Н., със съдебен адрес: гр. С..., да заплати на
„В.С.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш, представлявано
от управителя Т. Л. Д., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 029,41 лв. разноски по
делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд с въззивна жалба в
двуседмичен срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5